Мика Валтари
Синухе Египтянина (34) (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))

5

А сега нека разкажа за деня на мнимия цар. Когато посевите покълнаха и нощите се отърсиха от ужасния студ, жреците излязоха извън града, изровиха бога от гроба му и оповестиха, че е възкръснал, след което Вавилон се превърна в място на необуздана веселба. По улиците се стичаха празнично пременени тълпи, крадци разграбваха дюкяните и вдигаха по-голяма врява от войниците, преди да се разотидат след величествения парад. Жени и много девойки се отправяха към храмовете на Ищар да събират сребро за чеиз и всеки можеше да се забавлява с тях, без това да се смята за срамотно. Всичко живо ликуваше и се наслаждаваше според силите и желанието си. Последният ден от празненствата беше денят на мнимия цар.

Вече бях свикнал с различните вавилонски обичаи, ала все пак се стъписах, когато преди зазоряване пияни царски телохранители нахлуха във „Вила Ищар“, отваряха насилствено вратите, налагаха всеки срещнат с дръжките на копията си и викаха с цяло гърло:

— Къде се е скрил нашият цар? Дайте ни веднага царя, че денят скоро ще настъпи и той е длъжен да въздаде правда на народа си!

Вдигна се страшна олелия, засвяткаха лампи, слугите от странноприемницата тичаха презглава по коридорите. Каптах реши, че в града е избухнал бунт, и се скри под леглото ми, а аз станах, както бях без дрехи, наметнах се с вълнената си завивка, пресрещнах войниците и ги запитах:

— Какво искате? Внимавайте да не ме оскърбите, защото аз съм Синухе, Египтянина, Сина на дивото магаре, и името ми сигурно ви е известно.

— Щом се казваш Синухе, значи ти си, когото търсим! — завикаха те.

Смъкнаха завивката от тялото ми, така че останах гол пред тях, и с учудване почнаха да ме сочат, защото дотогава не бяха виждали обрязан мъж.

— Можем ли да оставим този мъж да ходи свободно? Не е ли опасен за жените ни, които обичат всичко ново и необикновено? — питаха се те и продължаваха: — По-странно нещо наистина не сме срещали, откакто видяхме оня къдрокос черен мъж от островите на топлото море, дето се беше закичил с костена игла и дрънкалка, за да се харесва на жените!

Като им омръзна да се гаврят с мен, те ме пуснаха и казаха:

— Вместо да ни губиш времето с твоите щуротии, по-добре ни предай слугата си. Наредено ни е незабавно да го отведем в палата, защото днес е денят на мнимия цар и волята на царя е да го заведем там.

Като чу тези думи, Каптах толкова се изплаши, че крайниците му се разтрепериха и цялото легло се затресе. Така го откриха, измъкнаха го с възторжени викове изпод леглото и покланяйки му се доземи, си казваха един другиму:

— Ето го деня на нашата голяма радост! Най-сетне намерихме нашия цар, който се беше скрил и изчезнал от погледа ни. Но сега очите ни ликуват при вида му и се надяваме, че той ще възнагради верността ни с богати подаръци!

С ококорени очи Каптах ги оглеждаше от главата до петите. Щом забелязаха объркването и уплахата му, те избухнаха в още по-неудържим смях и завикаха:

— Няма съмнение, този е царят над четирите края на света, познаваме го по лицето!

