Лора Джо Роуланд
Дим Мак (29)

27 глава

Когато Сано и Хирата се върнаха в крепостта Едо, преваляше пладне. Докато яздеха през проходите със своите детективи, слънцето все още грееше, но зад хълмовете в далечината се скупчваха облаци. Студеният вятър довяваше от реката тежък мирис на блато. Крепостта не бе тъй пуста, както предишния ден — охранявани от войници, служителите си вършеха работата. Но когато се покланяха на Сано, в маниера им личеше смирена потиснатост — страхът от докосването на смъртта все още властваше в крепостта. Сано зърна капитан Накай, който се шляеше близо до един пропускателен пункт. Погледите им се срещнаха и Накай като че ли се канеше да го заговори, но Сано се извърна от своя първоначален главен заподозрян. Този човек го изпълваше с неудобство, тъй като му напомняше за погрешната насока, в която бе поело разследването му още от самото начало. Когато пристигна в имението си, от къщата излезе Рейко и забърза към него да го посрещне.

— Какво стана? Намерихте ли ги? — лицето й излъчваше радост, че го вижда жив.

Сано видя как изпълненото с надежда очакване, което съпругата му излъчваше, се стопи при вида на унилите им лица.

— Беше права за Югао и Призрака, само че пристигнахме твърде късно — и той й разказа за случилото се в „Нефритената вила“.

— Цяла нощ ли ги издирвахте?

— Да — отвърна Сано. — Разпитахме останалите гости в странноприемницата, но докато е живял там, Кобори не е общувал с никого, тъй че нямаше кой да ни каже къде може да са заминали.

— Пазачите при портите на три махали в близост до „Нефритената вила“ са видели двойка, която отговаря на описанието им — каза Хирата. — Но не успяхме да открием други свидетели, които да си ги спомнят.

— Вероятно са си дали сметка, че заедно се набиват на очи, и са се движили поотделно — предположи Сано. — Разпратил съм хора да претърсват навсякъде. Наредил съм да почнат от района на „Нефритената вила“ и да предупреждават лично всички отговорници и пазачи при порти да си отварят очите на четири за Кобори и Югао.

Изведнъж Сано се почувства изтощен и се поддаде на унинието. Това масирано издирване бе като да търсиш игла в купа сено.

— Прибрахме се, за да пратим още хора на улицата.

— Хубаво, че си дойде, защото се получиха някои спешни съобщения за теб — каза Рейко. — От сутринта владетелят Мацудайра три пъти провожда тук свои пратеници. Иска да те види и почва да губи търпение.

Сано помръкна още повече. Представяше си как щеше да реагира владетелят Мацудайра, когато разбереше за снощния епизод.

— Нещо друго?

— Пристигна и един от твоите детективи, Хирата сан — каза Рейко. — Намерил свещеника, когото сте издирвали.

Сано бе тъй изморен, че трябваше да помисли за момент, за да се сети за кого ставаше дума.

— Озуно — каза накрая той. — Скитащият свят човек, който може би владее тайната на дим мак.

— Къде е той? — обърна се Хирата към Рейко.

— В храма „Чион“, район Иначиро.

Два дни по-рано, когато Сано чу за пръв път за Озуно, свещеникът му се струваше от изключителна важност за разследването, но сега нещата стояха другояче.

— След като вече знаем кой е Призрака, не се нуждаем от Озуно да ни го посочи.

— Все пак може да ни е от полза — каза Хирата. — Двама бойци, владеещи изкуството на дим мак, при това и двамата в Едо… най-вероятно се познават. Може свещеникът да ни помогне да открием Призрака.

— Прав си. Иди в храма „Чион“ и говори с Озуно. Аз ще разширя периметъра на издирването, а после ще се срещна с владетеля Мацудайра.

Сано се готвеше за удар. Може пък да рухнеше мъртъв, преди владетелят Мацудайра да успее да го накаже.

— Все пак смятам, че Тама — приятелката на Югао — знае повече, отколкото ми каза вчера — обади се Рейко. — Ще отида отново при нея.

