Лора Джо Роуланд
Дим Мак (15)

13 глава

С мощен звън, заливащ Едо с гръмко неблагозвучие, храмовите камбани оповестиха настъпващото пладне. Цветни хвърчила обсипваха огряното от слънце небе над покривите. На улицата децата си играеха със счупени копия, захвърлени от войниците по време на поредния сблъсък между размирниците и армията. В своя кабинет вътре в крепостта Едо, Сано разпитваше хората, които бяха виждали началника Еджима в двата дни, предхождащи смъртта му. Вече бе разговарял с гостите от банкета, както и с подчинените на Еджима в щаба на мецуке. Току-що бе освободил последния от ималите лични срещи с Еджима и се обърна към детективите Маруме и Фукида, които бяха коленичили близо до писалището му.

— Е, без съмнение вече разполагаме с цял куп потенциални заподозрени.

Фукида погледна бележките, които си бе водил по време на разпитите.

— Има подчинени, които са се озлобили срещу Еджима заради това, че е бил повишен в техен началник. Друга възможност е новият шеф на мецуке, който е имал изгода от смъртта му. Разполагаме с имената на хора, които са били понижени или екзекутирани вследствие на предоставени от него неубедителни доказателства за вината им и са оставили жадни за отмъщение синове и васали.

— Имал е много врагове — констатира Маруме, — но едва ли някой би признал, че владее дим мак. Всеки един от тях е могъл да се промъкне до Еджима и да го пипне.

— Както можехме да предположим, разпитаните до един твърдят, че са невинни — каза Фукида. — Почти всички загатваха за обстоятелства, насочващи подозренията към някой друг. Войната остави такива враждуващи лагери, че за мен не е изненадващо как служителите се обвиняват един друг.

Сано бе обезпокоен, защото убийството вече подклаждаше политически сблъсък, който можеше да доведе до нова война, а той не бе напреднал повече в разрешаването на случая.

— Наличието на твърде много заподозрени затруднява разследването не по-малко от липсата им. А от капитан Накай, нашия най-добър кандидат, няма ни вест, ни кост.

— Питам се защо толкова време не могат да го открият — каза Фукида. — Трябва да е дежурен на главния охранителен пункт в крепостта Едо.

— Ще започваме ли да издирваме информаторите на Еджима? — попита Маруме.

Главният помощник на Сано надникна през вратата.

— Извинете, почитаеми дворцов управителю. Сосакан сама е тук и иска да ви види.

Когато Хирата влезе в кабинета му, Сано за пореден път изпита тревога от болнавия му вид. Забеляза и съчувствието, което за миг се изписа по лицата на Маруме и Фукида, когато Хирата с мъка коленичи и сведе глава в поклон. Но единственото, което можеха да сторят, бе да се правят, че не забелязват състоянието му.

— Какво имаш да ми докладваш?

— Добри новини — отвърна Хирата уморен, но доволен. — Проучих обстоятелствата около смъртта на съдебния надзорник Оно, пълномощника Сасамура Томоя и финансовия министър Мориваки. И открих заподозрян — той описа посещението си в банята, където бе издъхнал Мориваки.

Сано се приведе напред въодушевен.

— Сега вече знаем, че поне един от тези мъже е бил убит чрез дим мак.

— Няма да бъде пресилено, ако допуснем, че същото се отнася и за останалите — каза Фукида.

— И името на капитан Накай се появява отново — Сано уведоми Хирата, че Накай е имал лична среща с Еджима. — Сега вече знаем, че се е виждал с две от жертвите.

— А с другите може да е говорил на улицата.

Хирата изглеждаше горд, че е успял да установи връзка между отделните случаи и да открие улики срещу основния заподозрян. Сано бе трогнат и развълнуван от силното желание на Хирата да заслужи одобрението му въпреки всичко, което бе изстрадал заради него.

— Сега най-важното е да открием капитан Накай.

— Изникна и още нещо, което трябва да ви съобщя — каза Хирата. — Полицейският началник Хошина не се е примирил и дири мъст.

Сано се навъси:

— Отново?

Хирата му описа срещата си с Хошина в обществената баня.

— Благодаря много за предупреждението — каза Сано.

— Как да постъпим с този негодник? — попита Маруме.

— Ако бях като моя предшественик, щях да заповядам да му отсекат главата. Но аз не съм, тъй че нямаме какво особено да правим, преди да премине към действие. Освен това става изключително важно да разрешим този случай по най-бързия начин. Не го ли сторим, Хошина ще се сдобие с още оръжия, които да използва срещу мен.

В кабинета се втурна младият детектив Тачибана.

