Мика Валтари
Синухе Египтянина (3) (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sinuhe egyptiläinen, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 60 гласа)

Информация

Сканиране и корекция
plamentd (2010)
Сканиране и корекция
essop (2010)
Корекция
NomaD (2010)

Издание:

Мика Валтари. Синухе Египтянина

Рецензент: Ееро Сувилехто

Консултант: Сергей Игнатов

Редактор: Юлич Димитрова

Художник: Владимир Калинов

Художник-редактор: Стефан Десподов

Технически редактор: Красимир Градев

Коректори: Йорданка Киркова, Ана Тодорова

ДИ „Народна култура“, 1986

История

  1. — Добавяне

3

С настъпване на старостта мислите като птици политат към детските години. В дните на моята старост споменът за детството ми сияе ясен и чист, сякаш по онова време всичко е било по-добро и по-хубаво, отколкото в днешния свят. В това отношение, изглежда, няма разлика между беден и богат, защото навярно никой не е чак толкова беден, че в детството му да не е имало искрица светлина и радост, щом на старини си спомня за него.

Баща ми Сенмут живееше в шумен бедняшки квартал край Нил, малко по-нагоре от стените на храма. Недалеч от къщата му нагоре по реката се простираха дългите каменни кейове, където корабите стоварваха стоката си. За моряците и търговците по тесните улички имаше бирарии и кръчми, както и публични домове, които богатите от центъра на града също посещаваха, донасяни в паланкини[1]. Съседи ни бяха бирници, подофицери, надзиратели на товарни гемии и няколко жреци от пета степен. Заедно с баща ми те представляваха най-видните обитатели на бедняшкия квартал, като се извисяваха над останалите подобно на скала над водна повърхност.

В сравнение с глинените къщурки на най-бедните, долепени стена до стена в печални редици от двете страни на тесните улички, нашата къща беше голяма и просторна. Отпред имаше дори градина, широка няколко крачки, в която растеше сикомора, посадена от баща ми. Акациеви храсти я ограждаха откъм улицата, а за езерце служеше каменен басейн, който впрочем се пълнеше с вода само по време на разлива. Къщата имаше четири стаи. Една от тях майка ми използуваше за кухня. Хранехме се на верандата, откъдето се влизаше и в приемната на баща ми. Два пъти в седмицата идваше чистачка да помага на майка ми, понеже тя обичаше чистотата, а веднъж седмично една перачка переше дрехите ни на реката.

В този беден, неспокоен, непрекъснато заливан от чужденци квартал, чиято поквара ми стана ясна едва като юноша, баща ми и съседите му пазеха традициите и тачеха старинните обичаи. Докато сред богатите и знатните от същинския град нравите вече бяха западнали, той и нему подобните оставаха твърди и непреклонни представители на стария Египет, не губеха страхопочитанието си към боговете, пазеха чистотата и безкористността на сърцето си. В противовес на квартала и хората, сред които трябваше да живеят и упражняват професията си, те чрез нравите и поведението си сякаш искаха да покажат, че нямат нищо общо с тях.

Но защо да разказвам неща, които осъзнах едва по-късно? Не е ли по-добре да припомня как шумоляха листата на сикомората, край чийто груб ствол се излягах и дирех убежище от пърлещото слънце? Защо да не спомена най-хубавата си играчка — дървения крокодил, който теглех с връвчица по уличната настилка и дървените му челюсти потракваха след всяко затваряне на боядисаната в червено уста? Слисани, съседските деца се трупаха да го видят. С колко сладкиши, с колко лъскави камъчета и парченца медна тел се бях сдобил затуй, че им давах да го потеглят и си поиграят с него. Такива играчки имаха само децата на знатните. Баща ми я беше получил от царския дърводелец, загдето бе излекувал с компреси цирея на седалищните му части.

Сутрин майка ми ме водеше със себе си на зеленчуковия пазар. Не правеше много покупки, но за да избере китка лук, трябваше и една водна мярка време, а за нови обувки — предобедите на цяла седмица. При пазаруването тя си придаваше вид, че е заможна и държи да има най-хубавото. Ако не купуваше всичко, което привличаше окото й, правеше го, за да ме приучи на пестеливост. Затова казваше:

— Богат е не онзи, който притежава злато и сребро, а който се задоволява с малко.