Те пак му се поклониха, а застаналите зад него го сритаха да тръгва. Тогава Каптах ми рече:

— Истина ти казвам, този град и цялата страна са покварени и побъркани, пълни са със злини и скарабеят явно не може да ме закриля повече, щом загазих. Вече не знам дали стоя на главата си или на краката си. А може би все още спя на онова легло, сънувам и всичко това е само кошмар. Така или иначе, аз трябва да ги последвам, защото са здрави мъжаги, но ти, господарю, гледай да се спасиш, ако можеш, и свали тялото ми от стената, когато ме провесят с главата надолу. Съхрани го за всеки случай и не допускай да го хвърлят в реката. Загина ли в ръцете на войниците за честта на Египет, което според всички писания ми дава право да поема към Западната страна, дори тялото ми да изтлее, ти за всеки случай и за да се избягнат всякакви недоразумения, го балсамирай — нали си вещ в това изкуство…

Докато говореше, войниците се превиваха от смях, свличаха се на колене, потупваха се по гърба да не се задушат от смеха и викаха:

— Мардук ни е свидетел, по-добър цар не бихме могли да намерим, защото истинско чудо е, че езикът му не се заплита на възел.

Навън обаче започна да се развиделява, дръжките на копията им заиграха подканващо по гърба на Каптах и те го отведоха със себе си. Аз бързо се облякох и ги последвах в палата. Никой не ме спря да вляза, целият двор и всички преддверия на палата бяха пълни с шумни тълпи. Това подсили убеждението ми, че във Вавилон бе избухнал бунт и че скоро по уличните канавки щеше да потече кръв, щом войските от провинциите пристигнеха на помощ на града

Но когато се вмъкнах след войниците в голямата престолна зала, видях Бурабуриаш седнал върху подпрения на лъвски лапи златен трон, облечен с царски одежди и стиснал в ръцете си символите на властта. Около него в залата се бяха събрали върховните жреци на Мардук, царските съветници и сановниците на страната. Без да им обръщат внимание, войниците си проправяха път с копията, избутаха Каптах пред себе си и спряха пред трона в очакване. Изведнъж всички замълчаха и настъпи пълна тишина, в която прозвуча гласът на Каптах:

— Махнете тази дяволска гадина, че иначе ще се откажа от играта и ще си тръгна!

В този миг през източния прозоречен отвор в залата нахлу светлина, слънцето изгря и всички — жреци и сановници, царски съветници и войници — завикаха гръмогласно:

— Той е прав! Отведете тази гадина, защото ни омръзна управлението на голобрадия хлапак. Този мъж тук е умен и затова ще го направим цар, та да ни повелява.

Не вярвах на очите си, когато ги видях с блъскане, смях и шум наистина да се нахвърлят върху царя, да изтръгват от ръцете му символите на властта и да събличат царските му одежди, така че той за миг остана гол, както аз, когато войниците ме изненадаха в леглото. Пощипваха го по ръцете, опипваха мускулите на бедрата му и му се подиграваха:

— Изглежда, като че ли току-що са го отбили и устата му още мирише на мляко. Крайно време е жените в харема да изпитат малко удоволствие и се надяваме, че този стар лукавец, египтянинът Каптах, може да язди и на женско седло.

Бурабуриаш не се съпротивяваше, а се смееше, докато лъвът му, объркан и изплашен, отстъпваше с подвита опашка пред гъстата навалица. След туй вече не знаех дали стоя на главата или на краката си, защото от царя те се спуснаха към Каптах, надянаха му царските одежди, пъхнаха в ръцете му символите на властта, сложиха го насила да седне върху трона, проснаха се на пода и с уста избърсаха прахта в нозете му. Пръв пред него допълзя голият Бурабуриаш и извика:

— Правилно, нека той бъде нашият цар. По-добър цар не бихме могли да изберем.

Като се държаха за коремите, превивайки се от смях, всички станаха и обявиха Каптах за свой цар. Каптах ги гледаше слисан, с щръкнали изпод короната коси, която в бързината се бе килнала на темето му. Накрая той се разгневи и поде с висок глас, така че всички млъкнаха да го изслушат:

— Ясно, това ще да е кошмар, какъвто може да ми изпрати само някой магьосник. Аз нямам никакво желание да бъда ваш цар. По-скоро бих предпочел да стана владетел на павиани и свине, ала щом ме искате за цар, не мога да откажа — вие сте много, а аз съм сам. Затуй ви заклевам да ми кажете честно: цар ли съм ви, или не?

