Мика Валтари
Синухе Египтянина (87) (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))

6

По такъв начин аз накарах отново да окачат лекарския знак над къщната порта, поднових упражняването на професията си и за умението си получавах от пациентите подаръци според възможностите им. От сиромасите не вземах нищо, така че дворът ми от сутрин до вечер беше пълен, без да печеля много с умението си. Докато лекувах пациентите си, аз предпазливо ги разпитвах за Атон, защото не исках нито да ги плаша, нито да разпространяват за мен приказки, които щяха да навредят на името ми — в Тива славата ми и без това беше доста лоша. С течение на времето установих, че Атон бе забравен и вече никой не го разбираше. Само някои фанатици и пострадалите от неправдата помнеха за него и го възкресяваха в паметта си според своя фанатизъм и преживените неволи, а кръстът на Атон се използваше като злокобно магическо средство за пакостене на хората.

След оттеглянето на разлива жрецът Ейе почина. Говореше се, че умрял от глад, тъй като от страх да не бъде отровен не ядял нищо. Дори хляба, който месел и печал в златния палат от саморъчно смляно брашно, не смеел да яде, защото се боял, че заради него зърното е било отровено още на нивите. Тогава Хоремхеб прекрати войната в Сирия, остави Кадеш в ръцете на хетите, след като не съумя да им го отнеме, и с корабите си тържествено се прибра в Тива, горд с всички свои победи. Всъщност той не смяташе Ейе за истински фараон и не обяви траур по повод смъртта му, а напротив — нарече го лъжефараон, който с непрекъснатото водене на войни и с налагането на непосилни данъци бе докарал на Египет само страдания. Като прекрати войната и нареди храмът на Сехмет да бъде затворен веднага след смъртта на Ейе, Хоремхеб внуши на народа, че той лично изобщо не е желаел да воюва, а само се е подчинявал на злия фараон. Затуй при неговото завръщане народът ликуваше и го прославяше заедно с воините му.

След пристигането си в Тива Хоремхеб незабавно ме повика и ми каза следното:

— Приятелю Синухе, изминаха години от раздялата ни, през които много ме измъчваха натякванията ти, че съм бил кръволок и съм нанасял щети на Египет. Сега обаче постигнах целта си, възвърнах могъществото на Египет и вече никаква опасност отвън не грози страната, защото аз прекърших остриетата на хетските копия, а на сина си Рамзес предоставям завладяването на Кадеш. Наситих се да воювам и ми се иска да му изградя яка държава. Сега Египет наистина прилича на мръсен сиромашки обор, ала скоро ще видиш как ще изкарам нечистотиите извън страната, ще заменя неправдата със справедливост и всеки ще си получи заслуженото — прилежният за прилежанието си, ленивият за леността си, крадецът за кражбите си, престъпникът за провиненията си. Да, Синухе, чрез мен в Египет ще се върнат старите времена и всичко ще бъде както по-рано. Затуй ще накарам от книгата на владетелите да изличат скверните имена на Тутанхамон и Ейе, така както бе изличено името на Ехнатон. Все едно, че никога не са царували, а моето властвуване ще започва от сетната нощ на великия фараон, когато, воден от сокола, пристигнах в Тива с копие в ръка.

Той се натъжи и отпусна глава в ръцете си. Войната беше набраздила лицето му и в очите му не личеше радост, когато продължи:

— Да, друг беше светът през нашето детство, сиромахът беше доволен, масло и лой не липсваха дори в глинените хижи. Но чрез мен, Синухе, старите времена ще се върнат, Египет ще стане плодороден и ще се замогне, корабите ми ще плават до Пунт, ще възобновя работата в каменоломните и в запуснатите рудници, за да разширя храмовете и във фараонските съкровищници да натрупам злато, сребро и мед. Подир десет години, Синухе, не ще можеш да познаеш Египет, защото след извършеното от мен през тези години вече няма да има просяци и недъгави. Немощните трябва да се отстранят от пътя на жизнеспособните, ще прочистя Египет от слабата и болнава кръв, както ще го прочистя от неправдата и разбойничеството, та египтяните пак да станат силен народ, синовете ми да го поведат на война и да завладеят цялата земя.

Думите му не само че не ме въодушевиха, ами накараха стомаха ми да се обърне и сърцето ми да изтръпне. Затуй не му се усмихнах и останах ням пред него. Това го раздразни, той сбърчи чело, както някога заплющя със златния камшик по крака си и каза:

— Продължаваш да си кисел, Синухе. Приличаш ми на безплоден трънлив храст и не проумявам защо толкоз се надявах срещата ни да ме зарадва. Именно теб повиках най-напред, преди още да съм прегърнал синовете си и съпругата си Бакетамон. Войната и властта ме направиха самотен и в Сирия нямах с кого да споделям радостта и скръбта си. Когато разговарях с някого, винаги трябваше да меря думите си според онова, което исках от него. А от теб, Синухе, не искам нищо друго освен дружелюбие. Изглежда обаче, че дружелюбието ти е угаснало и вече не се радваш да ме видиш.

Поклоних му се дълбоко, самотното ми сърце ме теглеше към него и аз казах:

— Хоремхеб, сред приятелите от нашите млади години ти си единственият останал жив след всичко, което се случи. Затуй винаги ще те обичам. Сега властта е твоя, скоро на главата си ще сложиш короните на двете царства и никой не ще може да попречи на твоето възцаряване. Ето защо, Хоремхеб, аз те моля да върнеш Атон. Върни го заради нашия приятел Ехнатон. Върни го заради ужасните ни престъпления, та всички народи да заживеят като братя, да няма разлика между хората и никога вече да не се стига до война.

