Лора Джо Роуланд
Дим Мак (34)

32 глава

— Не можеш да ме убиеш — каза Рейко, макар че се бе свила, опитвайки се да избегне опряното във врата й острие. Бе разпознала унищожителното намерение в очите на Югао. — Аз ти трябвам за защита.

Макар и да осъзнаваше, че Югао бе достатъчно обезумяла, за да я убие каквото и да й кажеше, тя се опита да я разубеди:

— Войниците ще бъдат тук всеки миг. Не съм ли жива, и ти си мъртва.

Югао се изсмя, развеселена и безразсъдна.

— Нещо не ги чувам да идват, а ти? Той побеждава. Нямаме нужда от теб.

Рейко долови тропот на тичащи нозе, които се отдалечаваха от къщата. Армията дезертираше. Ами Сано? Дори и да не беше мъртъв, дори и Хирата да му бе казал, че тя е вътре, дали би могъл с бой да си проправи път покрай Призрака и да я спаси? Обзе я отчаяние. Тя каза:

— Ще имаш нужда от мен, за да се измъкнеш от Едо. Вас двамата ви издирват навсякъде. Ако съм с теб, съпругът ми и баща ми ще искат да ме спасят… Ще можеш да се спазариш с тях — твоята свобода за моя живот.

Югао поклати глава:

— Той се движи като вятъра. Когато сме заедно, все едно сме невидими. Ще се промъкнем буквално между пръстите на войниците. Ти само ще ни забавиш.

Погледът й се стрелна встрани, докато се опитваше да проследи ставащото навън. Тялото й нервно потръпваше и ножът драскаше кожата на Рейко. Тя видя собствената си смърт да се приближава устремно. Мускулите на шията й се свиха конвулсивно под острието на ножа. Но поне би могла да изясни важен и момент от разследването си.

— След като ще умирам, поне ми отговори на един въпрос. Защо уби семейството си?

Видя в очите на Югао смесица от възхищение и презрение.

— Ти май никога не се отказваш, а?

— След цялата работа, която съм свършила заради теб, най-малкото, което можеш да направиш като отплата, е да задоволиш любопитството ми.

Освен това колкото по-дълго говореха, толкова по-голям ставаше шансът на Рейко да се спаси. Югао размисли и сви рамене:

— Добре. Предполагам, че и да ти разкажа сега, вече не е опасно.

* * *

Лунната светлина проникваше във вътрешността на къщата само колкото да покаже на Сано тъмен коридор, преминаващ в черна пустота. Той притисна гръб до близката стена. Опипа я с лявата си ръка, а с дясната стискаше здраво меча си. Щом мракът го погълна, зрението му го изостави, но другите му сетива се изостриха. Чуваше и най-лекото изскърцване на пода под тежестта си. Нозете му усещаха тесните пролуки между дъските. Пръстите му проследиха извивките на дървена решетъчна преграда. В застоялия, пропит с миризма на плесен въздух долови слаб дъх на мъжка пот.

Кобори бе минал оттук преди броени мигове и бе оставил своята диря.

Сано разшири съзнанието си и го устреми навън, дирейки своя враг, като се придвижваше стъпка по стъпка. Почувства празните помещения зад преградата от другата страна на коридора, усети Призрака, който го дебнеше наблизо. Щом той можеше да долови миризмата на Кобори, значи и Кобори можеше да стори същото. Сърцето му блъскаше тъй силно, че сигурно го чуваше и врагът му. Освен това Кобори вероятно бе запомнил разположението на всяка част от къщата достатъчно добре, че да може да се движи из нея в пълен мрак. Мускулите на Сано се бяха стегнали в очакване на нанесен изневиделица удар. Не беше късно да се върне. Но мъжката доблест надделя над здравия разум и той продължи напред.

Хвърли поглед назад към неясните очертания на осветената отвън врата. Изглеждаше му от друг свят, макар че бе извървял едва трийсетина крачки. Плъзна крак и внезапно почувства, че подът под него е изчезнал. Пробва наоколо с палец, който докосна ръба и следващото стъпало на стълбище, което водеше към долния кат на къщата. Вкопчен в парапета, бавно и предпазливо пое надолу. Щом се озова в основата на стълбата, отново пипнешком пое по друг коридор. Наоколо бе тъмно като в рог. Непрогледният мрак бе като жива плът, която издишваше към дробовете му плесен и прах. Сано имаше странното чувство, че границата между него и околното пространство се размива. Изпита порив да докосне тялото си, за да се увери, че все още съществува.