Уверяваше ме в това, а в същото време бедняшките й старчески очи гледаха с възхита фините, леки като перушина разноцветни вълнени тъкани от Сидон и Библос. Кафявите й загрубели ръце галеха нежно щраусовите пера и накитите от слонова кост. Всичко това — стараеше се тя да убеди и мен, и себе си — било излишно и непотребно. Ала детската ми душа се бунтуваше срещу тези нейни поуки. Аз на драго сърце бих имал маймунката, обвила ръка около врата на собственика си, или пък пъстрата птица, дето ломотеше сирийски и египетски думи. Не намирах също така нищо лошо в огърлиците и позлатените сандали. Доста по-късно установих, че и на бедната стара Кипа неимоверно много и се е искало да бъде богата.

Но тъй като беше само жена на бедняшки лекар, тя задоволяваше мечтите си с приказки. Вечер, преди да заспим, шепнешком ми разказваше всички приказки, които знаеше. Разказваше за Синухе и за корабокрушенеца, завърнал се с несметни богатства от страната на змийския цар, разказваше за божества и вещици, за чародеи и предишни фараони. Баща ми често негодуваше и казваше, че пълнела главата ми с глупости и празни мисли. Ала щом захъркваше, майка ми продължаваше разказа си — колкото за свое, толкова и за мое удоволствие. Още помня душните летни нощи, когато леглото изгаряше голото тяло, а сънят все не идеше. Още дочувам тихия й приспивен глас и се чувствувам прислонен до нея. Истинската ми майка едва ли би била по-добра и по-нежна от простодушната суеверна Кипа, която винаги беше готова да нагости някой сляп или недъгав разказвач на приказки.

Приказките ме забавляваха, но в пълна противоположност с тях беше живата улица, наситена с безброй аромати и миризми и разсадник на мухи. Понякога вятърът откъм пристанището довяваше на улицата упойващия дъх на кедрово дърво и смирна. Случваше се от носилката на някоя знатна дама да капне благовонно масло, ако тя се наведеше да нахока уличните хлапета. Привечер, когато златната ладия на Амон се насочваше към западните планини, от всички веранди и глинени къщурки към улицата се разнасяше миризмата на пържена риба, примесена с уханието на пресен хляб. Тази миризма на бедняшкия квартал в Тива обикнах през детските си години и оттогава никога не съм я забравял.

Първите поучения от баща си получавах на верандата по време на ядене. С уморена крачка той прекосяваше двора или излизаше от приемната си с пропити от острата миризма на мехлеми и лекарства дрехи. Майка ми му поливаше да си измие ръцете, сядахме на столчетата край софрата и тя поднасяше яденето. Случваше се тъкмо тогава по улицата да се зададе шумна група моряци, които — замаяни от изпитата бира — надаваха викове, удряха с пръчки по къщните стени и спираха да се облекчат край акациевите храсти. Баща ми беше съобразителен човек и не казваше нищо, преди да са отминали. Едва след туй ме поучаваше:

— Само един окаян негър или мръсен сириец ходи по нужда на улицата. Египтянинът върши това на закрито.

Или пък казваше:

— Виното е дар от боговете. Ако се пие с мярка, то радва сърцето. Една чаша не вреди никому, две развързват езика, но който изпразва цяла делва, събужда се пребит и обран в канавката.

Щом минеше някоя красавица, заметнала тялото си с прозирни дрехи, до верандата достигаше полъхът на благовонна помада. Бузите, устните и веждите й бяха ярко оцветени, а влажният и поглед издаваше блясък, какъвто очите на порядъчните жени не познават. Докато я оглеждах захласнат, баща ми подемаше със сериозен глас:

— Да се пазиш от жена, която те заговаря с думите „хубави момко“ и гледа да те подмами, защото сърцето й е мрежа и примка, а прегръдката й изгаря по-лошо от огън.

Нищо чудно, че след такива поучения в детската ми душа се породи страх от делвите с вино и хубавиците, които не приличаха на обикновените жени. Същевременно обаче изпитвах извънредно опасно влечение и към едните, и към другите.