При тези мои думи Хоремхеб съжалително поклати глава и каза:

— Продължаваш да си безразсъден, Синухе. Нима не разбираш, че Ехнатон хвърли камък във водата и тя се разплиска, но аз ще успокоя водната повърхност, все едно че него никога не го е имало? Нима не разбираш, че през сетната нощ на великия фараон моят сокол ме доведе в златния палат, за да може страната да просъществува след неговата смърт, понеже боговете не желаят Египет да се затрие? Ще върна всичко постарому, защото човек никога не е доволен от настоящето, за него хубаво е единствено миналото и бъдното. Аз ще обединя миналото с бъдното. Ще изцедя богаташите, които са подпухнали от охолство, ще изцедя също оялите се богове, та в царството ми да няма прекалено богати, нито пък прекалено бедни и никой, било то човек или бог, да не съперничи на властта ми. Излишно е обаче да ти го казвам, защото така или иначе няма да разбереш намеренията ми. Твоите мисли са мисли на мекушав и безпомощен човек, а мекушавите и безпомощните нямат право да живеят на земята. Създадени са да бъдат тъпкани и е редно да бъдат тъпкани. По същия начин силните народи тъпчат слабите, а големите отнемат хапката от устата на малките. Така е било и така ще бъде винаги.

Разделихме се с Хоремхеб, без вече да бъдем някогашните приятели. След като си тръгнах, той отишъл при синовете си, вдигнал ги със силните си ръце и радостно ги подхвърлял високо във въздуха. Сетне влязъл в покоите на принцеса Бакетамон и й казал:

— Моя царствена съпруго, през всичките изминали години ти огряваше душата ми като месечина и копнежът ми растеше. Но ето че привърших работата си и редом с мен ти скоро ще станеш велика царска съпруга, право за което ти дава твоята свещена кръв. За теб, Бакетамон, се проля много кръв, градове горяха и вопли се вдигаха до небесата навред, откъдето минаваше моята войска. Нима с това не съм заслужил наградата си?

Бакетамон мило се усмихнала, докоснала свенливо рамото му и рекла:

— Наградата ти безспорно е заслужена, съпруже мой Хоремхеб, велики египетски пълководецо. Затуй в градината накарах да построят къща, нямаща равна на себе си, за да мога да те посрещна, както си заслужил. Сама съм събирала един по един камъните за стените й, докато те чаках, обзета от копнеж. Нека идем там, за да получиш наградата си в обятията ми и да ти доставя наслада.

Хоремхеб изпаднал във възторг от думите й, тя плахо го хванала за ръка и го повела към градината. Придворните обаче се разбягали, изпокрили се и ужасени притаили дъх в очакване какво ще се случи. Робите и конярите също се разбягали и златният палат съвсем опустял. Така Бакетамон завела Хоремхеб в градинската си къща, ала щом той нетърпеливо понечил да я вземе в прегръдките си, Бакетамон нежно го отстранила и рекла:

— Овладей за миг мъжката си природа, Хоремхеб, докато ти разкажа с какъв труд съм съградила тази къща. Надявам се, че не си забравил какво ти казах, когато последния път насила ме облада. Вгледай се внимателно в стените и подовете и знай, че всеки от многобройните камъни по тях ми е спомен за насладата, изпитана в обятията на друг мъж. С любовта си съм съградила тази къща в твоя чест, Хоремхеб. Този голям бял камък ми бе донесен от един изкормвач на риба, който много ме хареса. Оня зеления получих от чистач на нужници, а осемте кафяви камъка един до друг ми ги даде някакъв градинар, който се възхищаваше на опитността ми и не можеше да ми се насити. Ако имаш търпение, ще узнаеш историята на всеки камък, а с време разполагаме, Хоремхеб. Предстоят ни години съвместен живот и се надявам, че времето до нашите старини ще ми стигне да разказвам историята на тези камъни всеки път, когато ме пожелаваш.

Отпърво Хоремхеб не повярвал на думите й и заблуден от нейната свенливост, ги взел за нескопосна шега. Но като се взрял, в изтеглените й очи забелязал омраза, по-страшна от смъртта, и тогава й повярвал. Щом всичко му станало ясно, той обезумял от ярост и посегнал към хетския си нож, за да погуби Бакетамон, която по ужасен начин бе накърнила мъжествеността и тщеславието му. Но тя с готовност разголила гърдите си и подигравателно го подканила:

— Забий ножа си, Хоремхеб, забий го и ще се лишиш от короните. Защото аз съм жрица на Сехмет, в жилите ми тече свещена кръв и ако ме убиеш, ще загубиш законното си право върху фараонския престол.

