Лора Джо Роуланд
Дим Мак (12)

10 глава

Отдалеченият район, отреден за хинин, където беше живяла Югао със семейството си, представляваше бедняшки квартал, разпрострял се по брега на река Канда на северозапад от крепостта Едо. Палатки от овързан на бамбукови колове прокъсан плат, обитавани от новопристигналите, ограждаха селище от коптори, изградени от дървени отпадъци. Пуста земя, заета от огромно бунище, отделяше района от мизерните къщи и магазини в покрайнините на същинския град Едо. От вътрешността на селището се виеше дим и замъгляваше небето и слънцето. Недалеч от сметището спря колона от четирима самураи, паланкин и неговите носачи.

От паланкина слезе Рейко. Докато се оглеждаше, лицето й се сгърчи от зловонието, което се носеше откъм купчините боклук, където бръмчаха рояци мухи и вкупом ровеха деца, плъхове и бездомни кучета. Но в гърдите й се надигна любопитство. Беше виждала селища на хинин, но никога не бе влизала вътре, тъй като обществените порядки забраняваха достъпа на жени от нейната класа със същата строгост, с която законът отделяше низвергнатите от останалата част на обществото.

Обзета от нетърпение да изследва и да научи каквото и да е тук за Югао и убийствата, Рейко пое през обраслата с плевели кална земя към бараките. Тя придърпа сивото си памучно наметало към тялото си. Вместо обичайните обувки от лакирано дърво сега бе обула сламени сандали. Косите й бяха събрани в обикновен кок без всякакви украшения, а лицето й бе почти без пудра и руж. Телохранителите й носеха мечове и бронирани туники, но без гербове, които да указват кой е господарят им. Целта на Рейко бе да осъществи тайната мисия колкото се може по-незабележимо, и по този начин да изпълни обещанието си към Сано.

Щом приближи, откъм палатките до нея достигнаха пресипнали от смях и свади гласове. Низвергнатите — предимно мъже — се въртяха около откритите огньове, върху които в гранясала мазнина цвърчеше вмирисана риба. Петима от тях бързешком се отправиха към групата на Рейко. Носеха дрипави къси кимона и гамаши, а на кръста си бяха окачили палки и ножове. Бяха разчорлени, с набита в кожата мръсотия и враждебни лица.

— Какво искате? — обърна се към телохранителите един от тях. Ръцете му бяха покрити с татуировки — белега на гангстерите. Той и другарите му препречиха пътеката.

— Добър ден — поздрави учтиво оглавяващият охраната. — Съпругата на моя господар иска да говори с някои хора тук.

Това бе лейтенант Асукай, жилав млад самурай, който при нормални обстоятелства щеше да заповяда на тези негодници да отстъпят встрани и в случай на нужда щеше да ги разгони със сила. Но Рейко им бе заповядала да бъдат дискретни. Татуираният се навъси.

— Че как не, аз пък съм негово превъзходителство шогунът. Вие самураите идвате тук да си го изкарвате на нас, хинин. Мислите си, че можете да ни убивате, само защото законът ви позволява да се измъквате безнаказано. Е, днес няма да се получи.

Той и хората му извадиха ножовете си. От палатките наизлязоха и други мъже, размахвайки палки и копия.

— Махайте се!

— Чакайте!

Лейтенант Асукай вдигна ръце в омиротворителен жест, а другарите му побързаха да сключат около Рейко защитен обръч.

— Не сме тук да създаваме неприятности. Просто искаме да поговорим. Маниерът му бе спокоен, но макар че той и другарите му бяха отлично обучени бойци, а низвергнатите — невежи главорези, хинин ги превъзхождаха по брой. Рейко усети, че я пронизва страх. И по-рано бе въвличана в битки, затова не искаше изживяното да се повтори.

— Казах да се махате! Или изчезвайте, или ще умрете!

Татуираният главатар говореше с наглия тон на човек, разгневен на целия свят, който нямаше кой знае какво да губи. Другите низвергнати подкрепиха думите му с дивашки възторжени викове. Те не изчакаха да видят дали Рейко и охраната й ще си тръгнат, а побързаха да ги обградят. Остриетата на ножовете им се насочиха към Рейко, палките се вдигнаха, готови да нанесат удар. Освирепели от жажда за битка лица се втренчиха в охраната й. С рязко стържене на метал стражите измъкнаха мечовете си. Хора от сметището и селището заприиждаха да гледат. Ужас обхвана Рейко, защото току-що бе започнала разследването си, а вече беше в беда.

