Мика Валтари
Синухе Египтянина (63) (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))

6

Няколко дни по-късно великата царска майка Тейе почина в златния палат. Почина от ухапването на малка пясъчна змия, когато проверявала птицеловните примки в дворцовия парк. Тъкмо тогава личния й лекар го нямало, както нерядко лекар не се намира точно когато е най-необходим. Затуй дойдоха да ме повикат от дома ми в Тива, но пристигайки в палата, можах само да установя кончината й. Нейният лекар, разбира се, нямаше никаква вина, защото ухапването от малка пясъчна змия винаги е смъртоносно, ако до стотния удар на сърцето ухапаното място не се разреже и вената над него не се затвори.

Според обичая трябваше да остана в златния палат, докато предам тялото й на носачите от Дома на смъртта. Така край одъра й се срещнах с мрачния жрец Ейе, който докосна с ръка подпухналите бузи на царската майка и рече:

— Време й беше да умре на тази досадна старица, която се заяждаше с мен. Собствените й деяния я осъдиха и дано след смъртта й народът се усмири.

При все това не ми се вярваше Ейе да я беше убил — едва ли би се осмелил да го стори. Известно е, че съвместните злодеяния и престъпните тайни свързват хората по-здраво от любовта, и знам, че въпреки равнодушните си думи Ейе скърбеше за покойната, защото с течение на времето те бяха свикнали един с друг.

Щом вестта за кончината на царската майка се разнесе из Тива, народът се премени празнично и ликувайки, се стече по улици и площади. Пророкувания плъзнаха от уста на уста и разни ясновидки разказваха сред тълпата за нови поличби. Доста хора се събраха също пред стените на златния палат. За да ги успокои и да ги предразположи към себе си, Ейе нареди от подземията на палата да изкарат с камшици негърските шамани на царица Тейе. Бяха петима, включително една жена, грозна и дебела като хипопотам. С камшиците си стражите ги прогониха през папирусовата порта, след което народът се нахвърли върху тях и ги разкъса на парчета, без те да могат да се спасят с чародействата си. Освен туй Ейе накара да изгорят и унищожат всичките им магьоснически отвари, церове и свещени пънове в подземията, което беше жалко, тъй като много ми се щеше да проуча медицината и чародействата им.

Дори в палата никой не скърбеше за смъртта на царската майка и за съдбата на нейните шамани. Единствено принцеса Бакетатон се доближи до тялото на майка си, погали с изящните си пръсти мургавите й ръце и рече:

— Мъжът ти постъпи недостойно, майко, като остави народа да разкъса черните ти шамани. — Към мен се обърна с думите: — Шаманите съвсем не бяха лоши хора. Никак не им се стоеше тук и все мечтаеха да се завърнат в джунглата и в сламените си колиби. Не беше редно да ги наказват заради деянията на майка ми.

Така срещнах принцеса Бакетатон — тя ме погледна, заговори ме и аз бях във възторг от гордата й осанка и хубавата й глава. Запита ме за приятеля ми Хоремхеб и шеговито каза:

— Хоремхеб има ниско потекло и приказките му са недодялани, но ако си вземе жена, може да положи началото на високопоставен род. Можеш ли да ми кажеш, Синухе, защо досега не се е оженил?

— Не си първата, царствена Бакетатон — отвърнах аз, — която проявява такова любопитство, и заради красотата ти ще издам само на теб нещо, което не съм се осмелявал да кажа никому. С пристигането си в палата Хоремхеб още като юноша неволно съзрял луната. Оттогава погледът му не се спира на никоя жена, за да строши гърне с нея. Но как стоят нещата с теб, Бакетатон? Никое дърво не цъфти непрестанно — все някога трябва да роди плод. Като лекар, много бих се радвал утробата ти да натежи плодна.

Тя високомерно отметна глава и рече:

— Знаеш добре, Синухе, че кръвта ми е твърде свята, за да я смеся с кръвта дори на най-високопоставените египтяни. Редно беше по стар обичай моят брат да ме вземе за жена и сигурно отдавна щях да съм му родила син. Освен туй, ако имах власт, щях да накарам да ослепят Хоремхеб, защото дързостта му да вдигне поглед към луната е непристойна. Пък и нека ти призная откровено, Синухе, че мисълта за мъжете ме отвращава, понеже тяхната ласка е груба и срамна и коравите им ръце премазват нежната жена. Затуй ми се струва, че радостта, която мъжът можел да достави на една жена, прекалено се преувеличава.

Докато говореше, очите и запламтяха и дъхът й се разгорещи, поради което реших, че този разговор извънредно я вълнува. Затуй предизвикателно й казах:

— Когато напъне мускулите си, моят приятел Хоремхеб може да разкъса здрава медна гривна, надяната на ръката му. Крайниците му са дълги и стройни, а гърдите му кънтят като барабан, щом в яда си заудря с юмруци по тях. А пък придворните дами тичат и мечат като котки подире му и той може да се забавлява с която пожелае.

Принцеса Бакетатон ме погледна с искрящи очи и разтреперани гримирани устни, след което невъздържано извика:

— Синухе, думите ти са крайно противни и не разбирам защо ме занимаваш с този твой Хоремхеб! Всеки случай той произхожда от простолюдието и дори името му ми е неприятно. Наистина не проумявам защо ми говориш такива неща край смъртния одър на майка ми.

