Мика Валтари
Синухе Египтянина (37) (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))

2

Надвечер Каптах се събуди, изпълзя изпод килима, потърка очи и прозявайки се, заяви:

— Кълна се в скарабея, без да забравям Амон, че главата ми вече не прилича на ковашка наковалня. Пак мога да живея в сговор със света, стига да се намери нещо за ядене. Имам чувството, че в стомаха ми са се настанили няколко прегладнели лъва.

Без да поиска разрешение, той се намести край нашата софра и заръфа печените на глина птици, като плюеше костите през борда в реката. Появата му ме подсети в какво положение се намирахме и аз уплашено казах:

— Слушай, пиянствуваща нощна птицо, нали трябваше да ни окуражиш със съветите си и да ни помогнеш да се измъкнем от бедата, за да не увиснем скоро тримата с главата надолу на стената! Наместо това ти взе, че се напи и се просна на килима като свиня в калта. Казвай веднага какво да правим, защото царските войници сигурно са поели с лодките си след нас, за да ни погубят!

Без изобщо да се вълнува, Каптах отвърна:

— Ако си ми казал истината, царят тридесет дни няма да очаква да те види. Обещал бил даже с тояги да те прогони от палата, ако се появиш преди изтичане на уречения срок. Ето защо според мен няма какво толкова да бързаме. Ако ли пък е станала беля, ако носачите са разгласили бягството ти или евнусите от харема са уплели конците, тогава за нас няма спасение. Аз обаче продължавам да се уповавам на скарабея и смятам, че много си сбъркал, дето си ме упоил с маков сок. Главата така ме болеше, сякаш някой обущар я дупчеше с шилото си. Ако не беше действувал припряно, Бурабуриаш сигурно щеше да се задави с някой кокал или пък да се препъне и да си счупи главата. Тогава щях да стана цар на Вавилония и владетел над четирите края на света и сега нямаше да сме в беда. Толкова силна е вярата ми в скарабея. Но понеже си ми господар и не си виждал друг изход, аз ти прощавам. Прощавам ти също, загдето противно на достойнството ми ме беше затворил в глинената делва, та без малко не се задуших. Заради всичко това най-първо трябваше да си проясня мозъка и тогава да ти давам съвети. Отзарана по-добър съвет можеше да подириш от някой гнил пън, отколкото от моята глава. Сега обаче съм готов да ти предоставя цялата си мъдрост, понеже знам, че без мен си като изоставено от майка си агънце, което безпомощно я търси…

Заповядах му да прекрати безконечните си брътвежи и да каже накъде според него трябва да се отправим, за да се измъкнем от Вавилония. Каптах се почеса по главата и рече:

— Тази гемия е доста голяма, на трима ни няма да е лесно да гребем срещу течението, а и честно казано, никак не обичам веслата, защото от тях дланите ми се изприщват. По-добре да тръгнем по сушата, да откраднем отнякъде две магарета и на тях да натоварим нещата си. За да не будим подозрение, най-добре ще е да се облечем със стари дрехи, в странноприемниците и селата да се пазарим за всичко и ти да не казваш, че си лекар, а нещо друго. Ще се представяме за странствуващи артисти, които вечер забавляват народа по селските хармани. Артистите никой не ги преследва, а и разбойниците не си правят труд да ги обират. Ти ще гадаеш на селяците със зехтин, както са те учили, аз ще им разказвам забавни истории, каквито знам безчет, а девойката ще си изкарва хляба с танци. Със същия успех можем да наемем гребци, които с тази гемия ще ни закарат до границата, защото в края на краищата всичко зависи от скарабея — той може да ни закриля както по вода, така и по суша. Сигурното все пак е за предпочитане, а и не е редно да си присвояваме гемията на бедните гребци, които положително се спотайват из тръстиките наоколо и чакат да се смрачи, та да ни погубят. Затуй най-умното е да тръгваме веднага, а ако гребците рекат да насочат царските войници по следите ни, едва ли някой ще повярва на думите им. Ще почнат да разправят за злия дух, дето трополял в погребалната делва, и други небивалици, така че войниците и съдиите ще ги отпратят при жреците от храма, без да си създават главоболие да проверяват историите им.

