Лора Джо Роуланд
Дим Мак (21)

19 глава

Рейко посещаваше четиринайсетата поред чайна, откакто бе излязла от съдилището. До момента тя бе търсила някогашната приятелка на Югао във всички чайни около „Театър сто дни“, но никой от клиентите, собствениците или слугите не познаваше Тама. Разширявайки издирването из околните махали, Рейко слезе от паланкина си пред въпросната чайна на една улица с квартири над два реда магазинчета, в които се продаваха мариновани зеленчуци и плодове. Заведението по нищо не се различаваше от всички останали, които вече бе посетила. От стрехите бе провесена завеса, наполовина закриваща отворената предна част. На колона в края на повдигнатия дъсчен под се бе облегнала унила и отегчена прислужница. Помещението зад нея бе празно, ако не се смяташе собственикът — мъж на средна възраст, клекнал до кана саке, гарафи и чаши. Жената забеляза стражите на Рейко и лицето й се проясни.

— Ей, здравейте — извика тя към лейтенант Асукай. — Може ли да сервирам на вас и приятелите ви по питие?

Вече не бе в първа младост, но фигурата й бе сластна. Очите й засияха пред възможността за мъжка компания и големи бакшиши.

— Благодаря — отвърна Асукай. — Впрочем моята господарка има някои въпроси, на които те моли да отговориш.

Любопитна, но и нащрек, жената изгледа Рейко.

— Както желаете.

Собственикът сипа саке и докато прислужницата поднасяше на мъжете, Рейко каза:

— Търся млада жена на име Тама. Работи в чайна някъде наоколо. Случайно да я познаваш?

— О, да — отвърна прислужницата. — Преди време работехме заедно тук. Тази чайна някога бе собственост на баща й.

Рейко се въодушеви.

— Можеш ли да ми кажеш къде да намеря Тама?

Но прислужницата поклати глава.

— Съжалявам, не съм я виждала от… о-хо… близо две години. Премести се със семейството си, но не знам къде. Баща й продаде чайната на него — и тя махна към собственика, който седеше с придружителите на Рейко и се опитваше да води с тях вежлив разговор. — Ей, какво стана с Тама?

Той поклати глава в неведение. Разочарована, Рейко продължи настоятелно.

— Познаваш ли млада жена на име Югао? Били са приятелки с Тама.

— Не… — прислужницата се замисли и после се поправи: — О, да, имаше едно момиче, което се отбиваше тук на гости — но когато я попита за характера на Югао и за семейството й, тя не можа да й даде никаква информация. — Кажете, защо са всички тези въпроси? Да не би Тама да е сторила нещо лошо?

— На мен поне не ми е известно — отвърна Рейко, — но трябва да я открия. Къде живееше, преди да напуснат квартала?

Прислужницата я упъти към една къща на известно разстояние и после каза:

— Може и да успея да разбера какво се е случило с нея. Ще разпитам наоколо, ако искате.

И тя разтърси кесията, която носеше на пояса си, намеквайки за подкуп. Рейко й даде една сребърна монета.

— Ако намериш Тама, прати вест за госпожа Рейко в съдилището на съдия Уеда и ще ти платя двойно.

После се качи в паланкина си и нареди на носачите да поемат към къщата, където бе живяла Тама. Времето до определения от баща й краен срок се топеше и Рейко имаше натрапчивото усещане, че трябва да разкрие истината около престъпленията преди екзекуцията на Югао, в противен случай последствията щяха да се окажат неподозирано тежки.

* * *

Покрай килиите в затвора Едо минаваше тесен коридор, сумрачен и влажен като изкопан в земята тунел. По него тежко крачеше тъмничар и носеше няколко дървени подноса с храна. Спираше, колкото да мушне по един през процепа под всяка заключена врата. Затворниците посрещаха появата на храната с шумни викове.

