Мика Валтари
Синухе Египтянина (45) (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))

1

По такъв начин, след като три години в разни страни се бях учил на добро и на лошо, аз възмъжах и на път за Симира вече не бях млад. Морският вятър прогонваше винените пари от главата ми, обистряше погледа ми и възвръщаше силите ми. Ядях, пиех и бях като другите, макар не толкова приказлив и още по-самотен отпреди. Самотата може да е присъща на възмъжаването, но аз от дете, откакто с тръстиковата лодка бях попаднал на тиванския бряг на Нил, бях самотен и чужд на този свят и не трябваше да привиквам към нея — за мен самотата бе като дом и постеля в мрака.

Но докато стоях край дървената фигура на корабния нос, а наоколо зеленото море се вълнуваше и вятърът отвяваше разсеяните ми мисли, някъде в безкрая все още съзирах две очи, които блестяха като лунна светлина по водната повърхност, отдалеч дочувах смеха на своенравната Минея и я виждах, млада и стройна като напъпила тръстика, да танцува в лека дреха по глинените хармани край вавилонските пътища. Ликът й не ме измъчваше и не ме натъжаваше, а само предизвикваше тиха болка в сърцето ми, каквато човек изпитва след разбуждане, спомняйки си някакъв сън, който е бил по-приятен от действителността. Затуй при мисълта за Минея аз се радвах, че я бях срещнал, и държах на всеки миг, прекаран с нея, защото, ако не я бях срещнал, животът ми щеше да бъде непълен. Фигурата на корабния нос беше от оцветено, студено дърво и изобразяваше жена. Застанал до нея с обветрено лице, аз усещах как мъжката зрялост ме изпълваше със сила и знаех, че в бъдеще щях да се забавлявам с много жени, защото самотникът зъзне, ако спи всяка нощ сам. Струваше ми се обаче, че за мен всички тези жени щяха да бъдат като оцветено, студено дърво и прегръщайки ги в тъмнината, в тях щях да търся все Минея, все лунния отблясък в очите, топлината на тесните бедра и кипарисовото ухание на кожата, което щеше да ми напомня за нея. Така край фигурата на носа на кораба аз си взех сбогом с Минея.

Пътуването ни беше трудно — вятърът беснееше, корабът трябваше да се насочва срещу него, клатушкаше се непрекъснато и вълните като планини се стовариха на борда му. На Каптах не му помагаха нито талисманите, нито многократно увитият и пристегнат около корема му пояс, нито даже скарабеят. Той принасяше в жертва на морските богове всичко, постеше в тяхна чест и проклинаше, че се е родил на този свят. Но вече не се страхуваше, че ще умре, и в неволята си се утешаваше с това, че щеше да се оправи веднага щом под краката си почувствува твърда земя, макар да казваше, че не било за вярване, ако не го знаел от предишния си опит.

Затуй, когато най-сетне слязохме в Симира, той се просна ничком, избърса с уста камъните на кея, плака и се закле в скарабея кракът му никога вече да не стъпва на корабна палуба. Мен също ме обзе вълнение, когато видях тесните улици и високите къщи на Симира, облеклото на минувачите, мършавите псета и рояците мухи около кошовете с риба, защото в този град бях прекарал две години от живота си, беше ми познат и в него като лекар бях извършил първите си подвизи в лечението на хора.

Къщата ми стоеше на мястото си, макар че крадци бяха разбили капаците на прозорците и бяха отмъкнали всичко по-ценно, което преди тръгване не бях предал на съхранение в търговския дом. Поради дългото ми отсъствие съседите бяха започнали да използуват площта пред къщата за сметище и за нужник и там вонеше ужасно. Плъхове пробягваха по пода, когато влизах в стаите и отстранявах паяжините от вратите. Съседите ми никак не се зарадваха, като ме видяха — обръщаха ми гръб, затваряха вратите си пред мен и си казваха един другиму:

— Той е египтянин, а всяко зло идва от Египет.

На първо време отседнах в една странноприемница, докато Каптах стегне къщата, за да мога да живея в нея, и наминах в търговските домове, в които бях вложил средствата си. След тригодишно странствуване се бях завърнал в Симира като бедняк. Освен припечеленото с лекарското ми умение бях загубил и златото, което ми даде Хоремхеб. Заради Минея голяма част от него бях оставил у вавилонските жреци.