Думите й накарали Хоремхеб да се овладее. Налагало се да запази добри отношения с Бакетамон, понеже само бракът с нея придавал законност на правата му върху фараонските корони. По този начин Бакетамон го поставяла натясно и той нищо не можел да й стори. Отмъщението й било съвършено, тъй като Хоремхеб не смеел дори къщата й да разруши и тя се изправяла пред очите му всеки ден, щом погледнел през прозореца. След като обмислил случилото се, той не намерил друг изход, освен да се преструва, че не знае нищо за похожденията на Бакетамон. Защото наредял ли да разрушат къщата, всички щели да забележат, че е узнал как Бакетамон е позволила на цяла Тива да оскверни постелята му. Затуй пред явния позор предпочел да понася хорския присмех зад гърба си. Но оттогава той престанал да досажда на Бакетамон — не я докосвал и живеел уединено. Редно е да отбележа, че и Бакетамон от своя страна се задоволи с градинската си къща и не поде никакви по-нататъшни градежи.

Такива неща се случиха с Хоремхеб, та не вярвам да е изпитал особена радост, когато жреците го помазаха и на главата му поставиха червената и бялата корона, короната на Горното и на Долното царство, на лилията и на папируса. Той стана подозрителен, никому не се доверяваше напълно и смяташе, че заради Бакетамон всички се подиграват зад гърба му. Седеше като на тръни и сърцето му не намираше покой. Нанесената обида беше толкова голяма, че му беше невъзможно да се люби дори с други жени. Мъката и огорчението си потискаше с работа и затуй се зае да изкара нечистотиите от Египет, за да върне всичко в старото русло и да замени неправдата със справедливост.

За да бъда безпристрастен, аз съм длъжен да посоча и добрите дела на Хоремхеб, защото народът величаеше името му, смяташе го за добър владетел и още след първите години на царуването му го причисли към великите египетски фараони. За да няма съперници на властта си, той не допускаше никой да стане прекалено заможен или знатен и изцеждаше богатите и знатните, което много допадаше на народа. Наказа несправедливите съдии, възстанови правата на сиромаха и промени събирането на данъци, като въведе редовна плата на бирниците от фараонската съкровищница, така че те вече не можеха да изсмукват народа за собствено обогатяване.

Вечно неспокоен, той неспирно кръстосваше страната от област в област, от село в село да оправя неправдите. Пътя му бележеха отрязаните уши и окървавените носове на покварени бирници, плющене на камшици и писъци се разнасяха надалеч из околностите на селищата, в които съдеше. Сиромасите лично му излагаха оплакванията си, неговите служители не смееха да им попречат да разговарят с него и той раздаваше неподкупно правда. Поднови изпращането на кораби за Пунт, жените и децата на моряците плачеха по кейовете и по древен обичай разраняваха лицата си с камъни, а Египет богатееше, защото от десет кораба всяка година се завръщаха три, натоварени с безценни съкровища. Строеше също така нови храмове и отдаваше на боговете полагаемото се според достойнството и правдата им, без да облагодетелствува тях, с изключение на Хор, и без да покровителствува някои от храмовете, с изключение на този в Хетнетсут, в който народът обожествяваше неговата статуя и му принасяше в жертва волове. Заради всичко това народът го величаеше, благославяше името му и още приживе разказваше за него множество удивителни легенди.

Каптах също преуспяваше, от година на година ставаше все по-заможен и в Египет вече нямаше кой да съперничи на богатството му. Понеже си нямаше жена и деца, за свой наследник беше определил Хоремхеб, за да може да си гледа живота на спокойствие и да трупа още повече богатства. Затуй Хоремхеб не го изцеждаше така безогледно, както останалите египетски богаташи, и на бирниците не позволяваше да го притесняват.

Каптах често ме канеше в своя палат, разположен в богаташкия квартал и обхващащ заедно с градините си изцяло площта между четири улици, така че нямаше нито един съсед, който да му разваля спокойствието. Хранеше се от златни блюда, в дома му водата по критски образец течеше от сребърни чучури, басейнът му също беше от сребро, седалката в нужника беше от абанос, а стените — облицовани със скъпи камъни, съчетани в приятни фигури. Предлагаше ми чудесни ястия и вино от пирамидите. По време на ядене го развличаха свирачи и певци, а най-красивите и изкусни танцьорки от Тива го забавляваха с великолепни танци. Удоволствието му с жените все пак не беше особено, понеже дебелият корем му пречеше, та отдаваше предпочитание на стомашните наслади като по-благи в сравнение с предлаганите от жените.

Той уреждаше също големи угощения и знатните и богати египтяни на драго сърце му гостуваха, въпреки че по рождение беше роб и в държанието му имаше много от навиците на роба — бършеше носа си с длан и звучно се оригваше по време на ядене. Беше щедър домакин, раздаваше скъпи подаръци на гостите си, а съветите му по търговски въпроси бяха хитроумни, така че от общуването си с него печелеха всички. Разправяше занимателни истории, нерядко за забавление на гостите се предрешваше като роб и по подобие на робите разказваше невероятни лъжи, защото беше прекомерно богат, за да се бои от подигравки заради своето минало. Пред знатните египтяни дори се перчеше, че е бивш роб. На мен ми казваше:

— Господарю Синухе, светът е устроен толкоз странно, че щом човек веднъж забогатее достатъчно много, вече не може да осиромашее, ами става все по-богат, даже и да не го желае. Но моето замогване тръгна от теб, Синухе, та затуй винаги ще те смятам за мой господар и до края на живота ти няма да ти липсва нищо. За теб е по-добре да не си богат, защото не би съумял да си служиш с богатството си — само смут ще сееш и ще причиняваш голяма вреда. Добре стана, че прахоса имуществото си през злощастното царуване на лъжефараона. Сега аз ще бдя над интересите ти и ще се грижа да не се лишаваш от нищо разумно, което ти е необходимо.

