Мика Валтари
Синухе Египтянина (7) (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))

2

Бяхме двадесет и пет юноши и младежи, на които предстоеше да бъдат ръкоположени. Изкъпахме се в езерото на храма, обръснаха косите ни и ние надянахме груби дрехи. Жрецът, комуто се падна да ни ръкоположи, не беше дребнав. По древен обичай той можеше да ни наложи различни унизителни ритуали, но сред нас имаше синове на сановници и няколко прависти — зрели мъже, които вече бяха положили изпит по специалността си и сега встъпваха в служба на Амон, за да подсигурят кариерата си. Бяха надонесли храна, напиха жреца с вино и през нощта някои от тях избягаха в увеселителните заведения. Аз бдях с наранено сърце и в главата ми кръжаха нерадостни мисли. Задоволих се с къшей хляб и паница вода, както повеляваше обичаят, и ту с надежда, ту с мрачни съмнения зачаках какво ще се случи.

Бях толкова млад и ужасно много ми се искаше да вярвам. Казваха, че Амон се явявал и разговарял с всеки кандидат за ръкополагане, и за мен щеше да бъде невероятно облекчение, ако можех да се освободя от самия себе си и да доловя смисъла на всяко нещо. Но пред лекаря дори фараонът застава гол. Покрай баща си още от малък бях опознал болестите и смъртта, погледът ми се бе изострил и аз виждах повече, отколкото връстниците ми. От баща си знаех, че за лекаря не бива да има нищо прекалено свято и че той може да се прекланя единствено пред смъртта. Затуй се съмнявах и всичко видяно през трите години в храма само подхранваше съмненията ми.

И все пак, мислех си аз, може би зад завесата, в полумрака на светилището, има нещо, което не познавам. Може би Амон щеше да ми се яви и да внесе покой в сърцето ми.

Такива мисли ме занимаваха, докато бродех по достъпния за всекиго коридор на храма. Разглеждах разноцветните изображения и четях свещените надписи, които разказваха какви безценни дарове фараоните бяха поднасяли на Амон като негов дял от военната плячка. Изведнъж насреща ми се зададе красива жена, през чиито ефирни ленени дрехи прозираха гърдите и бедрата й. Беше стройна и напета, а устните, бузите и веждите й бяха оцветени. Тя ме погледна с любопитство и без никакво стеснение.

— Как се казваш, хубави момко? — запита тя и зелените й очи се спряха върху сивата ми наметка, която показваше, че се готвех за ръкополагане.

— Синухе — отвърнах аз смутено, като не смеех да срещна погледа й. А беше толкова красива и капките масло по челото й така чудно ухаеха, че се надявах да ме помоли да я разведа из храма. Това често се случваше на учениците.

— Синухе — повтори тя замислено и ме погледна изпитателно. — Значи лесно се плашиш и бягаш, щом някой ти повери тайна.

Свързваше ме с легендата за приключенията на Синухе и това ме раздразни, защото още в училище достатъчно ми бяха досаждали с тези нелепости. Затуй се стегнах и я погледнах право в очите. Погледът й беше толкова странен, любопитен и ясен, че лицето ми пламна и огън обзе тялото ми.

— Защо да се плаша? — казах аз. — Бъдещият лекар не се плаши от никакви тайни.

— Я виж ти! — възкликна тя и се усмихна. — Пиленцето пищи, преди още да е счупило черупката. Кажи ми, има ли между другарите ти един младеж на име Метуфер? Баща му е царски зидар.

Метуфер — същият, който беше напил жреца и му беше дал златна гривна. Нещо ме преряза, но казах, че го познавам, и предложих да го повикам. Хрумна ми, че може да му е сестра или роднина. Тази мисъл ме успокои, погледнах я смело в очите и се засмях.

— А как ще го повикам, като не знам името ти и не мога да му кажа кой го търси? — реших се да запитам из.

— Той знае — рече жената, украсеният й с пъстри камъни сандал нетърпеливо тропна по каменния под и аз видях малките й крака с хубави, оцветени в яркочервено нокти, по които нямаше следа от прах. — Той много добре знае кой го търси. Може да ми дължи нещо. Може мъжът ми да е на път и да искам той да разсее тъгата ми.

