Мика Валтари
Синухе Египтянина (78) (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))

2

Докато в пустинята хетите гасяха огньовете си с пясък, впрягала конете и точеха оръжията си, Хоремхеб, облегнат на грапава скала и закусвайки с парче сух хляб и глава лук, се обърна към войниците си със следните думи:

— Погледнете пред себе си и ще видите чудо невиждано! Амон просто е вкарал хетите в ръцете ни и днес ни предстоят велики дела. Както забелязвате, хетската пехота не е пристигнала — спряла е в края на пустинята, понеже няма достатъчно вода. Ако хетите държат да продължат похода си срещу Египет, бойните им колесници трябва да проправят път и да завладеят водохранилищата. Още отсега конете им жадуват и им липсва зоб, защото оттук до Сирия аз изгорих всичките им запаси и с чукове натроших делвите с вода. Затуй днес колесниците им трябва да си пробият път. В противен случай хетите ще трябва или да се върнат в Сирия, или пък да се разположат в очакване на продоволствие, без да могат да се бият. Ако са разумни, ще се откажат да воюват и ще се върнат в Сирия. Те обаче са алчни хора, вложили са всичкото сирийско злато и сребро в делвите, които стоят пълни с вода в пустинята зад нас, и без бой няма да се откажат от тях. Казвам, че Амон ги е вкарал в ръцете ни, понеже щом се устремят срещу нас, конете им ще се заплетат в нашите препятствия и те няма да могат да се възползуват от силата си, която се крие в неотразимия набег на колесниците им. Рововете, които изкопахте самоотвержено и без да жалите сили, канарите и опънатите въжета ще притъпят остротата на тяхната атака.

Хоремхеб изплю люспа от лука, отново захапа коравия хляб със силните си челюсти и запредъвква, докато войниците затропаха с крака и нетърпеливо завикаха като деца, които настояват за още приказки. Тогава Хоремхеб смръщи чело и каза:

— В името на Сет и всичките му дяволи, войсковите пекари с миши тор ли са омесили хляба, или този гаден вкус в устата ми иде от махмурлука? Трябва да знаете, мои блатни плъхове, че нощес не можех да не се напия от радост при мисълта как тъпоумието на хетите ще ги вкара в обсега на вашите копия. Обаче заради мишия тор ще наредя да окачат двама пекари на стената с главата надолу. Ще го сторя заради благородната си уста, а не заради вас, така че излишно е да се хилите и да мучите като говеда отпреде ми. Според мен вас дори със смлени фъшкии могат да ви хранят. Това хич не ме вълнува, защото фъшкиите от конете на моите дръгливци са по-ценни от паплач като вас. Боя се, че в некадърността си ще отървете хетите от ръцете ми, понеже не сте никакви войници, ами вонливи блатни плъхове. Затуй трябва да ви напомня, че коловете, дето ги държите в ръцете си, са копия и че остриетата им не служат за почесване по гърба, а за да мушкате с тях хетите. На стрелците обръщам внимание да не се смятат за големи герои, като звънтят с тетивата на лъковете си, изстрелвайки стрелите нагоре и крещейки по детински: „Вижте колко високо излетя стрелата ми!“ Ще насочвате стрелите си срещу хетите, а ако умеехте да се целите като истински войници, щяхте да ги улучвате в очите. Струва ми се обаче съвсем безполезно да ви давам такива наставления, поради което ви приканвам да се мерите само в конете. Те са по-едра цел, а човек, застанал в колесница, едва ли ще улучите. Колкото по-наблизо оставяте конете да дойдат, толкоз по-сигурно ще ги умервате въпреки неумението си. Съветвам ви да изчаквате приближаването на конете, защото всеки, който пилее стрелите, ще го напердаша със собствените си ръце и ще съжалява, че е доживял този пердах. Не можем да си позволим да прахосваме нито една стрела. Припомнете си, че остриетата са изковани от накити, които египтянките са носили на гърдите си, и от гривни, украсявали глезените на момичетата от публичните домове, ако тази представа ви доставя удоволствие. На копиеносците препоръчвам: когато конете се зададат, опрете копието с две ръце на земята и го насочете към корема им. Така няма да пострадате, а ще успеете навреме да отскочите встрани, преди конете да се стоварят отгоре ви. Ако паднете на земята, с ножа си прережете сухожилията на краката им, защото това е единственият начин да се спасите, преди колелата да ви прегазят и да ви натрошат кокалите. Така стоят нещата, блатни плъхове от Нил.

