Мика Валтари
Синухе Египтянина (21) (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))

4

Като лекар, смятах, че съм се нагледал на смърт и страдания, че съм претръпнал пред зловонията и опипването на циреи и гнойни рани, но започвайки работа в Дома на смъртта, имах чувството, че съм невръстно дете и нищо не знам. Бедняците не създаваха особени трудности — лежаха си кротко в басейните с лютива миризма на луга и сол и аз скоро свикнах да боравя с куката, с която ги местеха. Телата на покойниците от по-висшето съсловие изискваха повече умение, измиването и напъхването на вътрешностите им в делви налагаше по-голяма претръпналост на сетивата. Но най-голяма претръпналост изискваше обстоятелството, че Амон ограбваше мъртвите по-безогледно, отколкото приживе. Цената за балсамирането се менеше в зависимост от платежните възможности, балсаматорите лъжеха близките на покойниците и твърдяха, че са използували най-различни скъпи масла, мехлеми и консервиращи вещества, макар всичко да беше едно и също плюс сусамово масло. Само телата на сановниците се обработваха най-изкусно, докато в останалите се впръскваше масло, което разяждаше вътрешностите й, след туй се натъпкваха с тръстика, напоена със смола. На бедняците и това не се полагаше — на тридесетия ден измъкваха с кука телата им от басейна, изсушаваха ги и ги връщаха на близките им.

Домът на смъртта се надзираваше от жреци, ала въпреки това миячите и балсаматорите плячкосваха къде какво докопат и смятаха това за свое право. Крадяха билки, скъпи масла, мехлеми и ленени бинтове, продаваха ги и отново ги крадяха. Жреците не можеха да им попречат, защото при добро желание разбираха от занаята си, а и не беше лесно да се намерят работници за Дома на смъртта. Само прокълнатите от боговете и престъпниците, укриващи се от властите, се главяваха за миячи. Познаваха се отдалеч по миризмата на сол, луга и трупове, която се просмукваше в тях. Хората ги отбягваха, в кръчмите и публичните домове не ги допускаха.

След като доброволно бях станал помощник на миячите, те гледаха на мен като на равен и не криеха злосторствата си. Ако вече не бях преживял по-лоши неща, щях да се ужася и да избягам, виждайки как се гавреха с труповете на знатните, как режеха и продаваха на магьосниците нужните им телесни части. В случай че има Западна страна, в което ми се ще да вярвам заради родителите си, струва ми се, че много мъртъвци ще се стъписат, като забележат колко осакатени поемат трудния път въпреки платеното в храма злато за погребението им.

Който веднъж постъпеше в Дома на смъртта и се главеше за мияч на трупове, той рядко излизаше оттам. За да си спести хорските подигравки, прекарваше живота си сред труповете. Първите дни всички ми се струваха прокълнати от боговете, гнусях се от приказките им, докато се гавреха и оскверняваха труповете. В тези дни обаче се бях сблъскал само с най-извратените и най-злобните, на които им доставяше удоволствие да се разпореждат с мен и да ми възлагат най-мръсната работа. По-късно открих, че сред миячите и балсаматорите имаше и изкусни специалисти, чието умение се наследяваше от най-способните. Те уважаваха професията си и я смятаха за най-важната от всички професии. Както лекарите в Дома на живота, всеки от тях си имаше своя област и задача, така че един се заемаше с главата на покойника, друг — със стомаха трети — със сърцето, четвърти — с белите дробове, докато всички части на тялото станат устойчиви за вечни времена.

Сред тях имаше един старец на име Рамосе, чиято задача беше най-трудната — с клещите си отделяше мозъка и го измъкваше през носа, след което промиваше вътрешността на черепа с пречиствателни масла. Той забеляза сръчността на ръцете ми, възхити й се и почна да ме обучава, а когато изтече половината от престоя ми в Дома на смъртта, направи ме свой помощник и положението ми стана по-поносимо. И ако в очите ми всички миячи бяха обезумели и оскотели, така че нито мислите, нито думите им бяха като на хората, наслаждаващи се на слънчевата светлина, то Рамосе оприличавах на костенурка, която кротко живее в черупката си. Вратът му беше превит като на костенурка, лицето и ръцете му също бяха сбръчкани като на костенурка. Помагах му в работата, която беше най-чистата и най-ценената в Дома на смъртта. Авторитетът му беше толкова голям, че другите вече не смееха да ме стряскат и да ме замерят с човешки вътрешности. Така и не разбрах на какво дължеше авторитета си, защото никога не повишаваше глас.