При мисълта, че тя е омъжена, сърцето ми отново се сви, но казах твърдо:

— Добре, непозната красавице. Отивам да го повикам. Ще му кажа, че го търси една жена, по-млада и по-хубава от богинята на луната. Така той ще разбере коя си, защото едва ли може да те забрави някой, който веднъж те е видял.

Уплашен от собствената си смелост, аз понечих да тръгна, но тя леко ме задържа и каза замислено:

— Защо се разбърза? Постой още малко, може би имаме да си кажем още нещо.

Пак ме погледна така, че сърцето ми почна да се топи и краката ми се разтрепериха. После протегна окичената си с пръстени и гривни ръка, докосна голото ми теме и добави грижовно:

— Не мръзне ли тази хубава глава, след като наскоро са обръснали красящите я къдрици? — Миг след това нежно продължи: — Ти истината ли говориш? Смяташ ли, че съм хубава? Погледни ме по-внимателно!

Погледнах я — дрехите й бяха от царска ленена тъкан, в моите очи тя беше хубава, най-хубавата от всички жени, които бях виждал, и не правеше нищо, за да скрие хубостта си. Погледнах я и забравих раната в сърцето си, забравих Амон и Дома на живота, близостта й изгаряше тялото ми като огън.

— Нищо не отговаряш — каза тя тъжно. — Пък и не е нужно да отговаряш. Според теб аз сигурно съм стара и грозна жена, която не радва хубавите ти очи. Иди тогава да повикаш готвещия се за ръкополагане Метуфер и така ще се отървеш от мен.

Но аз не тръгвах, нито пък можех да кажа нещо, макар да ми беше ясно, че тя ме вземаше на подбив. Между гигантските колони на храма цареше здрач. Очите и проблясваха в сумрачната светлина, която се процеждаше през далечните каменни решетки. Никой не ни виждаше.

— А може би не е нужно да го викаш — каза жената и ми се усмихна. — Може би е достатъчно ти да ми харесваш и да се повеселиш с мен, защото си нямам друг, който да ми достави радост.

Тогава си спомних думите на Кипа за жените, които канели хубавите момчета да се забавляват с тях. Спомних си ги така ненадейно, че се изплаших и се отдръпнах назад.

— Не познах ли, че Синухе се бои? — рече жената и отново пристъпи към мен, но аз разтревожено посегнах да я отблъсна и извиках:

— Сега знам коя си! Мъжът ти е заминал и сърцето ти е коварна примка, а прегръдката ти изгаря по-лошо от огън!

Така й казах, ала не намерих сили да избягам. Тя малко се стъписа, после пак се усмихна, застана съвсем близо до мен и кротко заговори:

— Така ли мислиш? Само че не е вярно. Прегръдката ми съвсем не изгаря като огън, а напротив — казват, че е много нежна. Опитай сам!

Тя улови безволната ми ръка, сложи я върху гърдите си и през тънката тъкан аз почувствувах хубостта й, разтреперах се и бузите ми пламнаха.

— Май че още не ти се вярва — рече тя уж разочаровано. — Сигурно дрехата пречи, но почакай, ще я дръпна.

Разтвори дрехата си и притисна ръката ми върху голата си гръд, така че усетих туптенето на сърцето й, но гърдите й бяха меки и хладни.

— Ела, Синухе! — прошепна тя. — Ела с мен! Ще пием вино и ще се веселим.

— Не бива да напускам храма — отвърнах аз объркано. Срамувах се от нерешителността си, желаех я силно и се боях от нея като от смъртта. — До ръкополагането ми трябва да остана чист, иначе ще ме изгонят от храма и никога няма да постъпя в Дома на живота. Имай милост към мен!

Казах го, защото знаех, че ще я последвам, ако още веднъж ме помоли. Но тя беше опитна жена, разбираше страха ми и затуй замислено се огледа. Все още бяхме сами, ала недалеч от нас минаваха хора. Някакъв разводач гръмогласно обясняваше на пристигнали в Тива пътници забележителностите на храма и просеше от тях късчета мед, за да им покаже още по-големи чудеса.

— Какво стеснително момче си ти, Синухе — каза тя. — Понякога знатни и богати ми предлагат накити и злато, за да ги поканя да се веселим. А ти, Синухе, желаеш да останеш чист.