— Продължавай да вървиш, почитаеми дворцов управителю — прошепна Призрака. — Остава ти още съвсем малко.

Стената под опипващата ръка на Сано свърши — бе стигнал до ъгъл. Заобиколи го. Няколко крачки по-нататък се озова на прага на врата към зейнало помещение. Коридорът го преведе покрай още стаи и покрай други ъгли. Сано си представи как се лута в безкраен лабиринт, а в това време Кобори стои в центъра, готов за атака. Изострените му възприятия граничеха със свръхестественото. Миризмата на оставената от Призрака диря бе тъй силна, че сякаш имаше вкус. Долови преместване на тежест някъде по пода — Кобори бе на същия кат на къщата, някъде с наоколо.

Подът изскърца веднъж, после още два пъти. Звуците не идваха от Сано. Той замръзна, заслушан в стъпките на Призрака, който се прокрадваше към него. Опита се да определи от коя посока.

— Ето ме, пристигам — прошепна Кобори.

Сано се обърна по посока на гласа. Стисна меча си с две ръце и го вдигна. Докато чакаше, се почувства невидим и едновременно с това открит и беззащитен, ужасен от предстоящия сблъсък и в същото време с жадуващ за него.

Шумът от приближаващи се стъпки идваше от всички посоки, все едно Призрака се бе размножил в цяла армия. Кобори ли създаваше тази илюзия или собственото му съзнание? Сано никога не се бе чувствал тъй сам, объркан и уязвим. Високият му ранг и множеството му подчинени не можеха да го защитят. Фактът, че имаше власт буквално над всеки гражданин на Япония, тук беше без значение. Призрака го бе превърнал отново в онзи самурай без господар, какъвто бе някога, борещ се за оцеляването си със собствени сили. Съпругата му, синът му и всичките му постижения сега му изглеждаха далечни и нереални, все едно ги бе сънувал. Единственото, което притежаваше в момента също както някога, бяха мечовете му.

Макар и да бе наясно, че врагът му умишлено го кара да се чувства по този начин, за да сломи увереността му, чувството за уязвимост и самота се усили против волята му. Стъпките на Призрака се ускориха и го връхлетяха. В сляп устрем, препъвайки се, Сано премина през някаква врата. Шумът от стъпките изведнъж секна. Той усети зад гърба си топъл въздух. Беше телесната топлина на Призрака.

Връхлетя го паника. Преди да успее да реагира, усети потупване по гърба, под дясното рамо. По ръката му плъзна свирепа болка. Мускулите му се сковаха в спазъм. Пръстите му изпуснаха меча, който падна на пода. Преви се, стиснал зъби в агония, и тогава бе нападнат в гръб. Нечии ръце плъзнаха по тялото му. Той замахна с читавата си лява ръка, но тя разсече само въздуха. Десницата му висеше безпомощна и тръпнеща от болка. Усети рязко дръпване в кръста и после чу бързи отдалечаващи се стъпки.

Кобори се бе появил и бе изчезнал.

Сам в мрака, Сано се отпусна на колене, разтърсен и останал без дъх от внезапната смазваща атака. Болката в ръката му премина в тежка вцепененост, все едно кръвообращението му бе прекъснато. Раздвижи пръсти, но изобщо не ги чувстваше. Кобори бе нанесъл удар в някаква важна точка, която бе обезсилила ръката му. Опипа пода около себе си в отчаяно усилие да си намери меча, преди Кобори да го нападне отново. Но ръцете му се плъзнаха по празен под. Посегна към късия меч на кръста си, но той също бе изчезнал. Кобори бе взел и двете му оръжия. Чу смеха му, пукащ като разгарящи се огнени пламъци.

— Хайде сега да видим как ще се биеш срещу мен без мечовете си — прошепна Кобори.

* * *

— Баща ми беше палач — започна Югао.

Тя отслаби натиска на ножа върху гърлото на Рейко, която предпазливо въздъхна и отпусна мускули.

— Връщаше се у дома и разказваше колко хора бил затрил и какво били сторили, за да загазят така. Разправяше ни как се държали, като ги довеждали на терена за екзекуции. Описваше ни какво изпитвал, като отсичал главите им.

Рейко впери поглед в лицето на Югао с надеждата да задържи вниманието й, за да й попречи да проследи ръцете й.

— След войната много самураи от армията на Янагисава бяха заловени и екзекутирани. Те бяха негови приятели — очите на Югао засвяткаха от гняв заради любовника й. — Мнозина от тях бяха убити от баща ми. Хвалеше се с това, защото те били знатни мъже, а той — хинин, само че те били мъртви, а пък той жив. Всеки път, щом убиеше някого от тях, правеше резка на стената.

