Лора Джо Роуланд
Дим Мак (16)

14 глава

Разположен на брега на река Сумида, Рюгоку Хирокоджи бе първокласният квартал за развлечения в Едо. Бе изникнал на открито пространство след Големия пожар през периода мейреки, по време на който хиляди хора бяха попаднали в капан и загинали в пламъците, тъй като бяха твърде много, за да успеят да прекосят мостовете към безопасността, и бе замислен като защитен отрязък при евентуално ново бедствие. Докато се возеше в паланкина си през Рюгоку Хирокоджи, Рейко надзърташе през прозорчето с нескрито любопитство. Цветни табели по сергиите, разположени покрай широката улица, рекламираха атракции, които не можеха да се видят в официалния театрален район, като например актьорски изпълнения на жени. При една сергия тя се възхити на изкусните модели на холандски галеони^[1]; други изобразяваха живи папагали, великани и таласъми, направени от черупки и лози. Свещеници и монахини просеха монети от преминаващите тълпи.

Рейко бе чувала прислужниците си да говорят за това място, но никога не се бе озовавала там, тъй като кварталът се посещаваше предимно от представители на по-нисшите класи. Сега стражите й яздеха досами паланкина, готови да я защитят от крадци и други злосторници, скрити в тълпата или дебнещи по тесните пасажи. Но атмосферата на непочтеност и поквара я интригуваше. Една млада монахиня с бръсната глава и широка конопена роба се втурна към паланкина й и тикна купичката си за милостиня в прозорчето.

— Приношения за бедните!

Рейко каза:

— Тук е имало панаир, собственост на човек на име Таруя. Можете ли да ми кажете къде е?

Монахинята посочи нататък по улицата.

— Ето там, през онази червена порта.

— Благодаря.

Рейко пусна монета в купичката й, след което ескортът й я понесе към двата дървени стълба, боядисани в червено и увенчани с керемиден покрив. Тя очакваше да завари панаира затворен, след като бащата на Югао бе напуснал, но хората се бяха наредили на опашка при будките за билети отпред. Зад портите се намираха свързаните сергии на „Театър сто дни“ — вариететно шоу. След като слезе от паланкина си и придружителите й купиха билети, тя бе обзета от тревожното чувство, че Сано няма да е доволен, когато научи, че разследването й се е разгърнало и е излязло извън границите на селището на хинин. Но тя бе длъжна да служи на справедливостта, а и вече бе стигнала дотук.

Придружена от хората си, мина през портите и се озова в друг свят. Пред нея се откри пространство, заето от стотици сергии. Издадените покриви стърчаха над лабиринт от тесни проходи и закриваха слънчевата светлина. Висящи от таваните червени фенери обагряха в ярка окраска нетърпеливите лица в блъсканицата наоколо. Бъбрене, музика и смях се сливаха в обща какофония. Връхлетя я миризма на пот и урина. Застанали пред завесите, които бяха спуснати пред входа към всеки отделен павилион, амбулантни търговци приканваха клиенти с жестове и викове.

Някои завеси бяха дръпнати встрани и откриваха тесни сумрачни помещения, в които мъже хвърляха стрели по сламени мишени или топки през обръчи, а в други разказвачи омайваха с невероятни истории възторжената си публика. Някои павилиони бяха със спуснати завеси. Пред тях се тълпяха хора, готови да дадат монетите си.

Един търговец повдигна завесата, за да пусне поредния клиент, и Рейко зърна вътре момичета с разголени гърди, които танцуваха на малка сцена. Когато тълпата я повлече заедно с ескорта й в един пасаж, тя видя зад друга повдигната завеса двама мъже и една жена. Бяха чисто голи. Жената се бе привела и единият от мъжете проникваше в нея отзад, а в това време тя смучеше възбудения член на другия. Откъм насядалите под сцената зрители се разнесоха стенания и пъшкане. Рейко се стъписа. Лейтенант Асукай извиси глас над шума:

— Какво да правим?

