Мика Валтари
Синухе Египтянина (31) (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))

2

Земята, управлявана от Вавилон, носи различни имена според населението, което я обитава — Халдея или пък Касития. Аз я наричам Вавилония, та всеки да знае за коя страна става дума. Тя е плодородна, прорязана от напоителни канали и равна докъдето погледът стига. По-различна е от Египет, както и всичко друго в нея е по-различно. Египтянките например мелят житото коленичили на земята, като въртят кръгъл камък, а вавилонските жени седят и стриват зърното между два камъка, което е далеч по-изморително.

В тази страна растат малко дървета — толкова малко, че отсичането на дърво се смята за престъпление спрямо хората и боговете и се наказва от закона. Който пък засажда дръвчета, си спечелва благоволението на боговете. Жителите на Вавилония са по-дебели и по-затлъстели, отколкото другаде. Ядат трудносмилаеми тестени храни и като всички пълни хора много обичат да се смеят. При тях видях една птица, наричана кокошка, която не можеше да лети, а живееше със стопаните си и от благодарност всеки ден им снасяше по едно яйце, голямо почти колкото крокодилското. Казвам го, макар че никой няма да ми повярва. Поднасяха ми такива яйца, смятани от вавилонците за голям деликатес, но аз не се осмелих да ги опитам — сигурното си е сигурно, та се задоволявах с ястия, които познавах или поне знаех как се приготвят.

Жителите на страната казваха, че Вавилон бил най-старият и най-големият град на света. Не им вярвах, понеже знаех, че от всички градове Тива е най-старият и най-големият. И днес още твърдя, че на света няма друг град като Тива, но трябва да призная, че Вавилон ме изненада с величието и богатството си, защото още градските стени се издигаха страшни и високи като планина, а кулата, построена от вавилонците в чест на техния бог, стърчеше до небето. Сградите бяха по на четири и пет ката, така че хората живееха един над друг и един под друг. Никъде, даже и в Тива, не бях виждал такива богати и разкошни дюкяни и такова изобилие на стоки, както в търговските къщи към храма.

Вавилонците почитаха бога Мардук, а в чест на Ищар бяха построили порта, по-висока от входа към храма на Амон, облицована с пъстри гледжосани тухли, които образуваха фигури и отразяваха ослепително слънчевата светлина. От тази порта по широк път се стигаше до кулата на Мардук, изградена стъпаловидно на много катове, по които пътят водеше до върха й. Той се възземаше съвсем леко и беше толкова широк, че по него можеха да се движат успоредно няколко колесници. Най-отгоре на кулата живееха звездобройците, които знаеха всичко за небесните тела, изчисляваха движението им и предсказваха благоприятните и неблагоприятните дни, та всеки да урежда живота си съобразно с тях. Говореше се, че умеели да предричат бъдещето на хората, ако човек знае точния ден и час на раждането си. Колкото и да ми се искаше, аз не можех да се възползувам от умението им — нали не знаех кога точно съм роден.

От хранилището на храма срещу глинените плочки можех да получа колкото пожелая злато, поради което се настаних в огромна странноприемница до портата на Ищар. Беше сграда на няколко ката, по чийто покрив растяха овощни дървета и миртови храсти, бълбукаха потоци и рибки скачаха в басейни. В тази странноприемница отсядаха знатни люде, дошли в града от именията си, ако нямаха собствена къща във Вавилон, в нея живееха също чуждоземните посланици. Дебели килими покриваха пода на стаите й, одрите бяха застлани с меки кожи, а стените — украсени с пъстри, весели и лекомислени изображения от гледжосани тухли. Сградата се именуваше „Вила Ищар“ и като всичко забележително във Вавилон беше собственост на кулата на бога Мардук. Мисля, че ако се преброяха всичките й стаи, обитатели и слуги, то само в нея живееха толкова хора, колкото е цял квартал на Тива, макар че това ще се стори невероятно всекиму, който не е отсядал там.