Свечеряваше се и трябваше да побързаме. Каптах безспорно беше прав в предположението си, че гребците щяха да превъзмогнат страха и да направят опит да си възвърнат гемията — десет здравеняци срещу трима ни. Затуй се намазахме с маслото им, нацапахме дрехите и лицата си с глина, поделихме остатъка от златото и среброто ми и го скрихме в поясите и дрехите си. Лекарското сандъче, с което не исках да се разделя, стегнахме в килима и без да се съобразяваме с протестите на Каптах, го натоварихме на гърба му. След като прецапахме до брега, пуснахме гемията да се носи сред тръстиките. В нея оставихме храна и няколко делви с вино, на които гребците по мнението на Каптах щели да се зарадват, да се напият и да се откажат да ни преследват. А ако след изтрезняването си отидели да съобщят на съдиите за нас, десетимата щели да представят случая по различен начин, думите им щели да си противоречат и чиновниците щели да ги напердашат. На това се надявах и аз.

Така ние поехме пеша, достигнахме до обработваеми земи и попаднахме на кервански път, по който вървяхме цялата нощ, макар Каптах да негодуваше и да проклинаше часа на своето раждане, понеже товарът превиваше врата му. На сутринта пристигнахме в едно село, чиито жители ни посрещнаха радушно и ни се възхитиха, че сме дръзнали да ходим нощем, без да се боим от злите духове. Нагостиха ни с млечна каша, продадоха ни две магарета и ни изпратиха тържествено, защото бяха обикновени хорица, които месеци наред не бяха виждали щемпеловано сребро, плащаха данъците, си с пшеница и говеда и живееха в глинени къщурки заедно с домашните си животни.

Ден след ден крачехме по вавилонските пътища, срещахме търговци и с поклон се отдръпвахме встрани пред сановнически паланкини. Слънцето обгори кожата ни, дрехите ни се окъсаха и свикнахме да забавлявахме селяните по глинените гумна. Капвах зехтин във вода и им предричах честити дни, богата жътва, мъжки рожби и невести с голям чеиз. Съжалявах ги заради бедността им и не смеех да им предскажа нищо лошо. Те ми вярваха и се радваха неудържимо. Но ако трябваше да говоря истината, щях да им предрека безогледни бирници, бой с тояги и покварени съдии, глад в неплодородните години, треска по време на разлива, скакалци и мухи, изгаряща суша и воняща вода през лятото, непосилен труд и смърт след него, защото такъв всъщност беше животът им. Каптах им разказваше истории за чародеи, принцеси и далечни страни, където хората носели главите си под мишницата и веднъж в годината се превръщали във вълци. Вярваха на приказките му, почитаха го и го тъпчеха до пръсване. Минея също ги забавляваше с танците си по гумната. Тя трябваше да танцува всеки ден и така да поддържа умението си за пред своя бог. Селяните и се възхищаваха и казваха, че никога не са виждали подобно нещо.

Това странствуване ми беше от голяма полза, защото прозрях, че както богатите и високопоставените във всички страни и в големите градове по същество са еднакви и мислят еднакво, така и бедняците във всички страни са еднакви и мислят еднакво, макар нравите им да се различават и боговете им да се наричат другояче. Прозрях, че бедните са по-състрадателни от заможните, защото, вземайки ни за бедняци, те просто от добросърдечие ни предлагаха каша и сушена риба, без да очакват някаква отплата, докато богаташите прогонваха сиромасите от портите си и ги презираха. Прозрях, че бедните се радват и скърбят, мечтаят и умират и че сиромашкото дете се ражда точно както богаташкото. Тяхното простодушие спечели сърцето ми. И аз не можех да не лекувам срещаните болни, да не отварям циреи и да не почиствам очи, които без моята помощ скоро щяха да ослепеят. За всичко това не им исках никакви подаръци, вършех го от добра воля.