— Искам да разговарям със собственика на това място — викна Рейко в отговор. — Разбери кой е, и го намери.

Другите стражи останаха край Рейко, за да я бранят от околната сган, а Асукай се промъкна през тълпата и размени няколко думи със стоящия най-близо търговец. Той му отвърна нещо и посочи нататък по закрития проход. Рейко погледна в указаната посока. Към нея тичаше млада жена. Нозете й бяха боси, а очите й излъчваха див страх. Загърната в евтина памучна роба, тя трескаво я притискаше до тялото си, а дългите й коси се вееха зад гърба й. Дишаше тежко в отчаяни усилия да си пробие път през множеството. Преследваха я двама самураи. Зад тях се влачеше дребен тантурест мъж на средна възраст.

— Не я оставяйте да се измъкне, идиоти такива! — изкрещя той.

Лейтенант Асукай се върна при Рейко и съобщи:

— Този дебелак е собственикът. Казва се Мицутани.

Рейко и стражите й се включиха в преследването. Тълпата им препречваше пътя, а изненадани от суматохата посетители възкликваха стреснати. Рейко и хората й се промъкваха с усилие по криволичещи пасажи, следвайки собственика по петите. Точно когато жената стигна до една врата, двамата самураи я сграбчиха. Тя изпищя. Мицутани дръпна робата й, която се разтвори и откри сочните й гърди и обръснатия венерин хълм. Той измъкна една платнена кесия изпод робата на жената, след което я зашлеви през лицето.

— Как смееш да ми крадеш парите, малка уличнице? — изкрещя той. — Хубаво я подредете, та да й е за урок!

Самураите започнаха да я удрят. Тя пищеше, плачеше и размахваше ръце, напразно опитвайки да се предпази, а в това време зрителите крещяха насърчително и се смееха. Рейко нареди на стражите си:

— Спрете ги!

Хората й пристъпиха напред и хванаха двамата самураи, които явно бяха ронин, наети да вършат мръсната работа на панаира.

— Достатъчно! — отсече лейтенант Асукай. Той и другарите му отделиха самураите от жената. — Оставете я на мира!

Тя побърза да излезе през вратата, хлипайки. Мицутани възкликна яростно:

— Ей, какво правите? Кои сте вие, та си позволявате да ми се месите в работата?

Рейко мислено го оприличи на костенурка — имаше къс врат и подобен на клюн нос, а очите му гледаха със студения стъклен поглед на влечуго. Той се обърна към своите ронин.

— Изхвърлете ги от тук!

Наемниците извадиха мечове. Рейко се ужаси, че неволно бе предизвикала поредната обезпокоителна и опасна сцена. Лейтенант Асукай побърза да отговори:

— Хора сме на съдия Уеда.

Обзетият от яростно възмущение собственик изведнъж се стъписа, осъзнавайки, че стои пред служители на закона.

— А-а, добре, в такъв случай…

Той махна с ръка към двамата ронин. Те прибраха мечовете си в ножниците, а той побърза да се защити:

— Тази танцьорка задържаше бакшишите на клиентите, вместо да ми ги дава. Не мога да позволя подчинените ми да ме мамят безнаказано, нали така?

— Остави това — каза Асукай. — Съдията е пратил тук дъщеря си по работа — и посочвайки Рейко, добави: — Тя желае да разговаря с вас.

Собственикът се обърна към нея и студените му очи премигаха недоумяващо. Той каза:

— Откога дъщерята на съдията работи за него?

— От този момент — отвърна лейтенантът.

Рейко му бе благодарна за подкрепата, макар че й се щеше да има собствен авторитет.

— Познаваше ли Таруя? — попита тя.

На лицето на собственика на панаира се изписа обида, че една жена го разпитва тъй безцеремонно. Лейтенант Асукай добави:

— Каквото и да те пита, по-добре отговаряй, ако не искаш съдията да разпореди инспекция на панаира ти.