Рейко си спомни резките в бордея. Тя мръдна едва забележимо дясната си ръка встрани към ножа, скрит в пояса на гърба й.

— Не можех да го оставя да продължи да ги убива — продължи Югао. — А онази нощ ми дойде до гуша да го слушам как се хвали. Затова го намушках. Нямах какво друго да сторя за моя любим.

Най-накрая Рейко проумя защо Югао бе пазила в тайна своя мотив — за да не споменава Кобори и да не разкрива престъпленията му. Освен това си даде сметка, че минали и настоящи болки в живота на Югао се бяха слели в едно и я бяха запратили отвъд границата на поносимостта. Години наред Югао бе потискала яростната омраза към баща си за това, че я бе насилвал и отхвърлил. Можела е да продължи да живее по този начин или да го намушка някой друг път, но оскърбленията му срещу другарите на Кобори накрая бяха тласнали нестабилната й психика към отцеубийство.

— А защо уби майка си и сестра си?

Югао изкриви устни в презрителна усмивка:

— Докато аз го ръгах, те просто се бяха свили в ъгъла и ревяха — тонът й стана свадлив. — Можеха да ме спрат. Ако ги беше грижа за него, щяха да го сторят. Окаяните страхливки заслужаваха да умрат.

Може би Югао е искала двете да я спрат, взе да разсъждава Рейко. Може би въпреки всичко не е преставала да обича баща си. Ако е било така, тогава ги е наказала за отказа им да го спасят от нея, както и за предишното им несправедливо отношение. Оставаше един последен неизяснен въпрос.

— А ти защо направи самопризнания? — попита Рейко.

— Заради него — отвърна Югао. — А и исках той да го знае. Не очаквах да го видя повече, но бях сигурна, че ще чуе какво съм направила. Щеше да разбере защо. Щеше да осъзнае, че съм умряла за него, и да ми бъде признателен.

Силата на самоизмамата й удиви Рейко.

— Тогава защо промени решението си и избяга от затвора?

Рейко вече бе преместила ръце зад гърба си и пръстите й докосваха дръжката на ножа.

— Пожарът бе знак от съдбата. Той ми подсказа, че ни е писано да бъдем отново заедно, а не да умра за него — Югао се навъси, обзета от внезапно подозрение към Рейко. — Какво правиш?

— Само се почесвам по гърба.

— Сложи си ръцете така, че да мога да ги виждам.

Рейко се подчини, като се сбогува с надеждата да нанесе първа своя удар. Прибягна към нова тактика.

— Ти си убила заради Кобори. И си била готова да жертваш живота си за него. А той какво е направил за теб?

Югао изгледа Рейко така, все едно въпросът й бе пълна глупост.

— Обича ме.

— Той ли ти го каза?

— Не е нужно. Аз го знам.

— И откъде?

— Люби се с мен.

— Искаш да кажеш, че те използва, за да си достави удоволствие. Това не означава, че го интересуваш по друг начин, освен чисто физически.

— Той дойде при мен след края на войната. За него нямаше значение, че съм хинин. Искаше да бъде с мен.

За първи път у Югао пролича желание да докаже, че тя означава за Кобори също толкова много, колкото и той за нея. Рейко си помисли за поражението, което бяха претърпели през войната привържениците на Янагисава, и следвайки интуицията си, попита:

— Той беше ли ранен?

— Да. И какво от това?

— Значи е бил зле и просто не е имал къде другаде да отиде. Обзалагам се, че си е тръгнал веднага щом се е възстановил. Нали?

Болката, която пролича в изражението на Югао, й подсказа, че предположението й е правилно.

— Трябваше да замине. Имаше важни дела.

— По-важни от теб — отбеляза Рейко. — Кажи ми, когато избяга от затвора, той зарадва ли се, че те вижда отново?

— Имаше си грижи! — сопна се Югао.

— И ти си станала една от тях — заключи Рейко. — Той е знаел, че можеш да го провалиш. И е бил прав. Ти отведе полицията при него. Ще те зареже при първа възможност.

— Не ме интересува — каза Югао, но очите й заблестяха от сълзи и печал. Напереността й бе изчезнала и гласът й затрепери. — Той е всичко, което имам.

