Лора Джо Роуланд
Дим Мак (22)

20 глава

— Казвах ви, че някакъв убиец дебне новоназначените служители! — възкликна владетелят Мацудайра, когато Сано му докладва за смъртта на полковник Ибе.

Той хвърли тържествуващ поглед към шогуна и Йоритомо, които седяха на подиума над него, както и към двамата старейшини, коленичили наблизо.

— Сега вече вярвате ли ми?

— Да. Прав си бил — отстъпи Ихара. Маймунските му черти бяха сбръчкани от недоволство.

Като кимна с неохота, която подобното му на маска лице не бе в състояние да скрие. Седнал до Хирата на пода вдясно от шогуна, Сано улови тревожните погледи, които си размениха двамата старейшини. Те бяха обезпокоени, защото последното убийство бе добавило достоверност към теорията на владетеля Мацудайра за наличие на заговор срещу неговото управление.

Владетелят Мацудайра изгледа гневно Сано.

— Твоето задължение беше да заловиш убиеца! А вместо това ми съобщаваш, че е нанесъл поредния си удар. Как смееш така да ме подвеждаш, след като съм ти оказал доверие?

— Хиляди извинения, господарю — Сано бе покрусен, но прие критиката стоически, както повеляваше кодексът на един самурай. — Не мога да кажа нищо за свое оправдание.

Старейшините изглеждаха удовлетворени от неговия позор и доволни, че не те, а той бе станал мишена на гнева на владетеля Мацудайра. Хирата и Йоритомо не криеха безпокойството си.

— Аз… ъ-ъ… си позволявам да не се съглася — каза шогунът със същата опакост, която нееднократно бе проявявал към владетеля Мацудайра. — Сано сан безспорно има… ъ-ъ… основателно оправдание. Той разследва убийствата… ъ-ъ… едва от два дни. Не бива да припираш толкова за резултати, братовчеде.

С горчивина Сано мислено отбеляза иронията в настоящото положение — шогунът, който винаги бе изисквал от него незабавни резултати, сега го защитаваше. Върховният господар явно бе разгневен от непрестанния контрол, който владетелят Мацудайра се опитваше да упражнява над него, и тутакси се бе възползвал от възможността да му се възпротиви. Може би Йоритомо го бе подтиквал да подкрепи Сано.

— Негово превъзходителство е прав — каза владетелят Мацудайра, прикривайки раздразнението си зад фалшиво угризение. — Извини ме, дворцов управителю Сано. Последното убийство не е по твоя вина — мрачният му поглед към старейшините обяви недвусмислено чия според него бе вината за престъплението. — Уведоми ни докъде си стигнал в разследването по залавянето на убиеца.

— Открих нов заподозрян — обяви Сано.

Владетелят Мацудайра се наклони напред.

— Кой е той?

Сано видя как Като и Ихара се напрегнаха в очакване на обвинение срещу собствената им клика.

— Капитан Накай.

По лицата на владетеля Мацудайра, старейшините и Йоритомо се изписа изненада. Шогунът се навъси, сякаш се опитваше да си спомни кой бе Накай.

— Но капитан Накай… — подхвана Ихара и после млъкна. — … се би на страната на владетеля Мацудайра по време на войната между фракциите. Как може той да е човекът, опитващ се да срине новия режим?

Неизречените думи отекнаха в помещението.

— Защо подозираш капитан Накай? — попита владетелят Мацудайра.

Сано обясни, че капитан Накай бе имал срещи с началника Еджима и финансовия министър Мориваки през критичния период преди смъртта им.

— Освен това е недоволен, че не е почетен по достойнство за последните си дела.

Владетелят Мацудайра присви очи и потърка брадичка, схващайки какво имаше предвид Сано. Старейшините не успяха да скрият облекчението си, че вместо тях е обвинен един от собствените му хора.

— Нека да чуем какво има да ни каже самият капитан Накай — рече владетелят Мацудайра. — Къде е той?