Той с погнуса помириса хляба в ръката си, захвърли го и надигна една делва, та да потисне махмурлука с вода. Сетне продължи:

— Всъщност май че няма смисъл да ви приказвам и да си хабя съветите, защото щом чуете бойния вик на хетите и трясъка на колесниците им, вие така или иначе ще се разциврите и ще пъхнете глави в пясъка, понеже не можете да се сврете в полите на майките си. Ето защо трябва да ви кажа, че ако на хетите се удаде да пробият и да достигнат водните запаси зад нас, до довечера всеки от вас ще бъде мъртъв. Тогава в най-добрия случай кожите ви след няколко месечини ще висят като пазарски чанти под мишниците на бабките в Библос и Сидон, при положение че не ревете от стените с раздробени крайници или не въртите с избодени очи мелничните камъни в стана на Азиру. Това ни чака, ако хетите пробият, защото тогава ще бъдем обкръжени, няма да имаме възможност за измъкване и ще загинем до крак. Но ви предупреждавам, че ние и сега нямаме възможност да се измъкнем. Ако изоставим построените от нас заграждения и тръгнем обратно, хетските бойни колесници ще ни пометат, както разливът помита сухите сламки. Казвам ви го, да не би някому да щукне да побегне презглава към пустинята. А за да не бъркате посоката, в която се намира врагът, ще поставя моите петстотин храбри дръгливци на прилично разстояния зад вас, та да има на какво да се посмеят, докато вие се биете. Те безспорно са заслужили това развлечение, а всеки, който понечи да бяга или обърка посоката, ще го убиват с ножа си или ще му извършват оная операцийка, с чиято помощ буйният бик бива превръщан в кротък впрегатен вол. Та запомнете, че ако смъртта се зададе насреща ви, зад вас тя ви очаква още по-сигурно. Ала насреща ви се задава също победата и славата, защото не се съмнявам, че ако всеки се напрегне, днес ще победим хетите. Да, драги мои плъхове, всички ние ще сърбаме една и съща каша и нямаме друг изход, освен да разгромим хетите. А пък за техния разгром няма друго средство, освен да ги сгащим, да им нацепим кожата с разните оръжия, които сте получили в ръцете си, и да пуснем кръвта им да изтече. Това е единственият изход и затуй ще ви придружавам, редом с вас ще се бия с камшик в ръка и няма да е моя вината, ако камшикът ми плющи по-често по вас, отколкото по хетите. Това ще зависи изцяло от самите вас, юначни мои плъхове.

Войниците го слушаха в захлас, без да се сещат да се отпуснат от единия крак на другия, забравили дори за хетите. Трябва да призная, че аз започнах да нервнича, понеже хетските бойни колесници като далечни облаци прах вече се насочваха отвред към нашите заграждения. Но ми се струва, че Хоремхеб нарочно гледаше да минава времето, за да пренесе върху войниците собственото си спокойствие и да им спести тягостното очакване на нападението. Най-сетне от скалата си той хвърли поглед към пустинята, вдигна ръце и каза:

— Колесниците на нашите приятели хетите се задават, за което съм признателен на всички египетски богове. Амон наистина ги е заслепил да се осланят прекалено много на силата си, а той самият воюва на наша страна. Напред, блатни плъхове от Нил, нека всеки заеме посоченото му място и без заповед да не мърда оттам. А вие, скъпи мои дръгливци, тръгвайте подир тия охлюви и зайци, наглеждайте ги и ако стане нужда, скопявайте ги като овни, щом рекат да бягат. Бих могъл да ви кажа: Сражавайте се за египетските богове, сражавайте се за Черната земя, сражавайте се за жените и децата си! Но това са празни приказки, защото сигурно сте готови да плюете в лицето на жените си, стига да можете да побегнете и да спасите кожата си. Затуй ви казвам: Египетски блатни плъхове, сражавайте се за себе си, сражавайте се за собствения си живот и не отстъпвайте, защото за вас друго спасение няма! А сега търчете, момчета, търчете бързо, че иначе хетските колесници ще стигнат до препятствията преди вас и битката ще свърши, без дори да е почвала!

