Мика Валтари
Синухе Египтянина (23) (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))

6

Сутринта ме събуди крясъкът на диви патици в тръстиките. На небето Амон плуваше в златната си ладия, а отвъд реката се дочуваше шумът на града. Кораби и лодки с чисти платна шареха по водата, перачки плющяха с бухалките си, смееха се и си подвикваха на висок глас. Утрото се раждаше свежо, но сърцето ми беше пусто, а животът ми сякаш бе изпепелен.

Физическите болки ми доставяха наслада, защото придаваха известен смисъл на съществуването ми. Дотогава моята главна цел и единствена задача беше да подсигуря на родителите си вечния живот, който им бях ограбил и с това ги бях тласнал към преждевременна смърт. Сега прегрешението ми донякъде беше изкупено, ала животът ми нямаше ни смисъл, ни цел. Като робите бях загърнат само с дрипава престилка, гърбът ми беше изгорял и изприщен, нямах и едно парченце мед да си купя храна. Ако продължах пътя си, не след дълго щях да попадна на стражите. Те щяха да ме повикат и да запитат кой съм, откъде съм и аз нямаше да мога да им отговоря, защото смятах, че името Синухе завинаги беше прокълнато и опозорено. При приятелите си също не можех да отида, понеже не желаех да споделят срама ми, да вдигат стъписано ръце, да ми обръщат гръб и да се огорчават. Достатъчно злини бях причинил вече.

Потънал в такива размисли, усетих как край мен се прошмугна някакво живо същество, но в първия момент не разбрах, че е човек. Стори ми се призрак от кошмарен сън — на мястото на носа му зееше дупка, ушите му бяха отрязани и фигурата му беше страшно измършавяла. Ала като се вгледах по-добре, видях, че ръцете му бяха мазолести и силни, а тялото му — жилаво и покрито с белези от пренасяне на товари или теглене на въжета. Когато откри, че съм го забелязал, той ме заговори:

— Какво стискаш в юмрука си?

Разтворих дланта си и му показах фараонския скарабей, който бях намерил в пясъка на забранената долина, а той ми рече:

— Дай ми го, за да ми донесе късмет. На мен, сиромаха, той много ми трябва.

— Аз също съм беден и си нямам нищо друго освен скарабея. — отвърнах аз. — Искам да го запазя като талисман, че да ми носи щастие.

— Може да съм сиромах и несретник, ала ще ти дам парче сребро, макар да е премного за някакъв си пъстър камък. Ще ти го дам само от жал към неволята ти.

Той наистина измъкна от пояса си късче сребро, но аз още по-твърдо реших да задържа скарабея за себе си, обзет от надеждата, че ще ми донесе сполука. Казах му го и тогава той изръмжа:

— Забравяш, че докато спеше, можех да те убия. Дълго време те наблюдавах и се чудех какво толкова стискаш в юмрука си. Затуй изчаках да се събудиш. Сега съжалявам, че не те утрепах, щом си бил такъв неблагодарник.

— По носа и отрязаните ти уши виждам, че си престъпник, избягал от каменоломната — казах аз. — Ако ме беше убил, докато спях, щеше да извършиш добро дело, защото съм самотник и не знам накъде да поема. Но ти се пази и изчезвай овреме оттук. Ако стражите те спипат, ще те претрепят с тоягите си и ще те окачат с главата надолу на стената или в най-добрия случай ще те върнат в рудника, от който си избягал.

— Ако река, още не е късно да го сторя. Въпреки окаяната ми външност аз съм здравеняк, но заради един камък не си струва да го сторя. Градът на мъртвите не е далече и пазачите могат да чуят виковете ти. Затуй задръж късмета си, може пък наистина да ти е по-нужен, отколкото на мен. Питам се само откъде си се взел, та не знаеш, че няма защо да се боя от стражите, след като съм свободен човек, а не роб. Мога и в града да отида, ала не ми се ще да се показвам по улиците, за да не плаша децата с лицето си.

— Как може един осъден на доживотна каторга в рудниците да бъде свободен човек? Нали го виждам по носа и липсващите ти уши — казах аз подигравателно, смятайки, че иска да ме заблуди.

