Лора Джо Роуланд
Дим Мак (32)

30 глава

От тъмнината внезапно изникнаха човешки фигури и обградиха Рейко, лейтенант Асукай и спътниците им. Рейко усети как нечии силни ръце я сграбчиха и с безпощадна сила започнаха да извиват ръцете й на гърба. Тя извика, взе да рита и да се гърчи в опит да се отскубне. След кратка шумна схватка и размяна на яростни удари придружителите й бяха заловени.

— Хванах го! — изкрещя въодушевен мъжки глас.

Онзи, който държеше Рейко, викна:

— Тая тук е жена. Май сме спипали Кобори и любовницата му.

Рейко с изненада установи, че гласът й е познат, макар че не можеше да се сети кой е притежателят му. Друг познат глас попита:

— Ако ти си заловил Кобори, тогава кой е този, дето съм го спипал аз?

Последва шумна суматоха. Засвяткаха светлини, които за миг заслепиха Рейко. Идваха от пламъчетата на горящи метални фенери в ръцете на войници. Бяха малка армия, която изпълваше пътя и бе обградила Рейко. Някои бяха въоръжени с лъкове и стрели, други — с мечове. На земята до нея детектив Фукида бе седнал върху лейтенант Асукай. Войници се бореха с останалите стражи на Рейко. Рейко се извърна и видя, че мъжът, който я държеше, бе детектив Маруме. Двамата се втренчиха един в друг, разпознавайки се с изненада.

— Извинете — рече Маруме, смутен и навъсен. Пусна я и викна към другарите си: — Това са съпругата на дворцовия управител Сано и ескортът си. Пуснете ги!

Фукида и войниците се подчиниха. Лейтенант Асукай и другите стражи станаха и се изтупаха от праха. Рейко видя Сано да бърза към тях между множеството войници, които отстъпваха, за да му сторят път. Куцукайки, след него вървеше Хирата. Двамата носеха шлемове и брони, сякаш подготвени за битка. Лицата им изразяваха същия шок, който бе връхлетял и Рейко.

Двамата със Сано възкликнаха едновременно:

— Какво правиш тук?

— Проследих Тама — приятелката на Югао — отвърна Рейко. — Тя ме отведе при къщата нагоре по онази пътека. Югао и Кобори са там.

Рейко посочи към хълма, искрено щастлива от появата на Сано. Беше жив. Не само я бе намерил, но и бе довел със себе си войската, необходима за залавянето на бегълците. Щеше да му се хвърли в обятията, ако не бяха мъжете, които ги гледаха.

— Знам — каза Сано. — Тръгнали сме да ги арестуваме.

Двамата се втренчиха един друг, слисани, че техните независими разследвания ги бяха довели до едно и също място.

— Но ти как разбра? — попита Рейко, удивена от свръхестествената им поява.

— Капитан Накай ми разказа — отвърна Сано, сочейки към застаналия до него снажен и красив самурай.

— Капитан Накай? — повтори Рейко озадачена. — Той не беше ли първият ти заподозрян?

— Да, но вече е най-новият ми васал. Ще ти обясня по-късно. Сега трябва да щурмуваме къщата.

Сано даде заповеди на войниците. Те поеха по пътеката, водени от капитан Накай, придвижвайки се почти безшумно. Само фенерите им, просветващи между дърветата, издаваха присъствието им.

— Чакай! — викна Рейко, обзета от тревога. — Югао и Призрака не са сами. Тама е с тях.

Сано доби загрижено изражение.

— Сигурна ли си?

— Да. Видях я да влиза в къщата — напрегната, Рейко добави припряно: — Мисля, че Югао се кани да я убие. Трябва да я спасим!

— Ще се опитам — каза Сано. — Но не мога да обещая. Задачата ми е да заловя Призрака.

Макар и ужасена, Рейко кимна. Заповедите, които Сано бе получил от владетеля Мацудайра и от шогуна, бяха по-важни от всичко останало, в това число от безопасността на обикновените граждани. Ако Тама станеше поредната жертва на Югао или загинеше при щурма на къщата, Рейко трябваше да приеме съдбата. При все това й се искаше да може да стори нещо, за да спаси Тама, която нямаше да бъде в опасност, ако не беше тя!

— Сега искам да си отидеш у дома — каза Сано и се обърна към лейтенант Асукай: — Погрижи се да се прибере невредима.