В една от килиите осем жени се нахвърлиха върху яденето като освирепели от глад котки. Блъскаха се, деряха се една друга и надаваха писъци, докато се биеха за ориза, маринованите зеленчуци и сушената риба. Югао успя да докопа едно оризово кюфте. Избяга в отдалечения ъгъл на килията, която бе само десетина крачки на дължина и ширина, осветена от едно-единствено, препречено с решетки прозорче близо до тавана, и се сви там да яде. Другите жени коленичиха и лакомо взеха да гълтат плячката си. Косите им висяха на сплъстени кичури около лицата им. Те облизваха пръсти и ги бършеха в мръсните си конопени роби. Югао впи зъби в твърдия лепкав ориз. Каква гадост, че няколкото дни в затвора бяха превърнали нея и съкилийничките й в диви животни! Но тя си напомни, че сама бе избрала съдбата си! Това бе част от плана й. Трябваше да издържи и щеше да успее.

След като свърши с храната, Югао се пресегна към каната с вода. Но Сачико — една крадла, която си чакаше делото — я докопа първа. Беше грубовато грозно момиче, израсло по улиците на Едо и живяло с банда гангстери, преди да го арестуват. Тя надигна каната и отпи, след което втренчи войнствен поглед в Югао.

— Какво има? — попита. — Да не си жадна?

— Дай ми я! — Югао се пресегна рязко към каната.

Сачико отдръпна ръката си така, че Югао да не успее да я достигне, и се изсмя.

— Ако ме помолиш учтиво, може и да ти дам малко.

Останалите жени наблюдаваха с интерес случващото се. Те всички се подчиняваха на Сачико, тъй като се страхуваха от нея. Югао ги презираше за слабостта им и ненавиждаше Сачико. Нямаше да преклони глава пред тази побойничка.

— Не ме дразни — каза Югао с тих заплашителен глас. — Аз съм убийца. Утрепах трима души. Дай ми водата, че да не ти видя сметката и на теб!

Внезапен страх изтри наглата усмивка на Сачико. Югао знаеше, че собственото й престъпление, най-сериозното от всички, предоставяше особено положение в затвора. Останалите жени я смятаха за луда и по тази причина за особено опасна. Откакто ги бяха затворили в една килия, Сачико все си търсеше повод за сблъсък с нея и ако искаше да си задържи мястото на главна в тази килия, не можеше да позволи на Югао да я изплаши.

— Сигурно се мислиш за по-добра от нас — каза Сачико. — Чух пазачите да казват, че съдията ти отложил произнасянето на присъдата и че вчера те изведоха, защото искал да те види отново. За какво? Накара ли те да му духаш?

Тя изобрази с движения фелацио и прихна; останалите жени покорно се присъединиха към смеха й.

— Явно не си се справила добре, щото иначе нямаше да те връща тук, а щеше да те пусне.

Югао вътрешно кипеше от гняв, но знаеше, че Сачико й завижда, и то с основание. За разлика от останалите жалки създания тук тя имаше шанс да избегне наказанието. Просто трябваше да изфабрикува историята, че някой друг бе убил семейството й. Тази глупачка госпожа Рейко щеше да й повярва и да каже на съдията да я освободи. Но Югао не се изкушаваше да се откаже от самопризнанията си и да се пазари за живота си. Все едно виновна или не според тях, тя искаше убийствата да се смятат за нейно дело. Това бе подаръкът й за човека, който бе по-важен за нея от всичко на света. Само как ги ненавиждаше, че се опитваха да я подмамят да се разприказва и да го предаде! Мразеше ги, че забавяха смъртната й присъда и удължаваха престоя й в този ад. Ненавистта й към тях възпламени гнева й към Сачико.

— Затвори си грозната уста — кресна й Югао, — да не ти я затворя аз! Дай ми тази вода.

— Щом толкова ти трябва, ето ти я! — отвърна Сачико с презрение.

И засили каната срещу Югао. Водата плисна в лицето й и намокри робата й. Убийствена ярост завладя Югао и тя се хвърли към Сачико. Сблъсъкът събори и двете на земята. Югао заблъска с юмруци Сачико по лицето и посегна да издере очите й. Сачико засипа с удари главата на Югао и заскуба косите й. Другите жени се разкрещяха:

— Дай й да се разбере, Сачико! Покажи й кой командва тук!

