Мика Валтари
Синухе Египтянина (81) (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))

5

Така си отиде моят приятел Азиру, без да се опита да подкупи смъртта. Хоремхеб сключи мир с хетите, макар че и той, и хетите знаеха, че това не беше мир, а примирие. Защото хетите продължаваха да владеят Сидон, Симира, Библос и Кадеш и превръщаха Кадеш в яка крепост, в опорна точка на своята власт в Северна Сирия. Ала както Хоремхеб, така и хетите се бяха уморили да воюват. Хоремхеб беше много доволен, че можеше да сключи мир, понеже трябваше да брани интересите си в Тива и да усмирява Куш и негрите, които от свободата бяха подивели и вече не искаха да плащат дан на Египет.

През ония години в Египет царуваше фараон Тутанхамон, макар че беше още юноша и се грижеше единствено за градежа на своята гробница. Народът му приписваше вината за всички поразии и щети, причинени от войната, и много го мразеше, казвайки: „Какво може да очакваме от фараон, в чиято жена тече кръвта на прокълнатия фараон?“ Ейе ни най-малко не възпираше одумванията, защото отговаряха на интересите му, и разпространяваше сред народа все нови и нови истории за безразсъдството и алчността на Тутанхамон, който заради своята гробница се бе опитал да събере всички съкровища на Египет за обзавеждането й наложи на народа дори погребален данък, сиреч всеки, който умреше в Египет, му дължеше данък за вековечното запазване на тялото си. Тази приумица му бе втълпил Ейе, понеже знаеше, че тя ще разгневи народа.

През цялото това време не бях ходил в Тива. Търпейки несгоди и лишения, аз придружавах войската, защото войниците се нуждаеха от лекарското ми умение. Но ония, които пристигаха от Тива, разказваха, че фараон Тутанхамон бил слабоват и болнав и някакво загадъчно страдание разяждало тялото му. Войната в Сирия сякаш изсмуквала силите му, понеже при всяка вест за победа на Хоремхеб заболявал, а щом дойдела вест за негово поражение, фараонът се оправял и ставал от постелята. Твърдяха също, че всичко това приличало на магия и всеки, който си отварял очите, можел ясно да види как здравето на фараон Тутанхамон зависело от войната в Сирия.

Но с течение на времето Ейе ставаше все по-нетърпелив и все по-често известяваше на Хоремхеб: „Няма ли най-сетне да свършиш войната и да дадеш спокойствие на Египет? Стар човек съм и ми дотегна да чакам. Побеждавай най-сетне, Хоремхеб, и подари мир на Египет, за да получа наградата си според нашата уговорка и да ти предоставя каквото ти се полага.“

По тази причина никак не ме учуди, че когато след края на войната поехме с бойната флота тържествено и с развети флагове нагоре по Нил, нас ни пресрещна новината: фараон Тутанхамон се е качил в златната ладия на своя баща Амон и е потеглил към Западната страна. Наложи се да свалим флаговете и да нацапаме лицата ги с пепел и сажди. Разправяха, че фараон Тутанхамон получил силен пристъп на болестта си в деня, когато в Тива пристигнала вестта за превземането на Мегидо и за мира. Но от каква болест бе починал — за това лекарите от Дома на живота не бяха единни помежду си и се мълвеше, че стомахът му бил черен от отрови. При все това за смъртта му не се знаеше нищо определено и народът казваше, че като свършила войната, умрял от злобата си, понеже върховна радост за него било да гледа как Египет страда. Аз обаче знаех, че полагайки печата си върху плочката с мирния договор, Хоремхеб го бе погубил точно така, както ако със собствените си ръце бе забил нож в сърцето му. Защото Ейе чакаше само мира, за да отстрани Тутанхамон от пътя си и да се възкачи на фараонския престол като цар миротворец.

Та се наложи значи да нацапаме лицата си и да свалим пъстрите победни флагове от корабите. Хоремхеб с неудоволствие нареди да се снемат и хвърлят в реката сирийските и хетските командири, които според обичая на великите фараони бе провесил с главата надолу на носа на своя кораб. Блатните плъхове бе оставил да усмиряват Сирия и да се угояват от обилието й след несгодите на войната, но дръгливците, които бе взел със себе си да се порадват в Тива на победата, също недоволствуваха и проклинаха Тутанхамон. Докато беше жив, той не им бе доставял никаква радост, а сега и със смъртта си им пречеше да се забавляват.

По палубите те навъсено разиграваха на зарове плячката, заграбена от Сирия, и се спречкваха за сирийските момичета, които водеха със себе си, за да ги продадат в Тива, след като им се наситят. Биеха се и се нараняваха, наместо траурни химни пееха безсрамни песни, така че благочестивият народ, стекъл се на брега да гледа корабите, се смайваше от поведението им. Тези Хоремхебови воини вече и по външност не приличаха на египтяни. Мнозина от тях се бяха облекли в разкошни сирийски и хетски одежди, похитени от противника, примесваха в речта си сирийски и хетски думи и ругатни, а някои се бяха отдали в служба на сирийския Ваал и носеха изображението му в Египет. Нямам причина да ги упреквам за това, тъй като на тръгване от Сирия аз самият бях принесъл на аморитския Ваал щедра жертва от вино и месо в памет на моя приятел Азиру, но го отбелязвам, за да покажа защо народът странеше и се боеше от тях като от чуждоземни, въпреки че се гордееше с победите им в Сирия.

