Мика Валтари
Синухе Египтянина (39) (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))

4

В този пристанищен град идваха кораби от Сирия и морските острови. Беше като всяко пристанище на света, макар че го охраняваха хети, които събираха данък от корабите и проверяваха глинените плочки на всички напускащи страната. Но за вътрешността й от корабите не слизаше нито един пътник. Капитаните, кормчиите и моряците познаваха от хетската земя единствено това пристанище със същите бирарии, същите публични домове, същите момичета и същата непоносима сирийска музика, каквито бяха срещали във всички пристанища на света. Затуй те се чувствуваха като у дома си, не бързаха да отплават и за всеки случай принасяха жертви на хетските богове — небето и майката земя, без да забравят собствените си божества, чиито изображения капитаните държаха скрити в кабините на корабите си.

Бръмчейки като рояк мухи, те се трупаха по кея да смучат с тръбичките си бира от делви, така че понякога около една делва седяха по десетина мъжаги от различни страни и се надпиваха. Хетската бира беше силна и се вдигаше в главата като дим, та след смрачаване те изкъртваха резетата на публичните домове, обръщаха грънчарските колела, нанасяха си рани с ножове и бухалки и отвличаха насила момичета на корабите си, докато дойдеха хетските стражи и ги укротяха с дръжките на копията си. За всичко сторено трябваше да плащат с мед и сребро и никой не ги притесняваше с нещо повече, така че те предварително знаеха какво е обезщетението за пукната глава, за избито око или телесна рана. Затова се смееха гръмогласно помежду си и викаха:

— Тази страна ни харесва и пак ще дойдем тук!

А когато видеха някой магьосник, набучен на кол край стената, казваха:

— Лошо нещо е магьосничеството, с езика си този мъж е промушил червата си!

Хетите привличат най-опитните моряци на служба при себе си, като им помагат да избягат от корабите. Самите те не са морски народ и както други народи наемат войска, така хетите наемат моряци, лоцмани и корабостроители. С тях се отнасят добре, поради което бегълците се хвалят със заплатите си и добрите условия, подмамвайки и други към бягство от корабите.

Макар градът да беше шумен и пълен с пороци и престъпления, ние останахме там известно време, защото, като видехме някой кораб, готов да отплава за Крит, Минея заявяваше, че бил много малък, можел да изпадне в беда, а на нея не й се преживявало второ корабокрушение. Когато намирахме по-голям кораб, тя казваше, че бил сирийски и нямала желание да пътува със сирийски кораб. За трети кораб решаваше, че капитанът имал зловещ поглед и можел да продаде пътниците си като роби в чужда страна.

По този начин престоят ни в пристанището се удължи, ала аз не съжалявах, понеже имах предостатъчно работа да почиствам и зашивам рани и да отварям разбити черепи. Началникът на стражата също прибягна до моите услуги: страдаше от една пристанищна болест и не можеше да се люби с момичетата, защото това му причинявало големи болки. Познавах тази болест от Симира и с церовете на симирските лекари успях да го излекувам. Той не знаеше как да ми се отблагодари, че отново може без затруднение да се забавлява с пристанищните момичета. Това впрочем беше като надбавка към заплатата му, понеже всяко момиче, което желаеше да упражнява професията си в пристанището, трябваше да развлича безплатно него и писарите му. Затова беше много отчаян, когато не можеше да се възползува от тази привилегия. След като оздравя, той ми каза:

— С какъв подарък да те възнаградя за голямото ти умение, Синухе? Да ти премеря ли злато, колкото тежи излекуваното от теб?

— Не ми е нужно златото ти — отвърнах аз. — Подари ми ножа от пояса си и тогава аз ще съм ти благодарен, а не ти на мен, защото ще имам траен спомен.

— Това е обикновен нож, по острието му не са издълбани тичащи вълци и дръжката му не е посребрена — възпротиви се той, но не за друго, а защото ножът беше от хетски метал и не се разрешаваше да се подарява или продава на чужденци. В Хатушаш не бях успял да се сдобия с такова оръжие, понеже не исках да бъда прекалено настоятелен, за да не будя подозрение. В Митани такива ножове притежаваха само най-знатните, цената им възлизаше на десеторното им тегло в злато и на четиринадесеторното им тегло в сребро, ала собствениците им не бяха склонни да ги продават, защото броят на тези ножове в познатия свят беше малък. За хетите те нямаха особена стойност, тъй като не биваше да ги продават на чужденци.