Сачико бе по-едра от Югао и знаеше как да се бие. Скоро вече бе върху нея. Притисната към пода, Югао блъскаше и размахваше ръце към Сачико, която успя да я докопа за гърлото. Югао се закашля и взе да се дави, когато Сачико стисна с всички сили и я остави без дъх. Но Югао бе обзета от непоколебима решимост да не умира на това място, в някакво тъпо затворническо сбиване, а да остане жива и да понесе заслужената си смъртна присъда на терена за екзекуции. Както размахваше ръце, тя напипа тежката керамична кана за вода. Сграбчи я и фрасна с нея Сачико през лицето. Сачико изкрещя от болка, пусна Югао и се строполи по гръб. От носа й струеше кръв. Югао се хвърли върху нея и заблъска главата й с каната.

— Спри! — изкрещя Сачико, хлипайки от болка и ужас. — Стига толкова! Печелиш!

Но Югао бе обзета от дива жажда за отмъщение и продължаваше безмилостно да удря Сачико.

— Махнете я от мен! — запищя Сачико.

Вместо да го сторят, останалите жени заудряха по вратата и закрещяха:

— Помощ! Помощ!

Обладана от своя пристъп на лудост, Югао почти не чу как някой дръпна металните резета от външната страна на вратата и как един от тъмничарите попита:

— Какво става тук?

Внезапно килията се изпълни с мъже. Издърпаха я от Сачико, а тя продължаваше да крещи и да се съпротивява. Сачико остана да лежи, стенейки; другите затворнички се скупчиха в един ъгъл. Пазачите извлякоха Югао от килията.

— Сега ще те научим да се държиш прилично! — каза надзирателят.

Той и пазачите я натиснаха да застане на четири крака в коридора. Тя се дърпаше, но те я държаха здраво. Вдигнаха робата й и единият от пазачите се озова зад нея. Тя усети твърдия му орган до задните си части и се замята диво. Той грубо проникна в нея. Тя затвори очи и стисна зъби от силната болка. Един след друг мъжете й се изредиха. По лицето й се стичаха сълзи. Тя си каза, че това е нищо в сравнение с позора и страданието, което бе изживял той. Трябваше да търпи заради него, докато дойдеше мигът да му отдаде и живота си.

Далечен звън на камбана я върна към реалността. Чу как един от пазачите каза:

— Сигналът за пожар!

Мъжът, който я насилваше в момента, се отдръпна; останалите я пуснаха. Югао рухна на пода, дишайки тежко. Пазачите хукнаха надолу по коридора. Сваляха резетата на вратите и ги отваряха една след друга, викайки:

— Пожар! Всички вън!

Сред крясъци на ужас и въодушевление затворниците се втурнаха от килиите си нататък по коридора, подминавайки Югао. Тя усети мирис на дим от пламъци някъде наоколо. Един от пазачите я срита в ребрата, поел след затворниците навън от постройката.

— Ставай и се махай, ако не искаш да изгориш тук! — каза й той.

Законът повеляваше затворниците да бъдат освобождавани в случай на опасен пожар. Това бе едно проявление на милост в иначе жестоката правна система. С удивление Югао осъзна, че внезапно всичко се бе променило. Доскоро си мислеше, че единственото, което можеше да му предложи, бе собствената й смърт на терена за екзекуции и че двамата ще се срещнат отново едва в рая, който се намира отвъд смъртта. Сега съдбата се бе намесила.

Макар и с мъка, тя се изправи на крака. Изпълни я радост, въпреки че куцаше от болка. Без да обръща внимание на кръвта, която се стичаше по нозете й, тя се озова заедно с другите затворници в един вътрешен двор, където слънчевата светлина тутакси я заслепи. Облаци от лютив дим се издигаха над покривите на затвора току зад самите му стени, но въздухът бе по-свеж, отколкото в килията й. Югао вдъхна с признателност. В двора се стичаха затворници от другите крила на постройката. Пазачите припряно ги пускаха през главната порта.

— Не забравяйте да се върнете, щом пожарът бъде угасен — подвикваха стражите след търчащото навън множество.

Щом Югао премина моста над канала, градът се ширна пред нея ярък, красив и приканващ. Какъв удивителен дар на съдбата! Можеше да живее, да живее с него и за него. Замаяна от неочакваната свобода и надежда, тя хукна напред, изпреварвайки останалите затворници, и потъна в уличките на бедняшките квартали около затвора Едо, без дори да хвърли и поглед назад.