— Ти си нашият цар и владетел над четирите края на света! Не можеш ли да го проумееш, глупако? — завикаха всички в надпревара. Отново му се поклониха, а един от тях надяна лъвска кожа, застана край нозете му, заръмжа и зарева, кълчейки се под кожата като шут. Каптах се разколеба, замисли се за миг и накрая рече:

— Ако наистина съм цар, заслужава си да го полеем. Слуги, донесете вино, ако има някъде, иначе тоягата ми ще заиграе по гърбовете ви и ще накарам да ви окачат на стената, щом съм цар! Донесете много вино, защото тези велможи и моите приятели, дето ме избраха за свой цар, ще пият с мен, а пък лично аз смятам днес да плувам до гуша във вино!

Думите му предизвикаха възторг, шумната тълпа го вдигна и го отнесе в широка зала с маси, отрупани с разни вкусни ястия и вина. Всеки грабеше каквото докопаше, а Бурабуриаш препаса престилка и като несръчен прислужник настъпваше гостите по краката, обръщаше бокалите и заливаше дрехите им със сос, заради което мнозина го ругаеха и го замеряха с оглозгани кости. В двора на палата насъбралият се в очакване народ също беше нагостен и напоен. За него бяха опекли цели волове и овце, всеки можеше да гребе бира и вино от глинени делви и да се тъпче с каша от сметана и сладки фурми. Когато слънцето се извиси, палатът се огласяше от такъв невероятен шум и глъч, викове, смях и безпорядък, каквито сърцето ми не би могло да си представи. При първия удобен случай се приближих до Каптах и му казах тихо, за да не чуят другите:

— Каптах, последвай ме! Ще се скрием и ще избягаме оттук, защото това няма да свърши добре.

Каптах обаче, пийнал и с издут от вкусните ястия корем, ми отвърна:

— Думите ти са като бръмчене на муха в ушите ми, защото по-голяма глупост не бях чувал. Да не искаш да си тръгна сега, когато този приятен народ ме избра за свой цар и всички ми се кланят? Сигурен съм, че всичко това се дължи на скарабея, както и на добрите ми качества, които едва този народ успя да оцени правилно. Струва ми се впрочем, че вече не е редно да ми викаш Каптах като на роб или слуга и да ме заговаряш така направо, а трябва да ми се покланяш като другите.

— Каптах, Каптах, тази игра ще ти излезе солена — настоях аз — Бягай, докато е време, и аз ще ти простя за твоята наглост.

Но Каптах избърса омазнените си устни, замери ме с един оглозган магарешки кокал и кресна:

— Изведете този долен египтянин, че ще се разгневя и ще нашаря гърба му с тоягата си!

Тогава преоблеченият в лъвска кожа се нахвърли с рев върху мен, ухапа ме за крака, повали ме и издраска лицето ми с нокти. Зле щях да си изпатя, ако в същия миг не бе прозвучал рог и не беше оповестено, че е време царят да въздаде правда на народа, така че мен ме забравиха.

Каптах се пообърка, когато понечиха да го отведат в Дома на справедливостта, и заяви, че предоставял правораздаването на съдиите, които били почтени люде и той им имал доверие. Народът обаче се възпротиви бурно и завика:

— Искаме да видим мъдростта на царя, за да се убедим, че е цар на място и знае законите!

Така Каптах бе въздигнат на трона на правосъдието и пред него положиха символите на справедливостта — камшик и окови, а народът бе подканен да застане пред царя и да изкаже жалбите си. Най-напред в нозете на Каптах се хвърли мъж, който бе раздрал дрехите си и бе посипал главата си с пепел. Той избърса с лицето си пода пред Каптах, заплака и занарежда:

— Няма по-мъдър от нашия цар, владетеля над четирите края на света. Затуй го моля за справедливост по следния въпрос. Преди четири години си взех жена, нямахме деца, а сега жена ми е трудна. Вчера обаче научих, че ме мами с един войник. Сварих ги даже двамата, но войникът беше едър и силен, та не можах да му сторя нищо. Сега черният ми дроб е изпълнен с мъка и отчаяние, защото откъде мога да знам дали детето, което е на път, е мое, или го е направил оня войник. Затуй моля царя да отсъди правилно, че да разбера със сигурност чие е детето — мое или на войника, и да знам как да постъпя.