Сано би предпочел да разпита Накай насаме, но позициите му вече бяха достатъчно отслабени.

— Трябва да е дежурен при главния пост на крепостта.

— Доведете го! — нареди владетелят Мацудайра на един от помощниците.

Не след дълго капитан Накай влезе в залата за аудиенции. Докато коленичеше и се покланяше, той сияеше от гордост.

— Ваше превъзходителство… владетелю Мацудайра… за мен е чест.

Сано си даде сметка, че капитанът се е заблудил и очаква най-накрая да получи възнаграждението, което тъй силно желаеше. После Накай забеляза мрачното изражение на владетеля Мацудайра и коленичилия наблизо Сано. В очите му се прокрадна безпокойство.

— Може ли да попитам за какво става въпрос?

— Убит е полковник Ибе. Ти ли го извърши? — попита направо владетелят Мацудайра, прескачайки всякакви формалности.

— Какво? — зяпна капитан Накай изумен, което се стори на Сано съвсем неподправено.

— Твое дело ли са и убийствата на началника на мецуке Еджима, на финансовия министър Мориваки, на съдебния надзорник Оно и на пълномощника по пътищата Сасамура? — продължи настоятелно владетелят Мацудайра.

— Не! — капитан Накай погледна Сано и изумлението му се смени с обида. — Заявих ви, че съм невинен. Кълна се, че е така — изведнъж прозря истината и се стъписа от ужас. — Казали сте на негово превъзходителство и на владетеля Мацудайра, че съм виновен!

— Е? — владетелят Мацудайра отправи предизвикателен поглед към Сано. — Той ли е извършителят или не?

— Има един начин да разрешим този въпрос. Трябва да ви помоля да изчакате за момент — Сано прошепна на детектив Маруме: — Ако детектив Тачибана си върши работата, трябва да е някъде наблизо. Иди и го доведи.

Маруме излезе. Мина кратко време, през което владетелят Мацудайра и старейшините чакаха в мрачно мълчание. Йоритомо заговори тихо на шогуна, обяснявайки му случилото се. Капитан Накай местеше поглед от човек на човек, сякаш диреше спасение. Той отвори уста да заговори, но после прехапа устна. Мускулите му потръпваха, ръцете му мърдаха неспокойно. Цялата му физическа сила, която го бе превърнала в герой на бойното поле, сега не можеше да му помогне. Страхът му, че ще бъде съсипан и екзекутиран, бе пропил въздуха като зловоние. Сано усети как напрежението в залата нараства и почва да става непоносимо. В този миг детективите Маруме и Тачибана пристигнаха.

— По всяка вероятност убиецът е докоснал полковник Ибе вчера на празненството в храма „Асакуса“ — каза Сано и после се обърна към капитан Накай: — Къде бяхте снощи?

По лицето на капитан Накай премина нещо подобно на облекчение, примесено с предизвикателство.

— Бях си вкъщи.

Сано се обърна към детектив Тачибана:

— Истина ли е?

— Да, почитаеми дворцов управителю — отвърна Тачибана, напрегнат в присъствието на толкова вишестоящи, но уверен в отговора си. — Бил си е у дома през цялата нощ, изобщо не е напускал къщата.

— Бях поставил капитан Накай под наблюдение — обясни Сано на присъстващите. — Изказването на моя детектив потвърждава алибито му.

— Наредили сте на хората си да ме следят? — Накай впери гневен поглед в Сано, наново слисан и оскърбен.

— Трябва да сте му благодарен — намеси се Като. — По този начин той ви оневинява.

— Наистина — замислен, владетелят Мацудайра сведе неодобрителен поглед към Сано.

Йоритомо прошепна нещо на шогуна, който кимна и после каза:

— Капитан Накай, изглежда… ъ-ъ… ти не си убиецът, когото търсим. Върни се на поста си.

Изумен, Накай не помръдна.