— Моля те, нека остана! — възкликна Рейко. — Искам да видя какво ще се случи. А и не мога да те изоставя!

— Е, добре — отстъпи Сано, — но трябва да ми обещаеш, че няма да се намесваш.

Можеше да се окаже, че това е последната им нощ заедно, дори и той да я прекараше в битка за залавяне на убиеца, а тя да гледаше отдалеч.

— Обещавам! — изрече тя тутакси с пламенна искреност.

Спомени за общото им минало изпълниха Сано с основателни съмнения. При все това се надяваше, че този път съпругата му ще удържи на думата си и няма да доближава Призрака. Последното, от което се нуждаеше в този момент, бе притеснението за нейната безопасност.

— Тогава да тръгваме.

Двамата последваха армията нагоре по пътеката. Преди да стигнат края на гората, войниците изгасиха фенерите си. Крачеха покрай дола в безмълвна колона по осветения от луната път. Сано усети как вълнението запулсира в него и в хората му, сякаш всички деляха едно сърце, настроено за битка. Спомни си онова, което свещеник Озуно бе казал на Хирата за Призрака.

Най-добрата ви стратегия е да заведете там колкото се може повече войници. И после да сте подготвени много от тях да загинат, докато той оказва съпротива на опитите ви да го заловите.

При все това Сано чувстваше увереност в своята армия и в себе си — един човек не можеше да победи всички. Възможно бе вече да е обречен, но тази нощ щеше да спечели битката. Както вървяха, усети ръката на Рейко да докосва неговата и побърза да се отърси от мисълта, че това можеше да се окаже последното им пътуване заедно. В следващия момент видя къщата и светлината от прозореца, но никакви други признаци за присъствие. Присъедини се към войниците си в гората на петдесетина крачки от стъпалата. Двамата с Хирата и детективите се взряха нагоре към трите нива на къщата.

— Сложна конструкция — отбеляза тихо Хирата.

— Предоставя много възможности за укритие добави Фукида. — Как ще го заловим там?

— Можем да му викнем да излезе навън и като се появи, да го арестуваме — пошегува се Маруме.

— Вероятно има и още толкова начини да се измъкне незабелязано — каза Хирата, докато оглеждаше многобройните прозорци и балкони.

— Което работи и в наша полза, не само в негова. Ще ги използваме, за да проникнем вътре и да го издебнем — Сано раздели хората си на екипи по трима. — Първо ще обградим имота, така че ако Кобори все пак успее да се измъкне от къщата, да не може да избяга. И тогава влизаме — той разпредели екипите по позиции и задачи. — Не забравяйте, че Кобори е много по-опасен от всеки боец, когото познавате. Дръжте се заедно в група и не влизайте в схватка сами.

Един екип остана да наблюдава предната част на къщата, другите поеха нагоре по хълма и потънаха в мрака. Сано каза:

— Маруме и Фукида сан, вие сте в моя екип. Хирата сан, ти оставаш тук.

— Не… идвам с вас — възрази Хирата, видимо обезпокоен от перспективата да бъде задължен да остане.

Сано си даваше сметка, колко усилия бе положил Хирата да не изостава в разследването и колко щеше да му е неприятно да пропусне заключителните действия. Но и двамата знаеха, че той не е в състояние да се катери по неравен терен в тъмнината, камо ли да се изправи срещу безпощаден убиец. Тръгнеше ли с тях, щеше да забави екипа им или да изложи на опасност останалите. Сано се хвана за единственото извинение, което можеше да спаси гордостта на Хирата:

— Разчитам на теб да надзираваш този екип и да охраняваш съпругата ми.

Макар че Хирата кимна, в очите му проблесна унижение. Беше ясно, че тримата от екипа можеха да се справят и сами, а стражите на Рейко щяха да я охраняват по-добре от него.

— Помните ли техниките за бой на стария свещеник, които ви показах? — попита той Сано, Маруме и Фукида.

Те кимнаха. Преди да тръгнат от Едо, Хирата беше изнесъл пред тях и войниците един кратък урок. Сано имаше съмнения относно ползата от него, но така поне Хирата щеше да се почувства удовлетворен, че има някакъв свой принос в мисията.

— Е, тогава успех! — пожела им Хирата.

Маруме го потупа по рамото.

— Щом всичко това свърши, ще излезем да пийнем по нещо.