Внезапно прозвуча силен и властен мъжки глас:

— Какво става тук?

Присъстващите се обърнаха към къщите. Кръгът им се охлаби и Рейко видя, че към нея върви мъж, придружен от още двама. Вероятно около четирийсетте, той имаше мрачни, при все това красиви черти, засенчени от набола брада. Във вдигнатия си юмрук бе стиснал копие. Кимоното, панталоните и наметката му изглеждаха също тъй мръсни като облеклото на останалите, но бяха от коприна. Косите му бяха сресани, омаслени и събрани в стегнат кок. Притежаваше благородната осанка на самурай, макар че не носеше мечове и темето му не беше обръснато. Хората му приличаха на останалите низвергнати и очевидно принадлежаха към простолюдието. Той спря и впи тъмен поглед в тълпата.

— Само се опитваме да се отървем от тези нарушители, преди да наранят някого — обясни татуираният.

Мъжът впери изпълнен с подозрение поглед в групата на Рейко.

— Аз съм Канай Джузаемон, главният в това селище. Кои сте вие?

Всички членове на обществото бяха разпределени в зависимост от принадлежността им към определена класа и всяка махала си имаше назначен официално служител; селището на хинин не правеше изключение. Произнесените имена определяха Канай като член на класата на воините. Лейтенант Асукай се обърна към Рейко и каза тихо:

— Може би е по-добре да кажем истината.

Рейко не виждаше кой знае каква друга възможност.

— Аз съм дъщеря на съдия — започна тя. Можеше поне да скрие връзката си с дворцовия управител Сано. — Името ми е Рейко. Тук сме, защото баща ми ме помоли да разследвам убийството на семейството на една жена на име Югао.

Главатарят я погледна, сякаш изненадан от факта, че тя бе заговорила лично, както и от онова, което бе казала. Даде знак на останалите да свалят оръжията си; те се подчиниха. Докато Рейко се питаше как ли един самурай бе станал техен главатар, той каза:

— Баща ви да не е съдия Уеда?

— Да — отвърна Рейко предпазливо, тъй като бе доловила недоверие в гласа му.

— Съдия Уеда ме понижи в хинин. Сторил е същото на още много хора тук.

В знак на потвърждение от тълпата се разнесоха враждебни възгласи. Рейко съжали, че бе споменала баща си, чието име едва ли щеше да й спечели благоразположението на несретниците. Стражите й се подготвиха за атака.

— Но чрез съдията говори законът — каза Канай с мрачна обреченост. — Това, предполагам, означава, че трябва да съдействаме на дъщеря му — той махна с копие към тълпата. — Отивайте да си вършите работата.

Главорезите и зяпачите се разотидоха с неохота. Рейко изпита искрено облекчение. Стражите й с въздишка прибраха мечовете си в ножниците.

— Какви по-точно са намеренията й? — обърна се отговорникът към лейтенант Асукай.

— Ще трябва да я попитате лично.

Канай изглеждаше все по-озадачен от необичайното обстоятелство, че дъщерята на един съдия разследва престъпление. Той отправи въпросителен поглед към Рейко.

— Първо бих искала да видя мястото, където е било извършено убийството — каза Рейко.

— Както желаете — той сви рамене с недоумение, но и с покорство. — Но по-добре аз да ви заведа. Би трябвало вече да е ясно, че присъствието ви тук не се посреща с особена охота.

Той поведе групата към селището. Двама от охранителите на Рейко тръгнаха пред нея. Хората на отговорника останаха най-отзад. Докато криволичеха между палатките, обитателите им ги наблюдаваха с мрачно любопитство. Някои последваха Рейко и групата, тъй че не след дълго тя вече разполагаше с многоброен антураж. Дотук с надеждата за дискретно разследване. Рейко можеше само да се надява, че вестите за онова, което вършеше, нямаше да стигнат до човек, който би могъл да навреди на Сано.

Земята под нозете й бе отъпкана и твърда, кална и хлъзгава от водата, която жените бяха разсипвали при пране или чистене на риба. Усети, че й призлява от зловонието на човешки отпадъци и непочистени помийни ями. Очевидно тук никой не ги изпразваше през нощта. Открити огньове горяха боклука, който не бе отнесен на сметището. Значи и той не се събираше. Рейко почувства как калта се набива в чорапите й и навлажнява краищата на робата й. Как тези хора понасяха да живеят в подобна мръсотия?