Към художниците се отнасяше благосклонно, скулпторите извайваха образа му от камък, извайваха го строен и величав, с изящни крайници, с малки ръце и крака и с изпъкнали скули. От статуите си гледаше с двете очи, седеше замислен, кръстосал крака, с папирусов свитък на коленете и с перо в ръка, макар че никога не се бе опитвал да се научи на четмо и писмо — вместо него писарите му четяха, пишеха и пресмятаха големите числа. Тези изображения много го забавляваха, а жреците на Амон, на които още след завръщането си от Сирия бе дал безброй подаръци, за да си няма разправии с боговете, наредиха да му се издигне статуя в големия храм и той заплати разноските по нея.

Накара също да му изградят внушителна гробница в града на мъртвите и художниците изписаха по стените й много картини от всекидневието и развлеченията му. Изобразиха го като велможа, зрящ и без корем, понеже се опитваше да измами боговете и да влезе в Западната страна такъв, какъвто му се искаше да бъде, а не какъвто беше, макар че приживе предпочиташе да си остане същият, за да има по-малко неприятности. Със същата цел за гробницата си накара да му изготвят книга на мъртвите, която беше най-изкусно направената и най-обърканата книга на мъртвите, каквато някога бях виждал. Състоеше се от дванадесет свитъка с изображения и надписи, със заклинания, които да омилостивяват подземните духове, да поставят върху везните на Озирис подправени теглилки и да подкупват справедливите павиани. Всичко това извърши от предвидливост, но иначе изобщо не мислеше за смъртта и почиташе нашия скарабей повече от всяко друго божество.

На мен богатството и щастието на Каптах не ми се зловидеха, радостта и доволството на другите също не ми се зловидеха и вече не исках да лишавам хората от илюзии, щом те ги ощастливяваха. Така или иначе човешкият живот до голяма степен е изтъкан от илюзии. Затуй истината е неприятна и горчива и мнозина предпочитат да бъдат погубени, отколкото да им се разрушат илюзиите. Ето защо аз не рушах умишлено илюзиите на хората, щом те ги правеха доволни и честити и не ги подбуждаха към злини.

Но моето чело не охлаждаха никакви илюзии, радост не сгряваше сърцето ми, нито работата ме удовлетворяваше, макар че през тези години работех усърдно — излекувах много болни, на няколко пъти отварях човешки черепи, пациентите ми оздравяваха и само трима се поминаха, та си създадох име на изкусен трепанатор. Аз обаче вечно недоволствувах. Може би се бях заразил от раздразнителността и мърморенето на Мути и непрекъснато хоках де когото срещнех. Каптах упреквах заради чревоугодничеството му, бедните — заради мързела им, богатите — заради себелюбието им, съдиите — заради равнодушието им. Никой не можеше да ми угоди, от всички бях недоволен и горчиво ги подигравах. Само болните и децата щадях. Болните лекувах, без да им причинявам излишни болки, а Мути карах да раздава меденки на децата от улицата, чиито очи ми напомняха ясните очи на Тот.

За мен хората казваха: „Този Синухе е досаден, озлобен човек, черният му дроб е отекъл и злъчка потича от устата му, щом проговори. Преждевременно се е състарил и вече не умее да се наслаждава на живота. Пък и злодеянията му го преследват, та нощем сън не го хваща. Затуй нека не му се сърдим и не му обръщаме внимание — езикът му жили него самия повече, отколкото нас.“

И бяха прави, защото, след като се намърморех, аз страдах от собствената си раздразнителност, проливах сълзи и давах зърно на мързеливците, свалях дрехата си, за да загърна пияницата, от богатите просех извинение за упреците си и вярвах в честността на съдиите. Така ставаше, защото продължавах да бъда слаб и не можех да променя природата си.

Но аз даже и Хоремхеб одумвах. Всичките му деяния ми се струваха лоши, а най-много укорявах неговите дръгливци, които хранеше от фараонските хамбари и които водеха ленив живот, в бирариите и кръчмите се хвалеха с подвизите си, биеха се, нараняваха се и изнасилваха сиромашките дъщери, така че тиванските улици станаха опасни за жените. Хоремхеб извиняваше злосторствата на воините си и все гледаше да ги оправдае. Когато сиромасите се обръщаха към него в защита на дъщерите си, той казваше, че трябвало да се гордеят, загдето воините подсилвали Египет със свежа кръв. Всъщност той ненавиждаше жените, гледаше на тях само като на средство за раждане на деца и друга заслуга не им признаваше.

Ония, които ми желаеха доброто, ме предупреждаваха да не злословя срещу Хоремхеб и ми запушваха устата с длан, когато на висок глас го одумвах на публично място. Те се бояха за мен и за себе си, отстраняваха се бързо и ме оставяха сам. С течение на времето Хоремхеб ставаше все по-недоверчив, държеше да знае всичко, което се говореше за него, и скоро нямаше обществено място или пивница, където негов човек да не надава ухо какво приказват и от какво се оплакват хората. Трябва да призная, че по този начин той се добираше до много неправди, за които народът не се осмеляваше да го уведоми, и със строга ръка наказваше злосторниците. Ала не по-малко пострадваха ония, които дръзваха да го укорят за деянията му. Гърбовете им плуваха в кръв, заради острия си език мнозина биваха изпращани в рудниците и каменоломните, а някои, обвинени в магьосничество, биваха хвърляни за храна на крокодилите. Но Хоремхеб издържаше подслушвачите си със средства от фараонската хазна, та те не печелеха от доносничеството си и не се сдобиваха с имуществото на ония, които обричаха на погибел. Затуй човек можеше да се опази от издайничество, като подкупи и пои с вино подслушвачите. Сиромасите пък се избавяха от тях, като им предоставяха жените и дъщерите си за забавление, така че подслушвачите водеха приятен, безделен живот в усърдна служба на господаря си. Самият Хоремхеб казваше:

— Дадох всекиму заслуженото, дори сиромахът пак е доволен — в глинената му хижа не липсва ни масло, ни лой. Много ме радва в Египет отново да виждам охранени деца, защото децата са богатството на страната, здравите момчета стават добри войници, а пълните момичета раждат повече деца от измършавелите. Обаче безделието поражда леност, а охолството — тревоги и зли приказки. Затуй трябва да управлявам зорко, че иначе на египетския народ скоро ще му стане прекалено хубаво под закрилата на пастирската ми гега.

Ето защо той товареше народа с общополезна работа, караше го да прокарва каменни пътища и големи канали, да не би някой ден от безделие да му хрумне да заговорничи против неговата власт. Така по време на царуването му народът беше като вол — добре хранен, ала непрекъснато подръчкван от копията, та не му оставаше време да си поеме дъх. По нареждане на Хоремхеб в новопостроените храмове се поставяха изображения и надписи, които величаеха делата и победите му, така че народът всеки ден да си спомня как е заменил неправдата със справедливост и е дал всекиму заслуженото. Разказвачите на приказки, дето, седнали на постелките си край портите и по уличните ъгли, прославяха подвизите му и разказваха за божествения му произход, също беше взел под свое покровителство, като им раздаваше подаръци, зърно, масло и бира. Но те са доста своенравни присмехулници, за които няма нищо свято, та в приказките си вплитат пъстри нишки и разсмиват хората. Самият Хоремхеб беше прекалено тщеславен, за да разбере, че наетите от него разказвачи го подиграваха. Пък и не всички слушатели разбираха приказките им, ами ги слушаха със зяпнала уста и смаяно вдигаха ръце при твърдението, че Хоремхеб дошъл на бял свят, когато бог Хор, пътешествувайки, спрял близо до Хетнетсут и приклекнал край пътя…

Ала Хоремхеб ставаше все по-недоверчив и така настъпи денят, когато неговите стражи дойдоха у дома, надянаха ми сандалите, заметнаха ме с дреха, разгониха с дръжките на копията си болните от двора и ме отведоха при него. Отново беше пролет, приливът се беше оттеглил и лястовиците неспокойно се стрелкаха над речната вода, натежала от жълта тиня. Стражите ме изправиха пред Хоремхеб, който през тези години се бе състарил, лицето му бе пожълтяло и мускулите му приличаха на отоци по високото изпосталяло тяло. Погледна ме с безрадостните си очи и поде:

— Синухе, неведнъж карах да те предупредят, но ти не обърна внимание на предупрежденията ми и продължаваш да говориш пред хората, че войнишкият занаят бил най-долният и най-презреният от всички занаяти. Казваш, че по-добре било децата да умират в майчината утроба, отколкото да се раждат за войници, и че на жената й стигали две-три деца. Повече не било нужно да ражда и по-добре да бъдела щастлива с отглеждането на две-три деца, отколкото бедна и нещастна с девет-десет. Казвал си също, че всички богове били еднакви, а всички храмове — тъмни пещери, и си твърдял, че богът на лъжефараона превишавал всички останали богове. Според теб човек не бивало да продава и купува други хора като роби, говорел си, че народът, който орял и сеел, жънел и прибирал зърното в хамбари, притежавал земята, дето я засявал, и хамбарите, в които прибирал реколтата, макар тази земя да принадлежала на фараона или на бога. Казвал си също, че моята власт не се отличавала кой знае колко от хетската, и още много дивотии си приказвал. Всеки друг за много по-малко отдавна щеше да вади камъни в каменоломните и да се превива под тоягите. Аз обаче бях снизходителен към теб, Синухе, понеже някога бяхме приятели и докато жрецът Ейе беше жив, ти ми трябваше като единствен свидетел срещу него. Сега вече не си ми нужен, а напротив — докато си жив, от теб и от онова, което знаеш, мога да имам вреда. Ако беше разумен, щеше да си държиш устата, да си гледаш животеца и да си доволен от съдбата си, защото наистина нищо не ти липсва. Ти обаче бълваш гнусотии срещу мен, което повече не мога да понасям.