При появата ми в търговските домове собствениците на кораби се стъписваха, дългите им носове съвсем увисваха и те угрижено се почесваха по брадата, понеже поради дългото ми отсъствие се бяха надявали да ме наследят. Въпреки това те честно уреждаха сметките ми. Макар няколко кораба да бяха претърпели корабокрушение и да бях изгубил дела си в тях, други ми бяха донесли голяма печалба. Когато равносметката беше готова, оказа се, че при завръщането ми в Симира бях по-богат, отколкото на тръгване и беше излишно да се безпокоя как щях да живея там. Но някои от собствениците на кораби, с които се бях сприятелил, ме канеха в домовете си, почерпваха ме с вино и с медени сладкиши и ми казваха, провесили нос:

— Синухе, ти си наш лекар и истински приятел, обаче си египтянин. Макар на драго сърце да търгуваме с Египет, никак не ни е драго египтяни да се заселват по нашите места. Народът негодува и вече му е дотегнало да плаща данъци на фараона. Не знаем как започна всичко, ала вече има случаи египтяни да бъдат замеряни с камъни. В храмовете им хвърлят свинска мърша, а по улиците хората не искат да се показват в компанията на египтяни. Ти, Синухе, си наш приятел и ние много те ценим заради лекарското ти умение, което още помним. Затуй ти разказваме всичко това, та да бъдеш нащрек и да се съобразяваш с него.

Думите им ме изненадаха много, защото преди заминаването ми жителите на Симира се надпреварваха да дружат с египтяни, канеха ги у дома си и както в Тива се подражаваше на сирийските обичаи, така в Симира подражаваха на египетските. Каптах обаче потвърди казаното от тях, защото дойде запенен в странноприемницата и извика:

— Изглежда, че някакъв зъл дух се е вмъкнал в задника на симиряните, защото се държат като бесни кучета и се правят, че не разбират египетски. Изхвърлиха ме от бирарията, до която прескочих, когато гърлото ми пресъхна от всичките грижи, дето ми ги струпа, господарю. Изхвърлиха ме, щом забелязаха, че съм египтянин, викаха подире ми мръсни думи, а децата ме замеряха с магарешки фъшкии. Затуй на влизане във втората бирария се изхитрих, понеже гърлото ми наистина беше сухо като плява и бях зажаднял за силната сирийска бира. Там не обелих нито дума, колкото и трудно да ми беше, защото езикът ми, както знаеш, прилича на необуздано животно и не обича да кротува. Изхитрих се значи и пъхнах тръбичката си е делвата с бира редом с другите, мълчах и слушах разговора им. Разправяха, че някога Симира бил свободен град, никому не плащал данъци, и те вече не искали децата им да се раждат роби на фараона. Другите сирийски градове някога също били свободни, та затуй на египтяните трябвало да им се чупят главите и да се прогонват от всички градове на Сирия. Това било дълг на всеки, който обичал свободата и му било омръзнало да робува на фараона. Такива едни ги приказваха, макар всеки да знае, че Египет закриля Сирия само в нейна полза, без да има голяма облага от това, и че самоотвержено пази сирийците от самите тях, защото, оставени на себе си, сирийските градове се държат като диви котки в чувал, карат се, воюват помежду си и се опустошават, което вреди на скотовъдството, земеделието и търговията. Това го знае всеки египтянин, който като дете се е учил в училище, макар че аз не съм ходил на училище, а само съм седял пред училищната порта, докато чаках изчадието на някой предишен господар, което непрекъснато ме риташе в краката и ме бодеше с острия си калем по чувствителните места. Всъщност нямах намерение да ти разказвам това, а исках само да повторя какво чух в бирарията. Там сирийците се хвалеха със силата си и говореха за съюзяването на всички сирийски градове, докато на мен, като египтянин, почна да ми се повдига и в един миг, когато собственикът застана гърбом, аз се изпарих, без да платя бирата, а тръбичката за смучене счупих.

Не беше нужно да обикалям дълго из града, за да установя, че разказаното от Каптах беше истина. Мен никой не ме закачаше, тъй като по стар навик носех сирийски дрехи, но ония, които ме познаваха от по-рано, извръщаха глава, когато ги срещнех, а египтяните се движеха по улиците със собствена охрана. Независимо от това постоянно им се присмиваха и ги замеряха с гнили плодове и развалена риба. Положението все пак не ми се струваше особено опасно, защото симиряните явно се бяха разгневили от новите данъци, а такова вълнение обикновено бързо стихваше, понеже Сирия имаше точно толкова полза от Египет, колкото Египет от Сирия, и крайбрежните градове едва ли щяха да издържат дълго без египетската пшеница.