Стигнаха до бордеите — жалки съборетини, които бяха скърпени от дъски, събрани от изгорели постройки и строителни площадки, и толкова ниски, че човек трудно би могъл да застане вътре прав. Прозорците представляваха просто покрити с мръсна хартия дупки, а покривите бяха от слама или счупени керемиди. Чуваха се свадливи гласове, отнякъде прозвуча плач на бебе. Рейко се мушна под дрипите, прострени на опънати между бордеите въжета. Тя и придружителите й едва успяваха да се промъкнат между играещите карти мъже по тесните улички. Даже настъпиха някакъв пиян, който лежеше на земята в несвяст. При една от бараките някакъв мъж отброяваше монети в ръката на мърлява жена.

Гласовете тук се сливаха в обща гълчава.

Атмосферата бе пропита с дим, от което наоколо сякаш цареше непрестанен здрач. Зловонието бе особено наситено, сякаш от вън не можеше да проникне свеж въздух. Фактът, че баща й бе осъдил тези хора на подобен живот, притесняваше Рейко, дори и наказанието им да бе заслужено.

— Ето тук е — каза Канай и спря пред една колиба.

Две неща я отличаваха от останалите — пристроен от едната страна навес и пръсната по прага сол на кристали, за да прочисти мястото, навестено от смъртта.

— Няма какво особено да се види, но гледайте колкото искате.

Рейко пристъпи, съпровождана от любопитните погледи на несретниците. През прозорците се процеждаше мътна дневна светлина. Въздухът бе пропит със сладникавия метален мирис на разлагаща се плът и на кръв. В гърлото й заседна буца, стомахът й се преобърна. Макар че вече бе почистено, на определени места по земята, където преди това в набитата пръст бяха попили вътрешности и кръв, тя различи тъмни петна. Колибата се състоеше от една-единствена стая и допълнителна ниша, образувана от пристроения навес; цялото пространство бе по-малко от спалнята в дома й. Трудно можеше да повярва, че на това място бяха живели четирима души. Освен глиненото огнище в единия ъгъл в помещението нямаше нищо друго. Канай се обади от прага:

— Съседите плячкосаха всичко, което не бе достатъчно тежко, че да не могат да го изнесат — съдове, дрехи, завивки. Хората в селището са толкова бедни, че нямат нищо против да грабят покойници.

Рейко си даде сметка, че тук няма да намери никакви улики. Усещаше как скверността на смъртта се просмуква в нея, но макар че бе обзета от неистово желание да поеме глътка чист въздух, все още не си тръгваше с надеждата, че мястото на престъплението ще й открие някаква следа към извършителя. На стената забеляза резки от нож. Преброи трийсет и седем, вероятно резултат от игри на карти. Почувства скритите емоции, които пространството бе съхранило — ярост, ужас, отчаяние.

— Извинете за любопитството — обади се Канай, — но защо съдията изпрати вас да разследвате убийството?

— Имам известен опит в това отношение — отвърна Рейко, въздържайки се да споменава работата си със Сано.

Главатарят се навъси недоверчиво — по принцип жени не се занимаваха с разследване на престъпления. После сви рамене, твърде безразличен, за да настоява за обяснение.

— Но случаят не е ли изяснен вече? Нали Югао е арестувана.

— Със съдията се съмняваме, че тя е убила семейството си.

— Е, аз пък не — заяви Канай. — Ако питате мен, Югао е виновна.

— Защо смятате така?

— Бях тук онази нощ. Аз открих убийствата и задържах Югао.

Рейко си бе поставила за цел да издири първия свидетел на местопрестъплението — сега късметът й спестяваше усилията.

— Разкажете ми какво се случи.

Изражението на отговорника подсказваше, че той не разбира защо тя не приеме думата му за истина, вместо да си прави труда да се занимава с хинин, но за пореден път сви рамене.

— С помощниците ми извършвах обичайния обход на селището. Непрестанната бдителност тук е единственият начин за поддържане на реда. Чухме писъци от тази посока. Докато стигнем до колибата, писъците секнаха. Мъжът лежеше ето там — Канай посочи към една просмукана с кръв част от пода. — Мисля, че той издъхна пръв. Беше в леглото. Жена му лежеше там, а по-малката им дъщеря — ето там — Рейко проследи пръста му, който сочеше още две петна в отсрещния край на стаята, където подът бе оцветен в ръждивокафяво. — Били са гонени. Вижте кървавите следи от стъпки.

Рейко обърна внимание на начина му на изразяване, типичен за висшата класа. Тя забеляза и кървавите пръски по дъсчените стени. Представи си как двете ужасени жени бягат от безмилостното острие, което се забива в плътта им.