Думите му ставаха все по-ядни, той заплющя със златния камшик по измършавелия си крак, сбърчи вежди и продължи:

— Честна дума, досаждаш ми като пясъчна бълха между пръстите на краката и като говежда муха на гърба. В градината си не мога да търпя безплодни храсти, по които покарват само отровни тръни. В Кеми отново е пролет, след оттеглянето на водата лястовиците се потулват в тинята да летуват, гълъбите гукат и акациите цъфтят. Лошо годишно време е пролетта, защото поражда неспокойствие и злословие, разгорещени хлапаци гледат на кръв, вдигат камъни и замерят стражите, а изображенията ми в храмовете вече са бивали осквернявани с говежди тор. Затуй се налага да те прогоня от Кеми, Синухе, та кракът ти никога вече да не стъпва на египетска земя. Позволя ли ти да останеш тук, ще дойде ден, когато ще трябва да наредя да те погубят, а това не ми се иска, след като си ми бил приятел. Безразсъдните ти приказки могат да се превърнат в искра, която ще подпали сухите тръстики, а веднъж пламнали, те ще изтлеят в пепел. Ето как понякога думите стават по-опасни от копията. Аз ще прочистя Кеми от злите езици, както добрият градинар прочиства зеленчуковите лехи от плевели. Напълно разбирам хетите, които набучват на колове покрай пътищата си всички магьосници. Не ще допусна в Кеми отново да лумнат пожари — нито заради хора, нито заради богове. Затуй ще те прогоня, Синухе. Така или иначе ти, изглежда, никога не си бил египтянин, а някакъв странен урод, някакъв мелез, в чиято болна глава се загнездват болни мисли.

Може би беше прав и болката в сърцето ми сигурно се дължеше на това, че в жилите ми свещената кръв на фараоните се бе смесила с мъртвешката кръв на Митани, избледняла при залеза на света. При все това от думите му ме досмеша и от учтивост сложих ръка пред устата си, за да прикрия смеха си. Иначе неговата закана ме сепна, защото Тива беше моят роден град, в него бях израснал и нямах желание да живея някъде другаде. Смехът ми обиди много Хоремхеб, който бе очаквал, че ще се просна в нозете му и ще моля за милост. Затуй той замахна с фараонския камшик и отсече:

— И така, прогонвам те от Египет за вечни времена, а когато умреш, тялото ти също не бива да се погребва в Египет, макар че разрешавам по стар обичай да бъде балсамирано, за да устои на смъртта. Ще бъде погребано на брега на източното море, откъдето потеглят корабите за Пунт и където те заточавам. В Сирия не мога да те прогоня, защото тя все още представлява купчина тлеещи въглени, които не е нужно да се раздухват. В Куш също не мога да те заточа, понеже твърдиш, че цветът на човешката кожа нямал значение и че негрите и египтяните били равностойни, та нищо чудно да посадиш нелепи мисли в негърските глави. Морският бряг обаче е пуст, там спокойно можеш да приказваш на червените вълни и на черния пустинен вятър, а от скалите на воля можеш да изнасяш проповеди пред чакалите, гарваните и змиите. Стражите ще определят докъде можеш да се движиш и ще те прободат с копията си, ако прекрачиш установената от тях граница. Иначе няма да изпитваш никакви лишения — ще имаш мека постеля и обилна храна и всяка твоя разумна молба ще бъде изпълнена. Изгнанието ти в самота е достатъчно сурово наказание и понеже някога бяхме приятели, не искам да те угнетявам по друг начин. Важното е, че ще се отърва от противните ти брътвежи.

Самотата не ме плашеше, защото по рождение бях самотник и целия си живот бях прекарал в самота, но сърцето ми се сви при мисълта, че повече нямаше да виждам Тива, че никога вече под краката си нямаше да усещам меката пръст на Кеми и нямаше да пия от водата на Нил. Затуй рекох на Хоремхеб:

— Тъй като заради ожесточеността и острия ми език хората ме отбягват, аз имам малко приятели и може би ще ми позволиш да се сбогувам с тях. Бих искал с Тива също да се сбогувам, да мина още веднъж по алеята на овните, да вдъхна уханието на тамян сред пъстрите колони на големия храм и миризмата на пържена риба в бедняшкия квартал, когато привечер жените стъкват огньове пред глинените къщурки, а мъжете се прибират от работа с отмалели плещи.

Ако бях заплакал и се проснех ничком в нозете му, Хоремхеб сигурно щеше да откликне на молбата ми, защото беше тщеславен и главна причина за неговата неприязън спрямо мен явно беше усещането, че не му се възхищавам и в сърцето си не го признавам за истински фараон. Но въпреки слабостта и овчедушието си аз не исках да се унижавам пред него, понеже знанието не бива да се унижава пред властта. Затуй отново сложих ръка пред устата си, прикривайки с прозявка вълнението и страха си — нали когато най-много се боя, на мен винаги ми се приспива, с което, струва ми се, се отличавам от много други хора. Тогава Хоремхеб отговори:

— Не одобрявам празните сбогувания и протакания, понеже самият аз съм воин, прям човек и не обичам мекушавостта. Ще облекча заминаването ти, като те отпратя незабавно. Не ми трябват никакви размирици и протести заради теб, защото в Тива ти си известен, и то по-известен, отколкото сам предполагаш. Затуй ще тръгнеш в затворен паланкин, а ако някой пожелае да те съпроводи до мястото на изгнанието ти, няма да го възпра. Само че ще трябва да остане при теб завинаги — дори след смъртта ти не бива да се връща и ще остане там до собствената си смърт. Опасните мисли са като чумата, пренасят се лесно от човек на човек, та не искам твоята зараза да се върне в Египет чрез някой друг. Но ако под твои приятели имаш предвид някакъв мелничарски роб със зараснали кости на пръстите или някакъв художник пияница, който клечи край пътя и чертае божества, или пък неколцината негри, навъртали се в дома ти, то напразно ще ги търсиш да се сбогувате, защото са поели на дълъг път и никога не ще се завърнат.