Каптах мълчеше и се оглеждаше неспокойно, но сетне каза решително:

— Донесете тояги и наложете този мъж, за да запомни хубаво днешния ден!

Съдебните служители хванаха мъжа и започнаха да го налагат, а той заохка от болка и се обърна към народа:

— Каква справедливост е това?

Народът също възнегодува и поиска обяснение.

— Този мъж — поде Каптах — си заслужи боя първо с това, че ме занимава с такива незначителни неща. Но още повече заслужаваше тояга заради глупостта си, защото къде се е чуло и видяло мъж, който е оставил нивата си незасята, да дойде да се оплаква, че друг на добра воля я засява и го оставя да прибере реколтата? Виновна е не жената, че си е намерила друг мъж, а съпругът, защото не е успял да й даде онова, което тя иска. Затова той си получи заслуженото.

Като чу това, народът избухна в смях и викове и възхвали мъдростта на царя. Сетне пред него застана сериозен старик и рече:

— Пред този каменен стълб, на който е записан законът, и пред царя настоявам за справедливост по следния въпрос. Построих си къща край улицата, ала майсторът зидар ме измами — къщата се срути и погуби един случаен минувач. Сега близките на минувача заведоха дело срещу мен и искат обезщетение. Какво да сторя?

Каптах помисли и каза:

— Този случай е сложен и налага по-подробно проучване. Според мен той е дело на боговете, а не на хората, но да видим какво казва законът за него.

Правниците пристъпиха до стълба, прочетоха закона и обясниха:

— Ако къща се срути поради небрежността на майстора зидар и при срутването си погуби собственика на къщата, тогава майсторът зидар също трябва да бъде погубен. Но ако при срутването си къщата погуби сина на собственика, тогава следва да се погуби синът на майстора зидар. Само толкова казва законът, обаче ние го тълкуваме така, че каквото погине при срутването на една къща, същото нещо от имуществото на майстора зидар подлежи на унищожение. Друго не можем да кажем.

— Не знаех — отбеляза Каптах, — че тукашните майстори зидари били такива немарливци, и в бъдеще ще гледам да съм предпазлив с тях. А според закона случаят е прост: близките на загиналия минувач да идат при къщата на майстора зидар, да издебнат първия задал се минувач, да го погубят — и с това законът е изпълнен. Сторят ли го наистина, ще отговарят за последствията, ако близките на този минувач ги обвинят в убийство, понеже тук действително имаме по-скоро деяние на боговете, отколкото на хората. Според мен най-виновен е минувачът, тръгнал покрай срутваща се къща, защото кой разумен човек върши това, ако боговете не са решили така. Ето защо аз освобождавам майстора зидар от всяка отговорност и заявявам, че мъжът, който търси от мен правда, е глупак. Той не е държал майстора зидар под око, та да си свърши съвестно работата, и майсторът зидар с право го е измамил, защото глупците трябва да бъдат мамени, за да се поучат и да поумнеят. Така е било и така ще бъде.