Той ги разпусна, войниците се втурнаха към местата си покрай препятствията и тичешком зареваха, но дали ревяха от въодушевление или от страх — това не мога да кажа, а не вярвам и те самите да са го знаели. Хоремхеб ги последва с небрежна крачка, аз обаче останах да седя на планинския склон, за да наблюдавам битката от безопасно разстояние, понеже бях лекар и моят живот беше драгоценен.

От равнината хетите изведоха колесниците си до подножието на хълмовете и спряха, за да се разгърнат в боен ред. Техните разноцветни стягове, блясъкът на крилатите слънца по колесниците, перата по главите на конете и пъстрите вълнени чулове, които предпазваха конските гърбове от стрелите, представляваха и пищна, и ужасяваща гледка. Хетите очевидно възнамеряваха да насочат цялата сила на удара си към откритата местност, през която до водохранилищата водеше пътят, преграден набързо от Хоремхеб със слаби препятствия. Те не смятаха да използуват тесните проходи между хълмовете отляво и отдясно, нито пък да се отклоняват твърде далеч в пустинята, където четниците и разбойниците охраняваха двата фланга на Хоремхеб. Отклоняха ли се твърде надалече в пустинята, пътят им до водохранилищата щеше да се удължи. И понеже им липсваха вода и зоб за конете, те разчитаха на силата и воинското си умение, на които досега нито един народ не бе устоявал. Колесниците им нападаха на групи от по шест, а десет шесторки образуваха отделен полк. Струва ми се, че срещу необучената войска на Хоремхеб те разполагаха с шестдесет полка, защото хетите са уреден народ и обичат прегледните числа. Но тежките колесници с по три коня и трима бойци съставляваха ядрото на бойната им линия и като ги гледах, не можех да проумея как войниците на Хоремхеб щяха да спрат пристъпа им — те като кораби се движеха бавно и тежко през пустинята и мачкаха всичко по пътя си.

Всеки случай хетите надуха тръбите, командирите вдигнаха стяговете и колесниците потеглиха, постепенно набирайки скорост. Но когато наближиха препятствията, аз с учудване забелязах, че измежду тях в неудържим галоп изскочиха невпрегнати коне. Върху гърба на всеки кон яздеше, уловил се здраво за гривата му, по един боец и с пети го удряше в хълбоците, за да ускори препускането. Не можех да разбера защо изпращаха запасните коне за колесниците си незащитени пред бойната линия, докато не видях, че бойците, увиснали на гърба на конете и държейки се за гривата, се протягаха и с ножове и брадви прерязваха тръстиковите въжета, опънати над земята между стълбовете, за да препъват впрегнатите в колесниците коне. Други коне се втурваха между препятствията, а ездачите им, без да влизат в схватка и без да се плашат от египетските копия и стрели, се изправяха на гърба им и мятаха копията си. Но ги мятаха не срещу египтяните, а ги забиваха в земята и те оставаха да стърчат, като в края на дръжките им се ветрееше пъстро байраче. Всичко това стана светкавично — за по-кратко време, отколкото го написах тук. Не можах да схвана замисъла им, защото, щом прерязаха въжетата за препъване и забиха копията, ездачите обърнаха конете си, понесоха се обратно в галоп, промъкнаха се между колесниците и се скриха зад тях. Пронизани от стрели, неколцина се бяха свлекли от гърба на коня, а и конете останаха да лежат на земята, ритайки бясно с копитата си и цвилейки неистово.

Докато леките колесници на хетите потегляха напред, видях нещо изумително: Хоремхеб, който беше сред войниците си, тръгна към препятствията и се затича сам право срещу трополящите бойни колесници. Познах го веднага, понеже превишаваше с една глава всички дребни обитатели от поречието на Нил. Като го зърнах, аз скочих, изпищях и стиснах пестници, но Хоремхеб хвана едно забито от хетите копие, на чийто край се ветрееше байраче, и го запрати надалече, където то отново се заби и остана да стърчи в пясъка. Воинският му ум работеше по-бързо от ума на всички останали и той преди тях бе прозрял предназначението на белязаните копия. Преди нападението хетите бяха изпратили на невпрегнати коне най-опитните си бойци, за да означат с копия и байрачета местата, където препятствията бяха най-слаби и пробивът можеше да се удаде най-лесно.