— Сигурно искаш да повикам Метуфер — отвърнах аз отчаяно. Знаех, че той нямаше да се поколебае да избяга през нощта от храма, въпреки че беше негов ред да бди. Като син на царски зидар, Метуфер можеше да си го позволи, но аз бих го убил за това.

— Ами ако вече нямам желание да повикаш Метуфер? — подметна жената и дяволито ме погледна. — Може би искам да се разделим като приятели, Синухе. Ето защо ще ти доверя и името си — Нефернефернефер. Понеже казват, че съм хубава, всеки, който веднъж е произнесъл името ми, трябва да го повтори и потрети. Освен това съществува обичай при раздяла приятелите да си разменят подаръци, за да не се забравят. Затуй те моля да ми подариш нещо.

Отново осъзнах бедността си. Нямаше какво да й предложа, нямах дори някакво дребно украшение или медна гривна, колкото и неподходящи да бяха за подарък. Обхвана ме такъв срам, че наведох глава и замълчах.

— Подари ми тогава нещо, което ще ободри сърцето ми — продължи тя, повдигна с пръст брадичката ми и доближи лицето си до моето.

Когато разбрах какво искаше, допрях устните си до нейните меки устни. Тя въздъхна леко и каза:

— Благодаря ти, Синухе. Подаръкът ти беше хубав и аз няма да го забравя. Но ти вероятно идваш от някоя далечна страна, защото още не си се научил да целуваш. Иначе не би било възможно след отрязване на къдриците ти тиванските девойки да не са те посветили в това изкуство. — Тя свали от палеца си златно-сребърен пръстен с необработен зелен камък, сложи го на ръката ми и добави: — Аз също трябва да ти дам подарък, за да не ме забравиш. Когато те ръкоположат и постъпиш в Дома на живота, можеш да накараш да изгравират печата ти в този камък. Тогава ще бъдеш на равна нога с богатите и сановниците. Не забравяй обаче, че камъкът е зелен, защото името ми е Нефернефернефер и защото някой е казал, че очите ми са зелени като Нил по време на летния зной.

— Не мога да приема пръстена ти, Нефер — възпротивих се аз и с неописуема наслада повторих името й — Нефернефер! И все пак аз никога няма да те забравя.

— Глупчо! — отвърна тя. — Задръж го, щом аз искам това. Задръж го заради каприза ми, който някога ще ми донесе висока лихва. — Тя поклати заканително тънкото си пръстче и очите й се смееха, когато додаде: — И не забравяй да се пазиш от жени, чиято прегръдка изгаря по-лошо от огън!

Обърна се и си тръгна, като не ми разреши да я изпратя. От вратата на храма я видях да се качва в разкошен паланкин. Пред него слуга с викове почна да й проправя път сред тълпата на двора. Хората се отдръпваха, гледаха след паланкина и си шепнеха нещо. Останал сам, аз усетих невъобразимо чувство на пустота, сякаш се бях сгромолясал в тъмна бездна.

Няколко дни по-късно Метуфер забеляза пръстена, хвана недоверчиво ръката ми и го разгледа.

— Кълна се в четиридесетте справедливи павиана на Озирис — извика той, — това е от Нефернефернефер, нали? Брей, да не ти се надява човек!

Той ме погледна почти с уважение, макар че жрецът ме бе накарал да мета пода и изобщо ми възлагаше най-черната работа, понеже не му се бях подмазал с някой подарък. Тогава намразих Метуфер заради думите му така дълбоко и яростно, както само невръстният юноша може да мрази. Колкото и да ми се искаше да го разпитам за Нефер, аз не се поддадох на това унижение. Заключих тайната в сърцето си, защото лъжата е по-сладка от истината, а мечтата — по-лъчезарна от земното съприкосновение. Съзерцавах зеления камък на ръката си, спомнях си очите и хладната й гръд и от пръстите ми сякаш още се разнасяше ароматът на помадата й. Тя беше в ума ми, меките й устни продължаваха да докосват моите и да ме утешават, защото Амон вече ми се беше явил и вярата ми беше рухнала.

Мислейки за нея, аз шепнех с пламнало лице: „Сестрице моя!“ И тези думи звучаха като ласка, защото от дълбока древност те са означавали и вечно ще означават: „Любима моя!“