Очевидно стреснат от заплахата, Мицутани се предаде.

— Таруя бе мой съдружник.

— Значи панаирът е бил ваша обща собственост? — попита Рейко.

— Да. Преди осемнайсет години започнахме с един павилион. И го превърнахме ето в какво — и той обхвана с горд жест своето обширно, огласяно от глъчка притежание.

— А сега вече целият е твой — каза Рейко замислена и в същото време заинтригувана. — И как стана така?

— Таруя се забърка в неприятности. Спял с дъщеря си. Някой го издал на полицията. Понижиха го в хинин и му забраниха да се занимава с търговия, тъй че аз останах едноличен собственик.

Рейко хвърли поглед към търговците, събиращи пари от клиентите, които се тълпяха пред павилионите. Наказанието на Таруя се бе оказало печелившо за някогашния му ортак.

— Ти изкупи ли дела на Таруя?

— Не. Бяхме се споразумели още преди да пратят Таруя в селището на хинин. Аз трябваше да му пращам пари всеки месец и да ръководя нещата тук, докато му изтече присъдата. После, като се върнеше, двамата щяхме пак да си бъдем съдружници.

Мицутани облиза устни — езикът му изглеждаше сивкав и люспест. Изглеждаше притеснен, макар че според Рейко не бе от хората, които изпитваха вина, че са се възползвали от неприятностите на своя съдружник.

— Колко великодушно от твоя страна — отбеляза Рейко. — Само че той няма да се върне. Знаеш ли, че и е бил убит?

— Да, чух. Каква ужасна история. Даже до мен достигна слух, че дъщеря му Югао ги била намушкала всичките — и него, и майката, и сестрата.

Съжалението в гласа на Мицутани прозвуча фалшиво. Очите му не изразяваха никакво вълнение, а единствено желание да разбере целта на посещението на Рейко.

— Има известни съмнения по този въпрос. Смяташ ли, че тя го е извършила?

Мицутани сви рамене:

— Че откъде да знам? Не съм виждал никого от тях, откакто се преместиха в селището. Но не се учудих, когато разбрах, че Югао е арестувана. Това момиче си беше бая странно.

— В какъв смисъл? — попита Рейко.

— Не знам — Мицутани видимо почваше да се дразни от разговора. — Нещо в нея не беше наред. Но всъщност аз не съм й обръщал кой знае какво внимание. Сигурно й е писнало Таруя да се намъква в тялото й.

— Но вероятно тя не е била единственият човек, и който е желаел смъртта му — отбеляза Рейко. — Тези месечни плащания тежаха ли ти?

— Разбира се, че не — Мицутани говореше така, все едно се бе засегнал от предположението. — Той ми беше приятел. Радвах се, че мога да му помогна.

Някъде от долната част на пасажа се разнесоха викове — беше избухнала свада. Неколцина мъже взеха да си разменят удари под окуражителните възгласи на зрителите. Мицутани пое към тях, следван от своите двама ронин.

— Хей, без сбивания тук! — изкрещя той. — Веднага престанете!

Хората му се хвърлиха към биещите се и ги разтърваха, докато собственикът се суетеше наоколо и наблюдаваше действията им.

— Искате ли да ви го доведа отново? — обърна се към Рейко лейтенант Асукай.

В този момент погледът й бе привлечен от ярко цветно петно на улицата, която минаваше покрай панаира. През струпаното множество видя жената, която Мицутани беше бил. Приведена над едно корито за коне, тя си плискаше лицето.

— Не — отвърна Рейко. — Имам по-добра идея.

Тя изведе антуража си от панаира. Щом се приближиха, жената ги усети и се обърна с лице към тях.

Устата й бе подута от ударите на Мицутани, а по устните й бе избила кръв. Рейко извади кърпичка от пояса си.