Сред египтяните единствено Хоремхеб отгатна това и прояви самообладание, като запрати копието на друго място, за да заблуди хетите. Няколкото войници, които последваха примера му и изтичаха към препятствията, само грабваха копията и се връщаха обратно, отнасяйки байрачетата като боен трофей, ала и това допринасяше за всяване на смут в хетското нападение. Според мен онази сутрин само пъргавият ум на Хоремхеб спаси Египет, защото, ако на хетите се бе удало да съсредоточат първия си удар с все сила на местата, които ездачите с копията си бяха отбелязали за насочване на пробива, египтяните едва ли щяха да ги отблъснат.

Тогава още не бях осъзнал всичко това и спускането на Хоремхеб срещу нападащите в боен ред колесници ми се стори безразсъдна хлапашка постъпка, аз го укорявах и си мислех, че със своя пример искаше само да окуражи хората си. Та нали няма по-голям героизъм от това, да се втурнеш сам през открита местност срещу задаващите се бойни колесници? Но опитният воин явно може да го извърши, без да се излага на особена опасност, ако правилно прецени силите и умението си и бързината на бойните колесници и ако успее да се върне в убежището, преди колесниците да го връхлетят. Следователно Хоремхеб вероятно не бе рискувал живота си, обаче подвигът му въодушеви цялата войска и тя шумно възхваляваше неговата смелост, забравяйки за опасността.

Когато Хоремхеб се върна при войниците в укритията, леките колесници на хетите достигнаха препятствията и като многобройни клинове се врязаха в тях, следвайки означенията на байрачетата. При този първи сблъсък настъпи неописуем шум и грохот, от копитата на конете и изпод колелата на колесниците се вдигна такава гъста пушилка, че от склона повече не можех да следя хода на битката. Успях само да видя, че стрелците повалиха няколко коня още преди да стигнат препятствията, но хетите умело заобиколиха обърнатите колесници и продължиха устрема си. Впоследствие узнах, че макар и с големи загуби, леките колесници преодолели на две места всички препятствия, без обаче да продължат напред. Спрели на групи и бойците скочили от тях да отстранят канарите и да проправят път за тежките колесници, които изчаквали реда си пред загражденията извън обсега на стрелите.

При този успех на хетите опитният воин би сметнал всичко за загубено, обаче необучените блатни плъхове на Хоремхеб виждаха само как конете в предсмъртна агония се гърчеха край препятствията и се мятаха в рововете. Виждаха, че хетите са понесли големи загуби и са прекратили набега си, и решиха, че са ги спрели със собственото си юначество и умение. Затуй, ревейки от възторг и от страх, те се спускаха към спрелите колесници, пълзешком се промъкваха да прережат сухожилията на конете и издърпваха колесничарите, а стрелците поразяваха със стрелите си ония, които търкаляха канари встрани от пътя. Хоремхеб ги остави да се налудуват и те се възползваха от численото си превъзходство. Плениха много колесници и запъхтени от възбуда, ги предоставиха на дръгливците на Хоремхеб, понеже сами не можеха да се оправят с тях — увисваха уплашено на конските юзди и се бояха да не паднат от колесниците, когато се покатереха отгоре им. Хоремхеб не им даваше да разберат, че с пристигането на тежките колесници битката щеше да приключи, ами разчиташе на късмета си и на дълбокия ров, който беше наредил да изкопаят и покрият с храсти и съчки в долината зад войската. Дотам леките колесници не бяха стигнали, предполагайки, че вече са преодолели всички заграждения.