Не исках да й припомням кой от двама ни пръв бе подел разговора за Хоремхеб. Затуй й рекох с престорено разкаяние:

— О, Бакетатон, остани си цъфтящо дърво, снагата ти няма да се похаби и ще цъфтиш още много години. Но наистина ли майка ти не е имала нито една доверена придворна дама, която да заплаче и да се завайка край тялото й, докато я вдигнат за Дома на смъртта и платени оплаквачки почнат да плачат и да си скубят косите около нея? Ако можех, сам бих заплакал, но като лекар, сълзите ми пред смъртта отдавна са пресъхнали. Животът, Бакетатон, е зноен ден, а смъртта може би е прохладна нощ. Животът, Бакетатон, е плитко заливче, а смъртта може би е бистра, дълбока вода.

— Пфу — потърси се тя, — не ми говори за смъртта, Синухе, докато все още усещам сладостта на живота. Но наистина е срамно, че край тялото на майка ми никой не плаче. Аз самата, разбира се, не мога да плача, защото не подхожда на достойнството ми, а освен туй боята от миглите ми ще потече и гримът по бузите ми ще се размаже. Ще изпратя някоя придворна дама да поплаче с теб, Синухе.

— Божествена Бакетатон, красотата ти разпали страстта ми и думите ти наляха масло в моя огън. Затуй гледай оплаквачката да е някоя старица и грозница, та във възбудата си да не я прелъстя и да не опозоря опечаления дом — пошегувах се аз, а тя укорително поклати глава и рече:

— Синухе, Синухе, не се ли срамуваш от приказките си? Дори да не изпитваш страх от боговете, както се говори за теб, то поне смъртта би трябвало да уважаваш.

Но понеже беше жена, думите ми не я докачиха и тя отиде да изпрати някоя придворна дама, за да оплаква майка й до пристигането на носачите от Дома на смъртта. Аз обаче неслучайно говорех така безбожно край одъра на покойната и с нетърпение очаквах придворната дама. Тя дойде и беше по-стара и по-грозна, отколкото можех да си представя, защото в харема все още живееха всички жени на съпруга на царската майка, както и жените на фараон Ехнатон заедно със своите дойки и придворни дами. Казваше се Мехунефер и по лицето й отгатнах, че има слабост към мъжете и виното. Съгласно задължението си тя заплака, захълца и заскуба косите си пред тялото на великата царска майка, а в същото време аз донесох вино. След като поплака, тя склони да пийне, понеже като лекар я уверих, че в голямата й скръб това щеше да я ободри. Докато пиеше, започнах да я занасям за някогашната й хубост. Стана дума също за деца, за щерките на фараон Ехнатон и най-сетне, правейки се на гламав, аз я запитах:

— Истина ли е, дето разправят, че великата царска майка била единствената сред жените на покойния фараон, която добила мъжка рожба?

Мехунефер уплашено погледна починалата и поклати глава, за да замълча. Аз обаче продължих да й се умилквам, говорех за косите, одеждите и накитите й. Говорех за очите и устните й, докато съвсем забрави да плаче и захласнато ме заслуша. Защото една жена винаги вярва на такива думи, макар добре да знае, че не са истина, и колкото повече остарява и погрознява, толкова по-убедено вярва, понеже просто желае да вярва. Така ние се сприятелихме и когато носачите от Дома на смъртта отнесоха тялото на покойната, Мехунефер най-любезно ме покани в стаята си в харема и ми поднесе вино. От пиенето езикът й все повече се развързваше, тя се освободи от всички задръжки, галеше ме по бузите, наричаше ме хубав момък и ми разказваше разни срамни дворцови истории, за да ме окуражи. Даде ми да разбера също, че великата царска майка често се забавлявала открито с шаманите си, и кикотейки се, добави:

— Страшно чудовище беше царската майка. След смъртта й дишам по-леко, ала още не проумявам вкуса й при наличието на хубави млади египтяни, чиято кожа е обгоряла, мека и с приятен дъх.

Тя подуши рамото и ухото ми, но аз се отдръпнах и рекох:

— Нали великата царица Тейе умееше изкусно да плете тръстики? Нали е истина, че от тях е сплитала малки лодки и нощем ги е пускала надолу по течението?

Думите ми здравата я изплашиха и тя запита:

— Ти пък откъде го знаеш? — Но виното затъмняваше разума й, обзе я желание да се похвали и продължи: — И все пак аз знам повече от теб. Известно ми е, че поне три новородени момченца бяха пуснати като сиромашки деца в малки лодки по течението, понеже, преди да дойде Ейе, оная стара вещица имаше страх от боговете и не искаше да цапа ръцете си с кръв. Едва Ейе я научи да отравя. Но митанската принцеса Тадухипа все искаше да избяга от палата, за да намери момчето си, и умря от плач и тъга по него.

— О, прекрасна Мехунефер — възкликнах аз и я погалих по дебело намацаните бузи, — не се възползувай от младостта и неопитността ми, за да ми разказваш басни, които не са истина. Митанската принцеса не е раждала никакво момче. Ако ли пък е родила, то кога е станало това?