Народът отново възхвали мъдростта на царя, а ищецът си тръгна посрамен. След него пред царя застана дебел търговец, облечен със скъпа дреха, и изложи жалбата си, казвайки:

— Преди три вечери отидох при портата на Ищар, където в празничната нощ бедни девойки от града се бяха събрали, за да принесат, както му е редът, целомъдрието си в жертва на богинята и така да си подсигурят чеиза. Харесах си една мома измежду тях и след като се спазарихме, дадох й шепа сребро и работата беше уредена. Ала тъкмо когато щях да пристъпя към онова, за което бях дошъл, стомахът изведнъж ме присви и трябваше да ида да се облекча. Когато се върнах, оказа се, че междувременно момата се спазарила с друг мъж, получила сребро и от него и двамата свършили онова, заради което бях отишъл при портата. Вярно е, че тя предложи да се забавлява и с мен, но аз отказах, защото вече не беше целомъдрена, и си поисках среброто обратно, ала тя не склони да ми го върне. Сега диря от царя справедливост — не ме ли сполетя голяма неправда, като загубих среброто си, без да получа нещо в замяна? Нали като си купя гърне, то става мое, докато сам го счупя, и продавачът няма право да го чупи и да ми предлага парчетата?

След като го изслуша, Каптах гневно скочи от трона на справедливостта, изплющя с камшика и извика:

— Честна дума, никъде не съм срещал такова тъпоумие, както в този град, и не разбирам, подиграва ли се този стар пръч с мен? Момата е постъпила съвсем правилно, като е избрала другиго, щом този глупак не си е взел онова, за което е отишъл. Освен туй тя е постъпила много пристойно, предлагайки му обезщетение, макар че изобщо не го е заслужавал. Този мъж е трябвало да бъде благодарен на момата и на другия, че за негова радост двамата са отстранили пречката, която в такива случаи създава само ядове и разправии. А той идва при мен да се оплаква и да ми дрънка за някакви си грънци. Щом сравнява момите с грънци, осъждам го отсега нататък да се задоволява само с грънци и да не припарва до нито една мома!

С обявяването на тази присъда на Каптах му омръзна да раздава справедливост, протегна се на трона и каза:

— Е, днес хапнах и пийнах и смятам, че достатъчно поработих, като си напрягах главата с правораздаване. Нека съдиите ме заместват, ако още някой дойде да се жалва. Току-що изречената присъда ме подсети, че като цар, аз съм господар и на харема, където според моите сведения ме очакват четиристотин жени. Време е да огледам имота си и няма да се учудя, ако пътем счупя няколко грънци, защото властта и виното така хубаво ми подействуваха, че се чувствувам силен като лъв.

При тези думи тълпата нададе мощен вик, който дълго не пресекна. Пренесоха Каптах обратно в палата и спряха да го изчакат пред вратата на харема и на двора. Обаче Бурабуриаш вече не се смееше, а нервно кършеше ръце и се почесваше с крак по глезена. Щом ме забеляза, той бързо се завтече към мен и каза:

— Синухе, ти си ми приятел и като лекар, можеш да влезеш в царския харем. Иди след него и гледай да не стори нещо, за което ужасно ще се разкайва. Защото, ако се докосне до жените ми, ще накарам жив да го одерат и ще окача кожата му да съхне на стената. Но ако се държи прилично, обещавам му лека смърт.

— Бурабуриаш, аз наистина съм твой приятел и ти желая доброто, но кажи ми какво означава всичко това. Черният ми дроб се свива, като те гледам в положението на слуга, подиграван от всекиго.

— Всички знаят, че днес е денят на мнимия цар, а ти побързай да го настигнеш, за да не стане беля — отвърна той нетърпеливо и ме задърпа за ръката, ала аз не се подчиних, а казах:

— Не познавам обичаите на твоята страна и трябва да ми обясниш какво означава всичко това.

Тогава той обясни:

— Всяка година за деня на мнимия цар във Вавилон се избира някой глупав и смешен мъж, на когото цялата царска власт се предоставя за един ден от изгрев до залез-слънце, а самият цар трябва да му прислужва. Още не бях виждал по-смешен цар от Каптах, когото сам избрах заради невероятните му щуротии. Той самият не знае какво ще му се случи и тъкмо това е най-смешното.

— А какво ще му се случи? — запитах аз.