От своя страна воините на Хоремхеб с изумление оглеждаха Египет, който години наред не бяха виждали. Струваше им се, че това не е страната, от която бяха потеглили на война, а и аз не можех да я позная. Навред, където слизахме да нощуваме на сушата, около себе си виждахме само скръб, нищета и сиромашия. От многократно пране дрехите на хората бяха избелели и пъстрееха от кръпки, поради липса на масло лицата им бяха сухи и загрубели, погледът им беше изнурен и недоверчив, а по гърбовете на бедняците личаха следи от тоягите на бирниците. Обществените постройки се порутваха, птици гнездяха сред украшенията по покрива на фараонските съдилища, от фараонските къщи по улиците падаха разхлабени глинени тухли. Понеже живата сила на Египет воюваше в Сирия, работната ръка не достигаше, пътищата от години не бяха поправяни, стените на напоителните канали се ронеха, а напоителните вади по нивите бяха буренясали.

Само храмовете процъфтяваха, по стените им искряха позлатени и алено оцветени свежи изображения и надписи, които величаеха Амон. Неговите жреци дебелееха и обръснатите им глави лъщяха от елея. Но докато те се тъпчеха с жертвено месо, бедният народ пиеше вода от Нил, за да затисне сухия комат и кашата. Заможни в миналото мъже, които бяха пили вино от украсени чаши, сега биваха доволни, ако веднъж в месеца се сдобиеха с паница блудкава бира. Откъм брега не се разнасяше женски смях и весела детска глъчка. Там измършавелите ръце на жените размахваха бухалки, а децата се прокрадваха като боязливи животни, наплашени от бой, и изравяха от тинята корени на водни растения, та с тях да залъжат глада си. Така изглеждаше Египет след войната, съсипала всичко, което Атон бе пощадил. Хората вече нямаха сили да се радват на мира и страхливо гледаха бойните кораби на Хоремхеб, поели нагоре по реката.

Но над водната повърхност продължаваха да се стрелкат лястовици, сред тръстиките по пустите брегове надаваха рев хипопотами, а в плитчините крокодилите се изтягаха със зейнала паст и оставяха птичките да прочистват зъбите им. Пиехме вода от Нил, която няма равна на себе си и никоя друга вода на света не утолява жаждата като нея. Вдишвахме дъха на тинята, долавяхме крясъка на патиците и шумоленето на папирусовите храсти от полъха на вятъра, по ярката небесна синева Амон плаваше в златната си ладия и знаехме, че отново се завръщаме в родната страна.

И ето че настъпи денят, в който над реката се показаха трите планински върха — тримата вечни стражи на Тива. Съзряхме широкия покрив на храма и златните остриета на обелиските засияха пред очите ни. Видяхме западните планини и безкрайния град на мъртвите, тиванския кей и пристанището, бедняшкия квартал с безбройните си улички и глинени къщурки, богаташките квартали и дворците на сановниците сред обилие от цветя и зелени тревни площи. Тогава задишахме по-дълбоко, гребците въодушевено напънаха веслата, войниците на Хоремхеб завикаха необуздано, забравяйки траура, който им натрапваше смъртта на фараона.

Така аз отново се прибрах в Тива и се зарекох никога вече да не заминавам. Очите ми се бяха нагледали на човешката лошотия и нямаше какво ново да видят под старото небе. Реших завинаги да остана в Тива и да си изживея дните сиромашки в някогашната медникарска къща в бедняшкия квартал, защото всички щедри подаръци, придобити с лекарското ми умение по време на войната в Сирия, бях предоставил за жертвоприношението в памет на Азиру. Не желаех да задържа това богатство, понеже то ми миришеше на кръв и нямаше да изпитвам радост, ако се препитавах с него. Затуй подарих на Азиру всичко събирано в неговата страна и се върнах в Тива като бедняк.

При все това чашата ми още не се беше напълнила — отредена ми беше задача, която не желаех и която ме накара да изтръпна, но не ми се размина. Затуй се наложи отново да замина, и то само след няколко дни. Ейе и Хоремхеб смятаха, че хитро са си оплели кошницата, че замислите им са осъществени и властта е в ръцете им, ала тя ненадейно започна да им се изплъзва и заради каприза на една жена съдбата на Египет без малко не тръгна в друга посока. Затуй преди да свърша писанията си и да се отдам на спокойствие, ще трябва да разкажа за царица Нефертити и за принцеса Бакетамон. Това налага да започна нова книга и нека тя бъде последната, която ще напиша. Ще я напиша за себе си, за да поясня как аз, роденият за лечител, станах убиец.