— Не си нито млад, нито неопитен, лекарю Синухе — отвърна тя и се закиска. — Напротив, имаш лукави и коварни ръце, очите ти също са лукави, а най-лукав е езикът ти, който бълва горчиви лъжи в очите ми. При все това, Синухе, лъжите ти са приятни за ухото на една стара жена, та затуй не мога да се въздържа и ще ти разкажа всичко за митанската принцеса. Тя можеше да стане велика царска съпруга, макар че, ако Тейе беше още жива, тези думи можеха да се превърнат в тънка нишка около гърлото ми. И така, Синухе, принцеса Тадухипа беше малко момиченце, когато я доведоха от далечна страна в харема на фараона. Беше малко момиченце и играеше с кукли в харема точно като малката принцеса, за която ожениха Ехнатон и която също умря. Фараон Аменхотеп не посягаше към нея, обичаше я като дете, играеше с нея на кукли и й подаряваше златни играчки. Но Тадухипа растеше и като навърши четиринадесет години, стана хубава мома с тънки, изящни крайници, с тъмни очи, взиращи се в далечни земи, и със светла като пепел кожа като на всички жени от Митани. Тогава фараонът изпълни дълга си към нея, тъй както драговолно го изпълняваше към много жени, независимо от всички сплетни на Тейе, защото в такива неща мъжът трудно се сдържа, докато корените на дървото му още не са изсъхнали. Така посятото за Тадухипа ечемичено зърно покълна, ала не след дълго покълна и ечемиченото зърно за Тейе и тя ликуваше, защото беше родила на фараона само една дъщеря — тази надменна, самонадеяна Бакетамон… исках да кажа Бакетатон, но нали съм стара жена, та езикът ми лесно се преплита.

Тя подкрепи с вино езика си, който ни най-малко не се преплиташе, и словоохотливо продължи:

— Всеки поне малко осведомен знае обаче, че ечемиченото зърно на Тейе водеше началото си от Хелиопол, ала по този въпрос повече не бива да се приказва. Така или иначе, Тейе беше много разтревожена от бременността на Тадухипа и се опитваше да я прекъсне, както неведнъж бе постъпвала с жени от харема на фараона, подпомагана от негърските шамани. В по-предишните години бе пуснала с тръстикови лодки по течението две новородени момченца, без да си има големи главоболия, понеже майките им бяха незначителни наложници на фараона и много се страхуваха от Тейе. Тя ги обсипа с подаръци, така че трябваше да се примирят със съдбата, намирайки до себе си дъщери наместо синове. Обаче съперничеството на митанската принцеса изглеждаше по-опасно — тя беше от царско потекло и имаше приятели, които я закриляха и се надяваха, ако добие син, да измести Тейе като велика царска съпруга. И все пак властта на Тейе и възбудата й, докато покълваше нейното ечемичено зърно, бяха толкова големи, че никой не смееше да й се противопостави. Освен туй Ейе, когото беше довела от Хелиопол, стоеше редом с нея. Затуй, когато митанската принцеса раждаше, приятелите й бяха отпратени и я наобиколиха негърски шамани — уж да облекчават болките й. А когато поискала да види сина си, показали й мъртво момиченце, но тя не повярвала на Тейе. Аз също знам, че роди момче, че беше живо и още същата нощ пое в тръстикова лодка по течението.

Разсмях се с глас и запитах:

— Как пък точно ти си могла да го узнаеш, прекрасна Мехунефер?

Тя пламна, разплиска по брадичката си вино от надигнатата чаша и се озъби:

— В името на всички богове, със собствените си ръце набрах тръстиките, понеже заради бременността си Тейе не искаше да гази във водата!

Думите й ме накараха да настръхна, скочих, разлях виното от чашата си и с крака го разтрих по килима, показвайки уплахата си. Мехунефер ме хвана за ръцете, силом ме дръпна да седна до нея и каза:

— Съвсем нямах намерение да ти разказвам за това и го правя в своя вреда, ала не знам какво у теб ми действува толкоз силно, че сърцето ми не може да скрие никаква тайна, Синухе. Затуй признавам, че именно аз режех тръстиките, а Тейе ги сплиташе на лодка. На слугите си нямаше доверие, а мен ме държеше в подчинение чрез магиите си и чрез собствените ми постъпки, понеже в лудешките си години бях вършила неща, заради които щяха да ме нашарят с камшици и да ме изгонят от златния палат, ако се разчуеха. То пък кой ли в златния палат не върши подобни лудории, за които сега не ми се разказва. Всеки случай държеше ме натясно, та газех във водата и режех тръстики, а тя плетеше лодката в мрака, кискаше се и приказваше безбожни неща, защото беше доволна, че по този начин се е справила с митанската принцеса. Аз пък успокоявах сърцето си с мисълта, че все някой ще намери детенцето, макар да знаех, че това е безнадеждно, тъй като децата, пуснати в тръстикови лодки по течението, или умираха от дневната горещина, или ги разкъсваха крокодили и грабливи птици. А митанската принцеса не се примири с мъртвото момиченце, положено от шаманите до нея, понеже и цветът на кожата му, и формата на главата му се отличаваха от нейните, та не вярваше тя да го е родила. Нали кожата на митанските жени е гладка като кора на плод и има цвят на дим или на белезникава пепел, а главите им са малки и нежни. Затуй тя почна да скърби, плачеше, скубеше косите си и обвиняваше шаманите и Тейе, докато Тейе накара лекарите да й дадат упойващи средства и каза, че се била побъркала от мъка, загдето родила мъртво дете. И фараонът, като всички мъже, повярва на нея, а не на Тадухипа. Оттогава Тадухипа залиня и скоро се помина, но преди смъртта си на няколко пъти се опитва да избяга от златния палат, за да търси момченцето си, и затуй всички повярваха, че тази е причината да й се помрачи разсъдъкът.

Погледнах ръцете си, които в сравнение с маймунските пръсти на Мехунефер бяха светли, а кожата ми имаше цвета на дим. Стъписването и уплахата ми бяха толкова големи, че едва прошепнах:

— Прекрасна Мехунефер, можеш ли все още да си спомниш кога се случи всичко това?

Тя ме погали по врата с тъмните си пръсти и благосклонно каза:

— Ех, млади момко, защо заради такива стари работи пилееш времето си, когато би могъл да го използуваш по-приятно? Понеже не мога да ти откажа нищо, ще ти кажа, че всичко това се случи през двадесет и втората година от царуването на великия фараон, и то през есента, по време на най-големия разлив. Ако те учудва защо си го спомням толкова добре, ще поясня, че фараон Ехнатон се роди същата година, но едва през следващата пролет, по сеитба, след като беше изгрял Сириус. Затуй го помня.