Той и Фукида поеха към края на гората. Сано се обърна към Рейко. Лунната светлина посребряваше чертите й. Той плъзна поглед по тях, запечатвайки ги в паметта си, макар че нейният образ вече бе гравиран в духа му. Тя му се усмихна с треперещи устни.

— Бъди внимателен!

Красотата й и страхът, че скоро ще бъдат разделени завинаги, го пронизаха.

— Обичам те! — прошепна той.

— Не! — отвърна тя с едва доловим пресеклив глас.

Сано разбираше, че с казаното тя не отхвърля любовта му. Рейко знаеше, че съпругът й бе изрекъл тези думи, в случай че не оцелееше от мисията или после не разполагаше с достатъчно време да й ги каже. Бяха като сбогуване, което тя не искаше да чува. Сано докосна бузата й. Двамата си размениха прочувствени погледи, за да ги крепят до неговото завръщане… или докато се съберат отново в смъртта. После той се обърна и пое в нощта с Маруме и Фукида, за да отмъсти на човека, който според него му бе отнел живота.

* * *

В гората Рейко седна до Хирата. Стражите и групата войници приклекнаха наблизо. Никой не говореше. Всички бяха твърде напрегнати да се взират през дърветата в къщата и да се ослушват за шумове, които биха им подсказали какво става. Рейко разшири съзнанието си и го устреми към Сано. Двамата имаха удивителна духовна връзка, която им позволяваше да усещат другия като присъствие, мисли и чувства дори когато бяха разделени. Със сигурност щеше да разбере, ако той е в опасност, ранен… или мъртъв. Но тази вечер не чувстваше нищо, освен собствения си нарастващ страх за него. В сърцето й зейна бездна от самота. Тя затвори очи, за да чува по-добре.

Нощта тъчеше платно от звуци, което заглушаваше шумовете от войниците на Сано. Виеха вълци, а вятърът стенеше в клоните на дърветата. Рейко долови крясъци на хищни птици и бълбукането на потока в дола. Храмовите камбани биха полунощ. Когато отвори отново очи, къщата бе все така обгърната от покой. Светлината зад прозореца премигваше, сякаш в лампата вътре вече нямаше достатъчно масло. Луната достигаше зенита си. Звездите се въртяха върху колелото на небето, докато Рейко се питаше какво прави Сано. Въздухът бе станал мразовит, но тя не усещаше, че трепери от студ, докато Хирата не я загърна с наметалото си. Времето минаваше бавно, като вода, дълбаеща в камък. Всички бяха застинали в напрегнато очакване.

Внезапно тънък и далечен глас извика:

— Кой е там?

Рейко се вцепени. Усети как сърцето й подскочи. Хирата, войниците и стражите застанаха нащрек.

— Отговори! — нареди гласът.

Беше креслив от паника и идваше откъм къщата.

— Това е Югао — прошепна Рейко тревожно. — Какво става?

— Вероятно е чула приближаващите войници — предположи Хирата обезпокоен. — Двамата с Призрака са разбрали, че са под обсада.

— Махай се! — извика Югао и този път гласът й беше по-силен и отчетлив. — Остави ни на мира!

Рейко долови познатия шум от отваряне на врата. Югао се втурна на верандата. Гърбът й бе приведен, ръцете извити като огромни нокти на хищна птица. Напомняше див подгонен звяр. Мина зад парапета и извика:

— Чуй ме, който и да си!

Дори и от разстояние въпреки оскъдната светлина Рейко видя ужаса и омразата, изкривили чертите на Югао. Очите й трескаво изследваха мрака, дирейки невидимите врагове.

— Няма да ви дадем да ни заловите. Махайте се или ще съжалявате!

— Дворцовият управител Сано заповяда да хванем бегълците… живи или мъртви — каза Хирата. — Ето нашия шанс за единия — войниците вече бяха извадили лъковете си и сега насочиха стрели към Югао. — Щом се прицелите добре, стреляйте!

Макар и да знаеше, че Югао е убийца, която заслужаваше да умре, Рейко изтръпна при мисълта, че всеки миг ще бъде пролята кръвта на една млада жена. Освен това, ако Югао умреше, щеше да отнесе своите тайни в гроба.

