Лора Джо Роуланд
Дим Мак (14)

12 глава

Докато Рейко се придвижваше с мъка през селището на хинин, следвана от своя ескорт, времето стана топло и влажно. Кожата й бе потна й лепкава, димът се бе просмукал в порите й, пепелта от огньовете дразнеше очите й я давеше; и имаше чувството, че попива от скверността на низвергнатите. Посещението й в първите няколко колиби, най-близки до колибата на Югао, не доведе до появата на нови заподозрени или очевидци.

— Искате ли да откриете убиеца, не ви е нужно да търсите по-далеч от затвора на Едо — каза отговорникът, докато двамата с Рейко заобикаляха купчина смет насред тясна уличка.

Рейко вече почваше да си мисли, че Канай е прав. От топлото, зловонието наоколо се засилваше и тя все повече се изкушаваше просто да се откаже. Наглата Югао едва ли заслужаваше всички тези усилия. Но отвърна:

— Още не съм приключила тук.

На път за коптора, който се намираше зад колибата на Югао, те заобиколиха през улички, над които върху преливащите канали капеше проснато върху въжета парцаливо пране. Двата имота бяха разделени от двор, пълен с легени, счупени сечива и други отпадъци. Там живееше възрастен мъж, който седеше на прага и майстореше сандали от стара слама и върви. Когато Рейко го попита дали е видял някого в къщата на Югао, освен семейството й в нощта на убийството, той отвърна:

— Главният тъмничар беше там.

— От затвора на Едо ли? — попита Рейко.

Старият обущар кимна; възлестите му пръсти чевръсто плетяха сламата.

— Бил началник на Таруя.

— Бивш гангстер — поясни на Рейко отговорникът. — Наказан е, защото изнудвал за пари търговци от зеленчуковия пазар и ги пребивал, когато отказвали да си платят.

— Кога го видя? — попита Рейко развълнувана, защото бе открила нов заподозрян, и то с проявена склонност към насилие.

— Не съм — отвърна обущарят, — само чух гласа му. Двамата с Таруя се караха. Беше точно след залез-слънце.

— А кога си тръгна?

— Скоро след това виковете престанаха. Най-вероятно си е тръгнал тогава.

Рейко изпита остро разочарование, тъй като времето на посещението не съвпадаше с престъплението. При все това не беше изключено надзирателят да се е върнал по-късно, за да си уреди сметките с Таруя.

— Къде мога да го открия? — попита Рейко.

— Там, където рано или късно отива всеки, появил се на това място — изражението на Канай говореше, че търпението му към нея почва да се изчерпа, но той каза: — Елате, ще ви заведа.

Те възобновиха изнурителната си обиколка из селището. Рейко разпитваше обитателите на копторите и хората, които срещаха, но напразно. Придружителите й изглеждаха отегчени и мрачни. Отнякъде изникна продавач на вода. Върху раменете си носеше прът, на който бяха окачени две кофи. Рейко копнееше да пийне, но не можеше да понесе да поеме и глътка от това скверно място. Попи потното си лице с ръкав и присви очи към високото слънце, което грееше ярко през стелещия се дим. На фона на небето се издигаше дървената конструкция на противопожарна наблюдателна кула. На платформа под камбаната, която висеше от върха й, стоеше някакво момче. Рейко се провикна към него:

— Извинявай, ти беше ли на дежурство в нощта на убийството на семейство Таруя?

Момчето погледна надолу към нея и кимна.

— Можеш ли да слезеш за момент да поговорим?

Той се спусна чевръсто по стълбата, ловък като маймуна. Беше към дванайсетгодишен, с нежно лице и изпъкнали скули. Рейко го помоли да й опише какво е видял в онази нощ.

— Първо чух писъци — каза той. — И после видях как Ихей изскочи от къщата и избяга.

— Кой е Ихей? — попита Рейко с интерес, който я бе посъживил.

— Живее до реката — отвърна момчето. — Преди посещаваше Умеко.

— В предишния си живот е бил крадец — поясни Канай. — Сега е уличен чистач.

Рейко вдигна поглед към кулата, преценявайки наум разстоянието от нея до къщата на Югао. Опита се да си представи как изглежда селището през нощта.

— А ти как го позна? — попита тя. — Не беше ли тъмно?

— Имаше светкавици. А и Ихей ходи ето така — той се изгърби и взе да тътри крака.

Рейко не знаеше дали да се радва, или да съжалява, че вече разполага с двама нови заподозрени, които се бяха появили на местопрестъплението. Благодари на момчето, което се поклони и хукна покрай охраната й. Канай извика:

— Чакай малко! — изтича след него и го сграбчи за яката. — Върни я!