Още от малък баща ми ми позволяваше да влизам в приемната му. Показваше ми инструментите, ножовете и съдинките си с лекарства и ми обясняваше кое за какво се използува. Докато преглеждаше пациентите си, заставах до него и му подавах вода, превръзки, мехлеми и вино. Като всяка жена, майка ми не можеше да гледа рани и циреи и не проумяваше детския ми интерес към болестите. А децата просто нямат разбиране за болки и страдания, преди сами да са ги изпитали. За мен разрязването на един цирей изглеждаше любопитно и аз гордо разказвах на другите момчета всичко видяно, за да спечеля уважението им. При всеки нов пациент следях внимателно прегледа и въпросите на баща ми, докато накрая кажеше, че болестта е изцерима и че ще се заеме с лечението му. Имаше обаче пациенти, с чието оправяне той не можеше да се нагърби. На тях им написваше няколко реда на късче папирус и ги пращаше в Дома на живота към храма. След като такъв пациент си отидеше, той обикновено въздъхваше, поклащаше глава и казваше:

— Горкият човечец!

Не всички пациенти на баща ми бяха бедняци. От увеселителните заведения му водеха да превързва мъже, чиито дрехи бяха ушити от най-фин лен. Понякога на преглед идваха сирийски корабни капитани, получили гнойни циреи или страдащи от зъбобол. Затуй не се учудих, когато веднъж се появи жената на един търговец на подправки, отрупана с накити и с разноцветни скъпоценни камъни по яката. Баща ми внимателно изслуша стенанията, охканията и оплакванията и от куп страдания. Бях много разочарован, когато той посегна към една хартийка, понеже се надявах, че ще може да я излекува и тя ще го възнагради с разни лакомства. Затова въздъхнах, поклатих глава и тихо промълвих:

— Горката женица!

Болната подскочи от уплаха и погледна разтревожено баща ми. А той преписа няколко старинни букви и знаци от един изтъркан папирус, сипа в една паничка масло и вино, потопи хартийката в сместа, докато мастилото се размие от виното, преля течността в глинено гърне и го даде на жената, като й поръча да пие от лекарството незабавно щом почувствува болки в главата и корема. Когато жената си отиде, погледнах баща си въпросително. Той се смути, покашля се няколко пъти и рече:

— Доста болести могат да се лекуват с мастило, ако с него се напише подходящо заклинание. — Повече не каза нищо, но след малко го чух да си мърмори: — Във всеки случай този цяр няма да й навреди.

Щом навърших седем години, аз като всяко момче получих къса престилка, покриваща бедрата ми, и майка ми ме заведе да гледаме жертвоприношение в храма. По онова време храмът на Амон в Тива беше най-големият в Египет. От светилището и езерото на богинята на луната до него напряко през града водеше алея, по която се редяха издялани от камък сфинксове с овнешки глави. Яки тухлени зидове ограждаха площта около храма и той заедно с постройките към него образуваше цял град във вътрешността на града. На върха ма високия колкото планина пилон се вееха пъстри флагове, а от двете страни на медната порта исполинските статуи на царете бдяха над територията на храма.

Прекрачихме портата и продавачите на книги за смъртта почнаха кой кресливо, кой шепнешком да предлагат на майка ми свитъците си. Майка ми ме поведе да видя работилниците на дърводелците и изложените дървени фигури на роби и слуги, които — получили заклинанието на жреците — работеха и се грижеха на оня свят за господаря си, така че не ставаше нужда той дори пръста си да помръдне. Но защо да разказвам онова, което всекиму е известно — нали всичко се връща към старото и човешкото сърце не се изменя? Майка ми плати таксата, събирана от присъствуващите на жертвоприношението, и аз видях как жреците в бели одежди бързо и сръчно заклаха и нарязаха бика, между чиито рога върху тръстиков шнур имаше печат, удостоверяващ, че животното е безупречно и няма нито един черен косъм. Жреците бяха охранени, бръснатите им и намазани с масло глави лъщяха. Те не обръщаха особено внимание на стотиците присъствуващи и по време на цялото свещенодействие безочливо разговаряха за своите си работи. Аз пък разглеждах войнствените изображения по стените на храма и се удивлявах на величествените му колони. Никак не можах да проумея вълнението на майка ми, когато с просълзени очи ме поведе към къщи. Там тя свали детските ми обувки и ми нахлузи нови сандали, които бяха неудобни и дълго ми убиваха, преди да свикна с тях.

