Мика Валтари
Синухе Египтянина (52) (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))

1

Хоремхеб се завърна от Куш през най-голямата лятна жега. Лястовиците отдавна бяха изчезнали, потулени в тинята, водата в блатата околовръст града вонеше, скакалци и земни бълхи унищожаваха посевите. Но градините на заможните тиванци избуяваха тъмнозелени и прохладни, цветните лехи от двете страни на алеята с каменните овни преливаха в ярка пъстрота. Защото в Тива само на сиромасите не достигаше прясна вода и само тяхната храна се съсипваше от прахта, която се стелеше навред и покриваше листата на сикоморите и акациите в бедняшкия квартал. А на юг, отвъд реката, в жарката мараня като сивкаво-червеникав мираж се извисяваше златният палат на фараона със своите степи и паркове. Въпреки летния зной фараонът не беше заминал за резиденцията си в Долната земя, а си стоеше в Тива. По това всички разбираха, че нещо щеше да се случи, и сърцата на хората се изпълваха с тревога както при потъмняване на небето преди пясъчен ураган.

И никой не се изненада, когато от ранни зори по всички южни пътища в Тива заприижда войска. С прашни щитове, с лъскави медни остриета на копията и с опъната тетива на лъковете, по улиците се точеха черни войници, озъртаха се любопитно и бялото на очите им страшно просветваше от потните им лица. Следвайки дивашките си бойни знаци, те се вмъкваха в празните казарми, където скоро лумнаха огньове и започна загряването на готварските камъни, за да бъдат пуснати в големите глинени гърнета. В същото време край кейовете спря военната флота и от товарните кораби бяха свалени командирските колесници и украсените с пера коне. И тук сред войниците не се виждаха египтяни — в по-голямата си част те бяха негри от южната и шардани от северозападната пустиня. Разположиха се в града, по уличните ъгли пламнаха караулни огньове и движението по реката бе спряно. През деня работата в ковачниците и мелниците, в дюкяните и складовете постепенно замря. Продавачите прибраха стоката си от улиците и спуснаха кепенците, а собствениците на кръчми и публични домове бързо наеха здравеняци с палки да пазят заведенията им. Хората се облякоха в бяло и тълпи от всички краища на града — и от бедняшките, и от богаташките квартали — се завтекоха към големия храм на Амон, докато дворовете му се претъпкаха и много народ остана извън зидовете му.

По едно време се разнесе мълва, че през нощта светилището на Атон било осквернено и омърсено. Върху жертвеника му бил захвърлен разложен труп на псе, а един от стражите му бил намерен с прерязано гърло. При тази вест хората се заоглеждаха боязливо, ала мнозина все пак се подсмиваха тайно и злорадо.

— Почисти си инструментите, господарю — рече Каптах загрижено. — Струва ми се, че още преди мръкване ще ти се струпа голяма работа. Ако не се лъжа, може и черепи да отваряш.

Обаче до вечерта не се случи нищо особено, освен че пияни негърски войници разбиха някой и друг дюкян и озлочестиха няколко жени. Но стражите ги заловиха и ги наложиха пред тълпата, от което на ограбените търговци и въпросните жени едва ли им стана по-добре. Чух, че Хоремхеб бил на командния кораб, та поех към пристанището да го навестя, макар че не вярвах да ме пуснат при него. За мое учудване часовият ме изслуша равнодушно, отиде да доложи за мен и след миг се върна да ме покани в кабината на главнокомандуващия. За първи път стъпвах на военен кораб и с голямо любопитство се заоглеждах, но той се различаваше от другите само по въоръжението и числеността на екипажа, понеже някои морски кораби също имаха позлатен нос и цветни платна.

Така аз отново се срещнах с Хоремхеб. Стори ми се още по-висок и по-величав, с широки рамене и укрепнали мускули на ръцете, но лицето му беше набраздено от бръчки, а очите му бяха зачервени и с тягостно изражение. Поклоних му се дълбоко с отпуснати пред коленете ръце, ала той се засмя и възкликна с горчив глас:

— Ха, ето го и моя приятел Синухе, Сина на дивото магаре! Идваш тъкмо навреме.