Няма друго място на света, където могат да се видят толкова различни хора и по улиците да се чуят едновременно толкова много езици, както във Вавилон. Жителите му казват, че всички пътища водели към Вавилон и че той бил средоточието на света. Те дори уверяват, че страната им не се намирала на края на света, както се смята в Египет, а че на изток, зад планините, имало могъщи държави, откъдето въоръжени кервани донасяли понякога във Вавилон чудни стоки, платове и скъпи чупливи съдове. Трябва да добавя още, че във Вавилон видях теснооки хора с жълти лица, без да са ги боядисвали. Занимаваха се с търговия и продаваха платове, тънки като царски лен, но още по-гладки и преливащи във всички цветове като чисто дървено масло.

Вавилонците преди всичко са търговци и нищо не уважават повече от търговията, така че дори боговете им правят сделки помежду си. По тази причина те не обичат войната, а плащат на наемници. Стени издигат само за да бранят търговията си, и желаят пътищата да са отворени към всички народи по всички земи. Желаят го обаче само затова, защото знаят, че са най-добрите търговци и от търговията извличат по-голяма облага, отколкото от войната. И все пак те се гордеят с войниците, които вардят градските стени и храмовете им и всеки ден маршируват с лъщящи от злато и сребро шлемове и нагръдници до портата на Ищар. Дръжките на мечовете и остриетата на копията им са позлатени и посребрени, за да олицетворяват тамошното богатство. И разпитват: „Чужденецо, виждал ли си някога такива воини и такива бойни колесници?“

Царят на Вавилония беше голобрад юноша, който, сядайки на престола, трябваше да си окачва изкуствена брада. Казваше се Бурабуриаш и обичаше играчките и забавните истории. От Митани името ми се бе разнесло до Вавилон, така че, когато се настаних във „Вила Ищар“ и наминах в храма да поговоря с жреците от кулата и с лекарите, един вестоносец ми предаде поръка от царя да го посетя. Каптах по навик се разтревожи и каза:

— Не отивай, господарю! По-добре да бягаме оттук, защото от царете нищо хубаво не иде.

— Ти си глупак — отвърнах аз. — Забрави ли, че със себе си сме взели скарабея?

— Скарабеят си е скарабей — рече той. — Съвсем не съм го забравил, обаче предпазливостта е за предпочитане. Нека не подлагаме търпението му на изпитание. Но щом твърдо си решил да отидеш, не мога да те спра и ще дойда с теб, та поне заедно да умрем. Ако ли пък някога, колкото и невероятно да е, се върнем в Египет, ще разказвам как съм се проснал по корем пред царя на Вавилония. Трябва да съм луд, за да не се възползувам от предлагащата ми се възможност. Все пак, ако ще ходим, редно е да държим на достойнството си и ти трябва да поискаш да ни вземат с царски паланкин, само че не днес, защото според поверието е тази страна днешният ден е лош. Продавачите са затворили дюкяните си, хората почиват по домовете си и никой не работи, понеже днес е седмият ден на неделята и всяка работа, така или иначе, би била обречена на несполука.

Замислих се и реших, че Каптах е прав. Макар за египтяните всички дни да са еднакви, като се изключат обявените от звездобройците за лоши, възможно бе в тази страна дори за един египтянин всеки седми ден да бъде недобър. Сигурното беше за предпочитане пред несигурното, поради което казах на царския слуга:

— Ти навярно ме смяташ за глупав чужденец, щом искаш да се явя пред царя в ден като днешния. Ще дойда утре, ако твоят цар изпрати да ме вземат с паланкин. Аз съм почитан човек и нямам желание да застана пред него с магарешки нечистотии по пръстите на краката си.

— Боя се, скверни египтянино, че за тези си думи ще се озовеш пред царя, но тогава отзад ще усещаш гъдела на острите копия — рече слугата и си тръгна, ала явно изпитваше уважение към мен, защото на другия ден дойдоха да ме вземат от „Вила Ищар“ с царски паланкин.

Оказа се обаче, че това беше един от обикновените паланкини, с каквито в палата носеха търговци и хора от простолюдието да показват накити, пера и маймунки. Ето защо Каптах невъздържано извика на носачите и глашатая:

— Сет и всички дяволи да ви поразят и дано Мардук прати скорпиони да ви нажилят! Махайте се оттук! За моя господар е недостойно да сяда в такъв раздрънкан сандък.