— Това ли е всичко? — попита, обръщайки се към Сано. — Вие ме обвинявате пред всички, стъпквате честта ми в калта и после ме отпращате, все едно нищо не се е случило? Как ще си държа главата вдигната пред хората?

Сано изпита угризения, че бе накърнил репутацията на един невинен човек. Освен това имаше и сериозни основания да съжалява, че Накай не е истинският убиец.

— Моля те да приемеш искрените ми извинения. Ще се погрижа всички да научат, че честта ти е неопетнена, и да бъдеш обезщетен за евентуалните неудобства, които може да понесеш.

Накай побесня и избухна срещу владетеля Мацудайра:

— След всичко, което сторих за вас, вие позволихте да бъда опозорен, когато трябваше да ме възнаградите?

— Предлагам да се подчиниш на заповедта на негово превъзходителство и да напуснеш, преди устата ти да те е вкарала в беля — заяви хладно владетелят Мацудайра.

Капитанът стана, дишайки тежко от наранена гордост:

— Вие така и не забравихте, че имам връзки с клана на враговете ви. И вечно го използвате срещу мен, макар че самият аз нямам никаква вина за това! — и гневно напусна залата.

За момент присъстващите останаха безмълвни в очакване отровната атмосфера да се разсее. Но Сано знаеше, че тепърва предстоят още неприятности. Почувства сходен на собствения му ужас, скрит зад стоически замръзналите лица около себе си. Само шогунът, вечно несведущ, остана спокоен.

— За мен не е изненада, че капитан Накай е невинен, и мога да го заявя открито — обади се накрая владетелят Мацудайра, без да изразява и най-малко недоволство. — Накай е благословен от съдбата. Други нямат този късмет.

Като и Ихара се опитаха да прикрият безпокойството си, че подозренията му отново се насочиха към тяхната фракция. Шогунът смушка Йоритомо, подканвайки го да му поясни значението на току-що разменените реплики, но Йоритомо бе вперил ясните си, изпълнени със страх очи в Сано.

— Ти също имаш проблем, почитаеми дворцов управителю — продължи със същия заплашителен тон владетелят Мацудайра. — Сега, след като главният ти заподозрян е оневинен, разследването ти се озовава отново в началната си точка… без да имаш и най-малка представа за самоличността на убиеца.

Макар и обезпокоен от загубените позиции, Сано не можеше да си позволи да остави владетеля Мацудайра с убеждението, че положението е така безнадеждно, както изглеждаше.

— Разполагаме и с други улики — започна той.

Владетелят Мацудайра го прекъсна с нетърпелив жест:

— Не ме занимавай с тях, преди да си доказал, че са по-състоятелни от изложените досега.

Той стрелна с поглед двамата старейшини, а след това и Сано с подтекст, който не оставяше основания за съмнение — каквито и нови улики да откриеше Сано, по-добре щеше да е за него те да сочат към враговете му.

— Ако убиецът нанесе и следващ удар, във висшия ешелон на режима ще се наложат промени. Не си ли съгласен, че на остров Хачиджо има място за повече от един изпратен в изгнание дворцов управител?

— Да, господарю — отвърна Сано, умишлено запазвайки спокойно изражение и тон.

Макар че се бе издигнал толкова високо в бакуфу, на практика нищо не се бе променило; рангът му не го освобождаваше от Пътя на воина. Той потисна гнева си, тъй като все още му се налагаше да понася обвинения, колкото и да бяха незаслужени.

Жестоко задоволство просветна в очите на владетеля Мацудайра, когато долови вътрешната борба на Сано.

— Но не се притеснявай, че остров Хачиджо ще ти се стори твърде уединен. Ще си имаш предостатъчно компания — и той прониза с поглед Хирата, който неволно потръпна. — Където господарят, там и васалът му.

