Лора Джо Роуланд
Дим Мак (4)

2 глава

Стражите при главната порта на крепостта Едо отвориха масивните крила с железен обков. Навън излезе процесия от конни самураи, които съпровождаха паланкин^[1], носен от неколцина здрави мъже. Вътре, както се виждаше през прозорчето, се возеше госпожа Рейко, съпругата на дворцовия управител Сано. Финото й красиво лице сияеше от възторжено нетърпение.

Съобщението, което бе получила от баща си сутринта, гласеше: „Моля те, ела в съда днес в часа на овцата^[2]. Ще има дело, на което бих искал да присъстваш“.

Рейко бе щастлива от предоставената й възможност за някакво разнообразие в ежедневието й. Откакто Сано бе станал дворцов управител, тя нямаше какво особено да прави, освен да се грижи за сина им Масахиро. По-рано, докато Сано още бе сосакан сама, му бе помагала в разрешаването на някои от случаите, бе дирила следи и улики на места, където той не можеше да отиде, използвайки връзките си във висшето женско общество. Но сега не можеше да му помага да надзирава правителството, а той бе толкова зает, че тя го виждаше твърде рядко — предимно когато се прибираше грохнал посред нощ. Рейко изпитваше копнеж по старото време, макар че се гордееше с високопоставената длъжност на съпруга си. Да се среща лице в лице с опасността и смъртта, й се струваше за предпочитане пред това да прекарва в бездействие живота си както жените от нейната класа. На всичко отгоре заради смутните времена бе прекарала затворена по-голямата част от последните шест месеца в крепостта Едо.

Шествието й се движеше през административния район Хибия, където висшите чиновници на режима живееха и работеха в представителни къщи, оградени от високи каменни зидове. Броят на патрулиращите по улиците войници беше значително по-голям от обичайното заради незаловените размирници от фракцията на Янагисава. Рейко зърна унищожено от пожар имение — от къщата бяха останали само купчина камъни. Палежите бяха любимо оръжие на престъпниците.

Сред тълпата от висши длъжностни лица, чиновници и слуги, изпълващи района, вървеше вестопродавец и предлагаше последните новини.

— Вчера престъпници са ограбили богат търговец и семейството му, пътуващи по Източния морски път! — крещеше той. — Убили са търговеца и са насилили жена му!

Размирниците отчаяно се нуждаеха от пари за прехрана и за каузата си, затова често нападаха граждани, които имаха нещастието да се озоват на пътя им. Рейко носеше кинжал в ръкава си, готова да се защити в случай на нужда.

Шествието спря пред имението на съдия Уеда, където се помещаваше и съдилището. Стражите при портата препречиха пътя на Рейко и на придружителите си.

— Съобщете си имената! — наредиха те. — Покажете документите си за самоличност!

Докато съпровождащите я изпълняваха заповедта, обзети от подозрение, други стражи надникнаха в паланкина й. Наскоро един от размирниците, предрешен като носач, се бе промъкнал в едно от именията и измъквайки нож от щайгата, която носел, бе промушил петима души, преди да го заловят. Охраната бе засилена повсеместно. Един от пазачите позна Рейко и пусна шествието през портите. Щом се озоваха в двора, тя слезе от паланкина. Значително повече полицаи охраняваха видимо нарасналото множество от затворници, които очакваха присъда. Задържаните бяха предимно самураи, най-вероятно войници от армията на Янагисава. Оковани с тежки вериги, те бяха раздърпани и окървавени, сякаш се бяха сражавали яростно, оказвайки съпротива при залавянето им. Независимо че Янагисава бе зъл и жесток господар, бушидо — самурайският кодекс на честта — повеляваше безпрекословната им вярност към него. Телохранителите на Рейко я преведоха покрай тях и покрай други задържани — грубовати мъже от простолюдието. Престъпността се ширеше сред жителите на града; мнозина се бяха възползвали от царящите безредици и прекомерната заетост на силите на реда.

