Лора Джо Роуланд
Дим Мак (30)

28 глава

Рейко похлопа на портата пред къщата, където работеше Тама. Отвори й сърдита сивокоса жена, която каза:

— Да?

— Искам да видя Тама — изрече Рейко тъй припряно, че гласът й затрепери.

— Искате да кажете слугинята в кухнята? Коя сте вие?

Жената я изгледа с нескрито любопитство. След като Рейко се представи, тя добави:

— Тама я няма.

Рейко едва се сдържа да не се разплаче от разочарование. Ако Сано наистина бе обречен да умре скоро, намирането на Югао можеше да се окаже последното, което тя би могла да направи за него.

— А къде е?

— Готвачът я изпрати на рибния пазар. Аз съм икономката. Мога ли да ви помогна с нещо?

— Не мисля. Кога ще се върне?

Тъй като си даваше сметка, че никога не би могла да открие момичето насред огромния многолюден рибен пазар, Рейко се опита да запази спокойствие. Поддадеше ли се на отчаянието, нямаше да помогне на Сано.

— А-а, сигурно ще се забави няколко часа — отвърна икономката, докато оглеждаше Рейко с явен интерес. — Защо толкова ви е притрябвала? Какво е сторила?

— Може би нищо — отвърна Рейко. Предчувствието й, че предишния ден Тама бе скрила от нея важна информация, можеше да се окаже само плод на желанието й. При все това не можеше да се откаже — Тама бе единствената й следа към Югао. — Всъщност и вие можете да ми помогнете. Да сте забелязали нещо странно около Тама напоследък?

Икономката се замисли за момент, сбърчила чело, и после отвърна:

— Май да. Онзи ден излезе от къщата без позволение. Господарката я скастри и я наби. Това не е обичайно за Тама. Обикновено тя е такава хрисима и покорна душица и никога не нарушава никакви разпоредби.

Рейко съзнателно се възпря от прекомерни надежди.

— А защо излезе?

— Заради едно момиче, което дойде да я види.

— Какво момиче? — Рейко затаи дъх, тъй като надеждата й се развихри, а сърцето й заблъска в гърдите.

— Каза, че се казвала Югао.

Такова щастливо облекчение я заля, че въздишката й я остави без дъх. Тя се вкопчи в стълба на портата за опора.

— Разкажете ми всичко, което се е случило след пристигането на Югао! Много е важно!

— Ами тя се появи на задната порта — каза икономката, която явно се наслаждаваше на вниманието на Рейко и съвсем съзнателно гледаше да разтегли историята си. — Попита за Тама. Когато поисках да разбера коя е, не пожела да ми каже друго, освен името си и че е отдавнашна приятелка на Тама. Слугите нямат право на посетители, но на мен ми е жал за Тама, защото е сам-самичка на този свят, и си помислих, че няма нищо лошо, ако я пусна да се види с приятелката си само веднъж. Тъй че отидох и доведох Тама. В първия миг тя страшно се зарадва, че вижда Югао. Прегърна я, разплака се и й обясни колко й е липсвала. Но после двете почнаха да говорят. И Тама нещо се притесни.

— Какво си казаха? — Рейко заби нокти в дланите си.

— Не знам какво й каза Югао, защото шепнеше. Но Тама отвърна: „Не, не мога. Ще загазя“.

Сега Рейко си обясни защо Тама толкова се бе разстроила, когато чу от нея, че приятелката й от детството е избягала от затвора убийца. Югао най-вероятно й бе представила някаква друга история, за да обясни защо се е появила да търси помощ от Тама.

— Но Югао продължи да говори — поде отново икономката — и да притиска Тама. Накрая тя отстъпи и каза: „Добре. Ела с мен“. И двете хукнаха нанякъде.

— С тях имаше ли някакъв мъж? — попита Рейко, изгаряйки от нетърпение.

— Поне аз не видях.

При все това Рейко бе сигурна, че Призрака се е спотайвал някъде наблизо. След напускането на „Нефритената вила“ двамата с Югао са се нуждаели от друго скривалище. Югао най-вероятно се е сетила за Тама — единствения човек, който можеше да бъде убеден да й направи услуга. Освен това Рейко бе сигурна, че Югао не би изоставила мъжа, когото бе обичала така всеотдайно.

Икономката се приведе съвсем близо до Рейко и прошепна:

— Не съм казала на господарката, че преди да тръгнат, Тама открадна една кошница с храна от килера.