Лицето на Хирата придоби изражението на елен, видял как ловецът е насочил стрелата си право в него. Владетелят Мацудайра се обърна към шогуна:

— Смятам, че можем да разпуснем това заседание, уважаеми братовчеде.

Шогунът кимна, твърде объркан, за да възрази.

Щом всички му се поклониха и станаха да си вървят, Сано почувства във въздуха обреченост подобно на приближаваща гръмотевична буря. Владетелят Мацудайра каза:

— Надявам се утрешният ден да ни донесе повече удовлетворение.

Вън от двореца Сано пое с Хирата през градините. Залезът бе обагрил в тъмночервено ивицата небе над западните хълмове; облаци подобно на стена от дим замъгляваха луната и звездите. Сенките нарастваха и с насекомите жужаха пронизително под дърветата, събиращи нощ в короните си. В каменните фенери трептяха пламъчета. Носени от патрулиращи стражи факли припламваха сред потъващия в мрак пейзаж наоколо.

— Съжалявам, че не успях да открия убиеца — каза Хирата, а в гласа му прозвуча готовност да поеме цялата вина.

— Аз пък съжалявам, че те въвлякох в разследването. Но засега нека не се отчайваме. Провървя ни, че владетелят Мацудайра ни даде още един шанс. Възможно е някоя от останалите ни улики да ни отведе до убиеца. А и последното престъпление може да ни предостави нови.

— Какви са ви нарежданията за утре?

За пореден път му се прииска да можеше да освободи Хирата от случая. Но съдбата на васала му, както и неговата собствена вече зависеха от изхода на разследването и нямаше право да откаже на Хирата възможността да спаси своя пост и своята чест.

— Издирете свещеника, който се е блъснал в Еджима, и водопродавеца, дето се е навъртал около пътническия посредник Сасамура.

Хирата кимна, стоически приемайки изнурителната работа по издирването на свидетели из целия град.

— Ще се опитам да установя и дали някой е забелязал убиецът да дебне полковник Ибе.

— Всякакъв инцидент би могъл да ни предостави пробива, от който се нуждаем — каза Сано, макар и да не хранеше надеждата, която прозвуча в гласа му. Той нареди на детективите Маруме и Фукида да се присъединят към тях. — Веднага щом се приберем у дома, организирайте издирването на свещеник Озуно. Ангажирайте и войници от армията. Искам храмовете да бъдат претърсени до един. Откриете ли го, задръжте го на място, от което не може да се измъкне, и незабавно уведомете мен или Хирата сан.

Всички заедно излязоха през портата, която извеждаше от района на двореца. След като Сано и Хирата си пожелаха лека нощ, Хирата пое с Арай и Иноуе през прохода, водещ към административния квартал. Сано тръгна с Маруме и Фукида към собственото си имение. Там трябваше да пресее за пореден път информацията относно контактите на жертвите и да подири нови заподозрени с надеждата да установи, че те са във връзка с враговете на владетеля Мацудайра. При тази мисъл Сано усети, че го връхлита умора. Предстоеше му поредната безсънна нощ.

Щом пристигнаха в имението, Сано установи, че алеята отпред е съвсем безлюдна; единствено пазачите се въртяха около портите. Гледката бе тъй впечатляваща, че той, Маруме и Фукида застинаха намясто. Макар че бе отложил срещите си, все още бе твърде рано и отпред би трябвало да го чакат служители, в случай че все пак се появеше. Вътре в двора стъпките им отекнаха зловещо в странната тишина.

— Къде са всички? — попита Фукида.

— Уместен въпрос!

Сано бе обзет от неприятното чувство, че нещо не е наред. Срещнаха помощника му, който се навърташе около входа към къщата, и Сано го попита:

— Какво става тук?

— Нямам представа — отвърна Козава, не по-малко озадачен от Сано.

— Цял ден ли беше така?

— Не, почитаеми дворцов управителю. Рано сутринта си беше обичайната навалица. Но до пладне се стопи. Откакто следобедът взе да преваля, няма никакви посетители… чак до сега.