Началникът на пристанищната стража знаеше, че скоро ще напусна страната, и реши, че би могъл да намери по-добро приложение за златото си, вместо да го подарява на един лекар. Затова накрая той ми даде ножа, който беше толкова остър, че отрязваше космите на брадата по-лесно от най-добрия кремъчен нож, а острието му правеше резки в медта, без да се нащърбява. Радостта ми беше голяма и си наумих да го посребря и да му направя златна дръжка, както постъпваха знатните митанци, сдобили се с такъв нож. Началникът на стражата не се разкайваше и ние станахме добри приятели, защото го бях избавил от страданието му. Посъветвах го все пак да изгони от пристанището момичето, което го бе заразило, а той ми отговори, че вече бил наредил да го набучат на кол, понеже такава болест несъмнено била последица от някаква магия.

Както в повечето тогавашни пристанища в този град също имаше поляна, на която държаха диви бикове, и младежите се упражняваха в сръчност и смелост, като ги прескачаха или забиваха пики във врата им. Минея се захласна при вида на биковете и пожела да изпробва умението си. Тогава за първи път я видях да танцува пред диви бикове. Никога не бях виждал подобно нещо и сърцето ми изстина, докато я гледах, защото бикът е най-страшното диво животно, по-страшно дори от слоновете, които са кротки, щом не ги дразнят. Рогата му са дълги и остри като игли, с лекота намушква човека, подхвърля го във въздуха и го стъпква с краката си.

Минея танцуваше в тънка дреха и ловко се отстраняваше, когато разярените бикове се втурваха с приведена глава срещу нея. Лицето й пламтеше, тя се разгорещи и захвърли сребърната мрежичка от главата си, така че косата й се развя от вятъра. Танцът й беше бърз и окото не можеше да проследи всички движения, когато скочи между рогата на един настъпващ бик, хвана се за тях, притисна крака о челото му, преметна се във въздуха и застана права на гърба му. Наблюдавах умението й и моето присъствие сякаш я караше да показва неща, за които не бих повярвал, че са по силите на човека, ако ми ги разкажеха. Пот ме изби, докато гледах, и не можех да седя спокойно на пейката, макар зрителите зад мен да ме ругаеха и да ме дърпаха за наметката.

Когато се върна от поляната, тя бе посрещната възторжено, окичиха главата и шията й с венци, а младежите й подариха чудна купа, украсена с червени и черни изображения на бикове. Всички твърдяха, че никога не са виждали такова нещо. А капитаните, които бяха ходили в Крит, казваха, издишвайки винени пари от ноздрите си, че и там едва ли има подобна танцьорка пред бикове. Тя дойде при мен и се притисна с мократа си от пот тънка дреха. Долепи до мен стройното си гъвкаво тяло и всеки неин мускул потръпваше от умора и гордост.

— Не съм виждал друга като теб — промълвих аз, ала сърцето ми бе натежало от скръб, защото, виждайки я да танцува пред биковете, знаех, че те я отделяха от мен като зла магия.

Наскоро след туй в пристанището пристигна кораб от Крит. Не беше нито прекалено голям, нито прекалено малък, капитанът нямаше зловещ поглед и говореше родния й език. Затова тя каза:

— С този кораб ще се прибера безопасно в родината си при моя бог, а ти сигурно ще ме изоставиш и сърцето ти ще ликува, че си се отървал от мен, след като ти причиних толкова неприятности и щети.

— Много добре знаеш, Минея, че ще те придружа до Крит — отвърнах аз, а тя ме погледна и очите й бяха като море на лунна светлина. Беше си начервила устните и веждите й приличаха на тънки черни дъгички над очите.

— Съвсем не разбирам защо искаш да ме придружиш, Синухе. Корабът ще ме отведе право в родината и не може да ми се случи никаква беда повече.

— Знаеш защо, Минея.

Тогава тя пъхна дългите си силни пръсти в ръката ми, въздъхна и каза:

— Много изпитания преживяхме заедно, Синухе, видях различни народи, така че в паметта ми моята родина остана далеч като хубав сън и вече не копнея за моя бог както преди. Затова, както си забелязал, отлагах заминаването под глупави предлози, но танцувайки пред биковете, отново осъзнах, че ще трябва да умра, ако ме обладаеш…

— Да, да, да! — избухнах аз. — Вече много пъти напразно сме разговаряли за това и аз нямам намерение да те обладавам, защото заради такава дреболия не си заслужава да разгневяваш твоя бог. Всяка робиня може да ми предложи онова, което ти ми отказваш, без да има някаква разлика, както твърди Каптах.