Носачите се стъписаха, а глашатаят заплаши Каптах с пръчката си. Пред странноприемницата се насъбра тълпа от хора, които се смееха и подвикваха:

— Любопитни сме да видим твоя господар, комуто царският паланкин не е достатъчно изискан!

Каптах обаче нае големия паланкин на странноприемницата, носен от четиридесет яки роби. В него настаняваха пътуващите с важни поръчения посланици на великите държави, както и чуждоземните божества, когато удостояваха града с посещението си. Смехът сред тълпата секна, щом слязох от стаята си, загърнат в одежда с втъкани златни и сребърни фигури, подхождащи на лекарската ми професия. Златото и скъпоценните камъни по яката ми искряха на слънцето, златните огърлици на врата ми подрънкваха, а зад мен роби от странноприемницата носеха украсените със слонова кост кутии от абаносово и кедрово дърво, в които държах лековете и инструментите си. Хората наистина престанаха да се смеят, покланяха ми се доземи и си шепнеха:

— По мъдрост този човек сигурно е равен на малките божества. Нека го последваме до палата.

Така паланкинът потегли към палата, следван от многобройна тълпа. Най-отпред Каптах яздеше на бяло магаре, по чийто оглавник дрънкаха сребърни звънчета. Но не заради себе си си придавах тази важност, а заради Хоремхеб, който ми беше дал много злато и моите очи бяха станали негови очи, а ушите ми — негови уши.

Стражите пред портите на палата разгониха с копия тълпата, вдигнаха щитовете си и с тях образуваха стена от злато и сребро, крилати лъвове охраняваха пътя, по който паланкинът ми бе внесен във вътрешния двор на палата. Там ме пресрещна старец, чиято брада бе обръсната като на учен. На ушите му блестяха златни халки, а бузите му бяха провиснали мрачно. Изгледа ме неприязнено и се обърна към мен с думите:

— Черният ми дроб се гневи на целия смут и празен шум, който вдигаш с пристигането си. Владетелят над четирите края на света вече се пита какъв е този човек, който идва тогава, когато е удобно нему, а не когато е удобно на царя, и който пристига с такъв гръм и трясък.

— Старче — рекох аз, — в ушите ми думите ти са като бръмчене на муха, ала все пак ще те попитам кой си ти, та смееш да ме заговаряш по този начин.

— Аз съм придворният лекар на владетеля над четирите края на света и първият сред неговите лечители — отговори той. — А що за измамник си ти, който идваш да измъкнеш с хитрините си злато и сребро от царя? Не забравяй, че ако в благоразположението си той ти даде щемпеловано сребро или злато, ти си длъжен да ми отстъпиш половината от него!

Тогава му казах:

— Твоят черен дроб ни най-малко не ме вълнува и изобщо по-добре щеше да бъде, ако се беше обърнал към моя слуга, който има за задача да ме варди от изнудвачи и хапещи гадини. Но тъй като си стар човек и не можеш да промениш нрава си, иска ми се да бъда твой приятел. Ето защо ще ти подаря тези златни гривни от ръката си, та да разбереш, че за мен златото и среброто нямат по-голяма стойност от прахта под краката ми и че съм дошъл тук да събирам не злато, а знания.

Подадох му златните гривни и той онемя от учудване. Затуй не възпря Каптах да ме последва и ме отведе при царя. Цар Бурабуриаш седеше на меки възглавници в просторно помещение, чиито стени блестяха с пъстротата на гледжосаните тухли. Той беше просто едно разглезено момче, което седеше, подпряло бузата си с ръка. До него лежеше лъв, който при появата ни изръмжа глухо. Старецът се просна по корем, за да отрие с уста пода пред царя. Каптах последва примера му, но когато лъвът изръмжа, той като жаба подскочи на четири крака и изпищя от уплаха. При тая гледка царят се закиска, катурна се назад върху възглавниците и се запревива от смях. Каптах ядосано занарежда:

— Изведете тази дяволска гадина оттук, преди да ме е ухапала! По-страшен звяр през живота си не съм виждал, а ръмженето му прилича на трясъка на бойните колесници по площада на Тива, когато гвардията, още неизтрезняла след някой празник, потегля на учения…

Той приседна, отбранително протегнал ръце. Лъвът се надигна и се прозя продължително, а когато устата му се затвори, зъбите му така силно изтракаха, както капакът на раклата в храма, поглъщайки подаянието на някоя вдовица.