Когато се оплаках на баща си, той се засмя доброжелателно и каза, че едно момче от добро семейство вече не бивало да ходи босоного из града — толкоз много са се изменили времената. Разказа ми, че по времето на дядо му високопоставени особи все още можели да окачат сандалите на врата си и да тръгнат боси. Тогава нравите били по-прости и по-здравословни. Женската роба била тясна и без ръкави, а сега всяка жена, която държи на достойнството си, носи широки дрехи с пъстри яки. По-рано хората щели да се присмиват, ако някой мъж сложел колосана и надиплена престилка или ако ръкавите му бъдели широки. Дядо му наистина нямало да познае град Тива, ако станел от гроба си да го погледне, и едва ли щял да разбере разговорната реч, примесена с толкоз много сирийски думи и названия на предмети. Човек си въобразявал, че колкото повече чужди думи употребява, толкова по-изискан ще изглежда.

Като се нахранихме, баща ми стана сериозен, положи широката си сръчна ръка върху главата ми и с плаха нежност погали къдриците по дясното ми слепоочие.

— Вече си на седем години, Синухе — рече той. — Време е да решиш какъв ще ставаш.

— Воин — отвърнах аз без колебание и не можах да си обясня израза на разочарование, изписал се върху благото му лице. Та нали на улицата любима игра сред момчетата беше играта на война, пред военния дом бях гледал как войниците се борят и се упражняват с оръжията си, видял бях бойни колесници с веещи се украшения от пера и с трещящи колела да потеглят на учение извън града. Кое друго поприще можеше да бъде по-славно и по-достойно от воинското? На войника не му беше нужно умението да пише. За мен това бе най-важното, защото по-големите момчета бяха разказвали какъв ужас било да се научиш да пишеш и колко безмилостно учителите скубели перчемите на учениците, ако случайно някоя глинена плоча се счупела или тръстиковото перо се прекършело между непохватните пръсти.

На младини баща ми явно не се е отличавал с особени дарования, иначе сигурно щеше да стане нещо повече от бедняшки лекар. Но в работата си беше добросъвестен, не нанасяше вреда на пациентите си и с течение на времето бе набрал много опит. Вече знаеше колко съм чувствителен и своенравен и затова не каза нищо за решението ми. След миг обаче помоли майка ми да донесе една кана, влезе в приемната си и преля в нея евтино вино от една делва.

— Ела с мен, Синухе — каза той и ме поведе към брега.

Последвах го с недоумение. На кея той спря, загледан в една гемия, от която потни носачи, превили гърбове, разтоварваха стоки, зашити в денкове. Слънцето се спускаше към западните планини зад града на мъртвите, ние бяхме сити, ала носачите продължаваха да работят задъхани и облени в пот. Надзирателят ги гонеше с камшика си, а под един навес писарят си седеше спокойно и с тръстиково перо отбелязваше всеки пренесен товар.

— Като тях ли искаш да станеш? — запита баща ми.

Въпросът му ми се стори безсмислен и не отговорих, а само го погледнах учудено, защото никой естествено не желаеше да стане носач.

— Блъскат се от ранни зори до късна вечер — каза баща ми Сенмут. — Кожата им е загрубяла като крокодилска кожа, дланите им са корави като крокодилски лапи. Едва след падане на мрака те се прибират в мизерните си глинени бордеи, вечерят парче хляб и глава лук и пият глътка кисела бира. Такъв е животът на носача. Такъв е също животът на орача. Такъв е животът на всички, които си вадят хляба с двете ръце. Да не би да им завиждаш?

Поклатих глава и го погледнал недоумяващо. Нали исках да стана воин, а не носач, нито пък чистач на тиня, поливач по нивите или вонлив говедар.