В ниската, наполовина дървена постройка Рейко влезе в съдилището и видя, че поредното дело всеки миг щеше да започне. На подиума в дъното на дългата зала седеше баща й, съдия Уеда, представителен и величествен в черната си церемониална роба. Той бе един от двамата съдии, които поддържаха реда и законността и разрешаваха споровете в Едо. От двете му страни седеше по един секретар, снабден с писалище и принадлежности за писане. Освен стражите в залата присъстваха само още двама души. Единият беше дошин. Облечен в късо кимоно и памучни гамаши, той бе коленичил близо до подиума. На пояса си носеше единствен къс меч и джите. Оръжието се използваше за париране на удари и прехващане на острието на противниковия меч. Другият бе обвиняемият — жена в конопена роба. Тя бе коленичила пред съдията върху сламена рогозка, поставена на ширасу. Ръцете й бяха оковани на гърба, дългите й черни коси бяха разпуснати и разрошени.

Съдия Уеда отбеляза появата на Рейко с леко кимване, после даде знак на единия от секретарите си, който обяви:

— Обвиняемата е Югао от област Канда.

Рейко коленичи в страничната част на залата, откъдето можеше да вижда лицето на жената. Тя притежаваше сурова хубост — беше с високо чело и скули, тънък фин нос и изящно очертани устни. Югао изглеждаше няколко години по-млада от Рейко, която бе на двайсет и пет. Седеше със сведена глава и прикован в белия пясък поглед. Слабото й тяло бе сковано под размъкнатата роба.

— Югао е обвинена в убийството на баща си, майка си и сестра си — обяви секретарят.

Рейко потръпна стъписана. Убийството на нечие семейство бе отвратително престъпление, изцяло в разрез с нравствените норми на обществото. Възможно ли бе тази млада жена наистина да го е извършила? Рейко се запита защо баща й бе пожелал тя да присъства на делото.

— Ще изслушам показанията срещу Югао — обяви съдия Уеда.

Отпред излезе дошинът. Беше нисък мъж, прехвърлил трийсетте, с простовати, загрубели от продължително стоене на открито черти.

— Жертвите бяха намерени мъртви в дома им — каза той. — Всеки от тях бе намушкан многократно. Югао бе заварена да седи до труповете, стиснала ножа. Цялата бе изцапана с кръв.

Една дъщеря да извърши подобно зверство срещу собствените си родители, на които дължеше върховно уважение и любов! Жена да намушка смъртоносно собствената си сестра! Рейко бе чувала редица потресаващи истории, самата тя бе свидетел на ужасни деяния, но това надхвърляше понятията й за жестокост. Югао не помръдна, не промени изражението си, не прояви никакви признаци на невинност или виновност. Изглеждаше така, сякаш не я беше грижа, че я обвиняват в престъпление, което се наказваше със смърт, а се знаеше, че повечето дела завършваха с присъда.

— Югао каза ли нещо, когато бе задържана? — попита съдия Уеда.

— Думите й бяха: „Аз го извърших“ — отвърна дошинът.

— Има ли някакви улики за обратното? — попита съдията.

— Аз лично не видях такива.

— Разполагате ли със свидетел, който може да докаже, че Югао наистина е извършителят на това престъпление?

— Не, почитаеми съдия.

— Търсили ли сте други възможни заподозрени?

— Не, почитаеми съдия.

Рейко усети, че почва да я обзема странно чувство във връзка с това дело — нещо не беше наред.

— Законът позволява обвиняемите да се изкажат в своя защита — обърна се съдия Уеда към Югао: — Какво ще ни кажеш ти?

Югао отговори с равен глух глас:

— Аз ги убих.

— Нещо повече? — попита съдия Уеда.

Тя поклати глава, явно безразлична към факта, че това бе последната й възможност да спаси живота си. Дошинът изглеждаше отегчен в очакване съдия Уеда да обяви Югао за виновна и да я прати на терена за екзекуции. Съдия Уеда се навъси, лицето му помръкна. За момент впери поглед в Югао и после обяви:

— Ще отложа присъдата си. Стражи, отведете Югао в някое от помещенията за посетители — после се обърна към секретарите си: — Преди следващото дело ще има почивка. Съдът временно се оттегля.