От страшните й думи така се бях вцепенил, че не можех да се отбранявам и дори не усещах нищо, когато с мокри от виното устни докосна бузите ми и керемиденочервеният грим от устата и лицето й се размазва по моето. Прегърна ме и страстно ме притисна, като ме наричаше свое малко биче и гълъбче. Опитвах се разсеяно да я отблъсна, мислите ми бушуваха като море и всичко в мен неудържимо се надигаше срещу потресаващата вест. Защото, ако разказът и беше истинен, тогава в жилите ми явно течеше кръвта на великия фараон, бях еднокръвен брат на Ехнатон и навярно съм щял да стана фараон преди него, ако коварството на Тейе не бе надвило любовта на покойната ми майка. Гледах втренчено пред себе си и ми се струваше, че разбирах защо винаги бях самотен и чужд на земята: сред хората царската кръв се чувствува самотна. Струваше ми се също, че разбирах защо в Митани изпитвах странно усещане и защо според мен сянката на смъртта тегнеше над тази хубава страна.

Но досадната натрапчивост на Мехунефер отново ме върна към действителността и трябваше да напрегна цялата си воля, за да понеса милувките и приказките й, защото нейните ръце и думи ме ужасяваха, както вече ме ужасяваше всичко в златния палат. Разумът все пак ме принуди да я понасям и аз продължих да я наливам с вино, за да се опие още повече и да забрави какво ми е говорила. Ала в пияно състояние тя стана съвсем неудържима, така че накрая се наложи да сипя маков сок във виното й, та да заспи и да се отърва от нея.

Когато най-сетне се измъкнах от стаята й и от харема, навън беше паднала нощ. Слугите и стражите на златния палат ме сочеха с пръст и се кискаха. Предположих, че единствена причина за това са огъващите ми се крака, облещените ми очи и измачканите дрехи. Но у дома Мерит, обезпокоена от закъснението ми, чакаше будна да чуе нещо за смъртта на царската майка. Щом ме видя, тя вдигна ръка към устата си, Мути също вдигна ръка към устата си и двете се спогледаха. Накрая Мути с горчив глас рече на Мерит:

— Не съм ли ти казвала хилядократно, че всички мъже са еднакви и не заслужават доверие?

Бях уморен и исках да остана насаме с мислите си, поради което ядно отсякох:

— Денят ми беше изнурителен и не ми се слуша мърморенето ви. Тогава Мерит присви очи, лицето й помръкна, тя вдигна пред мен сребърното огледало и каза с ненавист:

— Погледни лицето си, Синухе! Никога не съм ти забранявала да се любиш с други жени, но ми се иска поне скришом да го вършиш, за да не нараняваш сърцето ми. Пък и не можеш да твърдиш, че днес на тръгване от дома си бил самотен и печален.

Погледнах се и се уплаших — лицето ми беше омазано с грима на Мехунефер, а устните й бяха оставили червени следи по бузите, шията и слепоочията ми. За да прикрие грозотата и бръчките си, тя се бе гримирала така дебело, че боята по лицето й напомняше мазилка на стена, а в суетата си след всяко отпиване от чашата бе подновявала боята по бледите си устни. Затуй в лицето приличах на чумав и дълбоко засрамен, бързо се избърсах, докато Мерит безпощадно продължаваше да държи огледалото пред мен. След като почистих лицето си с масло, разкаяно казах:

— Скъпа Мерит, позволи ми да ти обясня, защото явно тълкуваш всичко съвсем погрешно.

Тя обаче ме погледна с неприязън и ме сряза:

— Нямам нужда от обяснения, Синухе, и не желая заради мен да мърсиш устата си с лъжи, понеже при вида на омразната ти физиономия никой не може да се заблуди. Сигурно не си предполагал, че ще те чакам будна, та не си се и сетил да заличиш следите от забавлението си. А може би си искал да ми се поперчиш със завоеванията си и да покажеш, че пред теб жените от златния палат се огъват като тръстики? Или просто си се напил като свиня, без изобщо да проумяваш колко неприлично се държиш?

Голям зор видях, докато я успокоя, но от съжаление към нея Мути се разциври, покри лицето си и влезе в кухнята, дълбоко презирайки всички мъже. Наистина видях по-голям зор да успокоя Мерит, отколкото да се отърва от Мехунефер, така че накрая проклех гласно всички жени и казах:

— Мерит, познаваш ме по-добре от всеки друг човек и затуй можеш да ми имаш доверие. Повярвай ми, че ако река, ще ти обясня всичко и ти ще ме разбереш напълно, обаче тайната не е лично моя, а на златния палат, така че за теб ще е по-добре да не я узнаеш.

Но езикът й беше по-остър от жилото на оса, когато иронично отвърна:

— Мислех си, че те познавам, Синухе, ала сега забелязвам, че в сърцето ти има пропасти, за които ни най-малко не бях подозирала. Несъмнено постъпваш правилно, като се застъпваш за честта на някоя жена, и аз няма да любопитствувам за тайната ти — не я споделяй с мен. Но аз съм благодарна на всички богове, че съумях да запазя свободата си и не се съгласих да строша гърне с теб, доколкото изобщо си имал истинско намерение за това. Ех, Синухе, колко глупава съм била да повярвам на лъжовните ти думи, защото навярно същото си нашепвал тази нощ в нечии нежни уши. Затуй по-добре да бях мъртва.