В този миг мразех Хоремхеб, ала още по-силно мразех себе си, понеже — без да го искам — ръцете ми продължаваха да сеят смърт и приятелите ми пострадваха заради мен. Вече не се съмнявах, че Хоремхеб бе погубил или обрекъл на смърт в синайските медни рудници неколцината мои приятели, които бях събрал около себе си затуй, че все още си спомняха за Атон. Не му отвърнах нищо, поклоних се с отпуснати пред коленете ръце и се оттеглих, поведен от стражите. Преди тръгването ми той на два пъти отвори уста да каже нещо и дори направи крачка след мен, ала спря, изплющя с камшика и рече:

— Такава е волята на фараона!

Сетне стражите ме затвориха в един паланкин и ме изведоха от Тива. Покрай трите тивански планини те ме понесоха към пустинята на изток, крачейки по прокарания от Хоремхеб каменен път. Двадесет дни ме носиха, докато стигнахме до едно пристанище, където веднъж в годината плаващите до Пунт кораби се товареха и разтоварваха, след като от Тива първо се спускаха по течението и през канала преминаваха от реката до източното море. Понеже пристанището беше населено място, пътувахме още три дни покрай брега до едно изоставено село, обитавано някога от рибари. Тук стражите определиха къде да се движа и ми построиха къща. В нея живея от години, в нея остарях и отпаднах. Не ми е липсвало нищо, което съм пожелавал, живея като богаташ, разполагам с писци, с изящни папируси и абаносови кутии, в които държа написаните от мен книги и лекарските си принадлежности. Сега пиша последната, петнадесетата книга. Вече нямам нищо за разказване, уморих се да пиша, ръцете и очите ме заболяха и едва различавам писмената по папирусите.

Струва ми се, че ако не бях писал, нямаше да изкарам дълго. Докато пишех, изживявах живота си повторно, макар че в него хубавото за разказване беше малко. Пишех заради себе си — да мога да живея и да си обясня защо съм живял. Но аз така и не разбрах защо съм живял — в края на моята последна книга представата ми за това е по-малка, отколкото в началото на първата. И все пак писането ми носеше голяма утеха. Всеки ден през тези години морето беше пред мен, виждах го червено и черно, денем зелено, а нощем бяло, в знойните дни по-синьо от сините камъни и ми додейваше да го гледам, защото морската шир е твърде голяма и страшна, за да може човек да я гледа цял живот. Главата го заболява, а на залез-слънце при вида на морето сърцето му сякаш пропада в дълбок кладенец.

През всичките тези години гледах заобикалящите ме червени планини, наблюдавах пясъчните бълхи, със скорпионите и змиите сме стари познайници и вече не бягат от мен, ами се заслушват, когато им говоря. Струва ми се все пак, че те са лоши приятели на човека, и затуй ми омръзнаха не по-малко от стоварващите се гребени на морските вълни, които нямат край.

Трябва обаче да добавя, че по време на пребиваването ми в това село с порутени къщи и избеляващи кости още през първата година, когато корабите отново поемаха към Пунт, при мен дойде Мути. Беше пристигнала заедно с един фараонски керван от Тива. Приближи се, отпусна ръце пред коленете си, поздрави ме и горко заплака, като видя в какво окаяно състояние се намирам: бузите ми бяха хлътнали, коремът ми се беше стопил, нищо не ме интересуваше и гледах само времето да минава, втренчил поглед в морето, докато ме заболеше главата. Тя обаче бързо се съвзе, започна да мърмори и укорително ми каза:

— Хилядократно съм те предупреждавала, Синухе, да не си пъхаш главата в примката заради мъжкото у теб, ала мъжете са по-глухи от камък, държат се като хлапаци и все си блъскат главата в стената, макар че тя не помръдва. Достатъчно си се блъскал в стената, господарю Синухе, време е да се закротиш и да заживееш разумно, без оная работа, дето мъжете за свой срам крият под престилката си, да те вълнува и да разпалва главата ти, защото от нея иде всичкото зло на този свят.

Когато с упрек й казах, че не е трябвало да напуска Тива, тъй като връщане назад нямаше и й предстоеше да споделя моя изгнанически живот, което нямаше да позволя, ако бях предугадил намеренията й, тя продължи да умува:

— Напротив, с теб се случи най-доброто, което някога ти се е случвало, и мисля, че фараон Хоремхеб ти е истински приятел, щом ти е отредил такова спокойно място да прекараш старините си. И на мен ми дотегна суетнята в Тива, дотегнаха ми свадливите съседи, които вземат на заем кухненски съдини, без да ги връщат, и хвърлят боклуците си в моя двор. Като размишлявам, виждам, че след пожара медникарската къща вече не беше предишната: пещта изгаряше печеното ми, маслото в делвите гранясваше, подът вледеняваше краката ми и капаците на прозорците неспирно скърцаха. Тук обаче можем да започнем отначало и да подредим всичко по свое желание. Вече открих чудесно място за градина, ще насадим зеленчуци и кардамон, дето толкоз го обичаш като подправка в соса, господарю. А пък тези мързеливи безделници, които фараонът е сложил да те пазят от разбойници и нехранимайковци, ще ги карам всеки ден да ходят на лов за пресен дивеч, да ловят риба от морето и да събират миди и раци по брега, макар че морските риби и миди едва ли са толкоз вкусни както речните. С твое позволение, господарю, ще си избера овреме подходящо място за гроб. Веднъж като съм дошла тука, другаде нямам намерение да ходя. Доста се уморих да бродя от селище на селище, докато те намеря, и странствуването ме плаши — нали досега кракът ми изобщо не беше стъпвал извън Тива.