— При залез-слънце ще бъде погубен така неочаквано, както сутринта беше коронован — обясни Бурабуриаш. — Ако пожелая, мога да го погубя по жесток начин, но най-често във виното на мнимия цар се сипва слаба отрова и той заспива, без да разбере, че умира. Не е редно човек, който е управлявал един ден, да остава жив. Но веднъж, преди много време, се случило така, че в деня на мнимия цар пийналият истински цар се задавил с горещ бульон и починал, а мнимият цар продължил да царува и тридесет и шест години управлявал Вавилония, без някой да се оплаче от властта му. Затуй днес трябва да внимавам и в никакъв случай не бива да пия горещ бульон. А сега побързай да видиш да не би слугата ти да върши глупости, за които довечера ще съжалява.

Не стана нужда да ходя след Каптах, защото, разярен и с разкървавен нос, той сам изскочи от царския харем, притиснал с ръка единственото си око. Охкайки, той се развика:

— Вижте на какво ми направиха! Предложиха ми разни бабички и дебели негърки, а когато реших да посегна към едно младо козленце, то се превърна в тигрица, насини ми единственото виждащо око и с пантофа си ми разби носа!

Бурабуриаш така се затресе от смях, че трябваше да се хване с две ръце за китката ми, за да не падне. А Каптах стенеше и се оплакваше:

— Вече не смея да отворя вратата на харема си. Онази млада жена вилнее там като звяр и не виждам друг изход, освен ти, Синухе, да влезеш и с цялото си умение да отвориш черепа й, че злият дух да излезе от нея. Само зъл дух трябва да я е обзел, щом се осмелява да вдига ръка срещу царя и да ми разбива носа е пантофа си, та кръвта ми да блика като на заклан вол.

Бурабуриаш ме побутна и каза:

— Иди и виж какво става там. Вече познаваш сградата, а аз днес не бива да влизам в нея. Сетне ще ми разкажеш за случилото се. Струва ми се, че знам за коя става дума. Вчера ми доведоха една девойка от морските острови, от която очаквам голяма наслада, но първо трябва да се упои с маков сок.

С упорството си той ме накара да вляза в царския харем, където бе настанала голяма суматоха. Царските евнуси не ме възпряха, защото вече знаеха, че съм лекар. Възрастни жени, които за този ден се бяха пременили, накичили и бяха гримирали сбръчканите си лица, ме наобиколиха и заразпитваха в един глас:

— Къде избяга той, къде се дяна нашият хубавец, душицата, милото козле, което очаквахме от сутринта?

Едра негърка се беше съблякла, готова първа да приеме Каптах, и сега викаше печално:

— Върнете ми любимия да го грабна в прегръдките си!

— Не обръщай внимание на тия жени — казаха евнусите угрижено. — Те трябваше да забавляват мнимия цар и всички се наливаха с вино, докато го чакаха. А лекар наистина ни е нужен, понеже девойката, която доведоха вчера, е обезумяла. Тя е по-силна от нас, рита ни и не знаем какво ще излезе от всичко това, защото отнякъде се е сдобила с нож и беснее като див звяр.

Отведоха ме в двора на харема, който на слънчевите лъчи блестеше в чудните цветове на гледжосаните тухли. В средата му имаше кръгъл басейн, а насред басейна — водни животни, от чиито уста струеше вода. Върху тях се бе покатерила развилнялата се девойка. Дрехите й бяха раздрани от евнусите при опита им да я уловят. Още при плуването се бе измокрила, а сега около нея бликаха многобройни фонтани. С едната си ръка тя се държеше здраво за муцуната на един делфин, от която струеше вода, а в другата й ръка проблясваше нож. Водата шумеше, евнусите пищяха и вдигаха врява наоколо, така че не се чуваше ни дума от онова, което казваше девойката. Макар и с раздрани дрехи и с мокри коси, тя несъмнено беше хубава. Аз се смутих и сърдито извиках на евнусите:

— Махнете се оттук да мога да поговоря с нея и да я успокоя!

