Мика Валтари
Синухе Египтянина (27) (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))

3

След като се избавих от Кефтиу, сърцето ми се чувствуваше волно като птица, очите ми жадуваха да видят нови неща, духът ми стана неспокоен и в Симира вече не ме свърташе. Отново се запролети, в пристанището корабите се стягаха за далечно плаване, а когато земята се раззелени, жреците излязоха извън града да извадят своя бог Тамуз, когото миналата есен бяха погребали с горестни вопли и разранявайки телата си до кръв.

Неспокойният ми дух ме накара да тръгна заедно с тълпата от хора, последвали жреците. Земята бе потънала в тучна зеленина, дърветата се разлистваха, гълъбите гукаха, в блатата крякаха жаби. Жреците отместиха камъка от гроба, извадиха божеството и с ликуващи викове оповестиха, че то е възкръснало и отново живее. Тълпата също нададе радостни възгласи, почна да крещи и буйствува, кършеше клонки от дърветата, пиеше бира и вино по сергиите, които търговците набързо бяха издигнали около гроба. Жените теглеха количка с голям дървен фалос и пищяха неистово, а когато се стъмни, захвърлиха дрехите си и се разлудуваха по ливадите. Вече не личеше коя е омъжена, коя не — мъжете грабваха първата, която им попадне, и скоро планинските склонове гъмжаха от двойки. По това те също се отличаваха от египтяните. Като ги наблюдавах, ме обзе завист и си помислих, че вероятно още при раждането си съм бил стар, както и Черната земя беше по-стара от всички други земи, чиито народи бяха млади и почитаха боговете си посвоему.

С настъпване на пролетта се разнесе мълвата, че хабирите са нахлули от пустинята, плячкосвали пограничните области на Сирия от север на юг, палели селата и обсаждали градовете. Но през Танис в Синайската пустиня пристигнали също фараонски войски, които влезли в бой с хабирите, оковавали вождовете им и прогонвали разбойниците обратно в пустинята. Това се случваше всяка пролет, ала този път жителите на Симира бяха разтревожени, понеже хабирите бяха ограбили град Катна, независимо от египетския гарнизон в него. Бяха убили царя му и изклали всички египтяни заедно с жените и децата им, вместо да ги поробят и да поискат откуп за тях. Такова нещо никога не беше се случвало, защото хабирите обикновено заобикаляха укрепените градове.

По този начин в Сирия бе избухнала война, а аз още не бях виждал война. Отправих се незабавно към стана на фараонските войски, за да проверя какво ново мога да науча от нея и да се запозная с рани, причинени от остри оръжия и боздугани. Но главната причина за пътуването ми беше, че начело на изпратените от фараона войски стоеше Хоремхеб, а в самотата си аз копнеех да видя приятелско лице и да чуя приятелски глас. Затуй се преборих със себе си и реших, че ако той се срамува от деянията ми, може да се престори, че вече не ме познава. Беше минало време, през последните две години бях преживял много неща и сърцето ми като че ли бе претръпнало, защото споменът за позора ми вече не ме ужасяваше така, както преди. И аз се отправих на път — първо с кораб покрай южното крайбрежие, а сетне с един продоволствен керван се придвижих към вътрешността на страната. Воловете теглеха товари жито, магаретата носеха делви с масло и вино и чували с лук. Така стигнах до едно градче на име Ерусалим, разположено на един хълм и опасано със стени. В него имаше малък египетски гарнизон и Хоремхеб бе избрал именно това градче за своя главна квартира по време на похода. Но слуховете в Симира бяха преувеличавали силата на египетската войска? Той командуваше само едно отделение бойни колесници и няколко хиляди копиеносци и стрелци с лъкове, докато за хабирските орди се говореше, че тази пролет били по-многобройни от песъчинките в пустинята.

Хоремхеб ме прие в нечиста глинена хижа и каза:

— Някога познавах един Синухе, с когото дружахме и който също беше лекар. — Погледна ме и се зачуди на сирийската мантия, която бях свикнал да нося. И аз като него бях поостарял оттогава, чертите на лицето ми се бяха изменили. Но той ме позна, вдигна за поздрав офицерския си камшик с вплетени златни нишки, усмихна се и възкликна: — В името на Амон, ти ли си, Синухе? Аз пък мислех, че си умрял. — Отпрати гарнизонните офицери и писарите с техните карти и писма, поръча вино, почерпи ме и добави: — Неведоми са пътищата на Амон, щом се срещаме в Червената земя, в тази отвратителна дупка.