— Простете, почитаеми дворцов управителю. Открих къде е капитан Накай. Днес не се появи за дежурството си и аз отидох у тях. Съпругата му каза, че бил на турнира по сумо. Да ви го доведа ли?

— Добра работа, но предпочитам да отида лично — Сано стана и раздвижи мускули, тъй като се бе схванал от дългото седене. — Така ще спестя време.

Хирата, Маруме и Фукида се изправиха, готови да го придружат. Сано забеляза колко сковани бяха движенията на Хирата, и за да му предостави тактичен начин да си спести неудобството на едно продължително яздене, каза:

— Ако имаш други важни дела, си извинен.

— Нямам по-важна работа от тази — заяви всеотдайно Хирата. — А и искам да видя какво има да ни каже капитан Накай.

Макар и доволен от присъствието му, Сано бе връхлетян от нов пристъп на вина.

— Отлично.

* * *

Турнирите по сумо се провеждаха в храма „Екоин“ в областта Хонджо на отсрещния бряг на река Сумида. Сано и Хирата поеха, яздейки заедно с детективите Маруме, Фукида, Арай, Иноуе и Тачибана покрай каналите, набраздяващи Хонджо. Пътят им минаваше покрай зеленчукови тържища, район с жилища на нисши служители самураи, складове на Токугава и разположени в предградията вили на даймио.

От пещите, в които се печаха керемиди, се виеше дим, а въздухът наоколо искреше нажежен. По улиците крачеха мъже, които биеха огромен барабан, оповестявайки началото на турнира по сумо. Сано чу и друг, по-дълбок и силен ритъм на барабана върху високото скеле пред храма. Към портите, които се мержелееха пред тях, се стичаха тълпи от хора.

Храмът „Екоин“ бе построен преди трийсет и осем години — след Големия пожар през мейреки^[1] в памет на стоте хиляди жертви, загинали в бедствието.

В храмовия двор се намираше градската представителна арена по борба. Сумо водеше началото си от шинтоисткия^[2] ритуал за плодородие, впоследствие развил се в популярно забавление.

От началото на управлението на клана Токугава преди близо век периодично бяха издавани декрети, които забраняваха сумо заради насилието, водещо до кървави инциденти, които често завършваха фатално. Но властите бяха осъзнали, че сумо обслужва определена цел.

Предоставяше на ронин място в обществото, а официално одобрените, строго контролирани турнири предлагаха на това общество начин за разтоварване от напрежението. Сано мислено отбеляза, че след войните числеността на тълпите от зрители бе нараснала значително.

Той и хората му оставиха конете си в една от конюшните и се отправиха пеша към арената — обширно открито пространство. От ограждащите я зидове излизаха двуредни балкони, заслонени с бамбукови навеси. Долните нива вече бяха изпълнени с хора, а продължаващите да прииждат зрители се катереха по стълбите към горните. В средата бе разположен рингът, очертан от четири колони с опънати между тях въжета. Хиляди други зрители бяха насядали на земята плътно един до друг чак до самия ринг. Зоната за борба бе защитена с подредени около нея бали от оризова слама, примесена с глина, а при очертанията на ринга бяха коленичили съдиите. Сред множеството се промъкваха търговци, които предлагаха закуски и освежителни напитки.

— Как ще успеем да открием капитан Накай в тази блъсканица? — попита Хирата, докато двамата със Сано оглеждаха шумните тълпи от зрители.

— Може да имаме късмет — отвърна уклончиво Сано.

Барабанните удари се ускориха. На ринга излязоха и поеха в тържествена обиколка участниците в турнира. Голите им гърди и крайници бяха издути от мускули и тлъстина. На кръста си носеха церемониални копринени въжета с ресни и престилки от брокат с фамилните гербове на владетелите Кишу, Изумо, Сануки, Ава, Карима, Сендай или Намбу, които набираха борци за своите лични школи. Сано забеляза, че отборите бяха по-големи от обичайното — войната бе създала повече ронин, изпълнили редиците на борците сумо.

Публиката шумно приветства участниците, които хвърлиха сол на тепиха, за да почистят своето свещено бойно поле. После удариха тежко нозе в земята и плеснаха с ръце, за да покажат силата си и да прогонят злите духове. Един от съдиите издигна плакати с имената им. Оглеждайки балконите, Сано забеляза нещо странно. Горните редове бяха претъпкани, с изключение на един сектор точно срещу ринга. В средата седеше един-единствен самурай.

— Ето го — посочи Сано натам.

