Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сано Ичиро (10)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Assassin’s Touch, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 9 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Xesiona (2010)

Издание:

Лора Джо Роуланд. Дим Мак

ИК „Труд“, София, 2006 г.

Редактор: Надежда Делева

Коректор: Юлия Шопова

ISBN 10: 954-528-574-5

ISBN 13: 978-954-528-574-5

История

  1. — Добавяне

33 глава

Върху покрива на долното ниво на къщата Сано се мяташе и размахваше ръце, опитвайки се да отхвърли от себе си Кобори, който се бе вкопчил в него. Противникът му удряше, дереше, ръгаше с лакти и колене по чувствителни места, представляващи съсредоточие на нерви. Енергията му избухваше по мускулите на Сано подобно фойерверки. Сано викаше от болка, докато двамата се блъскаха и дърпаха. В един момент успя да вдигне коляно и тласна себе си и Кобори с всичка сила. Загубил равновесие, Кобори политна назад. Строполи се по гръб, претърколи се през глава и после скочи на крака. Залитайки, Сано се изправи. Цялото му тяло пламтеше от болка. Клатушкаше се като плашило на вятъра, а в това време Кобори вече бе заел поза за нова атака.

— Значи си мислиш, че можеш да ме победиш? Какво чакаш тогава? — подигра му се той.

Всеки дъх сякаш раздираше белите дробове на Сано. Боят без оръжие никога не бе представлявал силната му страна, а и шестте месеца зад писалището я не бяха допринесли особено за уменията му. Той си спомни колко скован бе по време на тренировъчната битка с Коемон, а и приятелят му не бе имал за цел да го убие. Съпротивявайки се на връхлитащата го паника, Сано се помъчи да отвлече вниманието на противника си и да не му позволи да съсредоточи телесната и психичната си енергия в докосването на смъртта.

— Чакам да осъзнаеш, че самоотвержената ти съпротива е безсмислена — отвърна Сано. — Войната свърши.

— Не и докато аз съм жив! — отсече Кобори. — Ти ще бъдеш най-голямото ми завоевание.

Те тръгнаха един към друг — Сано, скован от болка, а Кобори с уверена стъпка, обладан от непоколебимост. Сано вдигна ръце, готвейки се да нанесе удар или да се защити, доколкото му позволяваха силите. Кобори изви гръбнак. Придвижваше се със свити лакти, вдигнал едната си ръка и отпуснал другата. Очите му добиха странен блясък. От него се излъчваше енергия подобно на трескаво трептене точно под прага на слуховото възприятие. Сано виждаше лицето и ръцете му съвсем отчетливо, все едно излъчваха собствена светлина на фона на черните му одежди. Само няколко крачки ги деляха един от друг, когато Кобори скочи във въздуха. Краката му се устремиха към Сано. Едното му ходило го уцели в брадичката точно под долната устна.

Сано усети как зъбите му изтракаха, а главата му се отметна назад. Олюля се и падна на колене. Зрението му се замъгли, сякаш ударът — лек, но с мощно въздействие — бе разхлабил очите му. Кобори стоеше на същото място, където се бе намирал преди това. Бе атакувал и отстъпил с такава бързина, че все едно не бе помръдвал, а бе осъществил преместване на образа си в пространството, стоварвайки силата си върху Сано. Енергията му пулсираше; усмивката му проблесна в мрака — мимолетна и язвителна.

— Твой ред е — рече Кобори. — Или се отказваш?

Независимо колко безнадеждно бе положението му, Сано нямаше никакво намерение да се предава. Той замахна към Кобори, който обаче с лекота избягна удара. Сано пробва отново, после пак и пак. Кобори сякаш предугаждаше всяко негово действие още преди да го извърши. Никога не се намираше там, където Сано очакваше да го уцели. Изчезваше, след което отново се появяваше другаде, сякаш за миг изоставяше материалните си измерения и после пак се връщаше в тях. Обладан от ярост, Сано устреми юмрук към ребрата на Кобори, който с лекота блокира удара му. Кокалчетата му се забиха в китката на Сано.

