Лора Джо Роуланд
Дим Мак (31)

29 глава

Старица в мърляво дрипаво памучно кимоно и смачкана сламена шапка на главата прекоси задната уличка, която минаваше между два реда къщи в търговския квартал Нихонбаши. Сякаш прегърбена от десетки години изнурителна работа, тя пристъпваше едва-едва. Метлата й събираше обелки от зеленчуци, разпилени от кофите за боклук, и довени от вятъра отпадъци. Нозете й в сламени сандали се тътреха през локви вода, която капеше от прането, проснато на въжета, опънати от балконите през улицата, и от изтичащите от кофите на нужниците нечистотии. През задните порти на къщите влизаха и излизаха слуги, но никой не й обръщаше внимание. Уличните чистачи бяха буквално невидими за гражданите, които стояха над тях в обществото.

Рейко надзърна изпод шапката, която скриваше лицето й, наблюдавайки за Тама. Чистеше тази улица от два часа, като се движеше напред и назад, смиташе едни и същи отпадъци в лопатата си и после ги разпиляваше, но Тама все още не се бе върнала от рибния пазар. Наближаваше привечер, небето избледня и уличката потъна в сенки.

Няколко часа по-рано, като си тръгна от къщата, Рейко бе сигурна, че Тама не само укрива двойката, но и че в някакъв момент ще трябва да им отнесе още храна. Бе разпределила част от охраната си в близост до къщата, после се бе предрешила като улична чистачка и се бе върнала на улицата пеша. Останалата част от ескорта й я бе последвал на известно разстояние. Стражите, които бяха останали да чакат, се бяха престорили, че не я познават, но скришом й бяха дали знак, поклащайки глава, че Тама все още не се е появила.

Рейко вече чувстваше болки в гърба от привеждането. Призляваше й от зловонието, бе запомнила всяка обелка от репичка и всяка коричка, която бе помела. На улицата се появи бездомно куче, подуши сандъците за боклук, после клекна и изпразни черва. Рейко сбърчи нос от вонята на кучешки изпражнения, докато куцукаше покрай него с надеждата, че Тама ще се появи скоро. Откъм къщите се разнасяха тракане и гласове на прислужници, които приготвяха вечерята и си бъбреха. Над Рейко се носеше пушек, наситен с миризма на чесън и соев сос. Коремът й куркаше от глад. Бе стигнала единия край на улицата и вече се обръщаше, за да подхване поредното еднообразно метене, когато я видя — Тама идваше към нея от противоположния край, следвана от носач, който бе натоварен с покрито дървено ведро. Рейко застана нащрек. Докато Тама и носачът влизаха през портата, Рейко държеше главата си сведена, премитайки с привидно старание, и мислено се предупреждаваше, че може да й се наложи да чака още дълго, докато Тама я отведе при бегълците.

Но скоро портата се отвори и Тама се измъкна предпазливо. Беше с наметало и носеше някакъв вързоп. Пое забързана надолу по улицата, поглеждайки крадешком към къщата, от която току-що бе излязла. Мина покрай Рейко, без изобщо да я забележи.

Рейко нарами метлата си, взе лопатата за събиране на боклука и я последва. Вън от уличката кварталът бе пълен с граждани, които бързаха да се приберат у дома преди мръкнало. Търговци дърпаха плъзгащите се врати, които закриваха витрините на дюкяните им. Войници от нощния патрул изпълваха улиците. Рейко бързаше през тълпата, напрегната да не изпусне от поглед дребната пъргава фигура на Тама. Озърна се за ескорта си.

— Точно зад вас сме — успокои я с глух глас лейтенант Асукай.

Те проследиха Тама през едно тържище. Търговци се пазаряха с няколко последни клиенти или опаковаха непродадени зеленчуци. Докато бързаше покрай сергиите, Рейко чу рязък мъжки глас:

— Ей, ти! Метачката!

Някой я сграбчи за ръката. Беше едър тромав търговец.

— Измети тия боклуци тук! — нареди й той, сочейки към няколко повехнали зелеви листа, разпилени на земята.

— Пуснете ме! — замахна с метлата към него Рейко.

Търговецът се приведе, пусна я и изруга.

— Какво си мислиш, че правиш? — и се спусна към нея.

Лейтенант Асукай го хвана го блъсна върху една сергия с мариновани репички. Търговецът падна, а около него с трясък се посипаха буркани. Рейко хвърли метлата и лопатата и хукна. Лейтенант Асукай я настигна.