След като разчистиха достатъчно широк път за тежките бойни колесници, хетите, които бяха останали живи, се качиха на колесниците си и препуснаха назад. Това доведе войниците на Хоремхеб във възторг, те се смятаха за победители и побързаха да намушкат с копията си конете, лежащи със счупени крака в рововете, и хетите, които след падането си от колесниците се опитваха да пропълзят зад камъните. Но Хоремхеб незабавно нареди да се надуят тръбите, накара войниците да върнат отместените канари на местата им и да забият в пясъка копия с наклонени срещу нашествениците остриета. Не му оставаше нищо друго, освен да изтегли войската си встрани от направените в препятствията пробиви, за да предотврати излишните загуби на хора. Иначе големите коси по тежките колесници щяха да повалят войниците му като зряла пшеница.

Това му се удаде в последния миг, защото не беше изтекла и най-малката водна мярка време, нито облаците прах в долината се бяха слегнали, когато тежките колесници на хетите — цветът и гордостта на тяхната войска, настъпиха с гръм и трясък и прегазиха всички препятствия. Теглеха ги едри, яки коне, с едни гърди по-високи от египетските. Главите им бяха защитени с метални маски, а хълбоците им — с дебели вълнени чулове. Тежките колела на колесниците с лекота избутваха даже големите каменни отломъци, те се насочиха право към облаците прах, а с мощните си гърди конете огъваха забитите копия и прекършваха дръжките им като сухи тръстики. С приближаването им отдолу се надигна голям вой. Като чух ужасните писъци на премазаните от колелата и съсечените от косите мъже, аз отново се изправих и се огледах, ала пред мен наникъде не се откриваше път да избягам.

От ехтящия облак прах в долината постепенно изплуваха тежките колесници на хетите. С пъстрите си чулове конете им, по чиито маски подобно на дълги бодили стърчаха бронзови рога, напредваха като приказни чудовища. Те с трясък се носеха в дълга редица и на мен ми се струваше, че никаква сила на света не беше в състояние да възпре устрема им. Пред тях не се виждаха никакви препятствия, нито пък египтяните преграждаха пътя им към водохранилищата в пустинята, защото по заповед на Хоремхеб египтяните се бяха изтеглили по склоновете на хълмовете от двете страни на долината. От колесниците си хетите нададоха силен вик, понесоха се напред и вдигнаха вихрушка от прах след себе си, от която нищо не виждах. Проснах се ничком на земята и горчиво заплаках за Египет, за беззащитната Долна земя и за всички ония, които заради прищевките и глупавата самонадеяност на Хоремхеб сега трябваше да умрат.

Хетите все пак не бяха заслепени от успеха си и спускаха спирачките на колесниците да порят земята. Имаха намерение отново да изпратят леките колесници да разузнаят местността, защото бяха предпазливи, опитни воини и държаха да са подсигурени срещу всяка изненада, въпреки че от египтяните не очакваха голяма находчивост и още не познаваха тяхната лукавост. Но веднъж започнал, набегът на тежките колесници трудно се спира, тъй като великанските коне напъват неудържимо да препускат и ако бъдат дръпнати твърде рязко, разкъсват поводите и повреждат колесницата. Затуй колесничарите имат копие с широко острие, с чиято помощ при крайна нужда прерязват сухожилията на конете, щом колесницата непременно трябва да спре.

Но този път според тях нямаше причина да прибягват към това. Те оставиха конете да напират в широка редица напред и нищо не ги тревожеше, докато земята под тях не хлътна внезапно и те не се озоваха с колесниците си в огромен ров, който копачите на тиня от Нил бяха издълбали и замаскирали с храсти и съчки. Този ров пресичаше долината от склон до склон, тежките колесници се сгромолясваха в него и десетки от тях се преобръщаха с колелата нагоре, преди изненаданите колесничари да успеят да възвият наляво или надясно по ръба му, при което редицата се разбърка. Щом дочух крясъците на хетите, аз вдигнах глава от земята и пред очите ми се откри ужасяваща картина, докато прахта отново обви всичко с покривката си.