Неприятното предчувствие у Сано се засили.

— Кой е тук?

— Полицейският началник Хошина. Чака ви в преддверието заедно с двама свои командири.

Сано почувства как и бездруго неуспешният ден обещаваше да завърши още по-зле.

— Искате ли да го изхвърля? — предложи Маруме.

Макар и изкушен, Сано си спомни, че Хирата го бе предупредил за Хошина. По-добре да разбере какво ново кроеше срещу него отколешният му враг.

— Не — отвърна той и се обърна към Козава: — Ще приема началника на полицията в кабинета си.

Детективите го съпроводиха до помещението. Той им нареди да държат под око хората на Хошина и седна зад писалището си, дишайки дълбоко в опит да се отърси от напрежението, натрупано по време на срещата с владетеля Мацудайра. Не след дълго Козава отвори вратата и в кабинета влезе Хошина.

— Поздрави, почитаеми дворцов управителю — каза той с нагла усмивка.

Бе оставил меча си според изискването за посетители, но въпреки това се държеше горделиво и пренебрежително.

— Влизай. Какво те води насам?

Хошина се поклони превзето. После коленичи пред Сано и се озърна из стаята. Сано забеляза горчивата носталгия, която обагри изражението му, и си даде сметка, че Хошина вероятно си припомняше времето, в което бе любовник и главен васал на предишния неин обитател.

— А-а, просто реших да се отбия и да видя как я караш.

— Струва ми се, че не си дошъл само заради удоволствието да си побъбрим.

Хошина се подсмихна, подминавайки намека на Сано да говори по същество.

— Ужасно тихо е тук наоколо. Не е ли удивително, че само няколко думи, изречени уж случайно в един непринуден разговор, могат да имат такъв впечатляващ ефект?

Стомахът на Сано се преобърна, когато схвана връзката между Хошина и опустелия си кабинет.

— За какво говориш?

— Днес най-случайно срещнах някои наши общи познати — Хошина провлачваше думите, без да бърза, наслаждавайки се на безпокойството на Сано. — И им подхвърлих, че си имаш неприятности около разследването на тези убийства и че смъртта на полковник Ибе ти е дошла като капак. Те бяха заинтригувани да научат, че владетелят Мацудайра е изключително недоволен от работата ти, което излага на сериозен риск благоразположението му към теб. Плъховете са известни с това, че първи напускат потъващия кораб.

Хошина поклати глава в престорено съчувствие. Очите му проблясваха дяволито. Сано осъзна какво бе станало. Хошина, който имаше шпиони навсякъде, бе проследил разследването му, предупреждавайки хората, че най-вероятно Сано ще се провали в разкриването на този случай, та да го имат предвид и да ограничат контактите си с него, за да не се наложи да споделят наказанието му. В случай че замисълът му успееше, а понастоящем, изглежда, ставаше точно така, Сано щеше да загуби влиянието си сред висшите служители на Токугава, както и сред феодалните владетели. Страхът му, че в един момент ще се окаже изолиран и ще загуби контрол над правителството и държавата, заплашваше да се превърне в нова и ужасяваща реалност. Трябваше да предвиди, че врагът му ще го атакува по този непочтен начин, когато е най-уязвим. Той впери гневен поглед в Хошина, който седеше усмихнат в очакване на реакцията му.

— Не съм точно изненадан от новините ти — Сано си наложи да остане спокоен. — Поведението ти недвусмислено показва, че няма да престанеш с опитите си да ме унищожиш, колкото и да се старая да постигна примирие помежду ни. Онова, което ме с изненада, е методът, който си избрал този път.

— И защо? — попита Хошина, горд със своята находчивост.

— Намесата в моята работа ще саботира действията на новото управление, оглавявано от владетеля Мацудайра — поясни Сано. — Играта ти може да се окаже по-опасна за теб, отколкото за мен. А това, че ме уведомяваш за нея, ми дава възможност да отвърна на удара с удар. Хошина се засмя.