Тогава зелените й очи засвяткаха като на дива котка в тъмното, тя впи нокти в дланта ми и изсъска:

— Отивай веднага при твоята робиня, защото ми е противно да те гледам! Тичай право при мръсните момичета от пристанището, щом толкова те привличат, но знай, че после вече няма да те познавам, а може и със собствения ти нож да те пробода! Без каквото мога аз, без него можеш и ти!

Усмихнах се и й казах:

— На мен никой бог не ми го забранява.

— Аз ти го забранявам! Да не си се опитал да дойдеш при мен, ако го сториш!

— Не се безпокой, Минея — рекох аз. — Онова, за което говориш, отдавна ме е отегчило. Едва ли има нещо по-еднообразно от плътското общуване с жена и след като веднъж съм го опитал, нямам желание да се връщам към него.

Тя отново се разпали и извика:

— Думите ти нараняват дълбоко жената в мен! Ако е така, сигурна съм, че с мен едва ли ще се отегчиш.

Както и да се стараех, не можах да оправя настроението й и вечерта тя не легна до мен, а си взе чергата, отиде в другата стая и се зави презглава.

— Минея — повиках я аз, — защо вече не искаш да ме топлиш с младостта си? Нощите са студени и аз зъзна в постелята си.

— Лъжеш — отвърна тя. — Тялото ми гори като в треска и се задушавам от жега. Затова предпочитам да спя сама, а ако ти зъзнеш, поръчай да донесат мангал в стаята ти или вземи някоя котка да те топли и не ми пречи да спя.

Отидох при нея и я пипнах — тялото й наистина гореше и се тресеше под завивката, та й казах:

— Май че наистина си болна. Позволи ми да те лекувам. Тя ритна завивката, отблъсна ме и сърдито извика:

— Остави ме на мира, моят бог ще ме изцери! — Подир малко обаче добави: — Дай ми все пак някакъв лек, Синухе, защото сърцето ми ще се пукне и ще се разрева.

Дадох й успокоително и тя най-сетне заспа, ала аз останах да будувам до развиделяване, когато кучетата се разлаяха из пристанището.

Така настъпи денят на нашето отпътуване и аз наредих на Каптах:

— Стягай нещата ни за път. Ще се качим на кораба и ще отплуваме за острова на Кефтиу, откъдето е родом Минея.

— Досещах се аз — отвърна Каптах, — ала няма да си раздера дрехите, защото сетне ще трябва пак да ги кърпя, нито пък вероломството ти заслужава да си посипвам главата с пепел. Нали на тръгване от Митани се кълнеше, че няма да пътуваме по море? Досещах се аз, като те гледах как се промъкваш като крадец в пристанището и как си шушукахте с проклетата Минея, която накрая ще ни докара до неизбежна гибел. Разбрах го още при първата ни среща, когато с пантофа си ми разкървави носа, макар че й желаех само доброто. Но аз потиснах чувствата си, няма да казвам нищо и няма да плача повече, за да не ми изтече единственото око. Колко сълзи съм пролял заради теб из всички ония страни, в които ни отведе глупавото ти безразсъдство. Ще споделя само предчувствието си, че това е последното ми пътуване. Така казва стомахът ми, но вече нямам желание да те упреквам, защото и видът ти, и миризмата ти на лекарства са ми крайно противни. Иначе багажът е стегнат и съм готов за тръгване, понеже без скарабея ти не можеш да поемеш с кораб по море, а пък и аз без него няма да стигна жив по суша до Симира. Затуй ще последвам скарабея и ще умра на кораба или с теб ще се удавя в морето. Нямам друга утеха освен мисълта, че всичко това ти предварително си го написал с тоягата си на гърба ми още в деня, когато ме купи на пазара за роби в Тива.

Отстъпчивостта на Каптах много ме учуди, но сетне разбрах, че е разговарял с моряци от пристанището за различни средства против морската болест и от тях на висока цена си е купил талисмани. Преди да тръгнем, той окачи на врата си една муска, не яде, стегна пояса си и пи упояваща отвара. На палубата се появи с облещени като на варена риба очи и с гъгнив глас поиска парче тлъсто свинско месо, понеже моряците му го бяха препоръчали като най-доброто средство против морската болест. После се свлече на койката си и заспа, стиснал в едната ръка месото, а в другата — скарабея. Началникът на стражата събра глинените ни плочки и се сбогува с мен, след което гребците натиснаха веслата и изведоха кораба от пристанището. Така започна пътуването ни за Крит. В открито море капитанът принесе жертва на бога на морето и на скритите в кабината му божества и заповяда да вдигнат платната. Корабът се разлюля и запори водата, а моят стомах се вдигна до гърлото. Пред нас се вълнуваше безкрайното море и никъде не се виждаше суша.