Ако хетите бяха запазили самообладание и се примиряха с неуспеха си, щяха да спасят поне половината от колесниците си и да разгромят египтяните. Движейки се покрай рова, те имаха възможност да обърнат конете и през разрушените препятствия да препуснат обратно към пустинята. Но те не бяха свикнали да губят и в сърцето си не можеха да повярват, че са претърпели поражение, нито да признаят, че хетите могат да бъдат сломени. Дори през ум не им минаваше да отстъпят пред невъоръжените с колесници египетски пешаци и затуй насочиха конете си към полегатите склонове на хълмовете, за да ги спрат на високото. Сетне се обърнаха да огледат местността, слязоха от колесниците да видят как биха могли да преодолеят рова и да спасят попадналите в него свои другари и изчакваха облаците прах да се слегнат, за да нанесат на египтяните следващия удар.

Но Хоремхеб нямаше намерение да ги остави да се съвземат от стъписването. Той нареди да надуят тръбите и оповести на войската си, че със своето чудотворство е възпрял колесниците и сега хетите са безпомощни. Стрелците си изпрати по склоновете да всяват със стрелите си смут сред противника, а други накара да метат с клонки и метли, та да се вдигне още повече прах — отчасти за да затрудни хетите, отчасти за да попречи на хората си да видят какво страшно количество хетски колесници бяха останали здрави и боеспособни.

На част от войниците си заповяда да свличат камъни от склоновете и да запушат проходите в загражденията, за да направи победата си пълна и да плени хетските колесници непокътнати.

В същото време полковете леки колесници на хетите се бяха разположили в пустинята, за да напоят конете си, да оправят сбруята им и да подменят строшените спици по колелата на колесниците. Те виждаха пушилката между хълмовете, чуваха виковете и трясъка на оръжията и бяха убедени, че тежките колесници преследват египтяните из околността и ги изтребват като плъхове.

Под прикритието на облаците прах Хоремхеб изпрати най-храбрите си копиеносци при рова, за да не допускат хетите да измъкват другарите си от него или да го запълват. Останалите войници накара да търкалят или влачат камъни, за да оградят колесниците на ограничена площ без пространство за движение и — ако е възможно — да ги откъснат една от друга. Скоро по склоновете на хълмовете към колесниците се затъркаляха големи камъни, защото египтяните открай време изкусно са боравили с камъка, а сред войниците на Хоремхеб мнозина бяха усвоили това умение в каменоломните.

Хетите много се обезпокоиха, че облаците прах не се слягаха и те не можеха да видят какво става около тях, а стрелите ги поваляха, докато стояха в колесниците и се взираха наоколо. Командирите им спореха помежду си, защото подобно нещо никога не им се беше случвало и не знаеха как да постъпят, след като в занятията им не ги бяха научили как се постъпва при такова положение. Затуй си губеха времето в спорове, а от няколкото колесници, които изпратиха сред облаците прах да разузнаят разположението на египтяните, не се завърна нито една — конете им се препъваха в камъни, копиеносците на Хоремхеб смъкваха колесничарите и ги погубвала. Най-сетне хетските командири решиха чрез зова на тръбите да съберат колесниците и се приготвиха с пристъп да се върнат в пустинята, за да прегрупират войската си. Обаче поемайки обратно по пътя, по който бяха дошли, те не можаха да го познаят — конете им се заплитаха във въжета и примки, камъни преобръщаха тежките им колесници, така че в края на краищата те се видяха принудени да слязат от тях и да се бият пешком. Бяха храбри мъже и опитни воини и избиха много египтяни, ала бяха свикнали да се сражават не пешком, а от висотата на колесниците си. Затуй войската на Хоремхеб ги победи, но битката трая чак до вечерта.

На свечеряване откъм пустинята подухна вятър, разнесе облаците прах над долината и разкри полесражението и страшния разгром на хетите. Те бяха загубили повечето от тежките си колесници, а друга голяма част се бяха озовали без повреди ведно с конете и снаряжението си в ръцете на Хоремхеб. Но въпреки това хората на Хоремхеб, изнемогнали и възбудени от яростта на битката, от раните си и от миризмата на кръв, изтръпваха при вида на собствените си загуби, защото в долината лежаха много повече трупове на египтяни, отколкото на хети. Ония, дето бяха останали живи, си казваха в ужас:

— Страшен беше днешният ден и добре, че по време на боя не се оглеждахме. Ако бяхме забелязали колко многочислени са хетите и колко от нашите другари са загинали, сигурно щяхме да си глътнем езика и нямаше да се сражаваме така лъвски, както се сражавахме.