Момчето с неохота извади от джоба си кожена кесия. Беше от ония, в които мъжете носеха пари, лекарства, религиозни предмети или други дребни ценности.

— Ей, тази е моята! — възкликна капитан Асукай, опипвайки празното място, където доскоро кесията бе висяла на пояса му. Пресегна се и я грабна от ръката на момчето.

— Човек трябва много да внимава, когато е около него, около родителите му и около братята и сестрите му — каза Канай. — Те всички са страшни джебчии — пусна момчето и го цапна отзад. — Дръж се прилично, че иначе ще ти лепна още една година към всичките ти присъди.

Скоро Рейко и придружителите й стигнаха целта си — чайна, която се помещаваше в голяма колиба със сламен покрив и дъсчени стени на брега на реката. Входната и задната врата бяха отворени, за да може бризът да освежава клиентите, разположили се върху повдигнатия под. Собственикът сервираше алкохол в груби керамични кани. Чайната, изглежда, беше средище на социалния живот за низвергнатите. Надолу по реката имаше лодки, в които се помещаваха публични домове и чайни за обикновените граждани; към махалите на срещуположния бряг водеха мостове. Отговорникът подвикна към един от клиентите:

— Какво правиш тук толкова рано, надзирателю? Да не би да са закрили затвора на Едо или пък тайно си крадеш почивка?

— И така да е, теб какво те засяга? — попита в отговор главният надзирател.

Беше нисък и мускулест, прехвърлил четирийсетте главата му бе обръсната и вързана с мърлява лента от бял памучен плат. Имаше надвиснали черни вежди и четинести бакенбарди. Кожата на лицето му бе грапава, цялата на дупки, разширени пори и стари белези. Ръцете му бяха покрити с татуировки. Без да обръща внимание на грубостта му, отговорникът каза:

— Тази дама е дъщеря на съдия Уеда, който й е заръчал да разследва убийството на Таруя и семейството му. Тя иска да говори с теб.

Главният надзирател се обърна към Рейко и впери в нея немигащи очи. Точиците светлина, които се отразяваха в тях, изглеждаха необикновено ярки.

— Знам кой е баща ви — ухили се, оголвайки прогнили зъби. — Не че го познавам лично, ама работя за него.

Рейко обърна внимание на петната по синьото му — кимоно и сламените сандали. Дали беше кръв от престъпниците, които бе изтезавал в затвора? Потръпна от ужас. Това разследване й разкриваше тъмната страна от работата на баща й, както и уязвимата част на Едо.

— Ходил ли си при Таруя онази нощ?

— И какво, ако съм?

— Защо?

— Имах работа с него — надзирателят погледна жадно Рейко и облиза устни.

— Каква работа? — попита тя, полагайки усилия да не се отдръпне.

— Таруя беше започнал да върти хазарт в затвора. Мамеше хора, които работят там — гневът в гласа му подсказа на Рейко, че и самият той бе една от жертвите на Таруя. — Отидох и му казах да върне парите, които беше откраднал. Той ми отвърна, че ги бил спечелил честно и че вече ги е похарчил. Скарахме се. Налагах го, докато жена му ме заблъска с една желязна тенджера и ме прогони — той направи гримаса на отвращение и после се ухили самодоволно. — Само че сега Таруя е мъртъв. Повече няма да мами никого. Дъщеря му стори услуга на света, като го наръга.

Дъщеря му не беше единственият човек, който е имал причина да го убие, помисли си Рейко.

— Къде отиде, след като напусна къщата?

— При любовницата си.

— Тя е проститутка в палатковата част на селището — каза отговорникът.

Светлите точици в очите на надзирателя се свиха от злоба.

— Ако съдия Уеда случайно възнамерява да припише убийствата на мен, вместо да осъди Югао, кажете му, че не съм ги извършил аз. Не бих могъл. През цялата вечер бях с любовницата си. Тя ще се закълне.

При все това Рейко знаеше, че който е изнудвал и пребивал търговци за пари, спокойно може и да убие. Освен това надзирателят приличаше на човек, който не би се поколебал да сплаши една жена, за да я накара да излъже в негова полза.

— Други въпроси? — усмивката му към Рейко беше подигравателна; погледът му шареше по тялото й.

— На този етап не — отвърна тя. Щом не можеше да намери доказателства срещу него, бе длъжна да го остави да си тръгне.

— В такъв случай ме извинете…

Надзирателят стана и пое невъзмутимо към задната врата. Бръкна под кимоното си и извади члена си от препаската. След като застана така, че Рейко да го види добре, се облекчи в една стъкленица пред чайната.

— Предайте почитанията ми на съдия Уеда.

Рейко пламна от обида и смущение.

— Извинявам се за лошите му маниери — каза отговорникът и отправи поглед надолу по улицата. — Ако ви трябва още една възможност да спасите Югао, имате я.