Въздухът напусна дробовете на Сано със свистене. Гръдният му кош хлътна. Той се просна по очи, дишайки като риба на сухо, изумен, че ударът бе засегнал тялото му на такова разстояние от точката на съприкосновение. По всяка вероятност Кобори бе пратил поток енергия по нервите му от китката към белите дробове. Докато се мъчеше да си поеме дъх, Кобори заби пръсти в лицето му точно под дясното му око. Сано изведнъж почувства странна замаяност, все едно току-що се бе събудил на непознато място без никаква представа, къде се намираше или как се бе озовал там.

Кобори бе засегнал нерви, които бяха блокирали съзнанието му.

Сано бе връхлетян от разяждащ ужас. Всяка атака, която осъществяваше, се стоварваше отгоре му. Един-единствен път бе успял да достигне противника си, който обаче бе парирал удара му, като едновременно с това му го бе върнал. Сано се олюля, а Кобори го срита в краката и го смушка в гърба и раменете, като с всеки удар издишваше мощна струя въздух подобно на звука, който издава горяща прахан, поръсена с газ. Болката, която пронизваше цялото му тяло, сега бе съпроводена от замаяност и гадене. Сано замахна, но загуби равновесие. Вече политаше, когато Кобори го сграбчи за китката, преметна го и му нанесе удар точно под пъпа.

Сано почувства как ударите на сърцето му преминаха в мощно устремно барабанене. Кръвта нахлу в главата му с неистов тласък, сякаш всеки миг щеше да я пръсне. Той изкрещя, заглушавайки тътена в ушите си.

* * *

Югао замахна с ножа си към Рейко, която се завъртя, хвърли се и отвърна на удара й. Тя беше печелила много битки, но никога не се бе сражавала с някого като Югао. В сравнение с досегашните й противници Югао бе любител, нямаше нито подготовката й, нито опита й. Но пък компенсираше липсата на достатъчно бойни умения с непоколебимост и безразсъдност. Рейко бе наранила ръцете и лицето й, но Югао сякаш бе неподвластна на болката и докато се биеха, дори не забелязваше как собствената й кръв капеше по пода.

Блъскане и трясъци по покрива съпровождаха виковете им. Плувнала в пот и задъхана от изтощение, Рейко със сетни сили се привеждаше, отскачаше и се въртеше, нанасяйки удари с острието. Когато Югао за пореден път я нападна с несекваща, маниакална сила, Рейко настъпи усукано парче плат, което висеше от раздрания й ръкав. Кракът й се закачи в него, тя се препъна и падна по гръб. Югао мигом се хвърли към нея, стиснала с две ръце вдигнатия над главата й нож. Лицето й пламтеше от жестоко, злорадо тържество. Когато острието проряза въздуха в дъга, устремено към лицето й, Рейко стисна собственото си оръжие и се надигна, за да посрещне удара.

Югао връхлетя право върху ножа й. Рейко усети как острието се забива в жива плът. Югао нададе ужасяващ, пронизителен, изпълнен с неистова болка писък. Очите й се изцъклиха. Ръцете й пуснаха ножа и се замятаха трескаво. След миг тя се строполи върху Рейко. Тежестта й притисна Рейко към пода. Острието потъна до дръжката в тялото на Югао. Рейко извика ужасена, осъзнавайки, че ръцете й са притиснати до гърдите на Югао — бе потресена от усещането за пронизани вътрешни органи и топлата влага на кръвта. Югао размаха ръце. За момент лицето й се озова досами нейното. Югао се втренчи в нея с изражение, което показваше шок, болка и ярост. Оттласна се от пода, дръпна се от Рейко и седна с протегнати напред нозе. Олюлявайки се, Рейко се изправи с биещо до пръсване сърце, готова в случай на нужда да бяга или да продължи да се бие. Грабна ножа, който бе изпуснала Югао. Първоначално Югао не помръдваше. Беше се втренчила със зяпнала уста в стърчащия от корема й нож и в кръвта по робата си. После стисна дръжката. Ръцете й трепереха, дишането й бе хрипливо, бързо и повърхностно. С дрезгаво стенание дръпна и рязко и измъкна ножа от тялото си. Тутакси от раната избликна нова струя кръв. Югао вдигна глава и срещна погледа на Рейко. Цветът на лицето й бе смъртно блед, от устата й се точеше кървава слюнка, но тя продължаваше да гледа с предишната ярост. Все така стискайки ножа, тя се повлече по пода към Рейко, но след миг рухна, останала без дъх и премаляла от болка. Със сетни сили запрати ножа по Рейко. Той падна на земята близо до нея. Югао се сгърчи, превита около раната си.