Така Мути ме утешаваше и ме развличаше с дърдоренето си. Мисля, че единствено нейна беше заслугата отново да се вкопча в живота и да се заловя да пиша. Щеше да бъде несправедливо спрямо нея, ако умрях и я оставех да изживява старините си в самота там, където бях заточен аз. Подтикна ме да пиша и аз усърдно заработих с писеца, въпреки че тя самата не можеше да чете и в себе си положително смяташе писанията ми за нелепа приумица. Но тя държеше да имам занимание, което да придава смисъл на изгнаническия ми живот. Грижеше се да не се заседявам до късна вечер и да не съсипвам очите си, ами да пиша умерено, сегиз-тогиз да си отдъхвам и да похапвам от вкусните ястия, които ми готвеше. Както си беше наумила, тя подгони фараонските стражи да работят и отрови живота им, та ядно я ругаеха зад гърба й и я наричаха бясна вещица. Не смееха обаче да й се противят, защото веднага ги обсипваше с грозни думи, а езикът й беше по-остър от остена, с който се подръчкват воловете, и нареждаше за оная работа, дето я криели под престилките си, такива истории, че те посрамено забиваха поглед в земята и почваха да ровят с крака в пръстта.

От друга страна, струва ми се, Мути им оказваше доста благотворно въздействие, защото ги държеше в постоянно движение, така че не скучаеха, докато ме вардеха, нито им оставаше време да ме проклинат и да замислят как да ме погубят, за да се избавят от мен и да се завърнат в Тива, ами благославяха миговете за почивка. Мути ги възнаграждаваше, като им печеше хубав хляб и им наливаше силна бира в големи паници. От градината и получаваха пресни зеленчуци и тя ги учеше да си готвят разни ястия, така че не заболяваха от еднообразната храна, която им се полагаше към заплатата. Всяка година, щом корабите потегляха за Пунт, Каптах по нейна поръчка ни изпращаше от Тива цели магарешки товари най-разнообразни стоки. Писарите си караше да ми пишат писма и ми разказваше за събитията в Тива, тъй че не живеех в пълно неведение. По такъв начин стражите извличаха голяма полза от това, че ме вардеха: Мути ги учеше на ценни умения, а от моите подаръци те се замогваха прилично, завръщането в Тива не ги блазнеше много.

След като разказах всичко това, писането вече ме измаря и очите ме болят. Пък и котките на Мути скачат в скута ми, отриват глава в ръката ми, с която държа писеца, и ми пречат да пиша. Всичко разказано дотук изтощи сърцето ми, крайниците ми изнемогват и вече копнеят за вечен покой. Възможно е да не съм щастлив, ала не съм и много нещастен в самотата си. Колкото по-самотен съм бивал и колкото по-далече съм се намирал от хората, толкова по-ясно съм прозирал и тях, и делата им, и пустославието на делата им. Защото доста пустославни са всички дела, които човек извършва през живота си.

Ала благословени да са папирусът и писецът, които ме накараха отново да се почувствувам малко момче, доплавало по реката в насмолена тръстикова лодка, незнаещо що е печал и непознаващо скърбите на познанието. Отново бях невръстно дете в къщата на баща ми Сенмут, отново горещите сълзи на изкормвача Мети капеха по ръцете ми. С Минея бродех по вавилонските пътища и хубавите ръце на Мерит обгръщаха шията ми. Плачех със страдащите и раздавах зърно на сиромасите. За всичко туй с радост си спомням, но за злодеянията си и за огорчението от несполуките не искам да си спомням.

Аз, египтянинът Синухе, написах всичко това за себе си. Не за боговете, не за човеците и не за да обезсмъртя името си, а само за себе си — бедния и опечаления, и за сърцето си, чиято чаша се напълни. Не мога да се надявам името ми да се съхрани чрез написаното, защото знам, че след моята смърт стражите ще унищожат всичките ми писания. По заповед на Хоремхеб те ще ги унищожат и ще сринат къщата ми, ала не съм сигурен дали това изобщо ме натъжава, понеже след всичко преживяно вече не държа името ми да се увековечи.

И все пак аз ще се погрижа за запазването на тези петнадесет книги. За всяка от тях Мути изплете здрава обвивка от палмови влакна. Ще ги увия и ще ги сложа в сребърна кутия, която ще пъхна в сандък от яко абаносово дърво, а сандъка ще затворя в медна ракла, както божествените книги на Тот някога са били затворени в ракла и пуснати на речното дъно. Но дали по този начин книгите ще бъдат увардени от стражите и дали Мути ще успее да ги положи в гроба ми — това не знам и не държа особено да го знам.

Защото аз, Синухе, съм човек и като човек съм живял във всекиго, който е бил преди мен, и като човек ще живея във всекиго, който ще дойде подир мен. Ще живея в плача и радостта на човека, ще живея в скръбта и страха му, в добротата и лошотията му, в правдата и неправдата, в слабостта и силата. Като човек ще живея в човека вовеки и затуй не са ми нужни жертви на гроба, нито безсмъртие за името ми. Това написа египтянинът Синухе, оня, който живя самотен през всичките си земни дни.