Като съзираха размерите на поражението си, последните останали живи хети, които продължаваха да се съпротивляват иззад колесниците и убитите коне, избухваха в плач и викаха:

— Свършено е с тежките ни колесници, с цвета и гордостта на нашата войска. Небето и майката земя ни изоставиха и тази пустиня навярно принадлежи вече не на майката земя, а на всички дяволи. Затуй по-добре да сложим оръжие, вместо да се бием нахалос.

Те забиваха копията пред себе си, захвърляха оръжията и вдигаха ръце. Хоремхеб нареди да бъдат завързани с въжета, както се завързват пленниците, и всички блатни плъхове от Нил тичаха да им се дивят, да опипат раните им, да отмъкнат крилатите слънца и двуострите брадви от шлемовете и дрехите им.

Сред целия този ужасен безпорядък Хоремхеб сновеше между войниците си, ругаеше ги с грозни думи, пошляпваше ги благосклонно със златния си камшик, заговаряше по име отличилите се в боя и ги наричаше свои чеда и мили дръгливци. Заповяда да им раздадат вино и бира и им разреши да оберат всички загинали — както хети, така и египтяни, за да имат чувството, че са се сдобили с плячка. Но за него най-драгоценната плячка бяха тежките колесници и неувредените коне, които необуздано хапеха и ритаха около себе си, докато не ги нахраниха и напоиха досита. Хората на Хоремхеб, които знаеха как да се отнасят с конете, им говореха ласкаво и ги увещаваха да преминат на египетска служба. Макар и страшни, конете са умни животни и разбират човека. Затуй те склониха да служат на Хоремхеб, щом получиха предостатъчно зоб и вода. Не ми е ясно само откъде знаеха египетски, след като бяха свикнали единствено с непонятната хетска реч. При все това войниците на Хоремхеб твърдяха, че схващали всичко, каквото им се говорело. Не можех да не им вярвам, като виждах как тези едри, буйни животни им се подчиняваха и им позволяваха да снемат тежките, сгорещени вълнени чулове от техните потни гърбове.

Още същата нощ Хоремхеб изпрати вест до разбойниците и четниците от двата фланга и подкани всички смелчаци да се присъединят към неговите дръгливци като бойци на колесници, тъй като пустинните обитатели умееха да се оправят с конете по-добре от египтяните, които се плашеха от тези животни. Всички коневъди възторжено откликнаха на повика му и се зарадваха много на тежките колесници и разкошните коне. Не по-малко радостни бяха вълците, чакалите и лешоядите от пустинята, които на големи глутници и ята дойдоха и заръфаха труповете, без да правят разлика между египтяни и хети.

Но за всичко това нямах време да размислям, понеже бях затрупан с работа: лекувах пострадалите, зашивах рани, намествах изметнати крайници и отварях черепи, раздробени от хетските боздугани. Въпреки многобройните помощници при рязането на крайници и зашиването на рани тази работа ми отне три денонощия, докато превързах всички ранени, а междувременно измряха ония, чиито рани трудно можеха да се излекуват. Обаче докато работех, аз нямах никакво спокойствие и в ушите ми отекваше шумът от непрекъснатите схватки, защото хетите още не вярваха в поражението си. На следващия ден те нападнаха с леки колесници, за да си възвърнат отнетите тежки колесници, а дори и на третия ден се опитаха да пробият загражденията, защото не смееха да се приберат в Сирия и да разкажат на висшите си военачалници за своето поражение.

Ала на третия ден Хоремхеб вече не се задоволяваше само да се отбранява — нареди да отстранят препятствията и изпрати своите дръгливци и пленените бойни колесници да се бият. Те подгониха леките колесници на хетите и ги разпръснаха, претърпявайки все пак големи загуби, защото хетите бяха по-бързи и по-навикнали да воюват с колесници, така че на мен пак ми се отвори много работа. Но Хоремхеб смяташе тези загуби за неизбежни, понеже новите му дръгливци само в боя можели да се научат как се управляват коне и колесници и по-добре било да се обучават, когато противникът е сломен и уплашен, а не когато отпочинал и екипиран разгръща бойните си колесници срещу египетските.