— Къде отиде? — извика Рейко, връхлетяна от паника.

В другия край на тържището един от стражите й замаха с ръка, след което посочи нещо. Рейко видя Тама да бърза по една пътечка между два реда сергии. Заедно с ескорта си тя продължи преследването. Озоваха се извън Нихонбаши, в северните покрайнини на града. Тук къщите бяха по-отдалечени една от друга и разпръснати между дървета и малки стопанства. Над потъналия в покой пейзаж бавно се спускаше здрач, обагрен със златисто. По пътищата нямаше толкова движение, виждаха се само патрулиращи войници и селяни, които носеха дърва за огрев или тикаха колички. Рейко поизостана от Тама, обезпокоена, че момичето може да забележи нея или хората й.

Но Тама нито веднъж не се обърна. Тя изглеждаше по-скоро напрегната да стигне там, където се бе запътила, отколкото предпазлива да не би някой да я следи. Бързаше по пътя, който вървеше нагоре по лекия баир. Стопанствата останаха назад и на тяхно място се появи разположена върху хълм гора. Откъм дърветата, чиито клони се протягаха над пътя, създавайки отрязъци от мрак, където гаснещото слънце не можеше да проникне, се носеха пронизителни птичи трели. Фигурата на Тама бе като неясна сянка, която се движеше бързо пред Рейко. Пътят бе пуст, ако не се смяташе тяхната колона. С нарастването на височината и приближаването на нощта въздухът ставаше все по-студен. Рейко почувства как топлината от усилието изтича от тялото й; взе да трепери в тънките си одежди. Чуваше как Тама запъхтяна се катери нагоре по хълма, и се стараеше да приглуши собственото си тежко дишане и натежали стъпки. От време на време долавяше пукот на клонка или шумолене на листа откъм хората си, които я следваха, макар че, когато хвърли поглед назад, те почти не се виждаха в мрака. Насред гората над пътя тук-там се открояваха отдалечени една от друга къщи, но Рейко нито чу, нито видя някакви признаци на живот. Откъм града в подножието на хълма отекна мощен звън на храмов гонг. Някъде съвсем близо до Рейко се разнесе вой на вълк или куче.

Внезапно Тама изчезна. Рейко избърза напред разтревожена, защото си помисли, че е загубила момичето. В следващия миг видя пътека, която се отбиваше от главния път, минаваше през самата гора и се виеше нагоре по хълма. Чу как Тама задъхана се и препъваше някъде напред в мрака. Лейтенант Асукай и четиримата стражи се запромъкваха заедно с нея нагоре по пътеката, която ставаше все по-стръмна и макар че бе отъпкана от многобройни нозе, падналите клони затрудняваха движението им. Тук тъмнината бе почти непрогледна и те крачеха предпазливо. Тама вдигаше толкова шум, че според Рейко едва ли би могла да ги чуе. Излязоха от гората и се озоваха насред открито пространство, осветено от бледото сияние на небето. Рейко спря за миг и видя, че пътеката върви покрай тъмен дол. Обраслите с храсти склонове се спускаха рязко към дъното му, където между камъните бълбукаше поток. Рейко и охранителите й видяха Тама да бърза по пътеката, която описваше дъга в местността, и забелязаха крайната цел на и пътешествието й.

Беше къща, построена на три нива върху очистена от дърветата земя. На първото ниво имаше веранда, с която вървеше по протежение на цялата фасада и бе издадена над дола и потока. Стърчащите сламени покриви наподобяваха назъбени върхове. Къщата не бе голяма, но построяването й вероятно бе коствало немалко усилия и пари. През деня от балконите на задните, по-високи нива сигурно се разкриваше великолепна гледка към Едо. През един от прозорците струеше светлина, която се разсипваше върху верандата. С последни сили Тама изкачи стъпалата към къщата. Звукът от стъпките й върху дъските отекна над дола.

— Какво ще правим? — прошепна към Рейко лейтенант Асукай.

— Нека да се приближим. Трябва да разберем дали Югао и Призрака са там — Рейко трябваше да е сигурна, преди да каже на Сано.

Тя и стражите й побързаха след Тама, като използваха укритието на дърветата покрай пътеката, и се спотаиха в храстите в основата на стъпалата. Тама бързешком прекоси верандата, остави вързопа си и заблъска с юмруци по вратата. Тя се отвори със скърцане. От мястото си Рейко имаше добра видимост към верандата и Тама, но тъй като линията на погледа й вървеше успоредно на фасадата на къщата, не можа да различи фигурата на прага.

