Мика Валтари
Синухе Египтянина (16) (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))

5

— Твоя ли е тази къща? — запитах я аз, когато седна до мен и ме погледна със зелените си студени очи.

— Моя е — отговори тя. — Гостите също са мои. Всяка вечер ми идват гости, защото не желая да съм сама.

— Сигурно си много богата — рекох аз и се свих, боейки се, че не съм достоен за нея. Тя обаче ми се присмя като на дете и дяволито каза както в приказките:

— Аз съм жрица, а не някоя презряна жена. Какво искаш от мен? Не разбрах за какво намекваше.

— А Метуфер? — запитах аз, защото исках да знам всичко, дори да ми причинеше болка. Тя ме погледна изпитателно и леко сбърчи начернените си вежди.

— Ти не знаеш ли, че Метуфер е мъртъв? — запита тя. — Метуфер умря, защото посегнал на средствата, които фараонът дал на баща му за строеж на храмове. Той умря, а баща му вече не е царски зидар. Нима не знаеше?

— Ако това е истина — усмихнах се аз, — ще ми се почти да вярвам, че Амон го е наказал, загдето му се подиграваше.

Разказах й как жрецът и Метуфер плюеха върху образа на Амон, за да го измият, и как се намазаха със свещената помада. Тя също се усмихна, ала очите й бяха студени и загледани някъде далеч пред кея. Изведнъж тя запита:

— Защо не дойде тогава при мен, Синухе? Ако ме беше потърсил, щеше да ме намериш. Лошо си сторил, че не дойде тук, а си отишъл с пръстена ми на ръката при други жени.

— Бях още момче и може би се боях от теб — казах аз. — Но в мечтите ми, Нефернефернефер, ти беше моята сестрица. Може да ми се присмееш, ала досега още не съм се любил с жена, защото очаквах пак да те срещна.

Тя се усмихна и махна с ръка.

— Само ме лъжеш. В очите ти сигурно съм стара, грозна жена и ти доставя удоволствие да ми се подиграваш и да ме лъжеш.

Погледна ме и очите й се смееха както някога. Стори ми се по-млада, беше същата както преди и докато я гледах, в сърцето си усетих болка.

— Истина е, че още не съм се докосвал до жена — казах аз. — Може би не е съвсем вярно, че единствено теб съм очаквал. Нека бъда откровен. Покрай мен са минали много жени — млади и стари, хубави и грозни, умни и глупави, ала на всички тях съм гледал с окото на лекар и никоя не запали искра в сърцето ми. Защо е така — не знам. Лесно би било да кажа, че причината е в камъка, който ми даде за спомен, и че Синухе го е омагьосала, без аз да усетя. Възможно е да си ме омагьосала, когато ме докосна с меките си устни. Но това не е никакво обяснение. Затуй и хилядократно да питаш защо, пак няма да мога да ти отговоря.

— Може като дете да си тупнал от колата на земята, стъписал си се и оттогава ти харесва да бъдеш сам — пошегува се тя и леко ме докосна с ръка, както никоя друга жена не беше ме докосвала. Не й отговорих, защото сама знаеше, че не е вярно. Тя бързо отдръпна ръката си и прошепна: — Хайде, да пием, та да разведрим сърцата си. Може би някога действително ще се любя с теб, Синухе.

Ние пихме, робите изнесоха някои от гостите в паланкините им, а Хоремхеб прегърна жената до себе си и я нарече „сестрица“. Тя се усмихна, сложи ръка на устата му и каза да не говори глупости, за които утре може да се разкайва. Тогава Хоремхеб стана и с чаша в ръка извика:

— Каквото и да върша, вече никога няма да се разкайвам. От днес нататък ще гледам само напред и никога назад. Кълна се в сокола си и в хилядата божества на двете царства. Имената им не мога да назова, но нека те всички чуят клетвата ми!

Той свали златната си огърлица и понечи да я сложи около шията на жената, ала тя се възпротиви и сърдито каза:

— Аз съм почтена жена, а не уличница! — Скочи ядосано и тръгна към вратата, откъдето обаче незабележимо му кимна, Хоремхеб я последва и онази вечер повече не ги видях.

Случилото се не направи никому впечатление. Беше станало късно и гостите би трябвало вече да се разотиват. Те обаче продължаваха да пият, клатушкаха се насам-натам, препъваха се в столчетата по пода и размахваха дрънкалки, които бяха докопали от музикантите. Прегръщаха се, наричаха се „братчета“ и „сестрици“, миг след това се сдърпваха и си подвикваха „говедо“ и „скопец“. Жените безсрамно сваляха перуките си и позволяваха на мъжете да галят голите им глави. Откакто богатите и знатни дами бяха почнали да бръснат главите си, за мъжете нямаше по-голяма ласка от тази. Някои от тях посягаха също към Нефернефернефер, но тя ги отблъскваше с ръка, а щом ставаха по-нахални, аз ги настъпвах по пръстите на краката, независимо от ранга и положението им, понеже всички бяха замаяни от виното.