И спрете водата, че не чувам какво казва! Не виждате ли, тя през цялото време вика.

— Само не се приближавай до нея, че ножът й е остър, както сами се уверихме — предупредиха ме те, ала все пак спряха шумящата вода, тя престана да блика от водните животни, струите около девойката се спуснаха и аз можах да я видя в целия й ръст. Беше стройна и красива, макар че тогава нямах време да мисля за това. Когато шумът на водата стихна, чух, че не вика, а пее. Не разбирах песента й, защото пееше на някакъв непознат език. Пееше с вдигната глава, очите й искряха зелени като на котка, бузите й бяха поруменели от възбуда.

— Престани да виеш като котка! — извиках й строго. — Хвърли ножа и ела при мен да поговорим! Изглежда, че не си с ума си, и аз ще те излекувам.

Тя спря да пее и ми отговори на още по-лош вавилонски от моя:

— Скочи в басейна, павиан такъв, и доплувай до мен! Както съм се разярила, ще ти промуша черния дроб с ножа си!

— Съвсем не ти мисля злото — извиках аз, а тя отговори:

— Точно така са ми казвали много мъже със зли намерения, а аз, дори да искам, не бива да се докосвам до мъж. Избрана съм да танцувам пред бога. Затуй нося този нож и предпочитам да го напоя с кръвта си, отколкото да допусна мъж до себе си. Особено пък оня похотлив едноок дявол, който приличаше по-скоро на надут мях, отколкото на човек.

— Ти ли удари царя? — запитах аз.

— Ударих го с юмрук в окото, а с пантофа си отпуших изворите на кръвта в носа му и бях във възторг от себе си, пък все едно дали е цар, или не. Защото, дори царят не бива да ме докосва, щом не искам това. Моят бог ми забранява да се докосвам до мъже, след като ми е отредено да танцувам пред него.

— Танцувай колкото си искаш, глупачко — казах аз. — Това не ме засяга, ала ножа трябва да захвърлиш. Може и себе си да нараниш, което би било жалко, защото евнусите твърдят, че на пазара за роби царят е заплатил цяла камара злато за теб.

— Аз не съм робиня! — възрази тя. — Отвлякоха ме подло, както сам би трябвало да видиш, ако имаш очи. Не говориш ли някой по-приличен език, който тук не разбират? Виждам, че евнусите се промъкват между колоните и слухтят да чуят какво приказваме.

— Аз съм египтянин — казах на бащиния си език. — Името ми е Синухе, Този, който е самотен, Сина на дивото магаре. По професия съм лекар и няма защо да се боиш от мен.

Тогава тя скочи във водата и пляскайки, доплува до мен с ножа в ръка, хвърли се в нозете ми и подхвана:

— Знам, че египетските мъже са кротки и не озлочестяват жена, ако тя сама не им се отдаде. Затова ти имам доверие и се надявам да ми простиш, че не изпускам ножа от ръката си. Вероятно още днес ще трябва да разрежа вените си, та моят бог да не бъде опозорен чрез мен. Но ако почиташ боговете и ми желаеш доброто, ти ще ме спасиш оттук и ще ме изведеш от тази страна, макар че не мога да ти се отплатя по подходящия за постъпката ти начин, защото действително не бива да се докосвам до мъж.

— Нямам ни най-малко желание да те докосвам — рекох аз. — В това отношение можеш да бъдеш спокойна. Но безумието ти наистина е голямо, щом искаш да се махнеш от царския харем, където можеш да ядеш вкусни ястия, да пиеш вино, да имаш дрехи, накити и всичко, каквото сърцето ти пожелае.