— Крайно време беше да си тук — прозвуча гласът на Югао. — Умряла съм от глад. Какво ми носиш?

Рейко се изпълни с ликуване. Мислено отправи молитва за благодарност.

Югао прекрачи прага навън и Тама отстъпи назад. Светлината от къщата падаше върху двете жени и те се виждаха съвсем ясно.

— Той тук ли е? — попита Тама, задъхана от изтощение и напрежение.

— Кой? — Югао клекна и взе да развързва вързопа.

— Онзи самурай. Джин.

Югао застина неподвижна. Профилът й се очерта като отсечен с острие. Миг по-късно тя се изправи, обърна се с лице към Тама и отвърна:

— Да. Тук е. И какво?

Рейко едва се сдържа да не ахне от възторг. Бе открила Призрака.

— Защо не ми каза, че е с теб? — възкликна Тама, засегната от измамата.

— Реших, че не е важно — отвърна Югао, но в гласа й прозвуча нотка на предпазливост. — Какво значение има?

— Знаеш, че не ми е позволено да пускам никого в тази къща. Казах ти, че ако господарят и господарката разберат какво съм сторила, ще ме пребият. Предума ме да те оставя да се скриеш тук. Но да вмъкваш тайно този ужасен човек в… — думите на Тама секнаха, прекъснати от ридание. — Ще си загубя работата. Ще ме изхвърлят на улицата, без да имам къде да отида!

— Не се тревожи — каза Югао. — Никой няма да разбере. Сама каза, че господарите ти идват в тази къща само през лятото. Дотогава ще сме си тръгнали. Нуждая се от помощта ти само още известно време.

Тя протегна ръка към Тама в умолителен жест, но момичето се сви.

— Това не е единственото, което си скрила от мен. Каза ми, че си избягала от къщи и ти трябва подслон. Само дето не ми каза, че си избягала от затвора!

Ръката на Югао застина във въздуха. Тя внимателно я отпусна.

— Мислех, че така е по-добре. Ако полицията ме хване с теб, няма да бъдеш обвинена, че си помогнала на избягал затворник, защото ти просто не си знаела, че съм такава.

Тя лъжеше. Рейко нямаше никакво съмнение въпреки убедителния й тон. За да защити себе си и любовника си, Югао умишлено и безсрамно се бе възползвала от Тама и я бе измамила.

— Тъй ли? — Тама изхълца. — Затова ли не ми каза, че си убила родителите си и сестра си?

— Не съм — отвърна Югао припряно, отбранително и категорично. — Обвиниха ме несправедливо.

Рейко изведнъж прозря истината със замайваща яснота. Югао отново лъжеше. Най-накрая вече нямаше никакво съмнение, че Югао бе действителният извършител на престъплението. Тама изгледа Югао с недоумение, изписано върху обляното й в сълзи лице.

— Само че са те арестували. Ако не си ги убила ти, тогава кой?

— Надзирателят от затвора — отвърна Югао. — Вмъкна се вкъщи, докато спяхме. Наръга татко, после майка и накрая сестра ми. Аз го видях. Трябваше да избяга, преди да го хванат, иначе щеше да убие и мен.

Рейко бе удивена как лъжите на Югао разкриваха истината по-ясно от собствените й самопризнания. Можеше и никога да не разбере истинската причина, довела до тези престъпления, но вече беше убедена, че Югао наистина е убийцата точно както самата тя бе твърдяла през цялото време.

— Арестуваха ме, защото бях там и бях жива — продължи Югао. — Полицията не си направи труда да разследва убийствата, защото съм хинин. Беше много удобно да ми лепнат тези убийства. Но аз съм невинна — сега тонът й стана умолителен; тя сложи ръка на сърцето си и после я протегна към Тама. — Познаваме се от деца. Знаеш, че никога не бих извършила подобно нещо. Не можех да ти кажа по-рано, защото бях твърде разстроена. Ти си най-добрата ми приятелка. Не ми ли вярваш?

Макар че Рейко безмълвно се изсмя на театъра, който Югао разиграваше, Тама прегърна Югао и се разрида.

— Разбира се, че ти вярвам. Ох, Югао, толкова съжалявам за всичко, което си преживяла!