— Думите ти не ме гневят, защото съм благочестив човек и се боя от боговете — отговори той. — Затуй и не те убих, докато спеше. Но нима наистина не знаеш, че след като беше коронован за владетел на двете царства, престолонаследникът заповяда да се снемат всички вериги, осъдените да робуват в рудниците и каменоломните да бъдат освободени и там на работа срещу заплащане да постъпват само свободни хора? — Разсмя се и продължи: — Затуй тук в тръстиките се навъртат много непрокопсаници като мен. Прехранваме се от жертвениците на богатите в града на мъртвите. Пазачите се страхуват от нас, а ние не се страхуваме от мъртвите. Нали знаеш, че който е бил в рудниците, той от нищо не се страхува. Има ли нещо по-лошо от туй човек да попадне там? Много от нас и от боговете нямат страх, ала аз предпочитам за по-сигурно да съм набожен, макар — както ми личи — да съм прекарал десет години в рудниците.

Едва тогава узнах, че престолонаследникът се бе възкачил на трона като Аменхотеп IV и беше освободил всички затворници. Рудниците и каменоломните по източното крайбрежие и в Синая бяха опустели, защото в Египет никой не беше толкова луд, че доброволно да постъпи на работа в тях. Сега велика царска съпруга беше станала принцесата от Митани, която си играеше с кукли, а фараонът беше човек, почитащ ново божество.

— Неговият бог ще да е много странен — рече бившият каторжник, — щом позволява на фараона да върши безразсъдства. Сега разбойниците и убийците ходят свободно из двете царства, а рудниците пустеят и Египет не богатее. Лично аз не съм злодей и несправедливо пострадах, ала това винаги се е случвало и ще продължава да се случва. Затуй е безумство да се свалят веригите на стотици и хиляди престъпници, та заедно с тях да бъде освободен и един невинен. Но това не е моя работа, а на фараона. Нека той мисли вместо мен.

Докато говореше, той ме оглеждаше, проучваше ръцете ми и опипваше струпеите по гърба ми. Миризмата ми от Дома на смъртта не го смущаваше. Очевидно му беше жал за младостта ми, защото каза:

— Кожата ти е изгоряла. Аз имам масло, искаш ли да те намажа? — Натри гърба, краката и ръцете ми, но докато го правеше, изруга: — По дяволите, от къде на къде ще те мажа? Каква ми е ползата от теб и мен кой ме е мазал, когато лежах пребит и окървавен и проклинах боговете за сполетялата ме неправда?

Знаех, че всички роби и осъдени се кълняха в невинността си, но той беше внимателен към мен. Щеше ми се и аз да бъда внимателен към него, защото бях толкова самотен, че се боях да не си тръгне и да не ме остави насаме със сърцето ми. Затуй му рекох:

— Разкажи ми за неправдата, дето те е сполетяла, та да скърбя заедно с теб.

— В медния рудник скръбта ми я изцериха с тояги още през първата година — поде той. — Омразата ми се оказа по-жилава, пет години трая, преди и нея да избият от сърцето ми и то да осиротее, лишено от всяко човешко чувство. Но защо да не ти разкажа всичко, та да се залисваш? Като разтривам струпеите по гърба ти, пръстите ми сигурно ти причиняват болка. И тъй, някога аз бях свободен човек, обработвах земя, имах си къща, волове, жена и бира в чашата. Имах обаче и един съсед, заможен мъж на име Анукис, дано тялото му прогние! Имотите му с око не можеш да ги обхванеш, говедата му бяха неизброими като песъчинките в пустинята, а ревнеха ли, сякаш море забучаваше. И въпреки това ламтеше за моето парче земя. Създаваше ми куп ядове. След всеки разлив, когато земята отново се измерва, преместваше камъка на междата все по-близо до къщата ми и земята ми намаляваше. Нищо не можех да сторя, защото даваше на земемерите скъпи подаръци и те слушаха него, а не мен. Затлачваше вадите ми и пречеше на водата да стигне до моите ниви, воловете ми жадуваха, пшеницата ми изсъхваше и бирата в чашата ми свършваше. Зиме живееше в голяма къща в Тива, а през лятото идваше в имението си да се разведри, но не искаше да чуе жалбите ми. Когато се престрашавах да го потърся, слугите му ме погваха с тояги и насъскваха кучетата срещу мен.