— Ще поема този риск.

Сано предположи, че самоувереността на Хошина стигаше дотам, че бе решил да предупреди Сано само за да види реакцията му. Хошина не беше най-умният в бакуфу, но със сигурност бе сред най-безразсъдните и предпочиташе по-скоро да умре, отколкото да се откаже от надеждата да се добере до върха. Сега полицейският началник стана и закрачи из стаята.

— Винаги съм харесвал този кабинет — каза той, хвалейки удачните му пропорции, високия декоративен таван, стените, заети с книги и карти, изкусните метални фенери. — Когато се провалиш окончателно, шогунът ще има нужда от нов дворцов управител и аз ще бъда готов за тази възможност. Трябва да отбележа, че много вишестоящи служители и даймио са обещали да ме подкрепят пред владетеля Мацудайра срещу услуги, когато получа поста ти.

Сано усещаше, че не просто амбицията караше Хошина да организира този заговор срещу него, а други, по-лични причини. След като Янагисава вече го нямаше, Хошина се нуждаеше от мишена за гнева си към някогашния си любовник. Атакувайки Сано и печелейки поста, принадлежал преди време на Янагисава, той би могъл да засити жаждата си за мъст.

— Сега, след като ти ми сервира собственото си предупреждение, аз ще ти поднеса моето — каза Сано. — Ако се надяваш да се измъкнеш от това безнаказано, жестоко грешиш — той със задоволство забеляза, че в изражението на врага му се прокрадна несигурност. — Колкото до този кабинет, скоро няма да стане твой.

Той погледна недвусмислено към вратата. Хошина разбра намека и пое към нея, но преди това каза:

— Радвай му се, докато все още е твой — и се поклони с прекомерна вежливост. Замълча за момент и в очите му проблесна лукавство. — А-а, забравих да ти кажа… научих нещо интересно. Отнася се за госпожа Рейко.

— За съпругата ми? — Сано бе пронизан от неприятна изненада, че Хошина си позволява да я споменава.

— Че коя друга — отвърна Хошина. — Видели са я да се мотае около селището на хинин и из района за забавление Рюгоку Хирокоджи. Източниците ми от съдилището на съдия Уеда ми съобщиха, че разследвала някаква жена от низвергнатите, обвинена в убийство. Разправят, че търсела доказателства да я оправдае, въпреки че вината й била несъмнена. Госпожа Рейко не просто се намесва в правораздаването, тя го прави по твое нареждане, защото смяташ, че законът трябва да бъде по-снизходителен към престъпниците.

Единственото, което Сано успя да направи, бе да скрие тревогата си. Подвизите на Рейко да привлекат вниманието на врага му! Но той каза с равен тон:

— Трябва по-внимателно да си подбираш източниците. Не вярвай на всичко, което чуеш.

Хошина му хвърли поглед, изразяващ нескрито презрение към думите му като жалък опит да отрече очевидното.

— Димът е сигурен знак за пожар, както се съгласиха новите ми приятели, когато им споменах за съмнителните дейности на госпожа Рейко. Освен това те се съгласиха, че дворцов управител, който заобикаля закона, когато му скимне, и праща жена си да му върши мръсната работа, не заслужава този пост. Това бе ключовият момент, който ги убеди да прекратят връзките си с теб.

Преди Сано да измисли отговор, Хошина каза:

— Госпожа Рейко ми направи услуга. Моля те, предай й искрените ми благодарности… и благопожеланията ми на вашия син.

Той се засмя язвително и с наперена походка напусна кабинета. Сано остана на мястото си, без да помръдне. Чу как Хошина каза нещо на хората, с които бе дошъл, и после как Козава ги проводи навън от къщата. Чак след това опря лакти на писалището и отпусна глава в шепите си. Струваше му се, че нещата не могат да се влошат повече.