Той и хората му се запромъкваха сред блъсканицата и се изкачиха по една от стълбите. Докато си проправяха път покрай коленичили на пода зрители по края на балкона, неколцина представители на простолюдието се настаниха на празните места около капитан Накай.

— Много сте близо — каза той. — Отстранете се!

Гласът му бе войнствен и заплашителен. Натрапниците побързаха да се махнат.

Сано бе виждал Накай само веднъж — на церемония след края на войната, когато армията победителка бе дефилирала пред владетеля Мацудайра, носейки отсечените глави на убити противници, но капитанът му бе направил впечатление. Със своя снажен ръст, атлетично телосложение и благородна осанка той бе истинско въплъщение на расата на воините.

Макар че Накай бе преминал трийсетте и разцвета на младостта си, Сано с лекота си го бе представил как със собствените си ръце убива четирийсет и осем души в битка. Но днес той седеше бездеен. Бе облечен в кафява копринена роба, панталони и наметало, а не в бойни доспехи. Позата му бе отпусната, а от гордата му изправена стойка нямаше и следа. Бе свел поглед към ринга, а чертите му, изсечени и излъчващи сила, бяха помрачени от недоволство.

— Капитан Накай? — рече Сано.

Накай се обърна, съзря Сано и Хирата и навъсеното му изражение тутакси се проясни. Беше ги познал.

— Почитаеми дворцов управителю. Сосакан сама — той се поклони чевръст и въодушевен. — Моля, заповядайте — и с усмивка, откриваща едри бели зъби, посочи към свободните места.

— Благодаря — каза Сано и двамата с Хирата седнаха, последвани от хората си.

— Обичате ли сумо? — попита Накай.

— Да — отвърна Сано, — но не затова сме тук. Дойдохме да разговаряме с вас.

— С мен? — в гласа на Накай прозвучаха страхопочитание и смущение. — Но как така… как разбрахте, че можете да ме откриете тук?

Виждайки го отблизо, Сано забеляза недостатък в привидната му безупречност. Беше в очите му. В израза им липсваше нещо — може би не толкова интелигентност, колкото самообладание. Когато Сано му каза, Накай се изчерви.

— Е, знам, че трябва да бъда на поста си, но всъщност от мен няма реална нужда там. Освен това да правиш списък на дежурствата и да проверяваш стражите, е скучна работа в сравнение с воденето на действителна битка.

Сано знаеше, че след войната много от самураите имаха проблеми с връщането си към обикновения живот. Те бяха обладани от безпокойство, като бяха склонни да влизат в свади помежду си и да се отдават на прекомерно пиене. Но всъщност отношението на Накай не го вълнуваше. Хирата и детективите гледаха Накай с подозрение — от самураите се очакваше да се подчиняват на заповеди, без да се оплакват.

— След всичко, което съм направил за владетеля Мацудайра, заслужавам нещо повече. — Накай очевидно смяташе, че неговите способности и действия му предоставят правото на възнаграждение, макар че неговият господар не му дължеше нищо срещу изпълнението на дълга му. Капитанът, изглежда, не си даваше сметка за неодобрението на слушателите си. — Много хора, които са унищожили по-малко вражески войници от мен, бяха повишение, а аз не — в гласа му прозвуча горчивина. — В рода си имам далечни братовчеди, които се биха на страната на Янагисава. Аз съм опетнен от лоша кръв, макар че нямам вина за техните действия.

Сано си помисли, че това е възможно, тъй като политическите връзки бяха от съществено значение. Но най-вероятно началниците на Накай го бяха пренебрегнали в полза на други, по-малко опитни в битки, но с повече добронамереност, които бяха достатъчно благоразумни да не се изявяват в лоша светлина пред втория по ранг след шогуна.

— Бях верен слуга на владетеля Мацудайра. Единственото, което исках, бе да го признае. По-голямото възнаграждение не ме е грижа — Накай си докара благородното излъчване на мъченик. — Искам само да ми се предостави възможност да служа на владетеля Мацудайра на по-високо ниво, където мога да сторя за него повече, отколкото досега.

Сано се вкопчи в началото на тирадата му.

— Това е шансът ви. Владетелят Мацудайра ми нареди да разследвам смъртта на началника Еджима. Ще ви бъда признателен за съдействието.

— Разбира се — каза Накай смутен; очевидно не бе очаквал желанието му да бъде удовлетворено по такъв начин. — Какво мога да направя за вас?

Под балкона, отвъд насядалата по земята публика, борците приключиха своя ритуал и с тежка стъпка напуснаха ринга. Говорителят обяви високо имената на участниците в първата среща. Барабаните забиха. Двама масивни борци, останали само по препаски, приклекнаха в двата противоположни края на тепиха. Тълпата бе обзета от напрегнато очакване.