Заради достойнството си все пак не посмя да ме прегърне, а се извърна към един дребен, шишкав командир, който — облещил очи — стоеше доста сконфузено пред него и се задъхваше от горещината. Хоремхеб му подаде златния си военачалнически камшик и рече:

— Връчвам ти го заедно с отговорността.

Сне обшитата си със злато военачалническа яка, сложи я на врата на дебеланкото и добави:

— Поеми ръководството и нека кръвта на народа потече по мръсните ти ръце!

Едва след туй се обърна към мен и каза:

— Приятелю Синухе, готов съм да те следвам където пожелаеш и се надявам, че у дома си имаш рогозка да се изтегна, защото Сет и всички дяволи са ми свидетели, че съм капнал от умора и ми е омръзнало да се разправям със смахнати хора.

Още веднъж отпусна ръка върху дребния командир, чиято глава стигаше едва до рамото му, и додаде:

— Хубаво гледай, приятелю Синухе, и запомни видяното, защото пред теб стои човекът, в чиито ръце днес се намира съдбата на Тива, а може би и на цял Египет. Него фараонът го назначи на мое място, когато му казах в очите, че е луд. След като го видя, ти се досещаш, че скоро може пак да дотрябвам на фараона.

Той избухна в смях и се заудря по коленете, ала смехът му не беше радостен и вдъхваше страх. Дребният командир го гледаше, почтително с ококорени от жегата очи, а от лицето и врата му потта се стичаше по тлъстите му гърди.

— Не ми се сърди, Хоремхеб — рече той с писклив глас. — Знаеш, че не съм ламтял за военачалническия ти камшик и че пред грохота на битките предпочитам котките си и уюта на моята градина. Но нима мога да пренебрегна заповедта на фараона? При това той уверява, че до бой нямало да се стигне и че по негова воля лъжовният бог щял да бъде сразен без кръвопролитие.

— Той говори онова, което му се иска да бъде — каза Хоремхеб. — Сърцето предварва ума му, както птица профучава покрай охлюва. Затуй думите му нямат никакво значение. Ти трябва да мислиш с ума си и умерено, разумно да проливаш кръв, пък било то и египетска. Кълна се в сокола си, че със собствените си ръце ще те напердаша, ако си забравил ума и вещината си в клетките на твоите расови котки. Казаха ми, че при стария фараон си бил способен воин, та сега фараонът може би затуй те е избрал за тази трудна задача.

Той потупа новия царски главнокомандуващ по гърба, от което дъхът на дребния човечец секна и думите, които смяташе да добави, заседнаха в гърлото му. С широка крачка Хоремхеб излезе на палубата, където войниците се изпънаха и го поздравиха с усмихнати лица и вдигнати копия. Той им махна с ръка и извика:

— Сбогом, драги мои дръгливци! И да слушате оня дребен затлъстял расов котарак, който по волята на фараона сега носи военачалническия камшик. Подчинявайте му се като на ваше непокорно дете и гледайте да не падне от колесницата или да се набоде на собствения си нож!

Войниците се разсмяха и го обсипаха с хвалебствени думи, но той се навъси, закани им се с юмрук и извика:

— Впрочем казвам ви не сбогом, а довиждане в най-скоро време. Понеже виждам какъв плам гори в мръсните ви очи, дръжте лапите си кротко и помнете указанията ми, че като се върна, да не ви смъкна кожата от гърба!

Запита ме къде живея и уведоми началника на стражата, но не нареди да пренесат нещата му вкъщи, защото сметна, че на бойния кораб са на най-сигурно място. Сетне ме прегърна както някога и въздъхна:

— Честно ти казвам, Синухе, ако тази вечер някой е заслужил да се напие, това съм аз.

Сетих се за „Крокодилската опашка“ и му разказах за нея. Думите ми явно му допаднаха, та се осмелих да го помоля в случай на безредици да поръча охрана за кръчмата на Каптах. Той даде нареждане на началника на стражата, който му се подчини, сякаш продължаваше да носи камшика на главнокомандуващ, и обеща да подбере по-възрастни, благонадеждни мъже за пазачи на заведението. Така успях да направя услуга на Каптах, без това да ми струва нещо.