От смях на царя сълзи му потекоха. След туй обаче отново си спомни за болките, изохка и притисна длан към бузата си, която така беше отекла, че наполовина закриваше окото му. Той сбърчи вежди, старецът го погледна и побърза да доложи:

— Ето го твърдоглавия египтянин, който не се подчини на заповедта ти да дойде вчера. Достатъчна е една твоя дума, и аз ще накарам стражите да прободат с копията си черния му дроб.

Царят обаче го ритна и каза:

— Сега не е време за празни приказки. Нека този човек ме излекува бързо, защото болките ми са непоносими и се боя, че ще ме уморят. Колко нощи вече не съм мигвал и откога не съм ял нищо друго освен горещ бульон.

Старецът започна да се вайка, заудря чело в пода и извика:

— Владетелю над четирите края на света, нали направихме всичко, за да те излекуваме! В светилищата принасяхме в жертва челюсти и зъби, удряхме барабаните и надувахме рогове, танцувахме пред теб в червени мантии, за да прогоним злия дух, който се е вселил в челюстта ти. Повече не можехме да сторим, понеже ти не ни разреши да се допрем до твоята челюст и да ти помогнем. Не вярвам този скверен чужденец да е по-способен от нас.

Тогава се обадих:

— Аз съм Синухе, Египтянина, Този, който е самотен, Сина на дивото магаре. Без дори да те преглеждам, виждам, че отокът на бузата ти е причинен от кътник, който не си дал да бъде почистен или изваден навреме, както твоите лекари вероятно отдавна са те съветвали. Такова страдание се среща при деца и страхливци, но не подхожда на владетеля над четирите края на света, пред когото народите треперят и даже лъвът свежда глава, както виждам със собствените си очи. Ала аз знам, че изпитваш големи болки, и на драго сърце искам да ти помогна.

С ръка на бузата, царят рече:

— Думите ти са дръзки и ако бях здрав, сигурно щях да накарам да изтръгнат наглия ти език и да прободат черния ти дроб. Сега обаче не му е времето. Излекувай ме бързо, и аз ще те възнаградя богато. Но ако ми причиниш болка, незабавно ще наредя да те погубят.

— Нека бъде волята ти — отвърнах аз. — Мен ме закриля едно малко, но извънредно могъщо божество. Негова е заслугата, че не дойдох още вчера, защото идването ми щеше да бъде напразно. Сега и без преглед забелязвам, че подутината ти е узряла за разрязване. Ако искаш, ще го сторя, ала от болки боговете не могат да опазят дори един цар. Все пак облекчението ти ще бъде толкова голямо, че след туй изобщо няма да си спомняш за болката. Уверявам те също така, че ще я направя толкова незначителна, колкото е по силите на един човек.

Притиснал ръка към бузата си, царят за миг се поколеба и ме изгледа със свити вежди. При добро здраве той несъмнено беше красив юноша, макар и много самонадеян, и аз изпитах симпатия към него. Той долови погледа ми и накрая каза раздразнено:

— Прави, каквото ще правиш, само че бързо!

Старецът се завайка и заудря чело в пода, но аз не му обърнах внимание. Наредих да сгреят вино, в което сипах упойващо средство, и го дадох на царя да го изпие. Подир малко той се ободри и заяви:

— Болките намаляват и да не си посмял да се доближиш с клещите и ножовете си!

Но моята воля беше по-силна от неговата. Накарах го да отвори уста, стиснах главата му под мишницата си и разрязах подутината на челюстта му с нож, пречистен с донесения от Каптах огън. Впрочем той вече не беше от свещения огън на Амон, който Каптах в небрежността си бе оставил да загасне, докато пътувахме по реката. Чрез триене Каптах бе разпалил новия огън в стаята ми в странноприемницата, вярвайки наивно, че скарабеят ни е могъщ като Амон.

При допира на ножа царят изпищя, лъвът се изправи, изрева и със святкащи очи размаха опашка. Но царят имаше достатъчно грижи, докато изплюваше гнойта, изтичаща от венеца му. Изпитваше голямо облекчение и аз му помагах, притискайки леко бузата му. Той плюеше и плачеше от радост.