Ето защо аз подредих къщата си, приемах болни в нея и ги лекувах както преди. Като узнаха за завръщането ми, пациентите отново заприиждаха, защото страданието, болестта и болката не питат от коя страна иде лечителят, а дали е способен. При все това пациентите често спореха с мен и казваха:

— Ти, който си египтянин, кажи, не е ли несправедливо Египет да ни облага с данъци, да извлича от нас полза и като пиявица да смуче от сиромашията ни? Наличието на египетски гарнизон в нашия град също ни оскърбява, защото ние сами умеем да поддържаме реда и да се браним от враговете си, стига да ни се даде възможност. Не е редно, дето не ни се разрешава да възстановяваме стените и да поправяме кулите си, щом сами желаем и поемаме разходите за това. Собствените ни управници могат сами да ни управляват добре и уредно, без египтяните да се месят при коронясването на нашите князе и в правосъдието ни. Ваал ни е свидетел, че без египтяните щяхме да преуспяваме и да процъфтяваме, но те налитат върху нас като скакалци, а вашият фараон силом ни натрапва нов бог, с което ни лишава от благосклонността на собствените ни богове.

Нямах желание да се препирам с тях, ала все пак им отговарях:

— Срещу кого ще строите стени и кули, ако не срещу Египет? Наистина по времето на вашите прадеди градът ви може да е бил свободен между стените си, но сте проливали кръв и сте осиромашавали в безконечни войни със съседите си, които продължавате да мразите, а князете ви са безчинствували и не са пощадявали ни богат, ни беден. Сега египетските щитове и копия ви бранят от враговете ви, а египетският закон осигурява правда за богати и бедни.

Те обаче се разгорещяваха, очите им се зачервяваха, носовете им се разтреперваха и те се развикваха:

— Всички египетски закони са боклук, а египетските богове ни погнусяват! Ако нашите князе са вършели безчинства и неправда, което не вярваме, защото египтяните си го измислят, за да забравим свободата си, то те все пак са били наши собствени князе, а сърцето ни подсказва: по-добре неправда е свободна страна, отколкото правда в поробена.

— Не ви личи да сте роби — казвах им аз, — а напротив, дебелеете и се хвалите, че забогатявате от глупостта на египтяните. Ако бяхте свободни, щяхте да ограбвате корабите си, да крадете плодовете от дърветата си и да се страхувате за живота си, щом тръгнете към вътрешността на страната.

Не ме изслушваха, тръшваха подаръците си пред мен и си тръгваха с думите:

— Сърцето ти си остава египетско, макар че се обличаш като сириец. Всеки египтянин е потисник и безчестник и само мъртвият египтянин е добър.

Заради всичко това животът в Симира вече не ми харесваше. Започнах да изтеглям влоговете си и да се готвя за заминаване. И бездруго трябваше да се върна в Египет, понеже бях обещал да се срещна с Хоремхеб и да му разкажа какво съм видял по чуждите земи. Не бързах обаче да тръгна, защото странен трепет обземаше сърцето ми при мисълта, че отново щях да пия вода от Нил. Така времето минаваше, а и настроението в града се успокои, след като една заран във водите на пристанището бе намерен един египетски войник с прерязано гърло. Хората ужасно се изплашиха, заключиха се по домовете си и градът се усмири. Но властите от колонията не успяха да издирят убиеца и нищо не се случи, така че гражданите отключиха вратите си, станаха още по-дръзки в приказките си и вече не сторваха път на египтяните по улиците, а египтяните трябваше да се отдръпват и да ходят въоръжени.

Една вечер, завръщайки се от храма на Ищар, където ходех сегиз-тогиз подобно на зажаднелия, който утолява жаждата си, без да гледа от какъв кладенец пие, насреща ми в тъмното покрай зида се зададоха неколцина мъже.

— Тоя май че е египтянин — рекоха те. — Ще търпим ли един обрязан да спи с девиците ни и да позори нашия храм?

— Вашите девици, които по-редно би било да се наричат със съвсем друго име — казах аз, — не гледат външността и народността на мъжа, ами отмерват любовта си според златото в кесията му. Затуй не ги упреквам, а сам отивам при тях и занапред пак ще го върша, щом ми се прииска.

Тогава те заметнаха лицата си, нахвърлиха се върху мен, събориха ме на земята и заудряха главата ми е зида, та си рекох: край. Но когато почнаха да ме обират и съблякоха дрехите ми, за да хвърлят тялото ми в пристанището, един от тях се вгледа в лицето ми и запита:

— Това да не би да е Синухе, египетският лекар и приятел на цар Азиру?

Казах, че съм Синухе, че ще ги убия и ще хвърля труповете им за храна на кучетата, защото главата така ме болеше и толкова се бях разлютил, че не се сещах да се страхувам. Тогава те ме пуснаха, върнаха ми дрехите и избягаха, криейки лицата си. Изобщо не разбрах защо постъпиха така — нямаха причина да се боят от заканата ми, след като бях безпомощен в ръцете им.