Тези думи накараха сърцето ми да трепне и да усетя, че той ми е липсвал. Описах му, доколкото намерих за необходимо, живота и патилата си.

— Ако искаш, можеш да се присъединиш към войската ми като лекар и да делиш с нас славата, защото аз наистина възнамерявам да дам на мръсните хабири такъв урок, че да запомнят името ми и да оплакват деня на раждането си — предложи ми той, след което замислено продължи: — Когато се срещнахме за първи път трябва да съм бил доста наивен хлапак. Устата ми още миришеше на мляко. Ти беше вече образован човек и ми даде добри напътствия. Сега понаучих някои неща и в ръката си, както виждаш, държа златен камшик. Заслужих го обаче с черна работа в гвардията на фараона, преследвайки разбойници и престъпници, които той в безумието си беше освободил от рудниците, та видяхме много зор, докато ги изтребим. Но като узнах за нахлуването на хабирите, поисках от фараона войска, за да им се противопоставя. Никой от по-висшите офицери не възрази. В близост до фараона валят повече отличия и злато, отколкото в пустинята, а копията на хабирите са остри и бойният им вик е ужасяващ, както вече сам се уверих. По този начин най-сетне успях да набера опит и да изпитам войската в истинска битка, макар че фараонът има една-единствена грижа — да издигна храм на неговия бог тук, в Ерусалим, и да прогоня хабирите, без да проливам кръв.

Хоремхеб се разсмя и плесна с камшика по крака си. Аз също се засмях, но той скоро стана сериозен, отпи от виното и каза:

— Знаеш ли, Синухе, след последната ни среща аз много се промених. Когато живее в близост до този фараон, човек волю-неволю се променя. Безпокоя се, загдето толкоз много мисли и говори за своя бог, който не приличал на останалите богове. В Тива често имах чувството, че в главата ми пъплят мравки. Нощем не можех да заспя, ако не пиех вино и не се любех с жени, та да ми се проясни мозъкът. Толкова странен е неговият бог. Макар и вездесъщ, той имал образ. На вид бил кръгъл и с ръцете си благославял всичко живо, така че за него нямало разлика между роба и високопоставения. Кажи ми, Синухе, това приказки на нормален човек ли са? Питам се дали като дете не е бил ухапан от болна маймуна. Само един луд може да си въобразява, че хабирите ще бъдат прогонени, без да се пролива кръв. Като чуеш техния рев в боя, ще разбереш, че съм прав. Аз ще поема върху себе си греха пред неговия бог и ще ги премажа под колелата на моите колесници. А пък ръцете на фараона нека останат чисти, щом така е решил.

Той пак отпи от виното и рече:

— Моят бог е Хор, ала нямам нищо против Амон. В Тива научих многобройни цветисти ругатни с неговото име, които насърчават войниците. Същевременно обаче разбирам, че Амон е станал прекалено могъщ и по тази причина новият бог се бори с него, за да укрепи властта на фараона. Това ми го каза лично великата царска майка, потвърди го и жрецът Ейе, който сега държи закривения скиптър отдясно на царя. С помощта на Атон те възнамеряват да свалят Амон или поне да ограничат влиянието му, защото не върви неговите жреци да превишават царя и да управляват Египет. Това свидетелствува за държавническа мъдрост и е правилно. Като воин, аз напълно разбирам необходимостта от новия бог и нямаше да имам нищо против него, ако фараонът се задоволяваше да му строи храмове и да плаща на жреците му. Но фараонът прекомерно много мисли и приказва за него. Няма случай, при който рано или късно да не заговори за своя бог. С това той прави заобикалящите го още по-луди от самия себе си. Казва, че живеел от истината, ала истината е като остър нож в ръцете на дете. Още по-опасна е тя в ръцете на един луд. Ножът трябва да се държи в кания и да се използува само когато потрябва. Същото важи за истината, която за никого не крие толкова голяма опасност, както за владетеля и повелителя. Отпивайки от виното, той продължи:

— Благодарен съм на сокола ми, че се махнах от Тива. Заради новия бог градът е заприличал на разбунено змийско гнездо, а аз не искам да се бъркам в разпри между боговете. Жреците на Амон вече разпространяват безсрамни истории около произхода на фараона и насъскват народа срещу неговия бог. Бракът му също предизвика раздразнение. Принцесата от Митани, оная, дето си играеше с кукли, внезапно почина и той издигна за велика царска съпруга едно момиче на име Нефертити, дъщеря на жреца Ейе. Нефертити е хубава, облича се с вкус, но е много своенравна и по нищо не отстъпва на баща си.