— Египтянино Синухе, ти си благословен човек, макар че ми причини болка — каза той и пак плю.

— Аз също можех да го сторя не по-лошо, че дори и по-добре от него — обади се старецът, — ако само беше разрешил да се докосна до святата ти челюст. А най-добре щеше да го извърши твоят зъболекар.

За голямо негово учудване аз потвърдих думите му:

— Старецът казва истината. Той щеше да го стори не по-лошо от мен, а най-добре би се справил твоят зъболекар. Само че тяхната воля не е била така силна, както моята. Затуй на тях не им се е удало да те избавят от мъките. Без да се бои за себе си, лекарят трябва да се осмели да причини неизбежна болка дори на царя. Те са се бояли, а пък аз не се побоях, защото всичко ми е все едно. Ако имаш желание, спокойно можеш да накараш войниците си да прободат черния ми дроб, след като те излекувах.

Царят плю, притисна бузата си и пак плю. Но бузата вече не го болеше и той каза:

— Още не бях чувал някой да говори като теб, Синухе. Ако казваш истината, тогава не си струва войниците ми да пробождат черния ти дроб — каква ще бъде ползата, щом на теб ти е все едно. Но ти действително ми донесе голямо облекчение, поради което ти прощавам дързостта. На твоя слуга също му прощавам, че видя как държиш главата ми под мишницата си и чу как викам. Прощавам му, защото след толкова време отново ме разсмя с необикновения си скок. — Обръщайки се към Каптах, той добави: — Подскочи още веднъж!

— Това е под достойнството ми — намръщи се Каптах.

— Ще видим — усмихна се Бурабуриаш и повика лъва. Той се надигна, изтегна тялото си, така че ставите му изпукаха, и с умните си очи погледна своя господар. Царят посочи Каптах и лъвът лениво закрачи към него, размахвайки опашка. Приковал поглед в хищника. Каптах заотстъпва. Лъвът раззина уста и издаде глух рев. Каптах светкавично се обърна, сграбчи завесата на вратата и се покатери по нея до горния праг, издавайки викове на ужас, когато лъвът протегна лапа към него. Царят се разсмя още по-звучно и каза:

— По-забавно нещо не съм виждал!

Лъвът се излегна и се облиза, докато нещастният Каптах се сви на горния праг.

— Гладен съм — заяви царят и нареди да му поднесат ястия и напитки.

Старецът заплака от радост, че царят отново беше здрав. Поднесоха му разнообразни ястия в сребърни блюда, украсени с гравирани изображения, и вино в златни бокали.

— Седни да похапнем заедно, Синухе — покани ме той. — Макар това да е под достойнството ми, днес ще го понеса, след като си позволи да държиш главата ми под мишницата си и да бъркаш с пръсти в устата ми.

Така аз ядох и пих редом с царя и му казах:

— Засега болката ти изчезна, ала все някога пак ще се поднови, ако не се избавиш от зъба, който я причинява. Затова трябва да накараш твоя зъболекар да го извади веднага щом отокът на бузата ти спадне. Това ни най-малко няма да навреди на здравето ти.

Лицето на царя се навъси.

— Лоши думи изричаш, неразумни чужденецо, и помрачаваш радостта ми — каза той гневно, но след кратко размисляне добави: — А може и да си прав. Страданието ми се подновява всяка есен и пролет, когато се простудят краката ми, и ми причинява болки, от които ме обзема желание да умра. Щом като е наложително да се предприеме нещо, ще трябва да го извършиш ти. Моят зъболекар ми създаде толкова ненужни мъки, че повече не искам да ми се мярка пред очите.

— От думите ти заключавам, че като дете си пил повече вино, отколкото мляко — отвърнах аз. — Освен това сладкишите също не ти понасят. В този град ги правят със сироп от фурми, но той уврежда зъбите, докато в Египет се използува мед, който мънички птички събират в големи пити за хората. Ето защо отсега нататък яж само сладкиши от пристанището и всяка сутрин след ставане пий мляко.

— Ти наистина си голям шегобиец, Синухе — рече той. — Не ми се вярва някакви мънички птички да събират сладост за хората. Такова нещо никога не съм чувал.