* * *

Районът, известен като Иначиро, граничеше с околността на храма „Асакуса“. Хирата и детективите му яздеха през улици, които гъмжаха от поклонници. В дюкяни се предлагаха будистки олтари, броеници, свещници, статуи, вази с лотосови цветове от позлатен метал и погребални табелки за имената на починалите. В малките скромни храмове, изникнали в Иначиро, биеха гонгове. Въздухът на ясния следобед бе изпълнен с диалектната реч на поклонниците, с виковете на пътуващите амбулантни търговци и с дима от крематориумите.

— Храмът „Чион“ трябва да е някъде наоколо — каза Хирата.

Точно минаваха покрай едно от многобройните гробища в района, когато погледът му бе привлечен от необичайна гледка. Срещу него по пътя се движеше старец. Десният му крак беше сакат и той накуцваше, опирайки се на дървена тояга. Имаше дълги сплъстени коси и сурово обветрено лице, набраздено от дълбоки бръчки. Носеше кръгла черна шапчица, късо дрипаво кимоно, широки панталони, нашарени с езотерични символи, и платнени гамаши. На кръста му се полюшваше къс меч. Босите му нозе бяха обути в оръфани сламени сандали. На гърба си носеше дървено сандъче, което бе увесил на преметнат през рамото му ремък, украсен с оранжеви топчета.

— Това е ямабуши^[1] — каза Хирата, разпознавайки в стареца свещеник от малобройната затворена секта Шугендо, която практикуваше езотерична смесица от будистка и шинтоистка религия с добавка от китайско магьосничество. Той и детективите му спряха, вперили поглед в свещеника.

— Храмовете на тази секта не са ли в планината Йошино^[2]? Питам се какво ли дири чак тук — каза детектив Арай.

— Сигурно е на поклонение — предположи детектив Иноуе.

Ямабуши бяха известни с това, че извършваха дълги и трудни пътувания до древни свещени места, където изпълняваха странни ритуали, които включваха седене под леденостудени водопади в опит да постигнат божествено просветление. Според слуховете те бяха или шпиони на заговорници, които се бореха срещу режима на Токугава, или таласъми в човешки образ.

— Истина ли е, че ямабуши имат мистични способности? — попита Арай, докато свещеникът куцукаше към тях. — Вярно ли е, че могат да прогонват демони, да говорят с животни и да гасят пожари само със силата на мисълта си?

Хирата се засмя:

— Това вероятно е само стара легенда.

Ямабуши бе просто един сакат човек също като самия него, помисли си той мрачно.

От една чайна срещу гробището с вяла стъпка излязоха петима самураи. Носеха гербовете на различни кланове даймио и Хирата видя, че са от онези разпуснати младежи, които все гледаха да се измъкнат от задълженията си, за да бродят заедно из града и да си търсят белята. Навремето, докато още работеше в полицията, той бе задържал мнозина като тях за улични сбивания. В този момент групата зърна ямабуши. Те се промъкнаха през минаващите тълпи и наобиколиха свещеника.

— Ей, старче — викна му единият от самураите.

Друг му препречи пътя.

— Накъде смяташ, че си се запътил?

Ямабуши спря с невъзмутимо изражение.

— Пуснете ме да мина — каза той с рязък, странно звучен глас.

— Не ни нареждай какво да правим — заяви му първият самурай.

Той и другарите му започнаха да го побутват и да му се присмиват. Дръпнаха преметнатия на рамото му ремък. Дървеното сандъче падна на земята. Самураят го вдигна и го запрати в гробището. Ямабуши остана безучастен, облегнат на тоягата си.

— Махайте се — рече той спокойно. — Оставете ме на мира.

Очевидната липса на страх, която проявяваше, вбеси бандата. Те размахаха мечове. Хирата реши, че забавленията им бяха стигнали твърде далеч. Някога той лично щеше да се притече на помощ на свещеника и да прогони хулиганите, но сега нареди на детективите си:

— Прекратете това!