— И трите жертви бяха промушени многократно по цялото тяло. Имаха рани по ръцете си… явно са се отбранявали — Канай влезе в колибата и застана в средата. — Югао седеше тук, заобиколена от труповете. Лицето й бе оцапано с кръв, дрехите й бяха подгизнали от нея. Стискаше в ръце окървавения нож. И по-рано съм виждал убийства… тук те не са рядкост… но това ме потресе. Обърнах се към Югао: „Милостиви Небеса, какво се е случило?“ — в привидно безстрастния му глас прозвуча скрито вълнение. — Тя вдигна поглед към мен съвършено спокойна и отвърна: „Аз ги убих“. Е, това изглеждаше очевидно. И аз я предадох на полицията.

Той бе потвърдил казаното от дошин на процеса на Югао. Описанието на случилото се през онази нощ накара зловещата картина да оживее в съзнанието на Рейко, която бе по-склонна от всякога да смята, че Югао е точно толкова виновна, колкото твърдеше. Но тя не можеше да приключи разследването си единствено въз основа на показания, дадени от свидетел, дошъл на местопрестъплението след извършването на убийствата.

— Когато пристигнахте тук онази нощ, видяхте ли някой друг, освен Югао? — попита Рейко.

— Само неколцина съседи, които бяха наизлезли от колибите си, за да видят каква е тази суматоха.

По-късно Рейко трябваше да установи дали живеещите наоколо не бяха забелязали някой да се навърта около къщата преди убийствата или да бяга след тях.

— Доколко познавахте семейството?

— Достатъчно. Бяха тук повече от две години.

Оставаха им още около шест месеца до изтичане на присъдите.

— Какво можете да ми кажете за тях?

— Мъжът се казваше Таруя. Преди време притежавал увеселителен парк в Рюгоку. Бил богат, влиятелен търговец, но когато стана хинин, получи работа като палач в затвора на Едо — това бе една от презрените професии, която се поверяваше на низвергнатите. — Съпругата му Оаки и Югао припечелваха с шиене. По-малката дъщеря Умеко се продаваше на мъже. Ето там ги обслужваше.

Отговорникът посочи към навеса.

— Трябва да разбера защо Югао е убила семейството си, ако наистина го е сторила — заяви Рейко.

— Тя не ми каза, но не се разбираше с тях особено. Караха се много. Съседите вечно се оплакваха от шума. Естествено, това не е нещо необичайно тук. През седемте години, откакто съм в този ад, със сигурност съм разбрал едно — когато хората живеят в мизерия, наблъскани в коптори, свадите са неминуеми. Кой знае какви дреболии са станали причина Югао да превърти.

На това място Рейко съзря възможност да намери отговор поне на един въпрос.

— Защо Югао и семейството й са станали хинин?

— Баща й бил извършил кръвосмешение с Югао.

Рейко знаеше, че кръвосмешението с роднина от женски пол бе едно от престъпленията, за които мъжът можеше да бъде понижен в хинин, но при все това бе изумена. Беше чувала слухове за мъже, задоволяващи похотта си със собствените си дъщери, но не можеше да проумее как един баща би могъл да стигне до подобна отвратителна извратеност.

— Ако престъпникът е бил бащата на Югао, какво са правели тук майката и дъщерите?

— Те бяха три безпомощни жени без пари на свое име. Зависеха изцяло от Таруя. Трябваше да се преместят тук с него или да умрат от глад.

А това означаваше, че цялото семейство — в това число самата Югао — е споделило наказанието на бащата. Изглеждаше несправедливо, но според законодателството на Токугава често заради престъплението на извършителя цялото му семейство понасяше наказанието. Сърцето на Рейко заби учестено, защото тя съзря мотив поне за едно от убийствата. Дали Югао не се беше почувствала тъй омърсена и посрамена от кръвосмешението, че да намрази бащата, когото по традиция бе длъжна да почита и обича? Дали избухливостта й онази нощ не се бе възпламенила в убийствена ярост?

Рейко се озърна. Въображението й насели стаята с един мъж и три жени, седнали да вечерят. Лицата на бащата, майката и сестрата на Югао бяха замъглени, само чертите на Югао бяха на фокус. Рейко чу гневните им гласове да се извисяват в поредната свада, подхранвана от мизерните условия, вечния недоимък и взаимния им позор. Представи си как си разменят удари, замерват се със съдове и се обсипват с ругатни. А може би престъпният акт, който ги бе обрекъл на тази печална съдба, не бе престанал. Рейко си представи потъналия в мрак коптор през онази нощ. Видя две сенки — на Югао и на баща й — в леглото, което се намираше над по-голямото кърваво петно на пода.