Най-накрая Рейко бе успяла да проникне през бронята на Югао и да стигне до душата й. Житейският път на тази жена бе очертан от загуби и лишения. Тя бе загубила невинността си и любовта на майка си заради извратеността на баща си. Бе загубила дома си и охолния си живот като дъщеря на търговец, както и своето място в обществото. Бе лишена и от привързаността на баща си, който я бе отхвърлил заради сестра й. След като бе погубила семейството си, тя бе загубила своя род и свободата си. Сега се бе вкопчила отчаяно в единственото нещо, което все още не бе загубила.

— Няма да ти позволя да ме откъснеш от него! — изкрещя тя.

Въпреки жалостта, която Рейко проявяваше към нея, Югао премига и прогони сълзите си. Познатият щит от враждебност отново втвърди погледа й.

— Омръзна ми да те слушам!

Гласът й бе груб, макар и със стаена болка. Очите й пламтяха от омраза, която се бе засилила, защото Рейко я бе принудила да се разкрие.

— Време е да те накарам да замлъкнеш завинаги.

* * *

Обезоръжен, незрящ и безпомощен, Сано си даде сметка, че ако нещата продължат по този начин, той няма да има никакъв шанс. Беше длъжен да овладее положението. Преди всичко трябваше да се измъкне от капана на Призрака. Запълзя по пода и стигна до стена от дървени плоскости. Взе да я опипва внимателно встрани и нагоре, докато ръката му попадна на една вдлъбнатина. Мушна пръсти в нея и дръпна. Плоскостта поддаде.

— Какво правиш? — тонът на Кобори подсказваше, че е наясно с решението на Сано да промени правилата на играта и това никак не му харесва.

Зад дървената плоскост имаше и друга, направена от хартия и обкована по края с летви. През нея се процеждаха струйки светлина, достатъчни само колкото Сано да се огледа и да види, че е съвсем сам в празна стая. Той плъзна панела встрани. От външната страна напипа заковани груби дъски. Лунната светлина проникваше през цепнатините между тях. Къщата бе обкована отвън с дъски като предпазна мярка срещу крадци. Сано опипа дъските с лявата си ръка — дясната продължаваше да е все така вдървена и безполезна. Когато дъските не поддадоха, той заблъска по тях.

— Не можеш да ми избягаш — прошепна Кобори.

Гласът му прозвуча по-близо, съпроводен от множество стъпки, които отекнаха из цялата къща. Сано се огледа отчаян и в единия ъгъл съзря паянтова стълба от дървени летви и колове. Устреми се към нея и пое нагоре.

— Къде отиваш? — гласът на Кобори стана по-рязък. Сано се добра до горния край на стълбата, която и свършваше с тясна плоскост близо до тавана. Натисна с всички сили дъските над главата си и успя да повдигне невидим капак. Или Кобори бе забравил да запечата този изход, или бе решил, че Сано няма да го намери. Сано подаде глава през отвора и се озова насред лунна светлина и свеж, чист вятър.

— Стой! — нареди Кобори с шепот, който премина в рязък съсък. — Върни се!

С мъка, като напрягаше докрай мускули, Сано успя да се измъкне на покрива. Изправи се върху наклонената, покрита със слама повърхност и разтри дясната си ръка, която постепенно възвръщаше чувствителността си. Покривът бе стотина крачки на дължина и наполовина толкова на ширина и осеян с издатини и неравности. Сано виждаше над себе си неясните очертания на горния кат на къщата, балкона и стръмния горист склон. Под него се падаха покривът на най-ниското ниво, долът и хълмовете, които постепенно се снишаваха към мъждивите, оскъдни на брой светлини на Едо. Лунният сърп бе увиснал ниско сред звездите, но продължаваше да свети ярко. Това не бе най-доброто бойно поле на света, но поне тук можеше да вижда врага си.

— Явно много съм ти бил нужен, след като се вмъкна в къщата ми — викна през отвора Сано. — Ако все още ти трябвам, ще се наложи да се качиш горе.

— Ако аз ти трябвам, слез тук вътре — отвърна рязко Кобори.

В настъпилия застой времето сякаш спря. Сано сви и отпусна мускулите на ръката си. Усещаше я изтръпнала, макар че сковаността преминаваше. Той осъзна една основна истина за причината, поради която Призрака убиваше крадешком. Не само защото бе добър в дим мак.

— Какво става, да не би да се страхуваш да се изправиш срещу мен? — викна Сано.

Никой самурай не би понесъл смелостта му да бъде поставена под съмнение. Кобори отвърна:

— Не ме е страх от нищо, камо ли от теб! Ти си този, който се бои от мен! — гласът му се извиси през капака като отровен дим. — Ти се криеш зад крепостните стени и войската си. Без тях си като трепереща от ужас жена, зърнала мишка!