— Мъжът говори за ядене и пиене, за накити и дрехи, защото толкова му е умът — каза тя и ме прониза със зелените си очи. — Но жената може да копнее и за други неща, които той не проумява. Не разбирам също думите ти, че не искаш да ме докоснеш. Те ме обиждат много, защото вече свикнах всички мъже да ме желаят. Виждала съм го по лицата им и съм го долавяла от дъха им по време на моите танци. Най-добре го забелязах на пазара за роби, когато мъжете се възхищаваха на голотата ми и караха евнусите си да се уверят в непорочността ми. Ако искаш, за това можем да разговаряме по-късно, но първо трябва да ме изведеш оттук и да ми помогнела да избягам от Вавилон.

Дързостта й беше толкова голяма, че онемях, ала накрая й креснах:

— Нямам никакво намерение да ти помогна да избягаш! Това би било престъпление спрямо царя, който е мой приятел и е заплатил за теб цяла камара злато. Мога също да ти кажа, че надутият мях, дето е бил тук, е мнимият цар, който ще властвува само днес, а утре при теб ще дойде истинският цар. Той е голобрад юноша с приятна външност и очаква от теб голяма наслада, след като те обуздае. Пък и не вярвам могъществото на твоя бог да се простира дотук, така че не ще изгубиш нищо, ако се подчиниш на съдбата си. Най-добре ще е да престанеш с дърдоренето си, да захвърлиш ножа, да се премениш и нагиздиш за него, защото наистина си грозна с мокра коса, а боята от очите и устните ти се е размазала чак до ушите.

Това й подействува — тя опипа косата си, наслюнчи пръст и го прокара по веждите и устните си. След туй ме погледна с усмивка на хубавото си личице и рече:

— Казвам се Минея. Да знаеш как да ме наричаш, когато ме измъкнеш и заедно избягаме от тази ужасна страна.

Вдигнах ръце, съкрушен от дързостта й, и бързо се отдалечих, но ликът й ме преследваше и аз се върнах с думите:

— Минея, ще се застъпя за теб пред царя, ала нищо повече не мога да сторя. В това време ти се преоблечи и се успокой. Ако искаш, ще ти дам средство, което ще те направи безчувствена към всичко каквото вършат с теб.

— Опитай се само, ако смееш! — отвърна тя. — Но понеже си се загрижил за мен, ще ти дам този нож, който досега ме закриляше. Знам, че като е у теб, ти ще ме закриляш и никога няма да ме измамиш, а ще ме изведеш от тази страна и двамата ще избягаме.

Тя ми се усмихна и пъхна ножа в ръката ми, въпреки че извиках:

— Не ми трябва ножът ти, безумнице!

Колкото и да се опитвах да й го върна, тя не го прие обратно, а ме гледаше усмихната изпод мократа коса, докато си тръгнах крайно объркан с ножа в ръка. Установих, че е по-умна от мен, защото, предавайки ми ножа си, тя бе свързала съдбата си с моята и вече не можех да я изоставя.

Когато излязох от харема, Бурабуриаш ме посрещна и изпълнен с любопитство, ме запита какво се е случило.

— Твоите евнуси са сключили лоша сделка — отвърнах аз. — Минея, сиреч девойката, която са ти купили, буйствува и не желае да се докосне до мъж, понеже нейният бог й забранявал това. Най-добре ще е да я оставиш на мира, докато й дойде друг ум в главата.

Но Бурабуриаш радостно се засмя и каза:

— Очаква ме наистина голяма наслада, защото този вид момичета са ми известни: най-лесно ги вразумява боят. Нали съм млад и още не ми е поникнала брада, забавлението с жени често ме изморява и по-голямо удоволствие изпитвам, когато гледам как евнусите ги бият с жилави пръчки и слушам писъците им. Затуй тази опърничава девойка ми харесва извънредно много — ще накарам евнусите да я напердашат пред очите ми и се кълна, че още довечера кожата й ще подпухне, няма да може да лежи по гръб и така насладата ми ще бъде още по-голяма!

Той се отдалечи, потривайки ръце и кискайки се като момиче. Докато гледах подире му, осъзнах, че вече не ми беше приятел и не му желаех доброто. А в ръката си продължавах да стискам ножа на Минея.