— Разпитвам всички, които са се срещали с Еджима малко преди смъртта му — подхвана Сано. — От регистъра става ясно, че вие сте имали лична среща с него.

Накай се намръщи, все едно се опитваше да проумее скритата цел на разговора.

— Да, помолих го да ми помогне да получа повишение. Той беше близък с владетеля Мацудайра и си помислих, че може да му каже някоя добра дума за мен.

— И какво стана?

В очите на Накай проблесна гняв.

— Еджима ми отказа. Поисках му само една малка услуга, която нямаше да му струва нищо. Хората непрестанно използват влиянието си в полза на други — това е начинът да се издигаш в бакуфу. Но Еджима ми каза, че не ме познава достатъчно, за да ме препоръча на владетеля Мацудайра. Заяви ми, че ако искам да се издигна, трябва още много да уча. И ме изхвърли.

Сано бе срещал много мъже като Накай — добри в работата си, но ограничени в нисшите чинове поради непохватността си в политиката. Те не проумяваха фините техники за поддържането на приятелства и поставянето на други хора под тяхно разпореждане. Трябваше да разберат, че ако човек иска услуги от непознати, трябва да има какво да предложи.

— И Еджима се оказа като другите, които бях помолил за помощ — заяви с горчивина Накай. — Те всички се отнесоха с мен като с куче, което се е облекчило върху обувките им.

Хирата попита:

— И финансовият министър Мориваки ли е от тях?

— Да… и с него съм разговарял.

— В обществената баня?

Навъсен, Накай кимна.

— Той не искаше да ми насрочи среща. Трябваше да се влача след него, докато го пипна неподготвен.

— И какво се случи? — попита Хирата.

— Той също ми заяви, че не можел да ми помогне; повишението ми зависело от преките ми началници. Каза ми да си вървя — този път Накай не успя да сдържи гнева си и удари по балкона тъй силно, че го разклати. — Какво безочие от страна на тези високомерни типове! Те до един си получиха високите постове, след като владетелят Мацудайра победи Янагисава. Никой от тях нямаше да бъде на сегашното си място, ако не бяха мъжете като мен. Аз се сражавах на бойното поле, докато те се спотайваха вкъщи. А сега не искат да ми хвърлят и троха от пищното си угощение!

Сано бе принуден да се съгласи, че Накай имаше основателна причина да недоволства. Стотици воини бяха загинали в бой, а хора, които никога не бяха окървавявали собствения си меч, бяха обрали плодовете на саможертвата им. Сано си помисли и за други, освен Еджима и Мориваки… а и за самия себе си… които съответстваха на това описание.

— Обърнахте ли се за помощ към съдебния надзорник Оно и пълномощника по междуградските пътища Сасамура?

Накай изсумтя ядно.

— Без полза.

— Кога стана това?

— Не помня точно. Малко преди да умрат.

Сано смяташе, освен това, че Накай най-вероятно си даваше сметка, кой бе човекът, който имаше най-голяма изгода от усилията му и който разполагаше с властта да раздава възнаграждения.

— Отправихте ли молба за повишение към владетеля Мацудайра?

Накай поклати глава, кипейки от негодувание.

— Щях да го сторя, стига да можех. Помолих за аудиенция при него. Бях рискувал живота си, за да го издигна на власт, а той дори не прояви елементарната вежливост да ми отговори!

Сано и Хирата си размениха погледи. Бяха отбелязали, че неприязънта на капитан Накай включва както владетеля Мацудайра, така и всяка една от жертвите, с които се бе срещал именно в критичния период. Имаше достатъчно причини да атакува новото управление, назначено от владетеля Мацудайра.

— Какво сторихте, когато Оно, Сасамура, Мориваки и Еджима ви отказаха? — попита Сано.

Накай направи гримаса.

— Ометох се с подвита опашка, какво друго?

— Без да дирите отмъщение ли? — попита Хирата.

В погледа на Накай се мярна подозрение.

— За какво говорите?

Борците на тепиха внезапно се хвърлиха един срещу друг. Сблъсъкът разтресе месата им. Публиката избухна във възторжени викове. Противниците си размениха удари, дърпаха се и се бутаха, полагайки усилие да изхвърлят съперника си от ринга.

— Вие сте един от най-добрите бойци в страната — заяви Хирата. — Владеете ли дим мак?