— Къде отидоха? — попита Рейко.

— Не знам. Когато Тама се прибра, я попитах, но тя не пожела да ми каже.

— Колко време я нямаше?

— Чакайте да помисля — икономката потупа с пръст по повехналата си буза. — Беше почти мръкнало, когато тръгна. Едва успя да се прибере, преди да затворят портите на махалата.

Рейко се обезсърчи. За времето между надвечер и среднощ Тама би могла да измине значително разстояние дори пеша и натоварена с провизии. Това предполагаше претърсването на огромен периметър, за да открие къде Тама бе скрила Югао и Призрака.

— Благодаря за помощта — каза Рейко, готвейки се да си върви.

— Да кажа ли на Тама, че сте идвали? — попита икономката. — Или че ще дойдете пак?

Неволята роди вдъхновение. Рейко си помисли за храната, която Тама бе откраднала, и внезапно хрумналата й нова стратегия отново разпали надеждите й.

— Не — извика тя, докато бързаше към паланкина и стражите си, — моля ви, не казвайте на Тама!

Но щеше да се върне. И тогава щеше да открие къде точно се криеха Югао и Призрака.

* * *

Сано се отби в седалището на мецуке за досието на Кобори — то включваше приблизителната му височина и теглото му, както и нескопосана скица на лицето му. След посещението си при генерал Исогай, от когото нае войници за екипи по издирването, Сано хукна към двореца.

Още щом влезе в залата за аудиенции, той вече знаеше, че се намира в по-голяма беда, отколкото бе очаквал. Заел обичайното си място, владетелят Мацудайра бе надянал такова свирепо изражение, че напомняше гравиран в храм демон. Над него върху подиума се бе свил шогунът, уплашен и разстроен. Йоритомо, който седеше до шогуна, отправи предупредителен поглед към Сано. Разположените покрай стените стражи бяха замръзнали неподвижни, с втренчен пред себе си поглед, сякаш не смееха да помръднат. Старейшините отсъстваха. На тяхното място върху издигнатия под се бе настанил полицейският началник Хошина, който изгледа Сано с хладна и леко присмехулна невъзмутимост.

Сано забави крачка при вида на врага си. Щом коленичи отляво на шогуна и се поклони, владетелят Мацудайра избухна:

— Къде, по дяволите, се бави толкова време?

— Трябваше да се погрижа за някои спешни дела — отвърна Сано, макар и да бе наясно, че никакво извинение не бе достатъчно убедително за владетеля Мацудайра. — Хиляди извинения!

Какво се бе случило за по-малко от два дни, та да го срине в очите на владетеля Мацудайра и да издигне Хошина? Сано се съмняваше, че причината бе само в неуспешния му опит да залови Призрака предишната вечер, което явно бе стигнало до ушите на владетеля Мацудайра. В края на краищата Хошина не бе о постигнал нещо повече.

— Ще ми трябват повече от няколко хиляди, за да те извиня! — отвърна рязко владетелят Мацудайра с нарастващ гняв. — Правилно ли съм разбрал, че си изискал стотици войници за охрана на длъжностни лица?

— Да — призна Сано. С периферното си зрение долови, че Хошина се наслаждава на неудобството му. — С безпощаден убиец на свобода и служители, които се страхуват да излязат от домовете си, това ми се стори единственият начин да запазя управлението в действие.

Шогунът кимна в хрисимо съгласие, но владетелят Мацудайра не му обърна внимание и продължи:

— Е, явно не си се спрял да помислиш, че мерките за безопасност ще бъдат драстично отслабени, след като си изтеглил тези хора от обичайните им постове. Докато са се правили на бавачки на шепа страхливци, кой според теб е трябвало да поддържа реда в града? Да не си решил, че разполагаме с безбройна армия?

— Пратих за подкрепления от провинциите — каза Сано в безплоден опит да се защити. Йоритомо закърши ръце. — Наредих на даймио да ни отпуснат васалите си за патрули по улиците.

— А-а, така ли? А знаеш ли какво се случи междувременно? — владетелят Мацудайра скочи на крака, неспособен повече да сдържа гнева си. — Докато яздех през града днес сутрин, бях издебнат и нападнат от банда размирници. Оказа се, че превъзхождат по численост телохранителите ми. Само че наоколо нямаше кьорав войник!