Аз също бях замаян, но не от виното, а от нейната близост и от допира на ръката й. Накрая тя даде знак на слугите си и те почнаха да гасят светлините, да изнасят маси и столчета, да разчистват стъпканите цветя и венчета и да отвеждат гостите, заспали край делвите, в паланкините им.

— Време е и аз да тръгвам — казах аз и всяка дума пареше на сърцето ми, както солта пари в раната, защото не исках да я изгубя. Струваше ми се, че всеки миг без нея щеше да бъде пропилян.

— Къде ще ходиш? — запита тя, преструвайки се на изненадана.

— Ще будувам на улицата пред дома ти — отвърнах аз. — Ще отида да принеса жертва във всички тивански храмове от благодаря пост към боговете, че отново те срещнах. Откакто те видях, аз пак вярвам в тях. Ще набера цвят от дърветата и ще го разпръсна пред нозете ти, когато излезеш от дома си. Ще купя смирна и с нея ще намажа стълбовете на портата ти…

— По-добре ще е никъде да не ходиш — каза тя, усмихвайки се. — Имам си достатъчно цвят и смирна. Предпочитам да останеш тук, защото, както си възбуден от виното, можеш да се захласнеш по някоя друга жена, а това не ми се иска.

Думите й така ме въодушевиха, че ми се щеше да я грабна в прегръдките си, но тя ме възпря:

— Недей! Не желая слугите да ни видят, защото, макар да живея сама, аз не съм презряна жена. И понеже държиш да бъдеш откровен с мен, аз също ще бъда откровена. Затуй още няма да пристъпваме към онова, заради което си дошъл, а ще идем в градината и там ще ти разкажа една приказка.

Тя ме отведе в градината си, обляна от лунната светлина. Миртите и акациите ухаеха, в езерцето, чиито краища бяха облицовани с пъстроцветни камъни, лотосите бяха затворили цветовете си. Слугите ни поляха да измием ръцете си, поднесоха ни печена гъска и плодове с мед и Нефернефернефер ме подкани:

— Яж и се радвай с мен, Синухе?

Но от силния копнеж гърлото ми се беше стегнало и не ми се ядеше. Тя се хранеше апетитно, поглеждаше ме с лукава усмивка и при всеки неин поглед в очите й се отразяваше лунната светлина. Когато се нахрани, тя каза:

— Обещах да ти разкажа една приказка. Ще го сторя сега, защото до зазоряване има още време, а на мен не ми се спи. Приказката е за Сетне Хемуисе и Табубуе, жрицата на Баст.

— Знам я — прекъснах я аз, безсилен да потисна нетърпението си. — Слушал съм я много пъти, сестрице. Хайде, ела с мен да те прегърна в леглото и да заспиш в обятията ми. Ела, сестрице, защото тялото ми изнемогва от копнеж и ако не дойдеш, ще раздера лицето си с камък и ще зарева от страст…

— Тихо, Синухе, стой кротко — каза тя и ме докосна с ръка. Много си буен и ме плашиш. Нека ти разкажа приказката, за да се успокоиш. И тъй, веднъж, когато търсел заключената книга на Тот, Сетне Хемуисе случайно зърнал в храма жрицата на Баст Табубуе. Тя така го очаровала, че изпратил слугата си с десет дебена злато, за да я склони да прекара един час с него и да се любят. Тя обаче казала: „Аз съм жрица, а не някоя презряна жена. Ако господарят ти наистина има такова желание, нека дойде в дома ми, където никой няма да ни види и аз няма да съм принудена да се държа като уличница.“ Тази вест зарадвала. Сетне и той бързо се завтекъл в дома й, където Табубуе го посрещнала и го почерпила с вино. След като разведрил сърцето си, той решил да пристъпи към онова, заради което бил дошъл, ала Табубуе рекла: „Дошъл си в дома ми, но аз съм жрица, а не някоя презряна жена. Ако наистина ме желаеш, трябва да ми припишеш имота си, къщата си, земята си — всичко, което имаш.“ Сетне я погледнал, пратил да повикат правоспособен писар и подписал договор, че й прехвърля цялото си имущество. Тогава Табубуе станала, пременила се с дреха от царски лен, под която крайниците й се очертавали като на богиня, и се нагиздила. Ала когато сетне се опитал да пристъпи към онова, заради което бил дошъл, тя го възпряла: „Ще намериш подслон в дома ми, но аз съм жрица, а не някоя презряна жена и ти трябва да изгониш своята съпруга от къщата си, за да не се безпокоя, че сърцето ти може да се върне при нея.“ Сетне я погледнал и пратил слуги да изгонят съпругата му. Тогава Табубуе му казала: „Ела в стаята ми и легни в леглото ми, за да получиш наградата си.“ Сетне тържествуващо влязъл в стаята й и легнал в леглото, за да получи наградата си, но в този момент се появил един слуга и съобщил: „Децата ти са дошли и плачат пред портата за майка си.“ Сетне се направил, че не чува — единственото му желание било да пристъпи към онова, заради което бил дошъл. Ала Табубуе рекла: „Аз съм жрица, а не някоя презряна жена. Затуй сега ми хрумна, че някой ден твоите и моите деца могат да влязат в свада за наследство. За да не се случи това, трябва да ми разрешиш да убия децата ти.“ Сетне й разрешил да убие децата му в негово присъствие и да ги хвърли на двора за храна на кучетата и котките. И докато пиел вино с Табубуе, той чувал как кучетата и котките водели шумна борба за месото на децата му.