Той се просва върху нея и затиска с ръка лицето й, за да не й позволи да вика, докато прониква в нея. Наблизо спят майката и сестрата. След като забраненото съвкупление е извършено, бащата се претъркулва встрани от Югао и заспива, а в това време тя кипи от гняв. Поредното унижение през тази нощ й идва твърде много.

Югао става, взема някакъв нож и го забива в гърдите на баща си. Той се събужда, виейки от болка и изненада. Опитва се да изтръгне ножа от ръцете й, но тя срязва ръцете му и го намушква отново и отново. Виковете му събуждат майката и сестрата. Ужасени, те хващат Югао и я откъсват от бащата, но твърде късно — той е мъртъв. Югао е като обезумяла от ярост. Насочва ножа към майка си и сестра си. Погва ги, мушкайки и ръгайки, докато двете пищят от ужас. Ходилата им оставят кървави отпечатъци по пода, докато накрая двете рухват безжизнени.

Югао оглежда резултата от стореното. Жаждата й за мъст е утолена, яростта й преминава в неестествено спокойствие. Тя сяда с нож в ръка и безропотно очаква съдбата си.

Гласът на отговорника прекъсна мислите на Рейко:

— Видяхте ли каквото ви беше нужно?

Видението се стопи. Рейко премига. Сега вече разполагаше с правдоподобна теория за причините и начина, по който бяха извършени убийствата, но това бяха само предположения. Нуждаеше се от доказателства, преди да кажеше на баща си, че Югао е виновна и трябва да бъде осъдена на смърт.

— Тук да — отвърна тя. — Сега трябва да разговарям със съседите. Бихте ли ме развели из селището и представили на когото трябва?

Канай я погледна снизходително.

— Както желаете, но мисля, че си губите времето.

Любопитството на Рейко по отношение на хинин включваше и този мъж, който бе станал неин доброволен, макар и скептичен помощник.

— Може ли да ви попитам как се озовахте тук?

Лицето му потъмня от вълнение и той се извърна.

— Когато бях още млад, неочаквано се влюбих. Тя работеше в една чайна — мъжът говореше така, сякаш всяка дума бе като шибане с камшик. — Аз бях самурай от горда и древна фамилия. Искахме да се оженим, но принадлежахме към различни светове. Решихме, че след като не можем да живеем заедно, ще умрем заедно. Една нощ отидохме на моста Рюгоку. Завързахме се заедно с въже. Заклехме се във вечна любов и скочихме.

Това беше позната история, тема на редица пиеси от репертоара на театър кабуки^[1]. Споразумението за самоубийство бе често срещано сред обречените от закона влюбени.

— Но вие сте… — подхвана недоумяващо Рейко.

— Все още жив — довърши Канай. — Когато паднахме в реката, тя се удави почти веднага. Лесно се прости с живота си. Но аз… Сякаш тялото ми разполагаше със собствена воля, която не му позволяваше да умре. Когато течението ни повлече, аз се съпротивявах, докато въжето, с което бяхме вързани, се разхлаби. Доплувах до един док. И там ме откри полицията. На следващия ден тялото й бе изхвърлено от течението. А аз бях осъден и понижен в хинин. Това бе обичайното наказание за оцелелите при споразумение за самоубийство от любов. Рейко погледна безутешната му поза и осъзна, че той все още скърби за своята любима.

— Съжалявам. Може би ако кажа добра дума за вас пред баща ми, той ще ви помилва.

— Благодаря, но не си правете труда — каза Канай с мрачно изражение, обръщайки се с лице към нея. — Присъдата ми бе за една година. Мога да си тръгна, когато пожелая. Аз сам избрах да остана.

— Но защо? — Рейко не можеше да повярва, че някой би живял доброволно на това място.

— Бях твърде голям страхливец, за да умра. Какво жалко извинение за един самурай! — тонът на Канай бе безпощадно язвителен. — Тя е мъртва. Аз съм жив. Оставането ми в селището е моето наказание.

С видимо усилие той си възвърна предишното безстрастно изражение.

— Но вие не сте тук, за да слушате жалката ми история. Елате с мен… Ще ви представя на съседите на Югао — след като излязоха от коптора, той добави: — В едно отношение моят пример може да ви послужи за урок, който не бива да забравяте, докато разследвате тези убийства. Някои хора, осъдени за престъпления, наистина са виновни.