— Ти се спотайваш в мрака, защото се ужасяваш да се покажеш — викна Сано. — Издебваш жертвите си в гръб, за да не могат да се бият с теб и да те сразят. Страхливецът си ти!

Настъпи мълчание. При все това Сано имаше чувството, че сламеният покрив под нозете му започва да гори, подпален сякаш от лумналия гняв на Кобори. Никой самурай не би изтърпял подобно оскърбление. Кобори трябваше да излезе и да защити безстрашието и честта си. Но Сано знаеше прекрасно, че Кобори няма просто да изникне в отвора, за да може той да го приклещи. Огледа внимателно покрива около себе си, без да пропуска островърхите му ъгли, в очакване на коварна атака. Взря се в покрива на долното ниво. Инстинктът му за оцеляване му подсказваше да бяга, докато все още имаше възможност. Но залогът беше висок — на карта бяха поставени собствената му чест и достойнство.

Когато се обърна, за да погледне, от балкона над главата му се отдели тъмна сянка и се хвърли върху него. Той нямаше време да отстъпи. Кобори се стовари отгоре му. Коленете на Сано се подгънаха под тежестта на удара. Двамата с Кобори рухнаха с трясък. Макар и не едър, Кобори бе тежък и твърд като стомана, сух и жилест. Той сграбчи Сано в смазваща хватка. Двамата се затъркаляха по полегатата повърхност. Досами лицето си Сано видя изражението на Кобори, оголените в свирепа усмивка зъби, пламтящия поглед. Опита се да забие пети в сламата, за да се спре преди ръба, но не можа да устои на инерцията. Двамата с Кобори се претърколиха и паднаха от покрива.

Прелетяха през празно пространство. Навесът над балкона прекъсна падането им. Отскочиха от него със сила, която разтърси гръбнака на Сано, и продължиха да падат към покрива на най-долното ниво на къщата.

* * *

Стиснала ножа в две ръце, Югао шумно пое въздух. Разлюля острието над главата на Рейко. Чертите й се изкривиха в жестока гримаса. Ужас и отчаяние връхлетяха Рейко. Тя се сви и вдигна ръце, за да се защити.

Върху покрива над главите им се разнесе трясък. Стаята се разтърси. Рейко и Югао подскочиха. От тавана върху тях се посипаха парчета гипс и прахоляк. Югао се поколеба, все още стискайки ножа във вдигнатите си ръце. Свирепата гримаса застина върху лицето й. Нови трясъци, съпроводени с шум от боричкане, разтресоха къщата. Югао отклони поглед от Рейко и го насочи към тавана. Горе върху покрива вероятно се водеше битка, която за момент отвлече вниманието й.

Рейко изпъна ръце и блъсна Югао в бедрата. Югао политна назад. На лицето й се изписа изненада. Тя се препъна в края на робата си, загуби равновесие и падна на една страна.

— Ах ти, подла малка кучко!

Рейко скочи от своя ъгъл, като в същото време измъкна ножа си от задната част на пояса. Югао се изправи, залитайки, изкрещя от ярост и се хвърли към Рейко. Рейко се прости с надеждата да я залови. Стигаше й да се измъкне жива от къщата. Хукна към вратата, но Югао скочи и й препречи пътя, размахвайки диво ножа към нея. Рейко се приведе и отскочи встрани. Острието разсече въздуха и сряза кимоното й. Тъканта се разпра с рязък звук, когато Рейко размаха собствения си нож, парирайки ударите на Югао. Противничката й се движеше тъй бързо, че сякаш около Рейко свистяха десетки остриета.

— Можеше да го спреш! — изкрещя Югао. — Но ти се правеше, че не виждаш. Остави го да го върши. А с мен се отнасяше така, все едно вината беше моя!

Тя разсече ръкава на Рейко, която изтръпна от пареща болка над лакътя и за миг застина. Югао бе вихър от размахващи се ръце, мятащи се коси и скверни ругатни. Ножът й изсвистя покрай ухото на Рейко и тя усети как по врата й плъзна топла струя кръв.

— Той беше мой! — изпищя Югао. — Ти ми го отне!

Обезумяла от ярост, тя погна Рейко из стаята. Рейко си представи кървавите следи от стъпки в бордея. Югао преживяваше повторно нощта на убийствата. Тя виждаше в Рейко майка си и сестра си.

— Ти не ме спря, остави ме да го убия! Сега е твой ред да умреш!