Арай и Иноуе скочиха от конете си, но преди да стигнат до групата, един от хулиганите замахна с меч към свещеника. Хирата трепна в очакване на звука от стомана, посичаща плът и кости, и на бликнала кръв.

Но мечът се удари в дървената тояга, която свещеникът бе вдигнал така мълниеносно, че Хирата дори не успя да го види. Хулиганът извика от изненада. Ударът в меча му го накара да загуби равновесие, той политна назад и падна на земята, препречвайки пътя на детективите Иноуе и Арай, които се бяха втурнали на помощ на свещеника. Хирата застина с отворена уста.

— Убий го! — закрещяха останалите хулигани.

Побеснели, те се нахвърлиха с извадени мечове върху ямабуши. Тоягата му парира всичките им удари с прецизност, която Хирата рядко бе виждал дори при най-добрите бойци сред самураите. Около свещеника се завихри тайфун от мятащи се тела и оръжия, докато хулиганите се опитваха да го посекат. Той се въртеше в средата, а ръката му, стиснала тоягата, извършваше бързи, почти неуловими движения, докато строгите му черти излъчваха бдителност и в същото време спокойствие. Противниците му сякаш отхвърчаха от тоягата. Един от тях падна в несвяст от удар по главата. Друг влетя в гробището, където се блъсна в един надгробен камък и се строполи на земята стенейки. Другите трима решиха, че им е дошло твърде много, и побягнаха в ужас насинени и окървавени.

Хирата, Иноуе и Арай наблюдаваха удивени. Откъм зрителите, които се бяха събрали да гледат битката, се разнесоха сподавени възгласи на благоговение. Ямабуши закуцука към гробището да си прибере нещата. Хирата слезе тежко от седлото.

— Отнесете тези ранени самураи до най-близката порта на махалата. Наредете на някой от пазачите да повика полиция, за да ги арестуват — каза той на детективите си.

После забърза към свещеника.

— Как го направихте?

— Какво? — попита свещеникът, докато мяташе ремъка през рамо и окачваше сандъчето на гърба си.

Той дори не се беше задъхал от битката. Изглеждаше по-раздразнен от намесата на Хирата, отколкото от нападението.

— Как успяхте да надвиете петима силни и здрави самураи?

— Не съм ги победил аз — отвърна свещеникът и хвърли поглед към Хирата, с който сякаш за миг го прецени, запамети необходимото и загуби интерес. — Те сами се победиха.

Хирата не разбра скрития смисъл на отговора му, но осъзна, че току-що бе видял доказателство, че този ямабуши наистина притежава тайнствена сила, чието съществуване самият той бе отхвърлил със смях само няколко минути по-рано. Освен това изведнъж си даде сметка, че свещеникът най-вероятно е човекът, когото бе дошъл да види.

— Вие ли сте Озуно?

Свещеникът само кимна.

— А вие кой сте?

— Сосакан сама на шогуна — отвърна Хирата и назова името си. — Търся вас.

Озуно не изглеждаше изненадан, нито заинтригуван. Вероятно бе като себеподобните си — саможив и неприветлив.

— Ако ще ми висиш тук и ще ме зяпаш, аз ще тръгвам.

— Разследвам едно престъпление — поясни Хирата. — Попаднах на името ви, дирейки човек, който би могъл да помогне. Познавате ли Кобори Банзан?

В невъзмутимия поглед на Озуно се мярна неясна емоция.

— Вече не.

— Но някога сте го познавали?

— Беше мой ученик — отвърна Озуно.

— Вие ли го обучихте на изкуството на дим мак?

Озуно се изсмя презрително.

— Обучих го на бой с меч. Дим мак просто е мит.

— И аз така смятах преди време. Но в последно време петима души бяха убити чрез докосването на смъртта — шестима, ако Сано се окажеше следващата и жертва, помисли си Хирата. — Аз видях доказателства. Тайната ви е разкрита.

Презрението, изписано върху лицето на свещеника, се стопи, и той придоби вид на ранен в битка самурай, който запазва спокойствие единствено чрез силата на волята си.

— Значи вие смятате, че убиецът е Кобори?