— Те никога не ще променят съдбата си — продължи баща ми сериозно. — Като умрат, телата им в най-добрия случай ще бъдат осолени и заровени в пясъка. Тях не ги очаква безсмъртие и блажен живот в Западната страна[2]. По това се различават от всички ония, които могат да си построят трайна гробница и да си платят за балсамиране на тялото, та да се запази за вечни времена. Знаеш ли откъде произтича това, Синухе?

С разтреперана брадичка погледнах към града на мъртвите, където белите храмове на фараоните аленееха от лъчите на залязващото слънце. Вече се досещах накъде бие баща ми.

— Те не знаят да пишат — каза той строго. — В живота и в смъртта никой не преуспява, ако не знае да пише.

Той надигна замислено каната, огледа се крадешком, сякаш се боеше да не би Кипа да ни наблюдава иззад ъгъла, и отпи глътка вино. Избърса устата си и ме дръпна за ръката да продължим по-нататък. Тръгнах със свито сърце, ала все пак решен да стана воин.

— Татко — казах аз, крачейки до него, — животът на воините не е лош. Живеят във военния дом и се хранят добре, вечер пият вино в публичните домове и се харесват на жените. Най-добрите носят златни огърлици, макар че не знаят да пишат. От походите се връщат с плячка и роби, които работят и упражняват професии в тяхна полза. Защо тогава да не стана воин?

Вместо да ми отговори, баща ми ускори ход. Недалеч от голямото сметище, където бръмчаха рояци мухи, той се наведе и надзърна в ниска глинена колиба.

— Интеб, приятелю мой, тука ли си? — извика той.

Като се подпираше на тояга, от колибата излезе старец, изпохапан от гадини. Дясната му ръка някога е била отрязана малко под рамото, а престилката му се бе втвърдила от мръсота. Старостта бе изсушила и сбръчкала лицето му и не бе оставила ни един зъб в устата му.

— Това… това Интеб ли е? — прошепнах аз към баща си, оглеждайки стъписано стареца. Защото Интеб беше герой, воювал под предводителството на най-великия сред фараоните, Тутмос III, по време на похода му в Сирия. За него, за подвизите му и за наградите, получени от фараона, още се разказваха легенди.

Старецът вдигна ръка за войнишки поздрав и баща ми му даде каната с вино. Двамата седнаха на земята, защото пред колибата нямаше дори пейка. Интеб с разтреперана ръка поднесе каната към устните си и жадно пи, като внимаваше да не разлее нито капка.

— Синът ми Синухе е решил да става воин — рече баща ми, подсмихвайки се, — та го доведох при теб, Интеб, при единствения още жив герой от победните войни, за да му разкажеш за славния живот и подвизите на воина.

— В името на Сет и Ваал и на всички други зли духове! — изруга старецът, разсмя се дрезгаво и впери късогледите си очи в мен. — Да не е полудяло момчето ти?

Беззъбата му уста, угасналият поглед, висящият чукан на сакатата ръка и набръчканата му мръсна гръд изглеждаха толкова ужасно, че аз се свих зад баща си и го хванах за ръкава.

— Ех, момче, момче — въздъхна Интеб и се захили. — Ако за всяко проклятие, що съм изрекъл по живота и жалката си орисия на воин, получех глътка вино, можех да напълня езерото, дето фараонът го бил построил за угода на своята старица. Не съм го виждал, защото нямам с какво да платя и да мина отвъд реката, ала не се съмнявам, че то ще се напълни и ще остане още толкоз много вино, че да се напие цяла войска.

Той пак отпи жадно от каната.

— Но нали воинската професия е най-достойната от всички професии — обадих се аз с треперещ глас.

— Достойнството и славата — отвърна героят на Тутмос — не са нищо друго освен тор, от който само мухите се хранят. През живота си съм изприказвал куп лъжи за войната и героизма, за да ме почерпят чаша вино зяпналите наивници. Но баща ти е почтен човек, него няма да мамя. Затуй ти казвам, синко, че от всички професии воинската е най-последната и най-окаяната.

Виното изглади бръчките по лицето му и разпали огън в старческите очи. Той се надигна и притисна единствената си ръка към врата си.