Сано гледаше втренчено, загубил дар слово от тревога — макар и неволно, той бе изложил на риск живота на владетеля Мацудайра.

— За щастие полицейският началник Хошина и хората му случайно минаваха оттам и разгониха бунтовниците — довърши владетелят Мацудайра. — Ако не бяха те, сега щях да съм мъртъв.

Сано отправи удивен поглед към Хошина, който посрещна недоумението му с тържествуваща усмивка.

— Колко навременна помощ за вас — рече Сано. Нямаше да се учуди, ако Хошина сам бе организирал нападението, с цел да се изяви като спасител на владетеля Мацудайра, за да заслужи признателността му, вследствие на което да получи опрощение за грешките си.

— Да, съвсем навременна — очите на Хошина искряха от злобно задоволство. — Всички престъпници бяха убити в сражението, ако случайно се чудиш.

Което означаваше, че не би могло да се установи дали не ги бе наел Хошина, даде си сметка Сано. Хошина се бе подсигурил. Беше се възползвал успешно от всички неприятности, сполетели Сано по време на разследването.

— Чух, че тази сутрин си изискал още войски, дворцов управителю Сано — заяви владетелят Мацудайра, подминавайки размяната на реплики между Сано и Хошина. — За какво са ти, по дяволите? Защо задълбочаваш още повече глупавата си и опасна грешка?

— Нужни са ми за издирването на убиеца, когото вие ми наредихте да заловя. Вече знам кой е. Казва се Кобори и е бил в елитната част на моя предшественик. За да го открия, ми трябва повече жива сила, отколкото е числеността на собствените ми войници.

Новината, че Сано бе разкрил самоличността на Призрака, сепна владетеля Мацудайра, накара го да млъкне и изтри гневната гримаса от лицето му.

Йоритомо се усмихна на Сано с облекчение и задоволство.

— Значи ти… ъ-ъ… си разгадал тази загадка — усмихна се шогунът на Сано. — Поздравявам те.

Той отправи към владетеля Мацудайра тържествуващ поглед, явно доволен от факта, че Сано бе отбелязал точка срещу братовчед му, макар и без да схваща точно смисъла на ставащото.

— Не му вярвайте, ваше превъзходителство — обади се Хошина припряно. — Може и да не е истина, че този Кобори е убиецът. Спомнете си как доскоро дворцовият управител Сано подозираше капитан Накай, който се оказа невинен. Може пак да греши — Хошина се обърна към владетеля Мацудайра: — Според мен той така отчаяно се старае да ви угоди, че се опитва да припише убийствата на човек, който по всяка вероятност е мъртъв.

— Кобори е жив — възрази Сано. — Намира се в Едо, както сам установих, най-малко от два дни. Снощи направих проверка в странноприемницата, където се е криел. Изпуснах го за малко. Измъкнал се бе предишния ден.

— Какво доказателство имаш, че той е убиецът? — владетелят Мацудайра изглеждаше раздвоен между недоверието и желанието си да повярва, че залавянето на Призрака е неминуемо.

Сано описа събитията в „Нефритената вила“.

— Добре, дори и Кобори да е убиецът, ти си го оставил да се измъкне — заяви му Хошина. — Нищо чудно вече да е напуснал Едо. Почитаеми владетелю Мацудайра, защо да пращаме войници да дирят в конюшнята, след като коня вече го няма? Нуждаем се от тях, за да поддържаме сигурността и да залавяме поставените извън закона бунтовници.

— Не можем да приемем, че Кобори вече не е тук, само защото на теб така ти се иска — заяви Сано. — Освен това той е по-важна мишена от останалите размирници.

Хошина се изсмя презрително.

— Те са убили много повече хора от него.

— Но той се цели във висшия ешелон на режима — каза Сано. — Нека ти напомня, че вече е отнел живота на петима вишестоящи служители. Ако не насочим всичките си усилия към залавянето му, той ще ни избива един по един, докато духът отслабне до такава степен, че режимът рухне. Трябва да го заловим, преди да е взел поредната си жертва.

Той почувства дамгата на смъртта върху самия себе си. Неволни спазми разтърсиха тялото му, все едно издайнически синини бяха избили навсякъде по кожата му главата му се пръскаше от болка и той се запита дали мозъкът му не е почнал да кърви. Несигурността и чакането бяха толкова труднопоносими, че той почти пожела да се увери, че Кобори наистина го е докоснал. Но ако умреше утре, кой щеше да защити режима от хора като Хошина, тъй тласкани от собствената си амбиция, че да оставят смъртоносна сила, като Кобори, да се вихри на свобода?