Вече ми беше известно, че в „Крокодилската опашка“ имаше няколко тайни стаички, където продавачите на крадени вещи и похитителите на гробовете се спазаряваха помежду си и където понякога знатни жени се срещаха с яки носачи от пристанището. Заведох го в една от тези стаички и Мерит му поднесе „крокодилска опашка“ в раковина, която той изпразни на един дъх, позакашля се и изпухтя. След туй поръча втора и когато Мерит отиде да я донесе, каза, че била хубавица, и запита какво ме свързва с нея. Уверих го, че между нас не е имало нищо, ала все пак бях доволен, че Мерит още не бе успяла да си набави новата дреха и коремът й не беше разголен. Без да я задява, Хоремхеб й благодари любезно, пое раковината върху дланта си, отпи предпазливо и дълбоко въздъхна. Сетне рече:

— Синухе, утре по улиците на Тива ще потече кръв, но аз не мога да сторя нищо, понеже фараонът е мой приятел и аз го обичам, макар че е луд. Някога го завих с наметката си и моят сокол свърза съдбите ни. Възможно е именно заради лудостта му да го обичам, ала в тази работа няма да се меся, защото трябва да мисля за бъдещето и не желая народът да ме намразва. Ех, приятелю Синухе, много вода изтече и Нил многократно приижда от деня, когато се срещнахме за последен път в зловонната Сирия. Сега пристигам от страната Куш, където по заповед на фараона разпуснах всички тамошни гарнизони и доведох негърската войска в Тива, така че на юг страната е беззащитна. Приятелю Синухе, във всички големи градове казармите отдавна са опразнени. В кухненските им съдини гнездят птици, войниците се скитат из страната, претрепват с тояги земеделците и им отнемат говеждите кожи, с които са щели да платят данъка си на фараона. Но и против това не мога да сторя нищо, защото някога завих фараона с наметката си, пазих го в безпомощността му и съдбата ми е свързана с неговата, обаче от самия него никой не може да го опази. Затуй сърцето ми се свива за Египет, за моята страна Египет.

Разказах му как неотдавна фараонът бе забранил да се изпращат кораби за Пунт и споменах за настроенията в Сирия. Той не се учуди, само поклати глава с мрачен поглед, отпи от „крокодилската опашка“ и рече:

— Ако върви все така, въпрос на време е кога в Сирия ще избухне метеж. Може би това ще го вразуми, но междувременно страната осиромашава. Ето сега се лишаваме от търговията с Пунт. След короноването му рудниците в планините също работят с по-малка сила и непълноценно, понеже ленивците вече не бива да се наказват с тоягата, а само им се намалява дневната дажба. Сърцето ми наистина се свива заради него, заради Египет и заради фараонския бог, макар че от богове нищо не разбирам и не ща да разбирам, защото съм воин. Ще ти кажа само, че тепърва много, доста много ще погинат заради неговия бог, а това е безразсъдно. Нали уж боговете съществуват, за да усмиряват народа, а не да сеят вълнения сред него.

След малко той продължи:

— Утре Амон ще бъде сразен. Няма да ми е жал за него, защото твърде много се угои, за да стои редом с египетския фараон. По-уместно ще е фараонът да го събори, понеже от Амон ще наследи огромни богатства, които все още могат да го спасят. Ако постъпва разумно, той може да спечели и всички останали богове на своя страна, защото техните жреци стояха в сянката на Амон и ужасно му завиждаха. Тях би могъл да ги подчини, като разпредели Египет между множеството малки богове. Обаче никой жрец не обича неговия Атон, а жреците и най-вече жреците на Амон владеят сърцата на народа. Затуй всичко ще се обърка.

— Но нали Амон буди неприязън? — обадих се аз. — Колко време неговите жреци са държали народа в мрак и са задушавали всяка жива мисъл, докато накрая никой не смееше дума да продума без разрешението на Амон. Затова пък Атон обещава светлина и свободен живот, живот без страх, а това е много нещо, невероятно много, приятелю Хоремхеб!

— Не ми е ясно какво разбираш под страх — отвърна той, — ако не туй, че народът трябва да се обуздава чрез страх. А щом боговете обуздават народа, тогава не са нужни оръжия, за да крепят властта. В това отношение Амон добре си гледаше работата и ако се беше задоволил да бъде слуга на фараона, щеше напълно да заслужи положението си. Защото без страх народите никога не са били управлявани, а и в бъдеще без него не ще могат да бъдат управлявани. Ето защо Атон е толкова опасен с цялата си благост и със своя кръст на любовта.