Безносия въздъхна дълбоко, натри гърба ми с масло и продължи:

— Може би и днес щях да си живея в къщата, ако боговете не ме бяха прокълнали, та ми се роди хубава щерка. Беднякът бързо се множи — имах петима сина и три дъщери. Като поотраснаха, помощта и радостта ми от тях беше голяма, макар един сирийски амбулантен търговец да ми открадна едното момче още невръстно. Но най-малката ми дъщеря беше хубавица. В безразсъдството си се гордеех с нея и не я оставях да върши тежка работа, не давах да се пече на нивата и да носи вода. По-добре да й бях отрязал косите и да бях намазал лицето и със сажди, защото съседът ми Анукис я видя, пожела я и оттам насетне нямах нито ден покой. Призова ме в съда и се закле, че моите волове тъпчели нивите му, синовете ми злонамерено затлачвали напоителните му капали и хвърляли мърша в кладенците му. Закле се също, че в неплодородни години ми бил давал зърно на заем. Слугите му потвърдиха всичко и съдията не поиска да ме изслуша. Анукис щеше да ми остави нивата, ако му бях дал дъщеря си, но аз не се съгласих. Надявах се с хубостта си да си намери порядъчен мъж, дето ще ме гледа на стари години и ще се отнася добре с мен. Един ден слугите му се нахвърлиха върху ми, аз размахах сопата да се отбранявам, халосах един по главата и той умря. След туй ми отрязаха носа и ушите и ме пратиха в рудника. За неизплатени дългове продали жена ми и децата ми като роби. Най-младата Анукис задържал за себе си, забавлявал се с нея и като й се наситил, прехвърлил я на слугите си. Затуй мисля, че несправедливо ме изпратиха в рудника. Когато десет години по-късно царят ме освободи, веднага забързах към къщи, но къщата ми вече я нямаше, по ливадите пасяха чужди говеда, а дъщеря ми не искаше да ме знае и заля краката ми с гореща вода в жилището на говедарите. За Анукис разбрах, че е умрял и е погребан в тиванския град на мъртвите. Над вратата на гробницата му имало дълъг надпис. Вдигнах се и дойдох в Тива, за да се наслади душата ми на онова, което пише там. Но макар че с питане успях да я намеря, досега никой не ми е прочел надписа, а самият аз не умея да чета.

— Аз обаче умея и ако искаш, ще ти го прочета — предложих му аз.

— Истина ли? — извика той. — Да се запази вечно тялото ти, ако ми направиш тази услуга! Сиромах човек съм аз и вярвам на всичко написано. Затуй, преди да умра, ми се ще да науча какво пише за Анукис.

Той разтри маслото по гърба ми, изпра престилката ми и двамата се отправихме към града на мъртвите. Пазачите не ни попречиха да влезем в него. Продължихме между редиците от гробове, докато той ми посочи голяма гробница, пред която бяха оставени месо, различни сладкиши, плодове и цветя. Имаше и една запечатана делва с вино. Безносия яде от жертвените ястия, даде и на мен, след което ме помоли да прочета на глас надписа над вратата на гробницата. Той гласеше:

„Аз, Анукис, отглеждах пшеница, садях овощни дървета и се радвах на богати добиви, защото почитах боговете и им принасях в жертва една пета от реколтата. Нил беше благосклонен към мен и в имотите ми никой никога не гладуваше. Съседите ми също не гладуваха, понеже насочвах водата към техните ниви, а в сушави години им предоставях от моята пшеница. Пресушавах сълзите на сираците, не ограбвах вдовиците, ами им опрощавах всички дългове и името ми се благославяше навред по цялата страна. Ако някой изгубеше вола си, тогава аз, Анукис, му подарявах нов. Внимавах камъните на междите да не се местят, не пречех на водата да тече към съседските ниви и през целия си живот бях честен и праведен. Тъй постъпвах аз, Анукис, за да заслужа милостта на боговете и да ми е лек пътят към Западната страна.“

Безносия слушаше прехласнато, а като свърших, горчиво заплака и каза:

— Сиромах човек съм аз и вярвам на всичко написано. Виждам, че Анукис е бил праведен и след смъртта си продължава да бъде почитан. Идните поколения също ще четат надписа на гроба му и ще го почитат. А пък аз съм жалък престъпник, без нос и без уши. Всеки вижда срама ми, а като умра, ще хвърлят тялото ми в реката и вече няма да ме има. Кажи тогава, не е ли всичко на този свят безкрайна суета?

Той разпечата делвата с вино и я надигна. Един пазач се приближи и му се закани с тоягата, ала той му рече:

— Приживе Анукис ми стори много добро. Затуй държа да почета паметта му, като ям и пия на гроба му. Ако вдигнеш ръка срещу мен или моя приятел, който е учен човек и умее да чете надписи, или повикаш други пазачи на помощ, знай, че в тръстиките има доста такива като нас. Мнозина носят ножове — ще дойдем нощес и ще ти прережем гърлото. Няма да ми е приятно, защото съм благочестив човек, вярвам в боговете и не искам да сторя зло никому. По-добре ни остави на мира, все едно, че не си ни видял. За теб е по-добре.