Сърцето ми се беше свило както някога, когато като дете бях слушал тази приказка, и аз я прекъснах:

— Но всичко това било сън. Защото, като легнал в леглото на Табубуе, тя изпищяла и сетне се събудил. Струвало му се, че бил в нажежена пещ, макар да лежал гол. Всичко било само сън, изпратен му от магьосника Ненеферкаптах, за когото има друга приказка.

— Той сънувал и се събудил — продължи Нефернефернефер, — но много други са се събуждали от сънищата си едва в Дома на смъртта. Синухе, трябва да ти кажа, че и аз съм жрица, а не някоя презряна жена. Аз също бих могла да се казвам Табубуе. — Лунната светлина се отразяваше в очите й и аз не й вярвах. — Ти знаеш ли защо изобразяват богинята на любовта Баст като котка?

— Не ме интересуват никакви котки и никакви богини — отвърнах аз и с насълзени от мъчителното желание очи протегнах ръце към нея, ала тя ме възпря и каза:

— След малко ще можеш да ме погалиш. Нямам нищо против да сложиш ръце върху гърдите и в скута ми, ако това ще те успокои, но първо трябва да ме изслушаш и да разбереш, че жената прилича на котка. Страстта също. Лапите й са меки, обаче в тях се крият остри нокти, които безжалостно се впиват в сърцето. Да, жената и котката действително си приличат. Котката също изпитва наслада, когато измъчва жертвата си, причинявайки й болка с ноктите си, и тази игра никога не й омръзва. Едва когато жертвата й се вцепени, котката я изяжда и тръгва да търси нова жертва. Разказвам ти всичко това, за да бъда честна към теб и защото никак не ми се ще да ти сторя зло… Не, никак не ми се ще да ти сторя зло — повтори тя и разсеяно сложи едната ми ръка върху гърдите си, а другата — в скута си. Разтреперих се и от очите ми бликнаха сълзи. Миг след това тя нервно ме отблъсна и каза: — Името ми е Табубуе! След като знаеш това, иди си оттук и никога не се връщай, за да не пострадаш. Не си ли отидеш, аз няма да имам никаква вина, ако ти се случи нещо.

Тя ми даде време да си тръгна, но аз останах. Тогава въздъхна леко, сякаш играта й беше омръзнала, и рече:

— Така да бъде. Явно трябва да получиш онова, заради което си дошъл. Само не бъди много буен, защото съм уморена и се боя, че ще заспя в ръцете ти.

Тя ме отведе в стаята си. Леглото й беше от слонова кост и абаносово дърво. Съблече се и ми се отдаде. Имах чувството, че тялото ми, сърцето ми, целият аз изгарях в прегръдката й. Ала скоро тя се прозина и рече:

— Наистина съм уморена, пък и вече ти повярвах, че не си се докосвал до жена — много си непохватен и не ми доставяш удоволствие. Но когато един младеж отива за първи път при жена, той й прави безценен подарък. Затуй няма да ти искам нищо повече. А сега си тръгвай и ме остави да спя — нали получи онова, заради което беше дошъл.

Опитах се отново да я прегърна, но тя ме отблъсна, настоя да си ходя и аз се прибрах вкъщи. Тялото ми беше като в треска, всичко в мен вреше и кипеше и аз знаех, че никога нямаше да я забравя.