Опитах се да я погаля, за да я успокоя, но тя се отдръпна и каза:

— Не ме докосвай, Синухе! Нали си много уморен, след като цяла нощ си се търкалял в меките палатски постели. Не се съмнявам, че те са по-меки от моята постеля и че в тях ще намериш по-млади и по-хубави жени.

Така ми говореше и покриваше сърцето ми с малки, лютиви рани, докато започна да ми се струва, че полудявам. Едва тогава ме остави на мира, обърна ми гръб и си тръгна, без да ми позволи поне да я съпроводя до „Крокодилската опашка“. Тръгването й щеше да ми се отрази много по-зле, ако сърцето ми не се вълнуваше като море и ако не изпитвах желание да остана насаме с мислите си. Затуй я пуснах да си ходи и предполагам, че беше доста стъписана, загдето не понечих да я възпра.

Цяла нощ будувах в постелята с мислите си, които постепенно се избистряха и чезнеха както винените пари от главата ми, а крайниците ми зъзнеха, понеже до мен нямаше някой да ме сгрява. Долавях тихото ромолене на водния часовник — той никога не спираше хода си и безкрайното време отлиташе край мен, така че се чувствувах далеч от себе си. Рекох си: „Аз, Синухе, съм това, което моите дела са направили от мен, и всичко друго е без значение. Заради една зла жена аз, Синухе, тласнах осиновилите ме родители към преждевременна смърт. Аз, Синухе, все още пазя сребърната лента от косите на моята сестрица Минея. Аз, Синухе, видях мъртвото морско чудовище да се клатушка във водата и раци да късат плътта от лицето на моята възлюбена. Какво значение има кръвта ми, след като всичко това е било написано на звездите още преди деня на моето раждане и на мен ми е било отредено да бъда чужденец на земята? Ето защо за мен спокойствието на Ахетатон е било просто златна измама, а ужасната новина ми е била нужна, за да може сърцето ми да се пробуди от своя унес и да се, убедя, че съм осъден на вечна самота.“

Но с изгрева си иззад източните планини златното слънце за миг прогони всички мрачни сенки на нощта. Човешкото сърце е толкова странно, че аз горчиво се присмях над собственото си бълнуване. Защото дори през онази нощ да бях дошъл с тръстикова лодка и дори опушените й тръстики да бяха стегнати с птицеловни възли, то в ония времена изоставени деца всяка нощ са били пускани да плуват по течението в тръстикови лодки, а от Долната земя са идвали моряци и навярно са научавали прелъстените от тях жени да правят долноземски възли. Никакво доказателство не беше и това, че кожата ми имаше цвят на дим и беше по-светла от тази на народа, тъй като лекарят прекарва живота си на сянка и кожата му избледнява. Не, при ярката дневна светлина не намирах никакво неоспоримо доказателство за произхода си.

Спомних си също, че бях видял великия фараон Аменхотеп на смъртния му одър, без сърцето ми да се развълнува при вида на този умиращ старец. Радвайки се на умелите си ръце, аз, като ученик от Дома на живота, само бях почиствал и подавал на Птахор инструментите му и сърцето ми не трепна, когато отвори черепа на фараона. Ако той наистина е бил мой баща, ако семето му наистина ме е оплодило в утробата на митанската принцеса, тогава сърцето ми непременно трябваше да трепне, когато го видях за първи път през нощта на неговата смърт. Но у мен не се беше обадило никакво синовно чувство — във фараона виждах само един стар, умиращ мъж, независимо от всичката му власт. Мислех си, че ако мургавите негърски пръсти на царица Тейе ме бяха държали в нощта на моето раждане и ме бяха тласнали към гибел с тръстиковата лодка, тогава сърцето ми трябваше да изтръпва при срещите ни. Но аз винаги я бях гледал само с любопитство, а преди смъртта й бяхме разговаряли, без в сърцето ми нещо да се опълчи срещу нея. Така размишлявах и за мен тези мисли бяха по-достоверни от всички доказателства на очите и разума, поради което реших да си втълпя, че съм сънувал, и прогоних от ума си този кошмар за моя произход.

Затуй се измих и се облякох, а Мути, със зачервени от плач очи и с дълбоко презрение към мъжката ми особа, ми поднесе бира и солена риба. Накарах да ме отнесат в Дома на живота, където преглеждах пациенти, но не попаднах на нито един случай, налагащ отваряне на черепа. От Дома на живота минах покрай запустелия храм и чух тлъстите гарвани да грачат по ръба на покрива над каменните решетки на горните прозорци.

Лястовица се стрелна край мен в посока към светилището на Атон, последвах я и влязох в светилището, където жреци пееха химни за Атон и му принасяха в жертва тамян, плодове и пшеница. Този храм не беше пуст, а пълен с хора, те слушаха химните, вдигаха ръце в прослава на Атон и жреците ги поучаваха в истината на фараона. Това все пак не бе много показателно, защото Тива беше голям град и в него нямаше място, на което да не се скупчваха тълпи любопитни. Лястовицата отново се стрелна пред мен и ме отведе при издяланите от камък изображения по стените на храма, където от десет каменни колони ме гледаше страшният екзалтиран лик на фараон Ехнатон. Така се озовах пред едно изображение, което бе издялано по модното изкуство и показваше великия фараон Аменхотеп, седнал на царския престол, стар и болен, с приведена от тежестта на короната глава, а до него — царица Тейе. Открих също всички изображения на царското семейство и се загледах в онова, на което митанската принцеса Тадухипа принасяше жертва на египетските богове, но първоначалният надпис тук беше изличен, а според новия тя принасяше жертва на Атон, въпреки че по нейно време той още не е бил почитан в Тива.