Югао млъкна. Избръмчаха три лъка. Три стрели със съсък пронизаха мрака и тупнаха върху дървената стена на къщата и парапета на верандата. Югао изпищя. Вдигна ръце, за да предпази главата си, приведе се и озъртайки се трескаво, се опита да види кой стреля в нея. Войниците пуснаха още стрели. Тя извика, падна по очи и Рейко си помисли, че е уцелена. Но в същия миг видя, че се е устремила към вратата, лазейки на четири крака. Примъкна се с пълзене в къщата и вратата зад нея се затвори, при което бе обсипана с нов залп от стрели.

Стрелците свалиха лъковете си и изругаха под нос. Хирата поклати глава. Рейко се разкъсваше между разочарованието, че Югао бе успяла да се скрие, и облекчението, че не бе погубен още един живот.

Югао изкрещя през вратата:

— Не можете да ме убиете! Само да се опитате… — тя пристъпи навън, като държеше Тама плътно пред себе си като щит — … аз ще убия нея!

Тама стоеше вцепенена, а кръглото й кукленско лице бе застинало в ужас. Беше впила пръсти в ръката на Югао, която я притискаше през гърдите. Рейко изтръпна, когато Югао размаха нож, чието острие проблесна на светлината на лампата. Войниците се прицелиха отново.

— Не! — прошепна Рейко.

Обзелата я паника я накара да се изправи рязко. Войниците впериха погледи в Хирата, очаквайки заповед. Един от тях каза:

— Ако стреляме в Югао, ще уцелим другото момиче.

Последва мълчание, отмерено с един-единствен удар на сърцето, и Хирата каза:

— Не стреляйте. Аз ще поговоря с нея.

Рейко въздъхна с облекчение, а Хирата излезе от укритието на гората и закуцука по пътеката към къщата.

— Югао! — извика той.

Тя рязко се извърна по посока на гласа му, повличайки Тама, и след като претърси мрака с враждебен поглед, извика:

— Кой си ти?

— Сосакан сама на шогуна — отвърна Хирата.

— Спри намясто или тя ще умре!

Югао притисна острието във врата на Тама. Тя изпищя. Рейко ахна и ръката й неволно се устреми към собственото й гърло. Хирата замръзна на пътеката на половината път до стъпалата.

— Добре — рече той с престорено спокоен тон. — Ще стоя тук… ако пуснеш Тама и дойдеш с мен доброволно.

— Не! — кресна Югао с изтънял от тревога глас. — Махай се или ще й прережа гърлото, кълна се!

— И да я убиеш, това няма да ти помогне — каза Хирата. — Къщата е обградена от войници.

— Заповядай им да се оттеглят! — нареди Югао.

— Не мога — отвърна Хирата. — Единственият ти шанс да оцелееш е да се предадеш.

— Никога няма да се предам! Никога!

— Тогава просто пусни Тама — настоя Хирата.

Рейко почувства, че търпението му почва да се изчерпва.

— Сториш ли го, няма да те нараним, обещавам!

— Лъжец! Не ти вярвам! — изкрещя Югао.

Загрижена да помогне, Рейко каза тихо на Хирата:

— Напомни й, че Тама й е приятелка. Тама не заслужава да умре.

Хирата повтори думите, викайки към Югао, при което тя изкрещя в отговор:

— Тама вече не ми е приятелка. Казала е на полицията къде съм — гласът й бе изпълнен с гняв и ненавист. — Тя е причината вие да сте тук.

— Не съм! — изплака Тама, хлипайки, докато се опитваше да се отдръпне от острието. — Трябва да ми повярваш!

— Напротив — възрази й Югао, без да отпуска хватката. Лицето й се бе изкривило от жестокост. — Ти си предателка. Трябва да бъдеш наказана!

Рейко загуби надежда, че Хирата би могъл да предума Югао да прояви здрав разум или да спаси Тама. Югао бе отвъд всякакъв разсъдък. Макар че бе обещала на Сано да не се намесва, не можеше просто да стои и да бездейства. Тя изтича навън от гората, нагоре по пътеката и застана пред Хирата.

— Югао! — извика тя, макар и с угризение, че не бе удържала дадената на Сано дума.

— Какво правите? — възкликна Хирата разтревожен. — Върнете се!

Дръпна я за ръката. Тя се отскубна от него и възкликна:

— Моля те, остави ме да опитам! — погледът й прониза тъмнината и срещна очите на Югао.

— Е, и ако това не е госпожа Рейко! — рече язвително Югао. — Ти за какво си дошла, да гледаш цирк ли? Нямаш ли си друга работа?