— Ето — каза тя.

Жената изглеждаше обзета от подозрение, че една непозната проявява към нея загриженост, но пое кърпичката и си избърса лицето.

— Как се казваш? — попита я Рейко.

— Лили — отвърна танцьорката. Бе по-възрастна, отколкото първоначално бе предположила Рейко — някъде над трийсетте. Трудностите бяха огрубили гласа й, както и красивите й черти. — Кои сте вие?

Когато Рейко се представи, в очите на жената се мярна страх.

— Взех му само няколко медни монети. На него не му трябваха, а аз имах нужда от тях… той ми плаща толкова малко — тя отстъпи назад, вперила напрегнат поглед в стражите на Рейко. — Видях ви да говорите с него. Каза ли ви да ме арестувате?

В гласа й затрептяха сълзи и тя събра молитвено ръце.

— Моля ви, недейте! Имам малко момченце. И бездруго стана толкова зле, че загубих работата си, но отида ли в затвора, съвсем няма да има кой да се грижи за него!

— Не се тревожи, няма да те арестуваме — успокои я Рейко. — Искам само да поговорим.

Стана й жал за жената, а към Мицутани изпита неприязън. Това разследване непрестанно й напомняше, че много хора живееха на ръба на оцеляването, изцяло зависими от благоволението на по-заможните от тях.

Макар и все още предпазлива, Лили се поотпусна.

— За какво?

— За доскорошния ти работодател.

— Да не е загазил нещо? — попита тя, озарена от надежда.

— Може би — отвърна Рейко. — Ти работеше ли в панаира, докато е бил със съдружника си Таруя?

— Да. Бях там четиринайсет години — върху отеклото й насинено лице се изписа мрачно съжаление. — Цели четиринайсет години и той ме изхвърля, защото съм взела пари, които сама съм си изкарала!

— Как се разбираха двамата? — попита Рейко.

— Вечно се караха за пари.

И разпрата бе окончателно разрешена в полза на Мицутани. Рейко каза:

— Колко удобно за Мицутани, че някой е издал Таруя за кръвосмешението с дъщеря му.

— Така ли ви каза Мицутани… че някой друг е издал Таруя? — в гласа на Лили прозвуча присмех. — Беше той. Лично той го стори.

Това със сигурност променяше нещата.

— Откъде знаеш?

— Когато Мицутани си правеше увеселения вкъщи, аз обикновено прислужвах на гостите. Чувах разни неща, които си говореха. Една вечер му гостуваха двама дошин. Той им каза, че хванал Таруя и дъщеря му Югао в леглото заедно.

Една мисъл обезпокои Рейко.

— Истината ли е говорел Мацутани, когато е казал, че е станал свидетел на кръвосмешението?

— Не знам. Но самата аз никога не бях чувала за нещо особено в отношенията между Таруя и Югао. Нито пък някой друг в панаира. Всички бяхме сащисани.

Рейко се запита дали Мацутани не бе измислил цялата история. Без кръвосмешението Югао нямаше видима причина за убийство. Върху лицето на Лили се изписа надежда.

— Може ли Мицутани да си има неприятности, ако е излъгал?

— Ако го е сторил, ще бъде наказан — заяви Рейко.

Баща й ненавиждаше фалшивите обвинения и щеше да е безкомпромисен към твърдение, станало причина цяло семейство да бъде наказано така сурово.

— Чух, че Югао е убила баща си. Наистина ли го е сторила тя, или може да е бил Мицутани?

— Това се опитвам да установя — Рейко се сети за думите на уличния чистач, което я наведе на друга мисъл. — Ако Таруя не бе станал жертва на убийство, присъдата му щеше да изтече след шест месеца. Как се отнасяше Мицутани към този факт?