Двете се прегърнаха. Гърбът на Тама бе към Рейко. Момичето не можеше да види лицето на Югао, но Рейко различи съвсем ясно лукавото й самодоволно изражение.

— Съжалявам, че бях толкова недоверчива — избъбри Тама. — Трябваше да знам, че ти никога не би причинила зло на родителите си или на сестра си, както и да са се отнасяли с теб. Когато дъщерята на съдията каза, че ти си ги убила, не трябваше да й вярвам.

— Дъщерята на съдията ли? — попита Югао изненадана и стъписана. Отдръпна се от Тама. — Госпожа Рейко ли ти е казала за убийствата?

— Да, тя дойде да се види с мен вчера — каза Тама.

— Попита ме дали не знам къде си.

— Ти каза ли й, че си ме виждала? — попита рязко Югао.

— Не — уплашена и напрегната, Тама добави: — Казах й, че не сме се виждали от години.

Югао се приближи съвсем близо до Тама, която о отстъпи и опря гръб в парапета на верандата.

— Какво още си казала на госпожа Рейко?

— Нищо.

Но гласът й затрепери. Тя взе да мести трескаво поглед, без да смее да погледне Югао. Беше отчайваща лъжкиня. Югао я сграбчи за ръцете, хвърли поглед към дола и Рейко схвана мислите й тъй ясно, все едно Югао ги бе изрекла. Тама бе твърде слаба и простодушна, за да удържи на повече въпроси за Югао. Затова се превръщаше в заплаха за двамата бегълци, независимо че те се нуждаеха от нея за храна и подслон.

Едно-единствено рязко движение над парапета и Тама никога нямаше да отведе враговете им при тях.

— Махни се от там! — едва се сдържа да не изкрещи Рейко на Тама. — Тя ще те убие!

Но предупредеше ли Тама, Югао щеше да разбере за присъствието й. Не можеше да допусне Югао да узнае, че е разкрила скривалището й и да им предостави възможност да избягат.

Югао се поколеба, но после пусна Тама. И Рейко отново разчете мислите й — падането можеше да не убие Тама, храстите по склона можеха да я спасят.

След като разбереше, че Югао се е опитала да я убие, Тама щеше да избяга; дори можеше да издаде Югао на полицията. А тогава къде щяха да отидат Югао и Кобори? Рейко въздъхна с облекчение.

— По-добре влез вътре — каза Югао на Тама.

Следващ пристъп на тревога накара Рейко отново да поеме рязко въздух. Тама отвърна:

— Не мога. Трябва да се прибирам.

— Само за малко — настоя Югао.

Това „малко“ щеше да даде възможност на Югао да накара Тама да замлъкне завинаги. Бягай! Бягай! — увещаваше я мислено Рейко. Влезеш ли там, повече никога няма да излезеш!

— Ако господарката разбере, че съм излязла от къщи без позволение, ще ме накаже — каза Тама, отстъпвайки към стъпалата.

Рейко усети, че тя се страхува от любовника на Югао, а може би и от самата Югао. Югао побърза след нея и я хвана за ръката.

— Моля те, остани! Искам да поседиш с мен за компания. Поне седни и почини, преди да поемеш обратно към града.

— Добре — прие Тама с неохота.

Тя се остави Югао да я поведе към вратата. Югао взе вързопа с храна и двете с Тама изчезнаха във вътрешността на къщата. Рейко чу как вратата изскърца и се затвори.

Долът бе потънал в тишина, нарушавана единствено от заглъхваща птича песен и шумоленето на вятъра в клоните на дърветата. Небето бе добило кобалтовосин оттенък, осеяно с блещукащи звезди и окичено с подобна на наранена перла луна. Рейко осъзна, че е изложила милата лековерна Тама на смъртна опасност, и се почувства зле. Обърна се към придружителите си и каза:

— Бързо да се прибираме в града. Трябва да доведем тук съпруга ми и войниците му.

Петима неопитни бойци и тя самата не бяха достатъчни да заловят Югао и Призрака. Те поеха предпазливо обратно по пътеката покрай дола, после се спуснаха надолу по хълма през гората, която вече бе потънала в мрак, тъй гъст, че вървящите не се различаваха един друг, нито виждаха къде стъпват. Но когато излязоха на пътя, Рейко зърна просветващи в подножието му светлинки и долови предпазливи стъпки.

— Някой идва — прошепна тя.