Към чайната приближаваше млад мъж, който вървеше прегърбен и тътреше крака. Носеше избелели парцаливи дрехи; лицето му, засенчено от сламена шапка, бе начумерено по начин, който подсказваше, че това е постоянното му изражение. Носеше метла, лопата и кош за отпадъци.

— Това е Ихей — каза отговорникът.

Щом Рейко и охраната й се отправиха към него, уличният чистач вдигна поглед. На лицето му се изписа тревога. Обърна се и припряно затътри крака в обратна посока.

— Спрете го! — нареди Рейко на стражите си.

Те се втурнаха след младия мъж. Хвърляйки пособията си, Ихей бързаше да се отдалечи, но тромавата му походка възпираше бягството му. Стражите го догониха с лекота и го поведоха обратно към Рейко.

— Пуснете ме! — разкрещя се той, като напразно се опитваше да се отскубне. — Не съм сторил нищо!

Гласът му бе изтънял и немощен, а мръсното му лице — изопнато от паника.

— След като не си сторил нищо лошо, защо бягаш? — попита Рейко.

Навъсеното му изражение стана още по-мрачно от изненадата, че вижда дама от нейната класа в селището. Ихей се втренчи в стражите.

— Аз… уплаших се, че ще ме наранят.

— Някакви самураи негодници го бяха пребили — поясни Канай. — Счупиха му доста кости. Затова е сакат.

Рейко бе ужасена от поредната история за жестокото съществуване на хинин.

— Никой няма да те нарани. Само искам да поговорим. Ако обещаеш, че няма да бягаш, ще те пуснат.

Изражението на Ихей говореше, че не й вярва, но въпреки това кимна. Стражите го пуснаха, но останаха нащрек, готови всеки миг да го задържат, ако се наложеше.

— За какво да говорим?

— За нощта, в която Умеко и родителите й са били убити — каза Рейко.

В очите на Ихей се мярна паника. Той рязко отстъпи назад. Отговорникът извика:

— Спри!

И стражите го сграбчиха, но той изкрещя:

— Нищо не знам!

— Видели са те да бягаш от къщата! — каза Рейко.

Чертите му увиснаха от слисване.

— Нямам нищо общо с тая работа! — в гласа му се долавяше гузно предизвикателство. — Кълна се!

— Тогава какво си правил там?

— Ходих да видя Умеко.

— Защо? — попита Рейко, обмисляйки възможността нарочената жертва да е била Умеко въпреки уликите на местопрестъплението, че първият убит е бил бащата. Спомни си, че сестрата на Югао е била проститутка. Виждайки колебанието на Ихей, Рейко продължи: — Бил ли си един от клиентите й?

— Не! — възкликна засегнат Ихей.

— Напротив — възрази Канай. — Не лъжи, че ще загазиш.

Ихей въздъхна примирено.

— Добре… бях неин клиент. Само че имаше нещо повече. Аз я обичах — гласът му затрепери, а мръсотията по лицето му се набразди от внезапно рукнали сълзи.

Мъката му изглеждаше искрена, но понякога убийците от сърце скърбяха за любимите, които бяха погубили. Рейко беше виждала как ридаят по време на процеса си в съдилището на баща й.

— Защо си ходил при нея?

— Същата сутрин я помолих да се омъжи за мен. Тя… тя ми отказа. Изсмя ми се — очите на Ихей запламтяха от унижение. — Заяви ми, че никога няма да се принизи дотам, че да се омъжи за един гърбав несретник. Аз й казах, че знам, че по рождение принадлежи към по-висша класа, но че сега и двамата сме хинин. Съдбата ни е събрала тук. Казах й колко я обичам и че искам да я направя щастлива. Печеля достатъчно, за да може да се премести в моята колиба и да не й се налага да се продава. Но тогава тя се ядоса. Тонът му отразяваше болката и изненадата, които вероятно бе изпитал.

— Заяви ми, че нямало да бъде тук вечно. Бях я вбесил с предложението си. Каза, че щяла да изчака баща й да си изтърпи присъдата, да си върне работата и къщата и тогава да се омъжи за някой богаташ. Предупреди ме да я оставя на мира, защото повече не искала да ме вижда.

— Но ти не си я оставил — заключи Рейко. — Върнал си се през онази нощ. Какво се случи?

— Трябваше да я видя. Мислех си, че мога да я накарам да промени решението си. И отидох у тях. Почуках на вратата. Тя ми отвори и аз се опитах да разговарям с нея. Тя ме предупреди да пазя тишина — семейството й спяло. Каза ми, че съм можел да вляза… за обичайната цена. Искаше от мен само пари и нищо повече — уличният чистач сведе безутешно глава. — Толкова я желаех, че се съгласих. Тя ме отведе в стаята си. И аз я любих.