Той стрелна пазача с поглед. Без нос и без уши изглеждаше толкова ужасен в дрипите си, че оня му повярва, озърна се и си отиде, а ние продължихме да ядем и пием на гроба на Анукис, под хладната сянка на жертвеника. Безносия отпи и каза:

— Сега разбирам, че е трябвало доброволно да дам дъщеря си на Анукис. Може би щеше да ми остави къщата, че и подаръци можеше да ми даде, защото дъщеря ми беше хубава и непорочна. А сега какво е — протрит дюшек на слугите му. Стана ми ясно, че на света няма друго право освен правото на богатия и силния и че думите на сиромаха не стигат до ушите на фараона. — Той пак надигна делвата и се разсмя звучно: — За твое здраве, почтени Анукис, и дано тялото ти се запази вечно! Аз нямам желание да те последвам в Западната страна, където, необезпокоявани от боговете, ти и подобните на теб живот си живеете. Смятам обаче, че е редно да продължиш добрините си на земята и да поделиш с мен златните чаши и накитите, положени в гроба ти. Затуй възнамерявам нощес да дойда и да те поздравя, ако луната се скрие зад облак.

— Какво говориш, безноси човече? — уплаших се аз и несъзнателно направих свещените знаци на Амон. — Да не искаш да станеш похитител на гробове? Това е най-долното престъпление спрямо боговете и хората!

— Не дрънкай учени глупости! — възрази Безносия, разгорещен от изпитото вино. — Анукис е мой длъжник. Аз не съм великодушен като него и държа да получа своето. Ако се опиташ да ми попречиш, ще ти извия врата. Но ако си умен, ще ми помогнеш, защото четири очи по-добре виждат от две. Разбием ли гроба, двамата заедно ще измъкнем повече, отколкото аз сам, стига луната да не грее нощес.

— Не желая да бъда пребит с камшици и окачен на стената с главата надолу — казах аз загрижено. Но като размислих, реших, че позорът ми едва ли щеше да е по-голям дори приятелите ми да ме видеха увиснал на стената. А и самата смърт не ме плашеше.

Продължихме да ядем и да пием, а когато делвата се изпразни, строшихме я и с чирепите почнахме да замеряме околните гробници. Вместо да ни подгонят, пазачите страхливо извръщаха гръб. С падането на нощта от Тива пристигнаха войници да пазят града на мъртвите. Понеже след коронацията си новият фараон беше пренебрегнал обичая и не им беше раздал подаръци, те бяха недоволни. Под жертвениците на много гробници имаше делви с вино, войниците почнаха да пият, запалиха факли и захванаха да разбиват и обират гробовете. Никой не ни възпря, когато двамата с Безносия се вмъкнахме в гробницата на Анукис, обърнахме ковчега му и награбихме толкова златни чаши и скъпоценности, колкото можехме да носим. На зазоряване голяма група сирийски търговци се струпаха на брега, готови да купят измъкнатите от гробовете вещи и да ги отнесат с гемиите си надолу по реката. Продадохме им плячката си и получихме близо двеста дебена злато и сребро, които поделихме помежду си според теглото, отбелязано върху металните късове. Ала сумата, платена за скъпоценностите от гроба, беше далеч по-малка от тяхната истинска стойност, а и полученото злато не беше чисто. При все това Безносия ликуваше.

— Ще стана богаташ! — извика той. — Няма съмнение, че този занаят е по-доходен, отколкото да мъкнеш товари по кея или да пренасяш вода за поливане на нивите.

— Веднъж стомна за вода, дваж стомна за вода, докато се счупи — напомних му аз.

Разделихме се и с една търговска гемия се прехвърлих на тиванския бряг. Купих си нови дрехи и обядвах в една кръчма — миризмата, останала по мен от Дома на смъртта, беше почнала да изветрява. През целия ден обаче откъм града на мъртвите отекваха звуците на тръба и дрънченето на оръжие. Бойни колесници сновяха по пътеките между гробниците, царската гвардия преследваше с копия грабещите войници и освободени каторжници и предсмъртните им викове се чуваха чак в града. Вечерта стената беше покрита с трупове, провесени с главата надолу, и редът в Тива беше възстановен.