— Тама не е довела войниците при теб — каза Рейко. — Аз бях. Аз я проследих.

— Ти! — избълва Югао, все едно от устата й изригна фонтан от жлъч. — Трябваше да се досетя. През цялото време се преструваше, че искаш да ми помогнеш, а всъщност си крояла планове да ме унищожиш.

— Аз наистина исках да ти помогна — възрази Рейко. — И все още го желая.

Говореше с най-искрения си и убедителен тон. Нито за миг не бе успяла да спечели доверието на Югао, но бе длъжна да го стори сега, защото животът на Тама зависеше от това. Югао поклати глава в презрително недоверие.

— Тогава го докажи. Махни тези войници от тук.

— Добре — каза Рейко, макар че не можеше да направи такова нещо. — Но първо трябва да пуснеш Тама.

Пристъпи няколко крачки напред и стигна до основата на стъпалата. Хирата и стражите й я последваха. Рейко протегна ръка към Югао.

— Спри! — викна й Югао и стисна още по-здраво Тама, която изпищя и избухна в сълзи. — Ти май наистина ме смяташ за глупачка. Много добре знам, че в мига, в който пусна Тама, онези там ще се втурнат тук и ще ме убият. Тя е единствената ми закрила.

Рейко знаеше, че Югао е права, но възрази:

— Няма да те убият. Не и ако окажеш съдействие. Пусни Тама!

— Млъкни! Махай се или ей сега ще я заколя!

Югао прокара острието по гърлото на Тама. Върху кожата й се открои тънка кървава ивица. Тама изпищя по-силно, стисна очи и започна да дращи с нокти по ръката на Югао. Рейко усети, че й призлява от отчаяние. Хирата каза:

— Няма смисъл. Тя няма да се предаде. А аз не мога да й позволя да ни принуди да отстъпим. Пращам войниците срещу нея.

— Чакай! — възкликна умолително Рейко, макар и да знаеше, че решението на Хирата е основателно. — Дай ми още една възможност.

Тама бе просто едно момиче от простолюдието, чиято смърт би била нищожна цена за залавянето на двама убийци. При все това Рейко не можеше да я изостави, тя бе толкова мила и простодушна. Получените от нея сведения бяха помогнали на Сано да разкрие самоличността на Призрака. Рейко й дължеше повече от това да я пожертва в името на залавянето на Кобори.

— Но последна — прие Хирата с неохота.

Рейко викна към Югао:

— Не те смятам за глупачка. Зная, че си достатъчно умна да разбереш, че ако задържиш Тама като заложница, това няма да спаси любовника ти. Съпругът ми е там отвъд, твърдо решен да залови Кобори. Той не би се поколебал да пожертва Тама, за да се добере до него. Така че я пусни! — тя пое дълбоко въздух и изрече единствените думи, които биха могли да спасят Тама: — И вземи мен на нейно място!

— Какво? — възкликна Хирата и се втренчи в Рейко.

Югао свъси вежди, обзета от подозрение.

— И за какво си ми ти?

— Защото, ако държиш мен, войниците няма да те докоснат — отвърна Рейко. — Аз съм съпругата на техния господар. Ако ме убият, докато се опитват да арестуват теб или твоя любовник, ще си имат големи неприятности.

Югао се замисли за миг над предложението и после отвърна:

— Добре. Ела тук горе. И аз ще пусна Тама.

Докато Рейко пристъпваше, Хирата се опита да я спре с яростен шепот:

— Не можете да направите това!

— Длъжна съм — Рейко се спря и се обърна към него.

Снишавайки глас, за да не я чуе Югао, добави:

— Аз съм отговорна за залавянето на Югао. Ако убие отново, вината за пролятата кръв ще е моя.

— И това ще е собствената ви кръв! — Хирата се втренчи в нея, все едно бе загубила разсъдъка си. — Югао ще ви убие!

— Няма — възрази Рейко. — Мога да се справя с нея.

В миналото бе заставала лице в лице и с други обезумели убийци, но бе оцелявала. Увереността, че и този път ще успее, й даваше сили срещу смразяващия ужас, който плъзна по вените й. Когато постави крак на първото стъпало, тя черпеше упование от прикрепения с ремък над лакътя й кинжал.

— Стой! — викна й Югао. — Запретни си полите! Вдигни ръце! Искам да се уверя, че не носиш оръжие. Завърти се!