Като гледах как всички миячи крадяха и колко малко се правеше за запазване телата на бедняците въпреки високата такса, реших според възможностите си да помогна на родителите си и да им открадна вечен живот. Грехът ми спрямо тях беше толкова голям, че кражбата не можеше да го утежни. Добродушният Рамосе ме научи какво и колко може да се присвои от телата на знатните, понеже той обработваше само знатни, а аз бях негов помощник. Така с куката успях да измъкна от бедняшкия басейн телата на родителите си, натъпках ги с насмолена тръстика и ги увих с ленени бинтове. Повече от това не можех да сторя за тях, защото кражбата имаше строги граници, които Рамосе не биваше да прекрачва.

Освен това по време на тихата му бавна работа в катакомбите на Дома на смъртта той ме научи на много мъдрост. След някой ден аз се осмелих да го разпитам едно-друго и той не се стъписа пред въпроса ми „защо?“. Носът ми вече беше претръпнал към вонята и острите миризми в Дома на смъртта, защото човек лесно се пригажда и свиква с всичко. Мъдростта на Рамосе разсея погнусата ми и аз го обсипвах с въпроси, докато се занимавахме с клещите и паниците с масла.

Най-напред го запитах защо миячите говорят така безбожно, защо се бият за женските трупове и не могат да мислят за нищо друго освен за похотта си, макар да се очакваше, че са се примирили, щом като ден след ден години наред живеят в близост до смъртта. Рамосе отговори:

— Те са прости хора, волята им плува в кал, както и човешкото тяло става на кал, ако го оставиш да се разложи. Но в калта се крие жаждата за живот и тази жажда е породила животните и хората. Боговете, предполагам, също са породени от тази жажда. Колкото по-близо стои човекът до смъртта, толкова по-силно у него се разгаря похотта, щом волята му е обвита в кал. Затуй умният се примирява със смъртта, но тя превръща простия в звяр, който, пронизан от стрела, изпуска семето си в пясъка. Техните сърца също са пронизани от стрела, иначе никога не биха попаднали в Дома на смъртта. Ето защо не се чуди на поведението им, а по-скоро ги съжалявай. Не труповете оскверняват те, защото трупът е студен и безчувствен, а себе си оскверняват всеки път, когато се връщат в калта.

С късите клещи той много внимателно и бавно разтроши през носа крехката вътрешна кост на черепа на един сановник, взе дългите гъвкави клещи и почна да вади мозъка в паницата с гъсто масло.

— Защо? — запитах аз. — Защо човешкото тяло трябва да се подготви да устои на смъртта, след като е студено и безчувствено?

Рамосе ме погледна с малките си кръгли очи на костенурка, избърса ръце в престилката си и отпи бира от бокала, сложен до паницата с мозъка.

— Така е било и така трябва да бъде — отговори той. — Кой съм аз, че да обяснявам онова, което се прави от незапомнени времена? Казват, че Ка, тоест човешката душа, се връща в погребаното тяло, яде от храната, която й принасят в жертва, и се радва на цветята, полагани пред нея. Само че Ка изяжда съвсем малко — толкова малко, че не се вижда с човешко око. Затуй една и съща жертва може да бъде предназначена за мнозина, от гроба на царя тя се пренася пред гробовете на неговите велможи и накрая, щом се стъмни, жреците я изяждат. А пък Ба, сиреч духът на човека, излита от носа на умиращия, но къде отива — това вече не мога да кажа. Знам само, че така става. Много свидетели открай време са го потвърждавали. Между Ка и самия човек няма разлика, освен че Ка няма сянка, а човекът има. Иначе те са едно и също. Така казват.

— Думите ти, Рамосе, са, като досадно бръмчене на муха — рекох аз. — Не съм толкова неук, че да ми дърдориш изтъркани неща, които съм слушал и чел до втръсване. Кажи ми каква е истината!

Рамосе отново отпи бира от бокала и разсеяно погледна парченцата мозък, които плуваха по повърхността на маслото в съседната паница.