— Кобори сан! — извика тя.

Тялото й се разтресе от ридания. Покривът отново затрепери от глух тропот и блъскане. Рейко поклати глава, твърде замаяна, за да може да си даде ясна сметка за чувствата и мислите си. Под привидното й спокойствие тлееше лава от емоции. Откъм коридора се разнесоха приближаващи шумни стъпки. Детективите Маруме и Фукида влетяха в стаята, придружени от лейтенант Асукай и още двама стражи. След тях се появи и Хирата. Маруме възкликна:

— Госпожо Рейко!

Той и другите двама се втренчиха изненадани в Югао, която лежеше на пода, обляна в сълзи, и зовеше своя любим. После погледнаха към Рейко, която осъзна, че дрехата и е на парцали, опръскана с кръвта на Югао, на Тама и с нейната собствена от множеството й незначителни, но болезнени рани.

— Добре ли сте? — попила тревожно Фукида.

— Да — отвърна Рейко.

— Къде е дворцовият управител Сано? — попита Хирата.

— На покрива, бие се с Кобори.

Думите се откъснаха неволно от устата й. Още щом ги изрече, тя знаеше, че са истина. Всички нейни инстинкти й подсказваха, че шумът, който бе чула, идваше от жестоката схватка между съпруга й и Призрака. Освен това почувства, че Сано е в смъртна опасност.

— Трябва да му помогнем!

Мъжете се втурнаха навън от стаята, а тя пое след тях по коридора.

* * *

Замаян от болка, Сано размахваше юмруци напосоки, мъчейки се да уцели Кобори, който този път го удари в ребрата. Тялото му се разтресе. Той падна сгърчен в неистови конвулсии, а Кобори се надвеси с над него и изсъска:

— Чувал съм, че си велик боец. Разочароваш ме!

Ужас замъгли зрението на Сано и сви света в ослепителен отрязък. Единственото, което виждаше, бе лъчистото лице на Кобори и очите му, пламтящи с тъмно сияние. Физическата сила на Сано бе изчерпана докрай. Докато се мъчеше да мобилизира психическата си енергия, той смътно си спомни какво бе казал на Хирата свещеник Озуно: Всеки си има уязвимо място. Аз така и не успях да го открия у Кобори, но това е единствената ви надежда да бъде победен в единоборство.

— И аз съм чувал за теб — каза Сано, почти неспособен да мисли, изричащ думите по инстинкт. Преглътна кръв и слуз и се надигна с мъка. — От един свещеник — казва се Озуно. Разбрах, че бил твой учител.

Сърцето му отмери един удар безмълвие.

— И какво ти каза той?

Тонът на Кобори звучеше с привидно безразличие, но Сано почувства старанието му да си даде вид, че не го е грижа за мнението на Озуно.

— Каза, че се е отрекъл от теб.

— Нищо подобно! — възкликна Кобори така припряно и трескаво, че Сано тутакси разбра — фактът, че Озуно го бе отхвърлил като свой ученик, и досега му причиняваше болка. — Ние изповядвахме различни философии. Поехме по собствени пътища.

Сано отправи благодарствена възхвала към космоса за поднесената благодат — бе открил болното място на Кобори. Това бе самият Озуно.

— Присъединил си се към специалния отряд на Янагисава — продължи Сано. — Използвал си придобитите умения, за да извършваш политически убийства.