— Не изгаряше от нетърпение Таруя да излезе от селището на хинин. И това за никого не беше тайна — отбеляза Лили с язвителен смях. — По време на войната панаирът не вървеше добре. Мицутани загуби доста пари. Направи големи дългове и лихварите все го заплашваха, че ще му строшат краката, ако не им се изплати. Чувала съм го да казва, че сега само това му липсвало — Таруя да излезе и да си поиска половината от бизнеса. И тези негови думи далеч не бяха всичко.

Тя млъкна за момент и Рейко я подкани:

— Е?

— Не мога да разговарям повече. Трябва да си намеря нова работа или момченцето ми ще гладува — тя се втренчи умолително в Рейко. — Ако аз ви помогна, ще трябва и вие да го сторите.

Рейко дори не можеше да си представи какво би било тя и Масахиро да загубят препитанието си и да им се налага сами да се грижат за себе си. Освен това чувстваше, че жената разполага с важни сведения.

— Ако ми помогнеш, ще ти платя.

Лили кимна, благодарна и доволна от собствената си находчивост.

— Миналия месец зърнах Мицутани и двамата му ронин да разговарят в павилиона за танци. Спрях се отвън и ги подслушах. Човек не подозира какви неща може да научи — лукава усмивка повдигна отеклата й устна. — Мицутани рече: „Днес се видях с Таруя. Той няма търпение да си получи дела от панаира. Казах му, че това не е честно, след като през всичкото това време съм го управлявал аз. Но той ми вика, че уговорката си била уговорка“. Единият ронин им напомни, че Таруя все още имал приятели тук и че това били гангстери, които можели да причинят сериозни главоболия на Мицутани, ако не си спазел обещанието.

Тогава Мицутани им каза: „Има един-единствен начин да развалим сделката. Ами ако внезапно умре?“

Тръпки на вълнение раздвижиха кръвта на Рейко.

— Какво още си казаха?

— Не знам. Мицутани ме видя, че подслушвам, и сме изгони. Не чух останалото.

В съзнанието на Рейко изникна нова картина на престъплението.

Единият ронин се промъква в селището на хинин. Влиза незабелязано в колибата на Югао и наръгва баща й, както спи. Когато майка й и сестра й се събуждат и се опитват да го спрат, той убива и тях. Възнамерява да намушка и Югао, но уличният чистач Ихей се появява от навеса и ги изненадва. Виждайки станалото, чистачът побягва ужасен. Ронин не иска да остави свидетели, но чува как на улицата почват да се събират хора. Измъква се от бордея и се скрива в задния двор, когато отговорникът на селището пристига и арестува Югао, след което потъва в нощта. На сутринта съобщава на господаря си, че работата е свършена.

— Е, доволна ли сте? — попита Лили нетърпеливо.

— Само още един въпрос — каза Рейко. — Ти познаваше ли Югао?

— Не особено. Таруя държеше децата си далеч от такива като мен, дето му работеха — Лили изсумтя презрително. — Смяташе, че стоят твърде високо, за да си общуват с нас.

— Има ли човек, който да я е познавал истински?

— Едно момиче, което преди време й беше приятелка. Бяха все заедно — Лили се намръщи в опит да си спомни. — Казваше се Тама. Баща й имаше чайна някъде наоколо — на лицето й се изписа нетърпение. — Ще си получа ли възнаграждението?

Рейко й плати от кесията, в която носеше пари в случай на нужда да подкупва информатори. Лили си тръгна значително по-ведра от преди.

— Става късно — обърна се загрижено лейтенант Асукай към Рейко. — Трябва да ви отведем у дома.

Тя бе твърде заета, за да забележи настъпващия здрач и потъмнялото небе. Увеселителният парк бе станал по-шумен и раздорен. Децата и жените си бяха тръгнали. Множеството вече се състоеше предимно от съмнителни младежи и свободни от дежурства войници.

— След малко — отвърна Рейко. — Искам да установя къде са били Мицутани и двамата му ронин в нощта на убийството… и да потърся Тама — приятелката на Югао.