Рейко вече бе сигурна, че се случва нещо необичайно. Баща й бе решителен човек, непреклонен поддръжник на справедливостта, съблюдаващ изискванията на закона. Тя бе наблюдавала много от делата му и никога до този момент не го бе виждала да забавя присъда. Явно същото се отнасяше за неговите секретари и за дошина, които се втренчиха в него изненадани.

Югао рязко вдигна глава. За първи път Рейко видя ясно очите й. Черни и непроницаеми, те бяха разположени в извити процепи под гладки клепачи. Сега премигаха недоумяващо. Докато стражите я извеждаха от съдебната зала, тя вървеше смирено. Секретарите се отдалечиха, а съдия Уеда слезе от подиума. Рейко се изправи, преизпълнена с любопитство, и забърза към него.

— Благодаря, че дойде, дъще — каза той с ласкава усмивка.

Открай време помежду им съществуваше близост, значително надхвърляща обичайните отношения между баща и дъщеря, и то не просто защото Рейко бе единственото му дете. Майка й бе починала още докато Рейко бе съвсем малка, и обичта на баща й към нея се определяше от съзнанието, че тя е единственото, което му бе останало от обожаваната от него съпруга. Отрано бе забелязал нейната интелигентност и й бе дал образование, обикновено предназначено за синовете. Бе наел преподаватели да я обучават по четене, калиграфия, история, математика, философия и китайски класици. Дори й бе осигурил инструктори по бойни изкуства, за да овладее уменията за боравене с меч и за бой без оръжие. Понастоящем интересът им към криминалните престъпления бе споделен.

— Какво мислиш за делото? — попита съдия Уеда.

— Без съмнение бе доста по-различно от повечето — отвърна Рейко.

Съдията кимна утвърдително.

— В какво по-точно?

— Първо, Югао призна вината си твърде лесно — отбеляза Рейко. — Повечето обвиняеми твърдят, че са невинни, дори и да не е така, мъчейки се да избегнат наказанието. Югао не каза нито дума в своя защита. Може би е твърде срамежлива или уплашена, както се случва с някои жени, но ако е така, не го усетих. Тя не показа почти никакви емоции. Тя сякаш не изпитваше нищо, поне до момента, в който ти отложи присъдата. Почувствах, че не посрещна с охота отсрочката, което също е странно.

— Продължавай — подкани я съдия Уеда, доволен от проницателните наблюдения на Рейко.

— Югао изобщо не обясни защо е убила близките си, ако изобщо го е сторила. Престъпници, които правят самопризнания, проявяват склонност към всякакви извинения, за да оправдаят деянието си. За първи път присъствам на дело, в което отсъства всякакъв мотив за извършеното престъпление. От полицията, изглежда, дори не са си направили труда да потърсят такъв — озадачена и обезпокоена, Рейко поклати глава. — По всяка вероятност са арестували Югао, защото е била твърде очевидна заподозряна, въпреки че, уликите против нея не са доказателство за вината й. Всъщност те май изобщо не са провели разследване. Толкова ли небрежно работят напоследък?

— Случаят е особен — поясни съдия Уеда. — Югао е хинин.

— А-а — възкликна Рейко с разбиране.

Хинин бяха „не хора“ — граждани, запратени почти на дъното на социалната стълбица като наказание за престъпления, които бяха сериозни, но не достатъчно тежки, за да оправдаят евентуална смъртна присъда. Тези престъпления включваха кражби и различни морални прегрешения. Хинин нямаха право да общуват с останалите граждани. Няколкото хиляди, които живееха в Едо, населяваха изолирани райони в покрайнините на града. Единствените, които бяха още по-ниско от тях в обществената йерархия, бяха ета — низвергнати по наследство заради традиционно практикуваните от тях, свързани със смърт занаяти, като касапство или щавене на кожи, което ги определяше като духовно скверни. Между хинин и ета обаче и имаше една съществена разлика — хинин можеха да изтърпят присъдите си или да бъдат помилвани, да получат амнистия и да си възвърнат предишното социално положение, докато ета бяха заклеймени завинаги. Но и двете прослойки бяха отритнати от обществото.