— По-добре от онова, което правеха Озуно и братството му от дъртаци. На тях им стигаше да съхраняват знанието за идните поколения. Каква загуба!

Сано с радост почувства как енергията на Кобори се отклонява от него. Силите му почнаха да се възвръщат. Макар и все още замаян, успя да се изправи на крака.

— Разбирам. Искал си повече, отколкото си можел да получиш от братството.

— А защо не? Нямах никакво желание да стана мизерен самурай в провинцията и да прекарам живота си, охранявайки земите на местния даймио, да гоня бандити и да строявам селяци, или пък да се посветя на безнадеждно остарелите традиции, отстоявани от Озуно. Заслужавах повече.

— И затова се продаде на Янагисава.

— Да! — Кобори побърза да се оправдае: — Янагисава ми даде шанс да стана някой. Да се движа в по-висшите кръгове. Да имам цел в живота.

Сано разбра, че мотивите на Кобори се простираха отвъд обичайния самурайски кодекс за подчинение на вишестоящия. Те бяха лични, както най-вероятно и причините му за войната, която водеше срещу владетеля Мацудайра.

— Е, сега, след като Янагисава вече го няма, с него се губи и целта ти. А без тях ти отново си нищо.

— Само че той не е изчезнал завинаги. Аз създавам такава паника в режима на владетеля Мацудайра, че скоро той ще рухне. И моят господар отново ще дойде на власт.

Сано си даде сметка, че Кобори води война в полза на Янагисава само защото интересите им съвпадаха. Ставаше въпрос за собствената му гордост, а не за честта, обвързваща самурая с неговия господар. Като боец той бе непобедим, но гордостта му бе неговата слабост. Тя бе понесла тежък удар, когато Озуно се бе отрекъл от Кобори, и после още един, когато Янагисава бе паднал от власт и по този начин бе провалил и него. Сега й трябваше още един — последен и съкрушителен.

— Искаш ли да знаеш какво друго каза Озуно за теб?

— Какво ме интересува? — възкликна Кобори подразнен, но явно и нетърпелив да разбере. — Пести си дъха и може и да оцелееш още малко.

Сано си помисли, че колкото по-дълго задържа Кобори да говори, толкова по-добри са шансовете му за оцеляване.

— Озуно каза, че ти така и не си успял да овладееш докрай изкуството на дим мак, защото не си довършил обучението си.

За миг върху лицето на Кобори се изписа негодувание.

— Аз напуснах, след като бях научил от него всичко възможно. Дори го надминах. Той спомена ли ти, че се опита да ме убие, само че аз го победих?

— Каза, че никога няма да успееш да развиеш заложбите си — продължи Сано, добавяйки свои думи към това, което бе казал Озуно. — Можел си да станеш най-големият майстор по бойни изкуства на всички времена. Но си пропилял наученото, таланта си и живота си. Не си бил нищо повече от хилядите разбойници ронин.

— Аз съм най-големият майстор по бойни изкуства! Тази вечер го доказах. Утре той вече ще знае, че е сбъркал в преценката си за мен. Ще долови пушека от погребалните клади на всички, които съм убил тук — и без да може повече да удържи пристъпа на ярост, изкрещя: — Ще вдъхне и твоята пепел наред с тяхната!

Той се хвърли към Сано, умножавайки се в цяла армия, която го нападна. Но макар че се мяташе, дърпаше, въртеше и крещеше от болка, Сано усети, че Кобори е загубил самообладание. Оскърбленията, уязвили гордостта му, и страхът, че самотната му война наистина е обречена, го бяха завладели. Той удряше, без да го е грижа дали цели смъртоносни точки, изливайки върху Сано гнева си към Озуно. Дишането му сега звучеше по-скоро като ридания, отколкото като разгарящи се пламъци. Сано почувства, че желанието на Кобори е да го измъчва, а не просто да го убие. Той събра сили да изтърпи болката в очакване на благоприятния момент.