— Тежка е моята участ! — въздъхнах аз. — В родината ми ще ме вземат за лъжец, ако разкажа, че тук съм видял безкрили птици, които живеят при хората и всеки ден снасят по едно яйце за стопаните си. В такъв случай най-добре ще е изобщо да не говоря, защото, ако ме сметнат за лъжец, ще загубя доброто си име.

— Напротив — възрази той разгорещено, — продължавай да говориш, защото досега никой не ми е говорил като теб.

Тогава му казах със сериозен глас:

— Аз няма да извадя зъба ти, твоят зъболекар ще го стори. В тези неща той е най-сръчният в страната, навярно по-сръчен и от мен, пък и не искам да си навличам омразата му. Но ако желаеш, мога да седна до теб, да държа ръката ти и да ти вдъхвам кураж, докато го върши. Освен туй ще облекча болката ти с всичкото умение, което съм усвоил в различни страни и сред различни народи. Нека това стане точно след две недели. По-добре е предварително да определим деня, за да не се разколебаеш. Дотогава венецът ти ще заздравее, а ще ти дам и едно лекарство, с което сутрин и вечер ще изплакваш устата си, колкото и да горчи и да люти.

— А ако откажа да го сторя? — запита той раздразнено.

— Трябва да ми дадеш царската си дума, че всичко ще стане така, както вече казах. Владетелят над четирите края на света не може да престъпи царската си дума. Ако ме слушаш, ще те позабавлявам с моята вещина: пред очите ти ще превърна вода в кръв и ще те науча как се прави, за да смаеш верноподаниците си. Трябва обаче да ми обещаеш, че никому не ще издадеш тайната. Тя е свещена тайна на жреците на Амон, която аз самият нямаше да зная, ако не бях ръкоположен за жрец от първа степен, и в която не бих те посветил, ако не беше цар.

В този миг от горния праг на вратата Каптах извика с нажален глас:

— Махнете най-сетне туй дяволско изчадие! Иначе ще сляза и ще го претрепя! Ръцете ми се схванаха и задникът ме заболя да седя в това неудобно положение, което унижава достойнството ми. Честна дума, ако не изведете звяра незабавно, ще сляза и ще го убия!

При тази закана Бурабуриаш отново се разсмя звучно, след което каза с престорена сериозност:

— Жалко би било наистина да убиваш лъва ми. Той израсна пред очите ми и стана мой верен другар. Ще го повикам, за да не извършваш злодеяние в палата ми.

Той примами лъва при себе си и Каптах се спусна по завесата, разтърка изтръпналите си крака и така ядно изгледа лъва, че царят се запревива от смях и извика:

— По-забавен смешник не бях виждал. Продай ми го, Синухе, и аз ще те направя богат човек.

Аз обаче нямах намерение да продавам Каптах, пък и царят не настоя и ние се разделихме като приятели, когато главата му почна да клюма и очите му да се затварят. Сънят го налягаше, защото от болки много нощи наред не беше мигвал. Старият придворен лекар ме съпроводи навън и каза:

— От поведението и думите ти установих, че ти съвсем не си измамник, а сръчен, опитен в професията си човек. Но мен ме порази смелостта, с която говореше пред владетеля над четирите края на света. Ако някой от неговите лекари се одързостеше да му говори по същия начин, отдавна щеше да почива в глинената делва наред със своите предци.

— Най-добре ще е — рекох аз — да обсъдим всичко, което предстои да стане подир две недели. Денят ще бъде тежък и е редно предварително да принесем жертва на съответните богове.

Като богобоязлив човек, той одобри предложението ми и ние се уговорихме да се срещнем в храма, за да принесем жертва и да се посъветваме с другите лекари относно зъба на царя. Преди да си тръгна от палата, старецът нареди да нагостят носачите, които ме бяха донесли. Те ядоха и пиха в предния двор и ме възхваляваха безмерно, а по пътя към странноприемницата пяха с цяло гърло. Тълпи от хора ме следваха и от този ден името ми се прочу във Вавилон. Само Каптах яздеше мрачен на бялото магаре и не ми проговаряше, понеже достойнството му беше силно накърнено.