— Сигурен съм, че е така.

Озуно коленичи до един надгробен камък. Изведнъж видът му стана безпомощен и уязвим като на повечето старци. При все това, макар и явно потресен, той не изглеждаше изненадан, все едно се бе сбъднало някакво известно нему предсказание.

— Трябва да заловя Кобори — каза Хирата. — Знаете ли къде е?

— Не съм го виждал от единайсет години.

— И оттогава не поддържате никакви отношения?

— Никакви — отвърна Озуно. — Аз се отрекох от Кобори.

Връзката между учител и ученик бе почти свещена и Хирата знаеше, че отричането е краен акт на неодобрение от страна на учителя и ужасен позор за ученика.

— Защо?

Озуно стана и се втренчи в далечината.

— Съществуват редица погрешни схващания за дим мак. Едно от тях е, че това е просто техника. Но дим мак принадлежи към широк набор от мистични бойни изкуства, включващи боравене с оръжия и правене на заклинания.

Шокът от вестта, че неговият бивш ученик е издирван престъпник, бе нарушил сдържаността му. Хирата си даде сметка, че Озуно му казва неща, които малцина смъртни бяха чували някога.

— Друго погрешно схващане е, че дим мак е зла и магия, създадена за убийци. Но не такова е било намерението на древните, които са развили това умение. Те са имали предвид докосването на смъртта да се използва почтено, като средство за самозащита в бой.

— Вероятно са били наясно, че дим мак може да се използва и за убийство от користни подбуди — каза Хирата.

— Така е. Затова наследниците им толкова ревностно са охранявали това познание. Ние представляваме тайно общество, чиято цел е да го съхраним и предадем на следващото поколение. Даваме обет за мълчание, който ни забранява да го използваме, освен в случаи на крайна нужда или да го разкриваме на когото и да било, с изключение на нашите внимателно подбрани ученици.

— Как ги избирате? — попита Хирата заинтригуван.

— Проучваме младите самураи сред васалите на Токугава, свитите на даймио и ронин. Те трябва да притежават характер, както и природни дадености на бойци.

— Но понякога се допускат грешки? — заключи Хирата.

Озуно кимна със съжаление.

— Открих Кобори в една школа за бойни изкуства в провинция Мино. Той беше син на уважаван, но обеднял клан. Притежаваше висши умения в бойните изкуства и рядко срещана решимост. Нашето обучение е безпощадно, но Кобори го прие така, все едно бе преродена душа на някой древен учител.

— Тогава какво се случи?

— Аз не бях единственият, забелязал уменията му на боец. Те привлякоха вниманието и на дворцовия управител Янагисава, който също оглеждаше самурайската класа за бойци. Докато се обучаваше при мен, Кобори получи предложение за място в елитната част на Янагисава. Скоро след това се случи инцидентът, който доведе до разрива помежду ни.

По лицето на Озуно премина сянката на болезнен спомен.

— Известно е, че тези елитни бойци бяха убийци, които поддържаха Янагисава на власт. Чувал си за негови противници, които били нападани и убивани от бандити някъде по междуградските пътища?

— Такава бе неизменната официална версия — каза Хирата, — но всички знаят, че въпросните смъртни случаи всъщност са били убийства, поръчани от Янагисава. Елитните бойци бяха твърде умни, за да допуснат да бъдат заловени, и никога не оставяха следи, които биха могли да уличат тях или него в престъпление.

— Кобори не им отстъпваше по ум, а и беше майстор в изкуството на прикритото придвижване. Един ден чух, че някакъв враг на Янагисава неочаквано рухнал мъртъв без всякаква видима причина. Смяташе се, че е умрял от внезапен пристъп. Но аз имах други подозрения.

Попитах Кобори дали не му е приложил докосването на смъртта. Той не отрече, че е използвал нашето тайно умение, за да извърши хладнокръвно убийство. Всъщност изпитваше гордост от стореното — изражението на Озуно помръкна. — Каза, че използвал придобитото познание за добри практични цели. Аз му напомних, че неговият дълг е да усвои тайните техники и някой ден да ги предаде на свой ученик. Но той ми заяви, че това било безполезно. Истината бе, че го изкушаваха възбудата при самото убийство и престижът, който му носеше службата при Янагисава. Тогава му заявих, че не може да продължава да се обучава при мен и в същото време да служи на Янагисава.