Кобори забави движенията си, сигурен, ако не в собственото си бъдеще, то поне в окончателната си победа над Сано. Сано нарочно падна досами ръба на покрива. Кобори се пресегна да го дръпне. Очите на Сано бяха така плувнали в кръв и пот, че не виждаше почти нищо. Воден от сляп инстинкт, той се пресегна рязко и сграбчи Кобори за китката. Пръстите му напипаха две вдлъбнатини в костта. Той стисна с всичка сила.

Изненадан, Кобори издиша отривисто. Макар и за момент, мускулите му се отпуснаха, тъй като хватката на Сано бе източила енергията му. Сано го дръпна към себе си. Стегна другата си ръка и заби пръсти под брадичката му. Стреснат, Кобори изкрещя от болка и се дръпна рязко назад. Свободната му ръка се вдигна, за да стовари смъртоносен удар в лицето на Сано. В същото време Сано се устреми напред в последно, отчаяно усилие. Челото му се заби високо вдясно в гърдите на Кобори.

Шокът от сблъсъка отекна в черепа му. В очите му избухна ослепителна бяла светлина, все едно всички звезди на небето изведнъж се бяха пръснали. Преди да разбере дали ударът на Кобори се е стоварил върху него, вселената потъна в мрак и безмълвие.

* * *

Рейко, Хирата, стражите и детективите се носеха през тъмната, подобна на лабиринт къща.

— Трябва да има някаква стълба към покрива — каза Фукида.

Пред него лейтенант Асукай извика:

— Насам!

Те се втурнаха по стъпалата. Маруме избута един капак на тавана. Мъжете се промъкнаха през тесния отвор и се изкатериха на покрива. Лейтенант Асукай издърпа Рейко горе. Вятърът я блъсна в лицето. На лунната светлина сламеният покрив изглеждаше като сивкав полегат пейзаж. Тя не долавяше звук — явно битката бе приключила. После различи очертанията на две тела, смазани и безжизнени, проснати едно до друго при островърхия край на покрива, сякаш запратени там от мощен пристъп на вятъра.

— Ето ги! — извика тя, сочейки.

Сърцето й се сви от страх. Едната фигура се размърда и после несигурно се изправи на крака. Застана над другата, просната неподвижно фигура. Рейко усети, че й призлява от ужас. Двама мъже се бяха сражавали в безпощадна битка. Единият бе победил и оцелял. Предполагаше кой.

— Не! — изкрещя тя.

Гласът й отекна над хълмовете. Победителят бавно се извърна към нея. Когато луната освети лицето му, Рейко събра сили да разпознае в него Кобори — убиеца, който бе погубил съпруга й. Но вместо него луната озари лицето на Сано. Беше тъй смазано, подуто и окървавено, че Рейко с мъка различи чертите му. Но беше Сано, оцелял и победил. Заля я такова неистово облекчение, че едва не загуби съзнание. Изстена и понечи да се хвърли към Сано, но той я спря с вдигната ръка.

— Не се приближавай повече. Кобори е жив.

Проснатата фигура се размърда. Маруме и Фукида се втурнаха към Кобори. Хванаха го и овързаха китките и глезените му с пояса му. Рейко се устреми към Сано. Хвърли се в обятията му и се разрида от радост.

— Мислех, че си мъртъв! — изплака тя. — Реших, че Призрака те е убил!

Сано прихна немощно, но тутакси се закашля болезнено.

— Трябва да ми имаш малко повече доверие.

Двамата се взряха в Кобори, овързан като отстрелян дивеч след лов. Лицето му не беше белязано от битката, но беше смъртнобледо и плувнало в пот. Дъхът му излизаше със свистене през стиснатите зъби. Съзнанието в тъмните му очи гаснеше като залята с вода жарава. Но той отправи поглед към Сано и чертите му се оживиха от злорадство.

— Ти се мислиш за победител — прошепна той. — Но аз те победих още преди началото на битката помежду ни. Помниш ли нощта, когато се промъкнах у вас? — гърдите му засвириха в беззвучен смях. — Докато спеше, аз те докоснах.

Сано и Рейко го гледаха безмълвни, твърде стъписани и ужасени, за да отронят и дума. В следващия миг Кобори склопи очи и издъхна.