Това изображение бе издялано по правилата на старото изкуство, принцесата беше представена като млада, хубава жена, още почти девойка, с царско покривало на главата, с тънки, изящни крайници и прелестна глава. Разглеждах я дълго, а лястовицата се стрелкаше над мен с възторжено цвърчене. Дълбока покруса разтърси изнурения ми от размисли и будуване дух, сведох глава и заплаках над участта на тази самотна, дошла от чужда земя девойка. Заради нея ми се искаше да бъда не по-малко красив, но крайниците ми бяха отпуснати и затлъстели, под лекарската перука главата ми оплешивяваше, мислите бяха набраздили челото ми, а лицето ми беше подпухнало от охолния живот в Ахетатон. Не, сравнявайки се с нея, аз не можех да си представя, че съм неин син, ала душата ми все пак беше развълнувана и аз оплаквах самотата й в златния палат на фараона, докато лястовицата възторжено кръжеше над главата ми. Спомних си красивите постройки и печалните жители на Митани, спомних си също прашните пътища и глинените хармани на Вавилон и почувствувах, че младостта завинаги се бе изнизала покрай мен и че зрелите ми години бяха потънали в тинята и застоялата вода на Ахетатон.

Така денят превали, свечери се, аз слязох до пристанището и свърнах в „Крокодилската опашка“ да похапна и да се сдобря с Мерит. Но тя ме посрещна враждебно, отнасяше се към мен като към непознат, поднесе ми вечеря и застана встрани от столчето ми, като ме гледаше извънредно хладно. Щом се нахраних, запита:

— Срещна ли се с любимата си?

Раздразнено й отвърнах, че не съм ходил на никакви срещи, ами съм упражнявал професията си в Дома на живота и съм прескочил до светилището на Атон. За да подчертая възмущението си, аз й описах подробно всяка своя крачка през деня, но тя през цялото време ме гледаше подигравателно. Като свърших, рече:

— Не съм и мислила, че си ходил по жени. Нощес си се пренапрегнал, та едва ли имаш повече сили, какъвто си плешив и дебел. Исках само да кажа, че любимата ти дойде да те търси тук и аз я препратих в Дома на живота.

Скочих така необуздано, че столчето ми се катурна, и извиках:

— Какво значи това, безумнице?

Мерит оправи косата си, усмихна се подигравателно и повтори:

— Действително, любимата ти дойде тук да те търси. Беше се нагласила като за годеж, окичена с лъскави накити и намазана като маймуна, а помадата й миришеше чак до реката. Каза да ти предам поздрави и остави писмо, в случай че не те намери. Но от сърце те моля да я предупредиш повече да не стъпва тук, защото това заведение е почтено, а тя се държи като съдържателка на публичен дом.

Подаде ми писмото, което не беше запечатано, и аз с разтреперани ръце го разгърнах. Докато четях, кръвта ми се вдигна в главата и сърцето ми тревожно заби, защото Мехунефер ми беше написала следното:

„Поздрав на лекаря Синухе от сестрицата на неговото сърце Мехунефер, настоятелка на игленицата в златния палат на фараона. Мое малко биче, сладко мое гълъбче Синухе! Събудих се самотна в постелята си с болки в главата, но болката в сърцето ми беше по-голяма от главоболието, тъй като постелята ми беше празна, теб те нямаше и усещах единствено дъха от твоята помада по ръцете си. Да бях аз дрехата, обгърнала бедрата ти, да бях дъхът помаден в твоите коси, да бях аз виното в устата ти, Синухе! Търсейки те, наредих да ме носят от къща на къща и не ще си отдъхна, преди да те намеря, защото при мисълта за теб мравки полазват по тялото ми и очите ми копнеят за твоите. Знам, че си плах, но не се стеснявай да ме навестиш, тъй като в златния палат вече всички знаят тайната ми и прислугата те има за свой. Ела при мен, щом можеш, ела с крила на птица, любими, защото сърцето ми изнемогва без теб. Ако ти не дойдеш, ще долетя при теб по-бързо от птица. Поздрав от Мехунефер сестрицата на твоето сърце.“

Прочетох тези ужасни брътвежи няколко пъти, без да се осмеля да погледна Мерит, докато тя дръпна писмото от ръцете ми, счупи летвичката, около която беше навито, скъса папируса и го стъпка, казвайки гневно:

— Ако беше млада и хубава, бих могла донякъде да те разбера, Синухе, но тя е стара, сбръчкана и грозна като мях, макар че боядисва лицето си като глинена стена. Чудя ти се на ума, Синухе. Нима блясъкът на златния палат дотолкова те е замаял, че виждаш всичко наопаки? С поведението си ставаш за смях на цяла Тива, че и мен ме правиш за смях.

Разкъсах дрехите си, раздрах гърдите си с нокти и извиках:

— Ужасна глупост сторих, Мерит, ала имах причина и не подозирах, че ще получа такова страшно наказание. Изпрати да намерят гребците ми и да ги извикат, защото трябва да се махна оттук. Иначе оная кошмарна старица ще дойде и ще ме изнасили, без да мога да й се противопоставя. Не ще и съмнение, че ще долети по-бързо от птица, както го е написала.

Мерит прозря болката и объркването ми и според мен най-сетне повярва, че не съм имал нищо с Мехунефер, защото ненадейно се разсмя, смееше се от сърце, хубавата й снага се запревива и накрая тя задъхано каза:

— Нека ти е за урок, Синухе, та да бъдеш по-предпазлив с жените. Да запомниш, че жените са чуплива стока. А лично аз знам какъв изкусител си, драги ми Синухе. — Давайки си вид на примирена, тя безжалостно ми се присмя: — Предполагам, че по ти допада постелята на тази изискана дама, която има зад гърба си поне два пъти по-дълга практика в любовта от мен, така че изобщо не мога да се меря с нея. Сигурно заради нея подло ме зарязваш.