— И той избра Янагисава?

Озуно кимна.

— Каза ми, че вече нямал нужда нито от мен, нито от обществото ни. В този ден аз се отрекох от него и го изключих от нашето общество.

— И това бе последният път, когато сте го видели? — попита Хирата.

— Не, срещнахме се още веднъж — отвърна Озуно. — Нашето общество си има начин да се справя с измамниците. За да не допуснем някой да злоупотреби с тайното познание или да го издаде, ние го премахваме.

— Имате предвид, че го убивате ли?

— Един мъртвец не може да върши зло, нито да издава тайни — поясни Озуно. — Когато Кобори наруши клетвата си, той сам се беляза със знака на смъртта. Разпратих вест до всички членове на обществото ни. Премахването на Кобори бе грижа на всички ни, но главната отговорност бе моя, защото той бе мой ученик.

— Тогава как така е още жив?

Върху лицето на Озуно се изписа огорчение.

— Бях го обучил твърде добре. Тръгнах след него и накрая се бихме. Той ме рани и избяга — поглеждайки към куция си крак, Озуно добави: — Другите членове на обществото така и не успяха да го приближат достатъчно, за да го убият. Отговорността за новите убийства, които е извършил, пак е моя. Той е грях, който ще ме измъчва хиляда живота напред.

— Може би има начин да го изкупите още в този живот — Хирата започваше да съзира решение на собствените си проблеми, което се съчетаваше с усилията му да залови убиеца. — Бихте ли ми казали как да заловим Кобори, когато го открием?

— Най-добрата ви стратегия е да заведете там колкото се може повече войници — отвърна Озуно. — И после да сте подготвени много от тях да загинат, докато той оказва съпротива на опитите ви да го заловите.

Това разрешение очевидно не удовлетворяваше Хирата.

— А какво ще кажете за двубой с него?

— Всеки си има уязвимо място. Аз така и не успях да открия кое е то у Кобори, но това е единствената ви надежда да бъде победен в единоборство. Съветвам ви да не пробвате.

— Бихте ли ме обучили на някои от вашите тайни техники, които да използвам срещу него?

Озуно го изгледа дълбоко обиден.

— Не мога. Обетът, който съм дал, ми забранява.

— Още хора ще загинат, ако не ми предоставите някакви средства да защитя себе си и войниците си.

Хирата изпита неистова потребност да научи тайните, които позволяваха на един сакат и крехък човек да победи петима здрави и силни самураи.

— Добре — отстъпи Озуно с неохота. — Ще ви покажа няколко уязвими места, в които да атакувате Кобори, ако го приближите достатъчно.

Той хвана ръката на Хирата и докосна две точки на китката му.

— Натискаш силно тук, за да извадиш въздуха от белите му дробове и да го обезсилиш.

После запретна ръкава му и леко стисна ръката над лакътя в една вдлъбнатина между два мускула.

— Притискаш тук и спираш потока на жизнената му енергия. Това ще го събори. Тогава можеш да нанесеш смъртоносния удар.

Озуно докосна гърлото на Хирата, точно под брадичката и леко вдясно.

— Внезапен удар тук ще спре притока на кръв поставяйки пръст на гърдите му, той посочи едно място и после друго: — Удряш тук и тук — и спираш сърцето му — после разтвори робата на Хирата и докосна една вдлъбнатина в коремните му мускули близо до пъпа. — Силен ритник в сърцевината на духа му ще го убие моментално.

Очарован, Хирата слушаше много внимателно. Но той не беше забравил нападението на размирниците по пътя към моргата на Едо, както и безбройните битки, които бе водил с меч в ръка. Техниките за ръкопашен бой нямаше да помогнат в подобни ситуации.