Рейко бе подценила интелигентността на Югао. След миг колебание тя се подчини, като в същото време впи пръсти в подгъва на ръкава си, опитвайки се да скрие кинжала.

— Разпери пръсти — нареди й Югао. — Вдигни си ръкавите. — Щом Рейко се подчини, Югао възкликна:

— Хвърли този нож!

Докато Рейко с неохота сваляше оръжието си, Хирата каза:

— Дворцовият управител Сано ми заповяда да ви охранявам. Няма да ви позволя да го сторите.

Рейко хвърли кинжала на земята. Той я сграбчи за ръката.

— Ако трябва, ще ви спра със сила. Това е мой дълг!

Но умолителният му поглед подсказа на Рейко, че блъфира — никога не би си позволил да упражни насилие над нея. Тя внимателно освободи ръката си.

— Ако аз откажа да бъда закриляна, моят съпруг няма да обвини теб. Не се тревожи.

— Сега можеш да се качиш тук — рече Югао.

— А вашият дълг към съпруга ви? Не смятате ли, че трябва да зачитате желанията му? — попита Хирата. — Не си позволявайте това!

Рейко знаеше, че при всякакви други обстоятелства той никога не би си позволил да се обърне към нея така безцеремонно, камо ли да й противоречи. Но в момента бе отчаян.

— Мой дълг е да помагам на мъжа си, а ще му бъда повече от полза, като отида там, отколкото като остана тук — Рейко вярваше в това, макар и да знаеше, че Сано би се възпротивил. — Ако отвлека вниманието на Югао, за него това ще означава един проблем по-малко.

В съзнанието на Рейко изникна образът на Масахиро, тъй реален, че почти почувства меката му нежна кожа и чу смеха му. Решимостта й се разколеба, но само за миг. Родителският дълг не бе извинение за един воин да не се хвърли в битка, нито за Рейко да не направи нужното, за да предаде Югао на правосъдието. Всякаква мисъл, че може да се провали, само щеше да й попречи.

— Нищо лошо няма да ми се случи — каза Рейко. — Бъди готов да пратиш войниците си, ако ти дам сигнал.

— Защо се бавиш толкова? — викна Югао. — Ако не побързаш, може да си променя решението.

Рейко се обърна с гръб към Хирата. Когато пое нагоре по стъпалата, усети че я дръпва за пояса. Първоначално си помисли, че се опитва да я спре, но после усети твърдата повърхност на къс нож, който бе мушнал под пояса и по линията на гръбнака й, където Югао не можеше да го види.

— Дано Небесата те закрилят — прошепна Хирата. — Дано Сано сан не ме убие, че съм ти позволил да поемеш на тази безумна мисия!

От напрегнатото очакване с всяка стъпка нагоре с по стъпалата сърцето й започна да бие все по-учестено. Югао и Тама я наблюдаваха безмълвно. Втренченият заплашителен поглед на Югао я теглеше нагоре. Очите на Тама бяха пълни със сълзи и с плаха надежда за спасение, когато Рейко достигна верандата.

Продължи напред, докато се озова на една ръка разстояние от Югао. Внезапно Югао се изхили зловещо. Без всякакво предупреждение тя преряза гърлото на Тама.

— Не! — изпищя Рейко.

Тама издаде смразяващ гъргорещ вопъл. Кръв избликна в горещ ален фонтан и опръска Рейко. Тя и възкликна ужасена и стъписана. Югао блъсна Тама към нея. Момичето рухна на верандата, сгърчи се стенейки и издъхна в нозете на Рейко. Кръвта й се разля около тях. Рейко чу как Хирата и стражите с викове се втурнаха нагоре по стъпалата.

— Спрете! — кресна към тях Югао. Тя сграбчи Рейко за ръката и опря нож във врата й. — Още едно движение — и ще заколя и нея!

Рейко почувства хладната стомана върху кожата си. Видя как мъжете замръзнаха неподвижни и безпомощни насред стъпалата. Останала без дъх, на ръба на припадъка от преживяния шок, обляна в кръв, тя едва успя да намери сили, за да извие тялото си и да скрие ножа от погледа на Югао. Югао подкара Рейко покрай трупа на Тама към вратата на къщата. Докато влизаха, изсъска с отмъстително задоволство:

— Сега ще ми платиш за всички беди, които ми причини!