Объркването ми беше толкова голямо, че я отведох в някогашната медникарска къща и й разказах всичко. Разказах й загадката на моето раждане и онова, което с хитрост бях узнал от Мехунефер, разказах й също защо не исках да повярвам, че произходът ми има нещо общо със златния палат и с митанската принцеса. Докато ме слушаше, тя стана сериозна и вече не й беше до смях. Дълго гледа втренчено покрай мен и тъгата в дъното на очите й ставаше все по-дълбока. Накрая ме погали по слепоочието и каза:

— Сега вече разбирам много неща, Синухе. Разбирам онова, което по-рано не можех да прозра в теб. Разбирам защо самотата ти безмълвно ме привлече, когато те видях за първи път, и защо погледът ти ме разнежи. Аз също си имам тайна и тези дни доста се изкушавах да ти я разкажа, ала сега съм радостна и благодарна на боговете, че не го сторих. Тайните са опасно бреме, така че по-добре е човек сам да си го носи, отколкото да го споделя с другиго. Доволна съм все пак, че ми разказа всичко. Но както спомена, по-разумно е да не измъчваш сърцето си с нещо, което може би изобщо не се е случило. Забрави го, сякаш е било сън, и аз също ще го забравя.

Любопитството ми се събуди и аз я запитах за нейната тайна, но тя не пожела да ми я разкаже, допря устни до бузите ми, обгърна с ръка шията ми и изхлипа. После каза:

— Останеш ли в Тива за теб няма отърване от тази жена. В страстта си Мехунефер всекидневно ще те преследва и животът ти ще стане непоносим. Срещала съм подобни жени и знам каква напаст могат да бъдат. Впрочем ти сам си си виновен — наговорил си й какво ли не, и то с цялото си умение. Затуй най-добре ще е да се върнеш в Ахетатон. Нали бездруго извърши необходимите ти трепанации и нищо наложително не те задържа тук. За по-сигурно преди тръгване й напиши писмо и й внуши да те остави на мира. Иначе ще те последва и какъвто си безпомощен, ще вземе да строши гърне с теб, а такава орисия не ти пожелавам.

Съветът й беше уместен, та накарах Мути да събере нещата ми и да ги стегне в денкове, а робите пратих да свикат гребците от пристанищните бирарии и публични домове. В същото време съчиних писмото и понеже не исках да засегна Мехунефер, написах следното вежливо послание:

„Царският трепанатор Синухе поздравява Мехунефер, настоятелката на игленицата в тиванския златен палат. Приятелко моя, съжалявам много, ако моята пламенност те е заблудила относно сърцето ми. То вече принадлежи на друга и не бива повече да се срещаме, тъй като една среща с теб може да ме вкара в грях. Затуй заминавам и никога вече няма да се видим, но се надявам да запазиш приятелски спомен за мен. Заедно с това писмо ти изпращам кана с напитка, наричана «крокодилска опашка». Надявам се тя да облекчи тъгата, която може би ще те обземе, но те уверявам, че е излишно да тъгуваш по мен — аз съм стар, отпуснат, досаден мъж, от когото жена като теб едва ли би получила удовлетворение. Радвам се извънредно, че по този начин предвардвам двама ни от грях, и повече не смятам да се срещаме. Че ще бъде така, искрено се надява твоят верен приятел Синухе, царският лекар.“

Мерит прочете написаното, поклати глава и каза, че звучало твърде меко. Според нея трябвало да бъда по-остър и да кажа, че е стара грозотия и че натрапчивостта й ме е накарала да избягам, за да се избавя от нея. Такива неща не бях в състояние да напиша на една жена и след кратък спор Мерит се съгласи да сгъна и запечатам писмото, макар че не преставаше да клати глава в злокобно предчувствие. Изпратих един роб да го отнесе в златния палат заедно с кана вино, за да съм сигурен, че поне тази вечер Мехунефер няма да ми досажда. Предполагах, че по този начин съм се отървал от нея, и облекчено въздъхнах, но да предполагаш и да си уверен не е все едно.

Така се бях залисал в тревогите си, че изобщо бях забравил за Мерит и за копнежа ми по нея. Но когато писмото замина и Мути се зае да стегне кутиите и сандъчетата ми в денкове, погледът ми спря върху Мерит и неописуема скръб изпълни сърцето ми при мисълта, че заради собствената си глупост се лишавах от нея — а нищо не ми пречеше да остана още известно време в Тива. Мерит също беше потънала в размисъл и ненадейно запита:

— Обичаш ли децата, Синухе?

Въпросът й съвсем ме обърка, тя ме погледна в очите, усмихна се печално и каза:

— Не се стряскай, Синухе! Нямам намерение да ти раждам деца. Обаче една моя приятелка, която има четиригодишен син, често ми споменава колко хубаво щяло да бъде, ако на момчето й се удаде да попътува с кораб по реката, да види зелени ливади, разлюлени ниви, водни птици и добитък, наместо да гледа все прашните улици, котките и кучетата на Тива.

— Да не би да ми предлагаш да взема на кораба си палавника на някоя твоя приятелка, та да нямам мира и през цялото време със свито сърце да внимавам да не падне във водата или да не напъха ръката си в устата на някой крокодил? — запитах крайно обезпокоен.