— Не, а и такъв човек няма. Това е само легенда. Какво…? — недоумението, изписано на лицето на Накай, отстъпи място на съпроводено с изненада прозрение. — Смятате, че тези хора са убити чрез смъртоносното докосване. И ме питате дали това не е мое дело.

— А ваше ли е? — попита направо Сано.

Накай прихна с язвителен смях, който обаче не бе в състояние да прикрие уплахата му.

— Не съм ги пипвал дори с пръст.

— Не е и нужно да е с повече — заяви Хирата, потупвайки с пръст по слепоочието си. — Отнася се за четирима мъже, които не само са ви отказали исканото, а и са уязвили гордостта ви.

Накай се втренчи в него вбесен.

— Аз съм воин, а не убиец. Единствените хора, които някога съм убивал, са враговете на бойното поле — в очите му проблесна гневно разбиране. — А-а, сега вече схващам какво става. Нужен ви е виновник за тези жертви. И сте си помислили: „Защо пък да не е онзи жалък неудачник Накай? Нали толкова му беше зор да се жертва за владетеля Мацудайра. Хайде да го превърнем в жертвения агнец и да се отървем от него“ — гласът му се изпълни със сурова враждебност. — Няма да търпя това повече! — той изпъна рамене и рязко издърпа меча от ножницата си.

Сано, Хирата и детективите инстинктивно отскочиха назад и извадиха собствените си оръжия. Зрителите около тях закрещяха и се отдръпнаха — никой не искаше да се замесва в свада. Но Накай обърна меча към себе си, стиснал дръжката с двете си ръце и с е опряно в корема острие.

— По-скоро ще извърша сепуку, отколкото да ви оставя да позорите името ми.

Очите му блестяха с неподправена решимост. Сано отдъхна с облекчение, че няма да му се наложи да се бие с Накай. Убийството на основния заподозрян нямаше да подпомогне разследването, а и не можеше да не изпита жал към този човек.

— Свалете меча си, капитан Накай! — нареди му той.

Накай погледна свирепо, но предпочете да прибера острието в ножницата, вместо да откаже подчинение на пряката заповед на вишестоящ. Сано не можеше да каже дали се зарадва, или изпита съжаление, че бе предотвратил самоубийството му. Може би и самият Накай не беше наясно. На тепиха борците се откопчиха един от друг и после отново се устремиха в атака. Залитнаха заедно и единият от тях загуби равновесие. Другият го сграбчи за препаската и го дръпна. Противникът му се олюля, политна напред, прекоси тепиха, спъна се в балите по ръба и се строполи в публиката, която бурно заръкопляска и избухна във възторжени викове и дюдюкане. Зрителите по балконите взеха да хвърлят монети и скъпи роби към победителя, който се изпъчи и тържествуващ вдигна юмруци.

— Не търся изкупителна жертва — заяви Сано на Накай. — Ако сте невинен, както твърдите, няма защо да се боите от мен. Но по-добре останете в града, и то без да посягате на живота си, докато приключа разследването.

Той кимна на хората си, че засега повече нямат работа с Накай. В колона по един всички напуснаха балкона и слязоха по стълбата. Щом се събраха в долния й край, Сано вдигна поглед към Накай. Капитанът седеше горе на балкона втренчен в тях с лице, което изразяваше колкото враждебност, толкова и огорчение.

— Мислите ли, че ни заблуждаваше? — попита Хирата.

— Ако е така, справи се доста добре — отвърна Сано.

— Смятате ли, че е виновен? — обади се детектив Арай.

— Той продължава да бъде нашият основен заподозрян — Сано се обърна към Тачибана: — Иди и го проследи. Не му позволявай да те види, но и не го изпускай от очи. Искам да знам всяко място, което посещава, всички, с които се вижда, и всичко, което прави.

— Ами ако се опита да приложи смъртоносното докосване на някого? — попита младият детектив.

— Ще му попречиш — каза Сано, — ако можеш. Ако убиецът е той, не е изключено да не съумеем да предотвратим евентуално следващо убийство, но поне можем да го хванем на местопрестъплението.

— Да, почитаеми дворцов управителю.

Младият детектив се отдели от тях и потъна в тълпата.

— А ние се връщаме в имението ми — съобщи Сано на Хирата и останалите детективи. — Може вече да са довели информаторите на Еджима и да открием сред тях нови заподозрени.

Освен това на плещите му лежеше управлението на цяла една страна, а и отсъствието му се бе проточило твърде много. Докато се промъкваха сред въодушевеното множество, а на тепиха започваше нова битка, той се запита дали разследването на Рейко вървеше по-успешно. Надяваше се да го е ограничила до селището на хинин и скоро да го приключи окончателно.