Ала защо постъпвах така, излагайки се на опасността да бъда разкрит — това не знам. Може би сърцето ми се разнежваше от присъствието на Минея, която виждах всеки ден и която с младостта си ме сгряваше нощем, когато спяхме на глинени подове, миришещи на слама и лютив тор. Възможно е да го вършех заради нея, като умилостивявах боговете с добри дела, а може би просто исках да изпитам лекарското си умение, да проверя дали не съм загубил сигурността на ръцете и остротата на очите си при определяне на болестта. Но колкото по-дълго живея, толкова по-добре осъзнавам, че каквото и да върши човек, върши го от различни подбуди и невинаги знае защо. Затуй всички човешки дела са прах в краката ми, щом не знам каква цел са имали те.

Странствуването ни беше свързано с много трудности. Ръцете ми загрубяха, ходилата ми се покриха с мазоли, слънцето изсуши лицето ми и прахта заслепяваше очите ми, ала в спомените ми това пътешествие по прашните вавилонски пътища си остана въпреки всичко хубаво и не мога да го забравя. На драго сърце бих дал много от опита и богатството си, ако можех още веднъж да тръгна млад, прозорлив и неуморим редом с Минея, чиито очи блестяха като лунна светлина по реката. През цялото време смъртта ни следваше като сянка и тя нямаше да е лека, ако ни разкриеха и попаднехме в ръцете на царя. Но в онези далечни дни аз не се сещах за смъртта, нито се боях от нея, макар животът да ми се струваше по-ценен от всякога, докато крачех до Минея и съзерцавах танците и по гумната, чиято глина пръскаха с вода, за да се слегне прахта. Заради нея забравих престъплението и позора на младостта си. Всяка сутрин, събуждайки се от блеенето на овцете и мученето на кравите, усещах сърцето си леко като птица, излизах и гледах как слънцето се ражда и като златна ладия поема по измития от нощта син небосвод.

Накрая стигнахме до опожарената и опустошена земя край границата. Пастири, които ни помислиха за бедняци, ни преведоха в Митани и Нахарина, без да плащаме данък и без да ни съзрат стражите на двамата царе. Едва след пристигането ни в един голям град, където хората не се познаваха помежду си, отидохме на пазара да си купим нови дрехи, измихме се, облякохме се, както подобаваше на достойнството ни, и отседнахме в една изискана странноприемница. Тъй като златото ми бе на привършване, останах известно време в града да упражнявам професията си. Спохождаха ме много пациенти и излекувах доста болни, защото жителите на Митани продължаваха да бъдат любопитни и да обичат всичко чуждо. Минея също правеше впечатление с хубостта си и мнозина ми предлагаха да я купят. Каптах се възстановяваше от изпитанията, пълнееше и общуваше с всякакви жени, които проявяваха благосклонност към него заради историите му. Като си сръбнеше в някой публичен дом, той им разказваше как царувал един ден във Вавилон, хората му се смееха, удряха се по колената и възклицаваха:

— Такъв лъжец още не бяхме срещали! Езикът му е дълъг и бърз като река!

Така времето си течеше, докато Минея започна да ме поглежда с безпокойство в очите, а нощем будуваше и плачеше. Накрая й рекох:

— Знам, че копнееш за родината и бога си и че ни предстои дълъг път. Но преди това трябва да мина през страната на хетите по причини, които не мога да ти кажа. След като разпитах търговци и пътници из странноприемниците и получих множество противоречиви сведения, смятам, че оттам можем да отплуваме за Крит, без да съм напълно уверен в това. Ако искаш, ще те придружа до сирийското крайбрежие, откъдето всяка седмица потеглят кораби за родината ти. Чух обаче, че съвсем наскоро оттук ще тръгне керван да отнесе ежегодните подаръци от митанския цар за царя на хетите. С този керван можем да пътуваме в безопасност, да видим и узнаем много неща, които по-рано не сме познавали. Такава възможност ще ми се удаде едва след година, ала въпреки това не искам да решавам на своя глава. Решавай ти по твоя воля.