— От какво е починала принцесата от Митани? — запитах аз. Спомних си как това дете боязливо оглеждаше Тива с големите си очи, когато — облечено и окичено като идол — го носеха по алеята на овните към храма.

— Лекарите твърдят, че климатът в Египет не й бил понесъл — отвърна Хоремхеб и се изсмя. — Безподобна лъжа. Всеки знае, че в никоя друга страна климатът не е така здравословен, както в Египет. На теб обаче ти е известно, че детската смъртност в харема на фараона е голяма. По-голяма, отколкото в бедняшкия квартал на Тива, макар да звучи невероятно. По-добре е да не споменавам имена, но ако имах достатъчно смелост, бих насочил колесницата си към дома на жреца Ейе.

Говореше небрежно, пошляпваше със златния камшик по крака си и надигаше чашата с вино, но иначе беше възмъжал, духът му беше станал неспокоен и вече не приличаше на оня наперен младеж.

— Ако искаш да се запознаеш с бога на фараона — рече той, — ела утре на освещаването на храма, който набързо му построиха върху едно скалисто възвишение в града. За церемонията ще известя на фараона, но за загиналите и за пролятата вече кръв няма нужда да узнава. Нека си се радва в палата със своя бог. Можеш да преспиш в някоя от шатрите, ако намериш свободно място. Моето достойнство ми налага да нощувам в този княжески дом, пълен с проклети гадини. Но и те, както гладът, жаждата, раните и пламналите села, спадат към войната, така че не се оплаквам.

Прекарах нощта в една шатра. Чувствувах се добре, защото по пътя от брега до Ерусалим се бях сближил с един интендантски офицер. Щом му казах, че ще придружавам войската като лекар, той всячески ми угаждаше — кой войник не би желал да е в добри отношения с лекаря? През цялата вечер той въздишаше и се оплакваше:

— Защо е трябвало да се раждам войник? Денем и нощем страхът като плъх гризе войнишкото сърце. От малък войникът яде повече бой, отколкото хляб. По време на поход като магаре носи на рамене храната и водата си, вратът му се вдървява като магарешки врат и раменните му сухожилия се измятат. Врагът го пробожда с копията си, обстрелва го със стрели, а ако попадне в плен, прилича на животно в клетка, бият го и му завързват крайниците. Войникът пие застояла вода, а жалката си заплата трябва да изкарва с грабеж или да си я спечелва от противника. Покрива се с рани или лежи болен, пренасят го на магарешки гръб на дълги разстояния, обират му дрехите и слугата му избягва. Ако накрая успее да се завърне в Египет, той е като проядено дърво и вече не става за нищо. По-добре да не бях се раждал.

Той ми показа двама войници, които се бяха опитали да избягат и Хоремхеб бе наредил да ги окачат на стената с главата надолу. Вече бяха мъртви, защото стрелците с лъкове, техни другари, великодушно ги бяха използували като мишени, подготвяйки се за боя. Показа ми и няколко пленени хабири — едри, неприветливи мъже с дебели носове и окървавени глави. След туй се прибрахме в шатрата да спим.

На сутринта се събудих от звуците на тръба. Войниците се събираха на групи, подреждаха се в редици, а старшините и командирите тичаха покрай тях, крещяха, блъскаха ги и ги шибаха с камшиците си. Когато всички се построиха, Хоремхеб излезе от мръсната си княжеска хижа със златния камшик в ръка. Един слуга държеше чадър над главата му и прогонваше мухите около него, докато говореше на войниците. Хоремхеб се обърна към тях с думите:

— Египетски воини! Казвам египетски воини и имам предвид както вас, гнусни негри, така и вас, мръсни сирийски копиеносци, а също и вас, шардани и водачи на бойни колесници, които най-много приличате на войници и египтяни сред това мучащо и ревящо стадо говеда. Към вас бях снизходителен и ви обучавах търпеливо, но сега търпението ми се изчерпа и вече не ми се ще да ви водя на учения. При учебни походи вие се препъвате в собствените си копия, а когато стреляте с лъковете си бежешком, стрелите ви летят във всички посоки, наранявате се един друг и пилеете стрелите, което заради благостта на фараона — нека тялото му се запази вечно — не можем да си позволим. Ето защо днес ще ви поведа в бой. Съгледвачите ми съобщиха, че хабирите са разположили стана си зад планините, но колко са на брой — това не можаха да ми кажат, понеже се уплашили и хукнали да бягат, преди да успеят да ги преброят. Надявам се обаче, че са достатъчно много, та да ви изтрепят и най-сетне да се отърва от гадните ви и страхливи физиономии, да се върна в Египет и да събера войска от истински мъже, които обичат плячката и славата. Във всеки случай днес ще ви дам последна възможност… Старшина, ти там със сцепения нос, я сритай онова говедо, дето се почесва по задника, докато аз говоря! Да, днес ще имате последна възможност да се проявите.

Хоремхеб сурово изгледа мъжете, погледът му прониза всекиго от тях и никой повече не посмя да мръдне по време на речта му.

— Ще ви поведа на бой и нека всеки знае, че аз първи ще се втурна в битката, без да гледам кой ме следва и дали изобщо някой ме следва. Защото аз съм син на Хор, соколът е мой пътеводител и днес смятам да сразя хабирите, пък ако ще и съвсем сам. Но предварително ви казвам, че довечера от камшика ми ще капе кръв. Със собствените си ръце ще пребия всеки, който не ме следва, ами гледа да се скрие или да избяга. Така ще го наложа, че ще съжалява, дето се е родил. Уверявам ви, че камшикът ми жили по-жестоко от копията на хабирите, които са изковани от лоша мед и лесно се чупят. Единственото страшно на хабирите е техният глас. Той наистина е ужасяващ, но ако някой се бои от виковете им, нека си затъкне ушите с глина. Това няма да му пречи, защото сред рева им така или иначе, няма да чувате заповедите. Всеки да се движи зад командира си и всички да следват моя сокол. Напомням ви, че хабирите се бият в безпорядък като стадо добитък. Вас съм ви учил да настъпвате в редици, а стрелците с лъкове да стрелят едновременно след подаване на команда или знак. Сет и неговите дяволи да опекат всеки, който стреля преждевременно и хаби стрелите си, без да се прицелва. И да не сте посмели да потеглите в боя с вайкане като баби. Гледайте поне да приличате на мъже, препасали престилки, а не женски поли. Ако победите хабирите, можете да си поделите техните говеда и вещи. Ще забогатеете, защото са се награбили с плячка от опожарените села. Лично аз не възнамерявам да задържа себе си ни един роб или вол. Разрешавам ви да поделите всичко помежду си. Жените им също можете да си поделите и вярвам, че довечера ви очакват приятни забавления с тях, защото хабирянките са хубави, пламенни и обичат храбрите воини.

Хоремхеб огледа войската си, която отведнъж ревна в един глас, заудря с копия по щитовете и размаха лъкове. Той се усмихна, махна небрежно с камшика си и рече:

— Виждам, че горите от нетърпение да ядете пердах, но преди това трябва да осветим един храм на Атон, новия бог на фараона. По природа той е противник на войната, така че днес едва ли ще имате някаква полза от него. Затуй нека главните сили потеглят, а задните отреди да останат за освещаването на храма, та да се убедят в милостта на фараона към нас. Предстои ви дълъг поход и в боя смятам да ви пратя колкото се може по-уморени, за да нямате сили да побегнете и още по-храбро да се биете за живота си.

Той пак замахна небрежно със златния си камшик, войниците отново зареваха възторжено и в голям безпорядък се заизточваха извън града. Всеки следваше бойния знак на отреда си, окачен на прът. Така те потеглиха на бой след лъвски опашки, соколи и крокодилски глави, а най-отпред леки бойни колесници подсигуряваха безопасността на похода. В същото време военачалниците и ариергардът тръгнаха след Хоремхеб към храма, построен на едно възвишение в края на града. На път за там дочух офицерите да недоволствуват и да мърморят помежду си:

— Къде се е чуло и видяло главнокомандуващият пръв да се втурва в боя? За нас това не се отнася. Командирите и офицерите открай време са били носени в паланкини зад войската. Те са единствените грамотни и само така могат да си отбелязват какво правят войниците и да наказват страхливците.

Хоремхеб много добре чуваше думите им, но само плющеше с камшика си и се подсмихваше, без да каже нещо.