— Следващата му жертва може да е някой от присъстващите в тази зала — реши да заложи Сано на себичността както на шогуна, така и на владетеля Мацудайра. — Позволете да взема тези войници за следващите два дни. Това време ще ми стигне да заловя Кобори.

— Това ми се струва… ъ-ъ… приемлив компромис — обади се шогунът, нетърпелив да сложи край на свадата.

Владетелят Мацудайра претегли аргументите само за миг и после каза:

— Дворцовият управител Сано е напълно прав, че залавянето на Призрака трябва да се смята за задача от първостепенна важност — лицето на Хошина посърна. — Но полицейският началник Хошина също е прав, че не можем да пренебрегваме безопасността, за да преследваме само един от мнозина престъпници. Отзови войниците от издирването и ги върни на обичайните им постове, дворцов управителю Сано. Направи всичко, което е по силите ти без тях. И не забравяй, че разчитам на теб.

Хошина се усмихна самодоволно, осъзнавайки, че едно такова решение предопределя провала на Сано, а на него самия предоставя предимство. Сано разбра, че няма смисъл да спори повече с владетеля Мацудайра. Сега само един човек можеше да надделее над него.

— Ваше превъзходителство — обърна се той към шогуна, — този въпрос е толкова важен, че вероятно вие бихте желали да го разрешите лично, вместо да го оставяте на нас. Казахте, че според вас е добра идея да разполагам с подкрепление за издирването на Призрака. Ако това е мнението ви, можете да го обявите като заповед и тя ще бъде изпълнена.

Шогунът изглеждаше разтревожен, че е поставен в центъра на конфликта, и в същото време доволен от признанието за собствената му върховна власт. Владетелят Мацудайра и Хошина се втренчиха гневно в Сано. Йоритомо се приведе към шогуна и прошепна нещо в ухото му.

— По-добре някои хора да не се намесват — заяви владетелят Мацудайра с тих заплашителен глас. — Иначе на други на някой далечен остров може да им се случи фатално произшествие.

Йоритомо се отдръпна и сведе глава пред заплахата към изпратения му на заточение баща.

— Е? Какво ще кажете? — обърна се владетелят Мацудайра към шогуна. — Чий съвет ще приемете — моя или на дворцовия управител Сано?

Лишен от подкрепата, която му бе тъй необходима, за да отстои собственото си мнение, шогунът посърна.

— Твоя, братовчеде — промърмори той, избягвайки погледа на Сано.

Сано посрещна поражението с отчаяние, което трудно успя да скрие. Хошина си отдъхна. Владетелят Мацудайра каза:

— Преди да си тръгнеш, уважаеми дворцов управителю, имам да обсъдя с теб още нещо. Чувам, че през последните няколко дни почти не се мяркаш в приемната си. Доста служители споделят, че никога не си на разположение, за да се срещнат с теб. Не отговаряш на кореспонденцията им и оставяш на подчинените си, да се справят със задачи, които не са по силите им.

Сано се обърна към Хошина. Полицейският началник вероятно бе накарал новите си приятели да поднесат тази информация на владетеля Мацудайра. Хошина сви рамене и се усмихна самодоволно.

— Ти, изглежда, смяташ, че задълженията на втория по ранг към нацията са под достойнството ти — заяви на Сано владетелят Мацудайра. — Ако не си промениш отношението, негово превъзходителство може да се окаже принуден да те смени, както вече препоръчаха мнозина висши служители. Ясно ли е?

Задушавайки се от гняв, Сано отвърна:

— Да, владетелю Мацудайра.

Той хвърли жлъчен поглед към Хошина, който е седеше тържествуващ и изгарящ от нетърпение да наследи поста му. Оживееше ли, реши Сано, щеше да намери начин да се отърве от този враг, колкото и да не обичаше политическите битки.

— Време е да закрием съвещанието — обърна се владетелят Мацудайра към шогуна.

— Съвещанието е закрито — обяви шогунът.

* * *

— Сега какво ще правим? — попита Маруме, докато двамата със Сано прекосяваха градината на двореца.

— Ще мобилизираме армията и ще заловим Призрака — отвърна Сано.