В сърцето си знаех, че я заблуждавам, защото желанието ми да посетя страната на хетите целеше единствено да я задържа по-дълго при себе си, преди да се наложи да се разделим заради нейния бог. Но тя отвърна:

— Каква съм аз, че да променям намерението ти? Щом веднъж си обещал да ме отведеш в родината ми, ще те последвам на драго сърце, където и да идеш. Чувала съм, че по хетското крайбрежие съществувал обичай юноши и девойки да танцуват по поляните пред диви бикове, така че оттам до Крит едва ли е далече. Освен това ще имам възможност да поупражнявам танца си, защото скоро ще стане година, откакто не съм заставала пред бикове, и се боя, че ще ме набучат на рогата си, ако затанцувам пред тях в Крит, без да съм се упражнявала.

— За бикове не ми е известно нищо — казах аз, — но трябва да ти призная, че според всички сведения хетите били жесток и коварен народ. По време на пътуването ще ни грозят различни опасности, възможно е и да загинем. Може би най-добре ще е да останеш в Митани и да изчакаш завръщането ми. Ще ти оставя злато, за да живееш добре през това време.

— Това са празни приказки, Синухе — възрази тя. — Където отидеш ти, там ще ида и аз. Ако загинем, ще съжалявам не за себе си, а за теб.

Така аз реших да се присъединя като лекар към царския керван, за да пътуваме безопасно за страната на хетите, наричана Хати или Хета. Но когато това стигна до ушите на Каптах, той започна да ругае и да призовава боговете на помощ:

— Едва се отървахме от ноктите на една смърт, и господарят вече се пъха в устата на друга! Всеки знае, че хетите са като зверове, та дори и по-лоши от тях. Ядат човешко месо, избождат очите на чуждоземците и после ги впрягат да въртят тежки мелнични камъни. Боговете са побъркали господаря ми, а и ти, Минея, си луда, щом го поддържаш. По-добре да го завържем, да го затворим в стаята и да сложим пиявици в свивките на коленете му, та да се укроти. Скарабеят да ми е на помощ, едва си оправих телесата, и сега безпричинно пак да потегляме на изнурителен път. Проклет да е денят, в който съм се родил, за да тегля от налудничавите хрумвания на безразсъдния си господар!

При това положение се наложи да го натупам с тоягата, за да се успокои, след което казах:

— Нека бъде както ти искаш. Оттук ще тръгнеш с търговци право за Симира. Аз ще заплатя пътуването ти, а там ще се грижиш за къщата ми, докато се завърна, защото вечното ти мрънкане съвсем ми дотегна.

Но Каптах отново се разгорещи и извика:

— Че как така? Бива ли да оставям господаря си да тръгне сам за страната на хетите? Все едно да пусна току-що родено агне в кучкарник. Не, сърцето ми никога няма да ми прости такова престъпление. Само едно нещо ще те попитам и ако знаеш, отговори ми искрено: по море ли се стига до Хати?

Казах му, че доколкото съм осведомен, между Хати и Митани няма море, макар едни да казваха едно, други — друго и никой да не знаеше със сигурност колко трае пътуването. Тогава Каптах извика:

— Благословен да е моят скарабей! Ако се пътуваше по море, нямаше да мога да те придружавам, защото по причини, чието обяснение е доста сложно се заклех пред боговете кракът ми повече да не стъпи на морски кораб. И нито заради теб, нито заради тази нахална Минея, дето говори и се държи като момче, не бих могъл да престъпя клетвата си пред боговете, чиито имена мога веднага да назова, ако е необходимо.

С тези думи той се зае да стяга нещата ни за път и аз го оставих да се оправя сам, понеже в това отношение беше по-опитен от мен.