Рейко си ги представи в пристроената стаичка. Дали докато Умеко го бе обслужвала, страстта му не бе възпламенила предизвиканата от отказа й ярост? Може би любовта му се бе превърнала в омраза?

— След като свършихме, и двамата сме заспали. Не знам за колко време. Събудих се от блъскане и писъци. Майка й извика: „Какво правиш?“ И после: „Спри!“ Плачеше. От стаята им се чуваха тропане и шумове като от бой и тичане — при спомена за преживяното върху лицето на Ихей се изписа смущение. — Умеко скочи и изтича там. Чух я да казва: „Какво става тук?“ А после и тя се разпищя: „Не!“ И ме извика на помощ. Дръпнах завесата встрани. Умеко претича покрай мен.

Някой я гонеше. И я ръгаше с нож — той вдигна юмрук и възпроизведе жестоките удари. — Аз изтичах навън и Умеко се свлече в краката ми. Писъците престанаха. Усетих мирис на кръв.

Ихей преглътна, за да не повърне. Очите му блестяха с оживелия от разказа му ужас.

— Настъпи тишина, чуваше се само нечие тежко дишане. После срещу мен се хвърли неясна сянка. Видях как ножът проблесна в ръката й — той залитна назад, изобразявайки реакцията си. — Обърнах се и хукнах навън. Не спрях да тичам чак до вкъщи.

Сакатото му тяло трепереше. Той хлипаше, заровил лице в шепите си.

— Умеко е мъртва. Само ако бях успял да я спася! Но аз просто побягнах като страхливец!

Рейко си представи картината, която Ихей бе описал; почувства ужаса му, когато бе осъзнал, че любимата и семейството й са убити и че той ще е следващият, ако не избяга. Но си представи и друг сценарий. Може би, след като двамата с Умеко се бяха любили, той отново я бе помолил да се омъжи за него и тя за пореден път му бе отказала. Може би се бяха скарали и той се бе разгневил така, че я бе намушкал, а когато родителите й се бяха намесили, той бе обърнал острието срещу тях.

— Кой беше човекът, когото си видял да забива нож в нея?

— Не знам — уличният чистач отпусна ръце и вдигна към Рейко почервенялото си, подпухнало от сълзи лице. — Беше тъмно, нищо не виждах. Тогава си помислих, че някой луд е нахлул в къщата, докато съм спял. Но вероятно е била Югао. Искам да кажа, че арестуваха нея, нали така?

— Да — отвърна Рейко.

Ако убиецът бе Югао, това обясняваше факта, че тя бе единствената оцеляла от семейството, без дори да е ранена. Убийствата вероятно бяха станали така, както ги описваше Ихей; възможно бе да е видял Югао на местопрестъплението. Но чистачът не беше особено надежден свидетел, тъй като самият той имаше твърде основателна причина и идеална възможност да извърши тези убийства.

— Казах ви всичко. Сега може ли да си вървя? — попита Ихей.

Рейко се поколеба. Той бе не по-лош заподозрян от Югао; съществуваха достатъчно основания да бъде и обвинен в съда. Тя се почувства изкушена да даде и заповед на стражите да го отведат в затвора, но си спомни какво й бе казал Сано за намесата й в прилагането на закона. Не беше нейна работа да задържа заподозрени. Освен това не бързаше особено да оправдае Югао, тъй като все още не бе решила в себе си въпроса с вината й.

— Може да си тръгнеш — каза Рейко, — но при условие че няма да напускаш Едо. Възможно е да бъдеш потърсен за нов разпит.

— Не се тревожете — обади се отговорникът, — той няма да изчезне. Просто няма къде да отиде.

Уличният чистач побърза да се отдалечи, прибирайки пътьом метлата, лопатата и коша за боклук. Рейко се обърна към Канай:

— Още ли сте убеден, че убиецът на семейството е Югао?

Той сбърчи чело и се почеса по главата:

— Трябва да призная, че вече не съм толкова сигурен. Нанесохте няколко пробойни в увереността ми. Вече е очевидно, че през онази нощ се е случило нещо повече от онова, което предполагах — замисли се за момент и продължи: — Но да предположим, че Ихей или надзирателят, или пък някой друг е убил тези хора. Тогава защо Югао е направила самопризнания?

— Добър въпрос — отбеляза Рейко.

Югао бе загадка, която тя трябваше да разбуди, за да успее да разкрие това престъпление. Може би ключът към тайните на тази жена можеше да бъде намерен в живота, който бе водила, преди да се озове в селището на хинин.

— И как възнамерявате да стигнете до отговора? — попита Канай.

— Мисля да предприема едно пътуване в миналото — отвърна Рейко.