Макар че владетелят Мацудайра му бе забранил да ползва войниците за издирването, Сано реши, че каквото и да правеше, вече бе обречен. Дали щеше да пренебрегне служебните си задължения, да наруши заповеди или да се провали в залавянето на Призрака, все едно — той щеше да загуби поста си изместен или от Хошина, или от някой друг. Чакаха го изгнание или екзекуция, което означаваше, че ще изложи Рейко и Масахиро на жестока опасност. Със същия успех можеше да завърши разследването. Особено след като съществуваше голяма вероятност да бъде последното в кариерата му. Той пое с детективите си надолу по прохода да вземат конете си от имението му. Ако умреше на следващия ден, поне щеше да прекара днешния, изпълнявайки дълга си и служейки на честта по най-добрия начин. Щеше да предаде Кобори на правосъдието и да постигне възмездие, дори и това да се окажеше последното му дело.

— Уважаеми дворцов управителю Сано!

Сано се обърна и видя към него да бърза капитан Накай. Изстена вътрешно. Макар че това бе последният човек, когото искаше да види в този момент, реши да прояви великодушие след всичко, което Накай бе изстрадал заради него.

— Добър ден — рече Накай и тръгна редом със Сано. — Надявам се, че с вас всичко е наред?

Металният му шлем и бронираната туника блестяха на слънцето; той изглеждаше като въплъщение на съвършения самурай.

— Бива. А ти? — попита Сано от любезност.

— Не е зле — отвърна Накай с преднамерена веселост.

На Сано му хрумна, че когато един човек очаква смъртта да го споходи всеки миг, той би трябвало да поиска прошка от хората, които е засегнал. Ускори крачка, увличайки Накай на известно разстояние пред детективите, за да могат да разговарят насаме. После каза:

— Капитан Накай, искам да ти се извиня, че те заподозрях като извършител на убийствата. Съжалявам, че беше обвинен и принуден да изтърпиш това унижение в присъствието на шогуна и владетеля Мацудайра. Моля те да ми простиш.

— А-а, няма нищо — отвърна Накай. — Това вече е минало. Не съм злопаметен — той се усмихна и потупа Сано по рамото. — А и почвам да си мисля, че всяко зло е за добро. В края на краищата това ми предостави привилегията да се запозная с вас.

Сано си даде сметка, че капитан Накай гледа на него и като на човек, който може да му помогне да осъществи амбициите си.

— Познанството ти с мен може и да не се окаже такава благодат, каквато ти се иска.

Накай се засмя, все едно Сано се бе пошегувал.

— Твърде скромен сте, почитаеми дворцов управителю — той явно не знаеше нищо за несигурното и положение на Сано. — Между другото как ви върви разследването? Разкрихте ли кой е Призрака?

— Да — отвърна Сано, поддържайки този разговор, но ускорявайки крачка с цел скоро да го приключи. — Казва се Кобори. Бил е нает от предишния дворцов управител. За залавянето му съм постановил повсеместно издирване.

— Кобори? — капитан Накай се спря насред крачка. На лицето му се изписа изумление. — Значи ето кой е бил — измърмори той на себе си.

— Защо, какво има? — Сано бе тъй озадачен от тази странна реакция, че също спря.

— Значи казвате, че Кобори е Призрака? И се опитвате да го хванете? — изрече Накай на един дъх, трескав да провери дали бе чул правилно. Когато Сано и кимна, той прошепна: — Милостиви Небеса, та аз го видях.

— Наистина ли? — бе ред на Сано да се изненада. Той се втренчи в Накай, същото сториха детективите Маруме и Фукида, които ги бяха застигнали. — Къде? Кога?

— Тази сутрин — отвърна Накай. — На улицата, в града.

За момент Сано се запита възможно ли е Накай да си измисля тази история, за да спечели благоволението му. При все това в думите на капитана звучеше искреност.

— А ти как разбра, че е точно Кобори? — попита Сано, макар че в сърцето му взе да се надига безумна надежда.

— Познавам го от едно време — отвърна Накай. — Помните ли, бях ви казал, че имам връзки с Янагисава по роднинска линия. Братовчед ми беше негов оръжейник. Убиха го в битка. Ходех му на гости в имението на Янагисава. Мислех, че може да ми помогне в кариерата, тъй като беше близо до дворцовия управител. Понякога ме запознаваше с хора, които се появяваха там. Един от тях беше Кобори.

Капитан Накай се усмихна с изражението на човек, който току-що бе разкрил загадка, която го бе затруднила.