— Ако на бойните колесници не противопоставим бойни колесници, ние никога няма да превземем Сирия — казваше той. — Цялата тази война на скрито зад препятствията е детска игра и с нея няма да постигнем нищо, дори да възпрем нашествието на хетите в Египет.

Той много се надяваше хетите да нападнат и с пехотата си, защото в пустинята без достатъчно водни запаси тя щеше да се превърне в лесна плячка за него. Но хетите бяха умни и прозорливи и задържаха хората си в Сирия, надявайки се от своя страна, че главозамаян от успеха си, Хоремхеб ще насочи войската си от пустинята към Сирия, където пък тя щеше да стане лесна плячка за отпочиналите и опитни хетски войници и колесници. Все пак тяхното поражение създаде голямо безпокойство в Сирия, доста градове вдигнаха бунт срещу Азиру и му затвориха портите си, защото неговото властолюбие и алчността на хетите им бяха дотегнали, та разчитаха при една светкавична победа да получат благосклонността на Египет. Всъщност сирийските градове живееха във вечни разпри помежду си, а шпионите на Хоремхеб подхранваха вълненията сред гражданите и разпространяваха ужасяващи слухове, с които преувеличаваха разгрома на хетите в пустинята.

Докато войската отдъхваше край планината на победата, Хоремхеб се съвещаваше със съгледвачите си, замисляше нови начинания и по всички възможни пътища отново изпрати нареждане до обсадената Газа: „Задръжте града!“ Той знаеше, че Газа нямаше да устои на обсадата за дълго, а за да превземе Сирия, на него му трябваше опорна точка на крайбрежието. В същото време сред хората си пусна мълва за богатствата на Сирия и за жриците от храма на Ищар, които по най-изкусен начин забавлявали храбрите воини. Не знаех какво още чака, докато една нощ откъм сирийската пустиня през загражденията се промъкна изтощен и прежаднял мъж, предаде се и поиска да разговаря с Хоремхеб. Войниците се присмяха на наглостта му, ала Хоремхеб го прие и щом застана пред него, мъжът се поклони дълбоко с отпуснати пред коленете ръце, макар че облеклото му беше сирийско. Сетне притисна длан върху едното си око, сякаш го болеше. Като видя това, Хоремхеб запита:

— Да не би торен бръмбар да ти е ужилил окото?

Случайно се намирах в шатрата на Хоремхеб и този въпрос ми се стори нелеп, защото торният бръмбар е безобидна живина и не жили. Обаче прежаднелият мъж отговори:

— Окото ми наистина е ужилено от торен бръмбар, понеже в Сирия има десет пъти по десет торни бръмбари и всичките са много отровни.

— Добре дошъл, храбри юнако! — поздрави го Хоремхеб. — Можеш да говориш спокойно, защото този лекар в шатрата ми е глуповат и нищо няма да разбере.

Тогава шпионинът каза:

— Господарю Хоремхеб, сеното пристигна.

Друго нищо не добави, ала от думите му се досетих, че беше шпионин на Хоремхеб. Хоремхеб бързо излезе от шатрата, нареди да запалят сигнален огън на билото и миг след това по всички била от планината на победата до Долната земя пламнаха сигнални огньове. По този начин той изпрати заповед в Танис флотата да отплава за Газа и да влезе в бой със сирийските кораби, ако битката не може да се избегне.

На другата сутрин Хоремхеб накара да надуят тръбите и през пустинята войската потегли към Сирия. Разузнавателни отреди от бойни колесници препускаха пред войниците, прочистваха пътя от врагове и определяха местата за стануване по време на похода. Умът ми не побираше как Хоремхеб можеше да рискува сблъсък с хетите в открита местност. Ала войниците охотно го съпътствуваха, мечтаейки си за богатствата на Сирия и за обилна плячка, макар че като ги гледах, техните лица ми се струваха белязани от смъртта. Нямаше какво да сторя, качих се на паланкина си, последвах ги и зад нас остана планината на победата, останаха костите на хети и египтяни да се белеят в мир и сговор сред заградената с препятствия долина.