— Още си млад и напорист, щом задаваш такива въпроси — реч той, лицето му се сви и устата му се разтегна в лека усмивка. — Сърцето ти е неспокойно, щом питаш за такива неща. Моето сърце е старо, обръгнало и многобройните въпроси не го вълнуват. А дали има, или няма полза от балсамирането на човешкото тяло, това не мога да ти кажа и никой не може да ти каже, дори и жреците. След като е правено и винаги ще се прави, най-сигурно е обичаят да се спазва, понеже от това поне вреда няма да има. Знам само, че досега никой не се е върнал от Западната страна да разкаже какво има там. Някои твърдят, че в сънищата им ги спохождала Ка на покойните им близки, съветвала ги, поучавала ги и ги предупреждавала, но сънищата са си сънища — на сутринта ги няма и Ка изчезва. Вярно е, че веднъж някаква жена се съживила в Дома на смъртта, върнала се при мъжа си и родителите си и още дълго живяла, преди да умре отново. Ала това се е случило, защото не е била умряла наистина. Някой, изглежда, я е омагьосал, за да похити тялото й и да го подчини на волята си, както става понякога. Та тази жена разказвала, че в смъртта си попаднала в царството на мъртвите, където владеел мрак. Нападнали я някакви ужасни същества — павиани, които я прегръщали, и чудовища с крокодилски глави, които хапели гърдите й. Всичко това е записано, съхранява се в храма и срещу заплащане се чете на ония, които желаят да го чуят. Само че кой вярва на женски приказки? И все пак смъртта й била направила такова впечатление, че до края на живота си тя живяла набожно, всеки ден ходела в храма и пропиляла за жертвоприношения зестрата си, както и имуществото на съпруга си, поради което децата й обеднели и нямали средства за балсамиране на тялото й, когато наистина умряла. Ала от храма й подарили гроб и запазили тялото й за вечни времена. Гробът й в града на мъртвите все още се показва, както може би знаеш.

Колкото повече говореше, толкова по-твърдо ставаше решението ми да балсамирам телата на родителите си. Дължах им го, макар след престоя ми в Дома на смъртта вече да не знаех щяха ли да имат някаква полза от това, или не. На старини мисълта за запазването на телата им за вечни времена беше тяхната единствена радост и надежда и аз исках да я изпълня. С помощта на Рамосе ги балсамирах и ги увих в ленени бинтове. Това наложи да прекарам четиридесет денонощия в Дома на смъртта. Иначе нямаше да успея да открадна достатъчно, та балсамирането да се извърши по подобаващия начин. Но не разполагах нито с гроб за тях, нито дори с дървен ковчег. Затуй ги заших двамата в една волска кожа — да живеят завинаги заедно.

Когато се приготвих да напусна Дома на смъртта, обзе ме колебание и сърцето ми се сви. Рамосе, който беше забелязал сръчността на ръцете ми, също ме помоли да остана като негов помощник. При него щях да печеля добре, да крада много и да прекарам живота си в катакомбите на Дома на смъртта, без някой от приятелите ми да узнае къде съм и без да изпитам несгодите и страданията на обикновения живот. И все пак аз не останах в Дома на смъртта. Не знам защо си тръгнах — вече бях свикнал с катакомбите, там се чувствувах добре и нищо не ми липсваше.

— Труповете са студени и не помръдват — убеждаваше ме Рамосе. — Остани тук, компанията на мъртвите е по-приятна от тази на живите. Умрелият човек никого не наранява и никому не причинява страдания както приживе. Твоето сърце също е пронизано от стрела, иначе нямаше да си тук. Защо ще се връщаш сред хората, където свистят отровни стрели? Хората ще ти избодат очите, ще ти отсекат ръцете, ще нараняват сърцето ти, докато остарее и обръгне дотолкова, че нищо вече да не го трогва.

— Ти защо си дошъл в Дома на смъртта, Рамосе? — запитах го аз. — Умен си, сръчен си и сигурно би могъл да се препитаваш и с друга професия. Защо си дошъл тук?

Рамосе настървено поклати глава като костенурка и приведе врат, отбягвайки погледа ми.

— Сам знаеш, че в Дома на смъртта никой не идва, ако не е бил принуден — рече той. — Нека този отговор те задоволи. — После обаче се захили, надигна бокала със студена бира и продължи: — Добре ми е тука, не се стремя към нищо, защото всичко е суета. И все пак запомни, че който веднъж е бил в Дома на смъртта, той остава в него. Отсега нататък Домът на смъртта ще бъде в теб и ти не ще можеш да се избавиш от него.

Тогава още не разбирах за какво намеква и го сметнах за извеян. Измих се, изчистих се най-старателно и напуснах Дома на смъртта. Миячите на трупове ме изпратиха с ругатни и подигравки, без обаче да влагат в тях злост — просто такъв им беше обичаят да разговарят помежду си и другояче не можеха. Те ми помогнаха да изнеса волската кожа, в която бях зашил балсамираните тела на родителите си. Но колкото и добре да се бях измил, миризмата от Дома на смъртта така се беше просмукала в мен, че хората ме заобикаляха, запушваха носовете си и ми подмятаха оскърбления. Никой не се съгласи да ме превози отвъд реката. Затуй изчаках да се свечери и без страх от пазачите задигнах една тръстикова лодка, с която пренесох телата на родителите си на отсрещния бряг — в града на мъртвите.