— Предполагам, че полицията не пилее време да разследва престъпления сред хинин — каза Рейко.

Съдия Уеда кимна.

— Не и когато случаят изглежда ясен. Особено понастоящем, когато полицията е заета да дири отстъпници и да потушава безредици… — тревога вдълба бръчките, набраздили лицето му. — Моите присъди зависят от информацията, която получавам от тези обвиняеми. Когато е тъй оскъдна, за мен става твърде трудно да произнеса справедливо решение.

— И сега се затрудняваш също като мен да прецениш дали Югао е невинна само въз основа на дадените на делото й показания — заключи Рейко.

— Точно така — потвърди съдия Уеда. — Не ми помага особено и онова, което успях да науча предварително. Когато разбрах за случая, бях наясно, че полицията едва ли е провела щателно разследване, тъй че се заех да разпитам Югао лично. Единственото, което ми каза, бе, че е убила родителите и сестра си. Отказа да ми даде някакво обяснение. Поведението й бе същото, на каквото и ти стана свидетел. — Той въздъхна унило: — Не мога да пусна на свобода една направила самопризнания убийца само защото не съм удовлетворен от представените срещу нея доказателства. Ще предизвикам неодобрението на началниците си.

А Рейко знаеше, че постът му зависи от тяхната добра воля. Съставеха ли си мнение, че проявява снизхождение към престъпниците, щяха да му отнемат длъжността, което за него би било съкрушителен позор.

— При все това не мога да призная за виновна една млада жена и да я осъдя на смърт въз основа на толкова оскъдна информация — добави той.

Рейко знаеше, че баща й е особено чувствителен към случаите, в които имаше замесени млади жени, тъй като предполагаше, че по някакъв начин припознава в тях самата нея. Освен това, за разлика от мнозина чиновници, съдия Уеда се стараеше да служи на справедливостта дори и когато обвиняемият бе от низвергнатите.

— И така, стигаме до причината, поради която те поканих на делото — продължи баща й. — Чувствам, че в този случай има повече, отколкото се вижда на повърхността. Освен това искам да зная истината за убийствата, но не разполагам с нужните средства, за да я разкрия лично. Денят ми е запълнен от дела, а служителите ми са заети до един. Затова ми се налага да те помоля за една услуга. Би ли разследвала престъплението, за да установиш дали наистина го е извършила Югао?

В гърдите на Рейко избликнаха радост и въодушевление.

— Да! — възкликна тя. — С удоволствие!

За първи път й се предоставяше нова, неподозирана възможност да разкрие сама цялата загадка, а не както досега да работи върху някаква част от поредния случай на Сано. Съдия Уеда се усмихна на ентусиазма й.

— Благодаря ти, дъще. Зная, че напоследък разполагаш с повече време, и реших, че ти си подходящият човек за тази задача.

— Благодаря, татко — каза Рейко, трогната от уважението, което се криеше в думите му.

Преди време той бе подценил детективските й умения и бе на мнение, че тя трябва да си стои у дома и да се посвети изцяло на задълженията си на майка и съпруга; в онзи период не би й позволил да се заеме с дейност, обичайно запазена за мъжете. Никой обикновен служител не би помолил дъщеря си да свърши подобна работа. Освен баща й, който разбираше потребността й от приключения и осъществяване, никой друг не би очаквал подобна услуга от съпругата на дворцовия управител.

— Започвам незабавно — заяви Рейко. — Първо бих искала да говоря с Югао. Може би ще успея да я накарам да ми разкаже какво в действителност се е случило в нощта на убийствата.

Освен това може би щеше да постигне удовлетворението да докаже невинността на една млада жена и да спаси живота й.