— Той е по-велик бог, отколкото предполагаш — вметнах кротко, без сам да знам защо му го казвам. — Възможно е той да е в теб, без да го осъзнаваш, и в мен също, без да го осъзнавам. Ако хората го разберат би могъл да избави всички народи от гнета на страха и мрака. Възможно е обаче, както спомена, мнозина да умрат заради него, защото вековечното може да бъде наложено на обикновените хора само насилствено.

Хоремхеб нервно ме погледна, сякаш бях дете, което дърдори глупости в присъствието на възрастни. Лицето му помръкна и понеже „крокодилската опашка“ вече беше почнала да го хваща, той посегна встрани за военачалническия си камшик, за да изплющи с него. Когато ръката му не напипа нищо, малко се сконфузи и остро заяви:

— Докато човекът е човек, докато има алчност, ревност, страх и омраза, докато има различни цветове на кожата, различни езици и народи, дотогава богатият ще си остане богат, а бедният — беден, силният ще управлява слабия, а хитрият ще властвува над силния. Атон иска да направи всички еднакви, така че пред него робът и заможният да бъдат равни, но здравият разум подсказва безсмислието на такова намерение. Това е толкоз ясно и очевидно, че нямам желание да разговарям за него, защото ме дразни и помрачава мислите ми.

— Според вавилонците звездите показват настъпването на нова световна година — промълвих тихо. — Може би Атон ще поеме властта в ръцете си и тя ще се задържи, докато гарванът побелее и водите на реката потекат нагоре, както пеят неговите жреци в светилището му…

Така му рекох, ала сам не вярвах на думите си. Хоремхеб изпи напитката до дъно и ме изгледа съжалително, но „крокодилската опашка“ му беше подействувала, настроението му пак се оправи и той каза:

— Е, на едно мнение сме поне, че е време Амон да бъде съборен. Само че като се е стигнало дотам, трябваше да стане потайно и ненадейно, в мрака на нощта и навсякъде едновременно. Върховните жреци трябваше веднага да се избият, а останалите да се пратят в рудниците и каменоломните. Ала в лудостта си фараонът иска да извърши всичко това явно, пред очите на народа и под лъчите на своя бог — нали слънчевият диск е неговият бог, в което впрочем няма нищо ново. Всеки случай това е лудост, ще се пролее много кръв и аз отказах да го направя, понеже не бях уведомен навреме за замислите му. В името на Сет и всичките му дяволи, ако бях узнал своевременно за тази работа, щях да я обмисля хубаво и щях да катурна Амон така ненадейно, че и той самият едва ли щеше да усети какво става. А сега в Тива всеки уличен хлапак знае за това, жреците насъскват народа в дворовете на храма, мъжете кършат клони от дърветата да се бият с тях, а жените тръгват за храма, прикрили в дрехите си бухалките за пране. Кълна се в моя сокол, че ми иде да заплача, като се замисля за лудостта на фараона.

Той отпусна глава в ръцете си, облегна се на коленете ми и зарида при мисълта за предстоящите страдания на Тива. Мерит му донесе трета „крокодилска опашка“ и с такова възхищение се загледа в здравия му гръб и изпъкналите мускули, че аз раздразнено я накарах да излезе и да ни остави насаме. Захванах да му разказвам какво бях видял и чул по негова поръка във Вавилон, в страната Хати и в Крит, докато забелязах, че крокодилът го бе зашеметил с опашката си и той спеше дълбоко, подпрял глава на ръцете си. Той продължи да спи в скута ми, аз бдях над съня му и дочувах олелията на войниците в кръчмата, защото стопанинът и Каптах сметнаха за свой дълг да ги развличат, та като започнат вълненията, още по-усърдно да охраняват сградата. Затуй шумът не секна цяла нощ, а напротив — доведоха слепи свирачи и танцьорки и предполагам, че войниците добре се позабавляваха. Аз обаче съвсем не се забавлявах при мисълта, че във всяка тиванска къща се точеха ножове и сърпове, че се остреха колове, а кухненските чукала се обковаваха с мед. Според мен през онази нощ в Тива мнозина не спаха, навярно и фараонът не е спал, но Хоремхеб спа дълбоко. Това вероятно се дължеше на обстоятелството, че беше воин по рождение.