— Когато зърнах Кобори днес, не можах да си спомня кой е и къде съм го виждал по-рано. Срещали сме се само веднъж, преди години. Но когато споменахте името му, изведнъж си спомних.

Казаното не беше лишено от логика, но на Сано му бе трудно да повярва, че Кобори — обект на всеобщо издирване — просто се е разхождал из града, където внезапно се е натъкнал на свой случаен познат.

— А как стана така, че го забеляза?

— Точно яздех, вършех си работата — отвърна Накай. — Бях чул, че владетелят Мацудайра възнамерява тази сутрин да слезе в града. Давах си сметка, че съм му направил лошо впечатление на съвещанието онзи ден, и исках да се представя в по-добра светлина. Затова щом пое с антуража си към града, аз ги последвах.

Сано си представи как Накай следи владетеля Мацудайра, все така петимен за повишение и по-храбър от всякога. За момент лицето на Накай помръкна.

— Е, телохранителите му ме предупредиха да се махам, че иначе щели да ми хвърлят един здрав бой. Тъй че се обърнах, за да поема обратно към крепостта, и точно тогава видях Кобори. Стоеше край пътя сред тълпа от хора, които очакваха да мине владетелят Мацудайра.

Сано едва си пое дъх от шока, когато си даде сметка, че Призрака явно е следял владетеля Мацудайра, докато той самият е претърсвал улиците около „Нефритената вила“ в напразни опити да го открие.

— Къде точно го видя?

— На главната улица.

— Говори ли с него?

— Не. Махнах му, но той не ме видя. И се отдалечи.

— Предполагам, че нямаш представа, къде е отишъл — каза Сано.

Едно случайно виждане не го приближаваше до залавянето на Призрака. Кобори можеше да е отишъл навсякъде през този половин ден, откакто го бе видял Накай.

Капитан Накай вдигна пръст и се усмихна.

— Напротив, знам. Исках само да се сетя кой е, и си помислих, че още един поглед отблизо би могъл да освежи паметта ми. Освен това нямах с какво друго да запълня времето си. Затова поех след Кобори. Той отиде в една къща. Някакво момиче го пусна вътре.

Сано изживя втори, още по-голям шок, когато осъзна какво бе видял Накай — Призрака, отиващ в бърлогата си, която дели с момиче, по всяка вероятност Югао. Безцелното скитане из града на един бунтар бе довело до по-добър резултат от целенасоченото и щателно издирване. Сано поклати глава, удивен от тайнствените превратности на съдбата. Неговият първоначален основен заподозрян да се появи с диря, която ще го отведе при убиеца!

— Къде е тази къща? — попита Сано, обзет от въодушевление при мисълта, че е на път да залови Кобори.

Накай понечи да отговори, после рязко стисна устни. Очите му блеснаха лукаво, когато осъзна, че притежава информация, жизненоважна за Сано.

— Ако ви кажа къде е къщата, вие ще трябва да ми предложите нещо в замяна. Искам повишение в полковник и заплата, двойно по-голяма от тази, която получавам в момента — след което добави припряно в пристъп на ненаситност: — Освен това искам пост в антуража ви.

Без да могат да повярват на ушите си, Маруме и Фукида избухнаха в пренебрежителен смях.

— Доста си нахален — заяви Маруме.

— Би трябвало да се срамуваш, задето се опитваш да изнудваш за услуги дворцовия управител — добави Фукида.

Сано се засегна от безцеремонността на Накай, но отчаяно се нуждаеше от информацията и освен това му дължеше услуга. Въпреки недостатъците в характера му не би му отказал място в свитата си. Самият той би се справил доста по-зле от човек, способен в битка да убие със собствените си ръце четирийсет и осем вражески войници.

— Много добре. Когато имам време, ще ти връча официалното повишение и ще увелича възнаграждението ти. Но от този момент нататък си под мое разпореждане, а сега ти заповядвам да ми кажеш къде се намира къщата.

— Благодаря ви, почитаеми дворцов управителю!

Задъхан и преизпълнен с въодушевление, Накай се поклони. Той не забеляза мрачните погледи, с които го пронизаха Маруме и Фукида. Гледаше Сано със смесица от алчност, страхопочитание и пламенно желание да угоди.

— Ще сторя нещо повече от това да ви кажа къде се крие Призрака. Ще ви отведа там лично.