— Можете ли да ме обучите на някои хватки при бой с меч, като онези, които използвахте, когато хулиганите се нахвърлиха върху вас?

— Ама, разбира се. За броени минути ще ти предам умения, които изискват години обучение и тренировки! — възкликна Озуно, възвръщайки предишното си неприязнено отношение. Проницателният му поглед прониза Хирата. — Подозирам, че нетърпението ти да научиш моите тайни произлиза от цел, която не е свързана със залавянето на Кобори.

— Прав сте — каза Хирата засрамен, тъй като Озуно го бе разкрил толкова лесно. Падна на колене между гробовете и се поклони. — Озуно сан, горещо бих желал да изучавам бойни изкуства при вас. Бихте ли ме приели за свой ученик, моля ви!

Озуно изсумтя подигравателно:

— Ние не приемаме всеки, на когото му хрумне да ни помоли. Вече ти разказах каква е системата ни за подбор на ученици.

Отказвайки да приеме отрицателен отговор, Хирата възрази:

— Системата ви се е пропукала с избора на Кобори. Аз съм по-добър избор.

— Така твърдиш ти — отвърна рязко Озуно. — Аз пък изобщо не те познавам. Знам за теб само онова, което виждам, а виждам, че си безразсъден и безочлив.

— Характерът ми е благ — настоя Хирата, изгаряйки от желание да го убеди. — Дворцовият управител и шогунът ще гарантират за мен.

— Хвалиш се сам, а това е признак на самонадеяност — заяви презрително Озуно. — Освен това си я твърде стар. Личността ти вече е изградена. Ние винаги избираме момчета, които можем да възпитаваме според нашите норми на живот.

— Но аз притежавам бойни умения и опит, който младежите нямат. Това ми предоставя известно предимство.

— По-вероятно е да си усвоил толкова грешки, че да са нужни години, за да бъдеш обучен по правилния начин.

Хирата в никакъв случай не искаше да остави тази възможност да му се изплъзне.

— Моля ви! — възкликна той, изправи се с мъка и сграбчи ръката на Озуно. — Нуждая се от вашето обучение. Вие сте единствената ми надежда някога да мога да се бия отново. Ако не усвоя вашите тайни, ще си остана завинаги безпомощен, мишена за нападения, обект на всеобщо презрение.

Той разпери ръце, за да може Озуно да види осакатената развалина, която представляваше тялото му. Едва успявайки да сдържи сълзите си, засрамен от това, че трябва да моли, възкликна:

— Няма да успея да изпълня дълга си към своя господар. Ако не ми помогнете, ще загубя честта си и препитанието си.

Озуно го изгледа с безмилостно презрение.

— Целите, заради които настояваш за това познание, са погрешни. Искаш да усвоиш няколко техники, за да печелиш битки, да удовлетвориш гордостта си и да спечелиш материални облаги, а не в името на честта и дълга да се съхранят нашите древни традиции. Твоите нужди не ме вълнуват. Те със сигурност не те определят като достоен да влезеш в нашето общество — и той махна нетърпеливо с ръка. — Но тази дискусия е безполезна. Дори да беше идеалният кандидат, пак нямаше да мога да те обучавам. Заклех се повече да не преподавам, след като Кобори ни предаде. Никога повече няма да рискувам да създам друг лишен от морал убиец.

Макар и тонът на свещеника да подсказваше, че решението му е окончателно, Хирата бе твърде отчаян, за да се предаде.

— Но съдбата ме срещна с вас! — извика той. — Трябва да станете мой учител. Така ни е писано!

— Съдбата значи? — засмя се Озуно с язвителен хумор. — Е, ако е така, предполагам, че няма да мога да я избегна. Ето какво ще се разберем — срещнем ли се отново, почваме с уроците ти.

— Добре — съгласи се Хирата.

Едо бе достатъчно малък, за да не се съмнява, че ще види свещеника отново. Прочел мислите на Хирата, Озуно се усмихна подигравателно.

— Не и ако аз те видя пръв — после пое навън от гробището куцайки. На пътя се сля с тълпа от поклонници и изчезна.