Мерит ме изгледа с усмивка, ала в дъното на очите й се таеше печал и тя отвърна:

— Ни най-малко не искам да ти създавам тревоги, но едно пътуване по реката би се отразило добре на момчето. Държала съм го на ръце, когато го обрязваха, и сам разбираш, че имам задължения към него. Естествено смятах да го придружавам, за да го пазя да не падне във водата, и по такъв начин щях да имам безспорен претекст да отпътувам с теб. Но няма да предприема нищо мимо волята ти и затуй нека забравим този разговор.

Като чух това, аз възкликнах от радост, плеснах с ръце над главата си и извиках:

— При това условие съм съгласен да поведеш дори цялата детска градина при храма, ако пожелаеш! Честно ти казвам, днес за мен е ден на голяма радост! Толкова съм завеян, че не се и сетих за възможността да ме последваш в Ахетатон. А и на доброто ти име няма да навреди, щом си с дете и то ти служи за предлог да пътуваш по реката.

— Именно, Синухе — отвърна тя със заядливата усмивка на жените, когато мъжете не се досещат за нещо, — Именно, доброто ми име няма да пострада, щом съм с дете и ти ме закриляш. Сам го рече. Ех, колко глупави са мъжете! Но нека ти е простено.

Понеже изпитвах голям страх от Мехунефер, тръгването ни беше припряно. Отплавахме на разсъмване, когато небето побеляваше преди изгрева. Мерит донесе детето на кораба заспало и увито в завивка. Майка му не го изпрати, а много ми се искаше да видя жената, дръзнала да наименува момчето си Тот, защото хората рядко се осмеляват да дават на децата си имена на богове. При това Тот е бог на писмеността и на цялата човешка и божествена мъдрост, така че дързостта на тази жена беше неимоверна. Момченцето спеше невинен сън в скута на Мерит, без да усеща бремето на своето име, и се пробуди едва когато се бяхме спуснали далеч по течението и стражите на Тива изчезнаха от погледа, а жаркото слънце печеше над реката. Беше хубаво, пълничко и мургаво дете с черен и мек като коприна перчем, не се боеше от мен и дойде да го прегърна. Приятно ми беше да го държа в обятията си, защото беше кротко дете, не риташе и не се дърпаше, ами ме гледаше с тъмни, замислени очи, сякаш малката му главица вече умуваше над всички загадки на познанието. Кротостта му ме накара да го обикна — сплитах му лодчици от тръстика, давах му да си играе с лекарските ми принадлежности и да помирисва различни церове, понеже дъхът им му харесваше и охотно пъхаше нослето си във всяка съдинка.

Детето не ни създаваше грижи на кораба — не се случи нито да падне във водата, нито да пъхне ръчичка в устата на крокодил, нито да счупи тръстиковите ми пера. Пътуването беше ведро и блажено, защото бях с Мерит, тя всяка нощ лежеше до мен в постелята ми, а недалеч от нас малкият дишаше равномерно в съня си. Блажено пътуване беше — до сетния си ден ще си спомням шумоленето на тръстиките от вятъра и вечерите, когато изкарваха добитъка на водопой по брега. Имаше мигове, когато сърцето ми преливаше от щастие, както от зрял плод бликва сок, и веднъж казах на Мерит:

— Любима моя Мерит, хайде да строшим гърне и да заживеем завинаги заедно! Вероятно някога и син ще ми родиш като този малък Тот, защото тъкмо ти можеш да ме дариш с такова мило, мургаво и кротко момче като него. Досега действително не съм копнял за деца, но младостта ми вече отмина, кръвта ми не е така буйна и като гледам малкия Тот, много ми се иска да си имаме дете, Мерит.

Тя обаче сложи ръка върху устните ми, извърна глава и тихо каза:

— Не говори безсмислици, Синухе. Нали знаеш, че съм израсла в кръчма, а и навярно вече не мога да имам деца. Освен туй по-добре ще е ти, който носиш съдбата си в своето сърце, да бъдеш сам, за да можеш да уреждаш живота и делата си по сърце, без да си обвързан с жена и дете. Това го прочетох в очите ти още в деня на първата ни среща. Не, Синухе, не ми говори така, защото думите ти ме сломяват и ще заплача, а сега, когато изпитвам щастие, не искам да плача. Другите изграждат съдбата си сами и се обвързват с хиляди нишки, докато твоята е в сърцето ти и е по-възвишена от моята. Но аз също обичам много този малчуган, предстоят ни още много ясни и горещи дни по реката, та затуй нека си представим, че сме строшили гърне, че сме мъж и жена и Тот е наш син. Ще го науча да ти вика татко, а на мен — майко, без това да му навреди, понеже е още малък и бързо забравя. По този начин ще си откраднем от боговете един малък наш живот за през тези дни. Затуй нека никаква скръб, никаква грижа за бъдещето да не помрачава радостта ни.

И аз заглуших всички мрачни мисли в главата си, затворих очите си за нищетата в Египет, за гладуващите в крайбрежните села и живеех ден за ден, докато плавахме надолу по течението. Малкият Тот обгръщаше шията ми, притискаше бузи о моите и ми викаше татко, а на мен ми беше драго да държа крехкото му телце в обятията си. Всяка нощ косите на Мерит ме галеха, усещах дъха й върху бузата си, тя отпускаше ръцете си в моите, беше ми приятелка и никакви кошмари не ме измъчваха. Така дните отминаваха като сън, изнизваха се с бързината на дихание и отлитаха безследно. За ония дни няма да разказвам повече, защото спомените за тях дращят гърлото ми като трици и влагата от очите ми размазва буквите. Човек не би трябвало никога да бъде прекалено щастлив, защото няма нищо по-мимолетно и по-преходно от човешкото щастие.