Храмът беше малък, набързо стъкмен от дърво и глина и не приличаше на другите храмове. В средата имаше отвор и олтар, ала божеството не се виждаше никъде и войниците напразно се озъртаха да го открият. Хоремхеб каза:

— Неговият бог е кръгъл и прилича на слънчевия диск. Затуй го търсете на небето, ако очите ви издържат. Той ви благославя с ръцете си, но подозирам, че днес след похода ще усетите пръстите му като нажежени игли по гърбовете си.

Войниците обаче възроптаха, че фараонският бог бил много далеч от тях. Нужен им беше бог, пред когото да легнат ничком и да го пипнат с ръка, ако имаха тази смелост. При все това те притихнаха, когато се появи жрецът. Беше слабоват юноша с небръсната глава и с бяла наметка. В ясния му поглед гореше екстаз. Пред олтара той принесе в жертва пъстри пролетни цветя, масло и вино, което накара войниците да се разсмеят с глас. След туй изпя един химн, посветен на Атон. Говореше се, че фараонът лично го бил съчинил. Беше дълъг и еднообразен, войниците слушаха със зяпнала уста и нищо не проумяваха. Химнът започваше така:

Хубав си, кога изгряваш иззад хоризонта,

ти, живи Атон, предтеча на всичко живо!

Издигаш се на източния небосклон

и пълниш с прелест вси земи,

тъй хубав си във висините, велик и жарък.

С лъчите си обгръщаш вси земи от тебе сътворени

и свързваш ги с лъчите на своята любов.

Макар да си далечен, с лъчите си земята ни достигаш,

макар да си възвишен, петите ти докосват и прахта.

После обрисува мрака на нощта, лъвовете, които нощем напускат леговищата си, и змиите, така че мнозина от присъствуващите потрепериха. Обрисува блясъка на деня, уверявайки, че в зори птиците размахвали крила за възхвала на Атон. Уверяваше също така, че новият бог придавал оплождаща сила на мъжкото семе и вдъхвал живот на зародиша в женската утроба. Като го слушаше, човек можеше да си помисли, че този Атон имаше пръст и в най-дребното нещо, което ставаше на света. Според жреца без помощта на Атон дори пиленцето не би могло да разчупи черупката на кокошето яйце и да записука. Той продължи:

Неизброими са делата ти,

що стават тайно покрай нас,

единствен бог, със сила, непозната за всяко друго божество.

По твоя воля сам създал си земята,

хората, добитъка, големите и малки живини

и всичко, що живее и се движи,

и всичко, що във въздуха лети,

страните Сирия и Нубия,

тъй както и Египет си създал.

Ти всекиго поставяш сам на място,

на всеки даваш, що му се полага,

та всеки има своя стряха

и дните си му преброил.

По твоя воля са различни

езиците, цветът и образът човешки,

да можеш всекиго да различиш.

По-нататък уверяваше, че именно Атон бил създал както земния, така и небесния Нил, поради което офицерите възнегодуваха, понеже се бъркал в работите на Амон. Създал бил годишните времена и живеел в милиони образи в градове, села и колиби, по реката и по пътищата. Завърши по следния начин:

В сърцето си ми ти единствен,

не те познава никой друг

освен сина ти — царят.

Ти в замислите си го посвещаваш

и със силата си го крепиш.

В твойта длан лежи светът

такъв, какъвто си го сътворил.

Хората от светлината ти живеят —

станеш ли невидим, ще умрат.

Ти си символ на живота

и чрез теб живеят те.

Всички виждат твойта хубост,

докато залезеш.

Всеки труд се прекратява,

в заник щом се спуснеш.

Този свят откак създаде,

все за своя син редиш го ти,

който се роди от тебе —

все за царя, що от истина живее

и владее две царства, синът на Ра,

що от истина живее.

Свят създаде за владетеля на две корони

и за великата царкиня,

негова любима, владетелка на две царства,

за Нефертити, нека бъде жива и се запази във вечността!

Войниците слушаха, ровейки с крака в пясъка, а когато песента свърши, завикаха облекчено в прослава на фараона, понеже единственото, което бяха схванали от химна, беше, че фараонът трябва да се величае и да се боготвори като син на бога. Това беше правилно и хубаво, защото досега винаги е било така и тъй щеше да бъде и занапред. Хоремхеб освободи жреца. Смаян от възторга на войската, юношата забърза да напише на царя донесение за събитието. На мен обаче ми се струваше, че песента и съдържанието й не доставиха много радост на войниците, които ровеха с крака в пясъка. Предстоеше им да воюват и много от тях ги очакваше насилствена смърт.