— Виж, момче — извика той. — Петорна златна огърлица украсяваше този мършав врат. Лично фараонът ми я окачи. Кой може да преброи отсечените ръце, които трупах пред шатрата му? Кой първи се изкачи по стената на Кадеш? Кой се втурваше като разярен слон сред вражеските редици? Това бях аз, героят Интеб! Но днес кой ми е благодарен за това? Златото си пропилях, робите, които получих като военна плячка, избягаха или измряха в нищета. Дясната ми ръка остана в страната Митани, а аз самият отдавна щях да съм просяк по улиците, ако добри хора не ми носеха сегиз-тогиз сушена риба и бира, за да разказвам на децата им истината за войната. Да, синко, аз съм великият герой Интеб, ала погледни ме! Младостта ми мина в пустинята, в глад, мъки и напрежение. Там плътта на крайниците ми се стопи, кожата ми се ощави, сърцето ми стана по-твърдо от камък. А най-лошото е, че в безводните пустини гърлото ми пресъхна и оттогава страдам от вечна жажда, както всеки воин, завръщащ се жив от походи в далечни страни. Откакто загубих ръката си, животът ми се превърна в кошмар. Да не ти разправям пък за болките и мъките, причинени ми от фелдшерите, когато с вряло масло обгориха раната на ампутираната ми ръка. На баща ти това е известно. Благословено да е името ти, добри и справедливи Сенмут, но виното свърши!

Старецът замълча, изпъшка, седна на земята и унило обърна каната с дъното нагоре. Буйният пламък в очите му угасна и той отново беше старият нещастен мъж.

— Но воинът няма нужда да знае да пише — осмелих се да промълвя аз боязливо.

— Хм — промърмори Интеб и погледна към баща ми.

Баща ми бързо свали от ръката си една медна гривна и я подаде на стареца. Той се провикна и някакъв мръсен хлапак тутакси дотърча, взе гривната и каната и тръгна към кръчмата да купи още вино.

— Не купувай от най-хубавото — извика неспокойно Интеб подире му, — може и кисело да е, от него дават повече. — Той пак ме погледна замислено и каза: — Прав си, войникът няма нужда да знае да пише, необходимо е само да се научи да воюва. Ако знаеше да пише, щеше да стане военачалник, да командува и най-храбрия воин, а останалите да праща пред себе си в боя. Защото всеки научил се да пише е годен за пълководец, докато оня, който не умее да прави драскулки по книгата, не го бива даже за стотник. Къде е тогава радостта от златните огърлици и почетните знаци, щом те командува човек с тръстиково перо? Ала така е било и така ще си остане. Затуй, момчето ми, ако искаш да командуваш и предвождаш войската, първо се научи да пишеш. Тогава окичените със златни огърлици ще ти се покланят, а робите ще те носят на бойното поле в паланкин.

Мръсният хлапак се върна, като освен пълната кана носеше и една делва вино. Лицето на стареца засия.

— Баща ти Сенмут е добър човек — каза той дружелюбно. — Грамотен е, а в дните на моето величие и щастие, когато виното не ми липсваше, той ме лекуваше, щом почнеха да ми се привиждат крокодили и хипопотами. Добър човек е, макар да е само лекар и да не може един лък да опъне. Хвала му!

Аз уплашено гледах делвата с вино, с която Интеб явно се гласеше да се заеме, и нетърпеливо задърпах баща си за широкия изпоцапан с лекарства ръкав. Боях се, че заради виното скоро щяхме да се събудим пребити край някой уличен ъгъл. Баща ми Сенмут също се бе вторачил в делвата, въздъхна тихо и ме поведе към къщи. С пискливия си старчески глас Интеб поде някаква сирийска военна песен и голият загорял от слънцето уличен хлапак почна да се смее.

Аз, Синухе, погребах мечтата си за воинско поприще и на следния ден не се възпротивих, когато баща ми и майка ми ме заведоха да се уча.

Бележки

[1] Покрити носилки за благородници и заможни, носени обикновено от роби. — Б.пр.

[2] Или Страната на мъртвите — отвъден свят, в които според вярването на древните египтяни душата продължавала задгробния си живот. Б.пр.