Стивън Кинг
Подпалвачката (99)

19

Същия следобед започна да се заоблачава и към вечерта заваля студен есенен дъжд. В една от къщите на малкото, но свръхмодерно селище близо до комплекса на Арсенала — селището Лонгмънт Хилс — Патрик Хокстетър строеше модел на кораб в своята работилница (корабите и реставрираният му т-бърд бяха единствените му хобита и из къщата имаше десетки от неговите китоловци, фрегати и пощенски параходи) и мислеше за Чарли Макджий. Настроението му беше прекрасно. Чувстваше, че ако успеят да направят още петнайсетина опита с нея — дори още десет, — бъдещето му е осигурено. Ще може да изкара остатъка от живота си в проучване на възможностите на „Серия шест“… при солидно увеличено възнаграждение. Внимателно залепи една задна мачта на мястото й и започна да си подсвирква.

В друга къща на Лонгмънт Хилс, Хърман Пайнчът нахлузваше чифт женски пликчета. Очите му бяха мътни като на изпаднал в транс. Жена му беше на модно ревю. Едното от двете му чудесни деца отиде на сбирка на „вълчетата скаути“, а другото му чудесно дете — на вътрешен шах-турнир в прогимназията. Пайнчът внимателно закопча зад гърба си един от сутиените на жена си, който увисна празен на тесния му гръден кош. Той се погледна в огледалото и си помисли, че изглежда… мм, много красив. Отиде в кухнята, без да обръща внимание, че пердетата на прозорците не са пуснати. Вървеше като сомнамбул. Застана до мивката и се втренчи в зейналата паст на новоинсталираната мелачка „Уейст Кинг“. След дълго мислене я включи. И под акомпанимента на въртящите й се, скърцащи стоманени челюсти Пайнчът започна да мастурбира. Когато свърши, той се сепна и се огледа наоколо. Очите му се изпълниха с ням ужас, очи на човек сънувал кошмар. Изключи боклукомелачката и изтича към спалнята, привеждайки се ниско на минаване край прозорците. Главата му бръмчеше и го болеше. Какво, за Бога, ставаше с него?

А в една трета къща, пак в Лонгмънт Хилс — къща с изглед от хълма, за какъвто подобните на Хокстетър и Пайнчът не биха могли да мечтаят, — Кап Холистър и Джон Рейнбърд седяха в хола и пиеха бренди. От стереоуредбата на Кап Холистър се разнасяше музика от Вивалди. Вивалди беше един от любимците на жена му. Горката Джорджия.

— Съгласен съм с теб — бавно произнесе Кап и отново се зачуди защо покани в своя дом този човек, когото мразеше и от когото се страхуваше. Силата на момиченцето беше необикновена и той предполагаше, че необикновените сили спомагат за странни сближавания. — Фактът, че тя говори за „следващия път“ толкова непринудено, е много знаменателен.

— Да. Изглежда, наистина разполагаме с конци за дърпане.

— Но това няма да продължава вечно — Кап ливна брендито в гърлото си, после се насили да срещне блестящото око на Рейнбърд. — Убеден съм, че разбирам как възнамеряваш да увеличиш броя на тези конци, въпреки че Хокстетър не се досеща.

— Така ли?

— Да. — Кап направи пауза за момент и добави: — Опасно е за теб.

Рейнбърд се усмихна.

— Ако тя открие на чия страна си в действителност — каза Кап, — ще имаш възможността да научиш как се чувства филето в микровълновата фурничка.

Рейнбърд разтегли устни в невеселата гримаса на акула.

— А ти ще проливаш ли горчиви сълзи, капитан Холистър?

— Не — отговори Кап. — Няма смисъл да те лъжа по този въпрос. Но от известно време — преди още тя да го направи — чувствам наоколо да витае духът на доктор Уонлес. Понякога е съвсем близо, до самото ми рамо — той погледна към Рейнбърд над рамките на очилата си. — Вярваш ли в духове, Рейнбърд?

— Да. Вярвам.

— Тогава разбираш какво имам предвид. По време на последната ми среща с него той се опита да ме предупреди. Направи едно сравнение… как беше… Джон Милтън, който на седем година с мъка пишел името си, пораснал до човека, написал „Изгубеният рай“. Уонлес говореше за… за нейния потенциал на разрушение.

— Да — съгласи се Рейнбърд с блеснало око.

— Той ме попита какво ще правим, ако открием, че момиченцето може да се развие от палене на огньове до предизвикване на атомни експлозии и разцепване на самата планета. Смятах го за смешен, досаден и едва ли не побъркан.

— Но сега мислиш, че може и да е бил прав.

— От време на време започнаха да ме спохождат съмнения в три часа сутринта. А ти какво мислиш?

— Кап, когато групата „Манхатън Проджект“ за първи път постигна атомен взрив, никой не беше съвсем наясно какво ще стане. Някои смятаха, че верижната реакция няма да свърши никога… че и до края на света там, в пустинята, ще продължава да грее едно миниатюрно слънце.

Кап бавно кимна.

— Нацистите също бяха ужасни — продължи Рейнбърд. — Япончугите бяха ужасни. Сега германците и японците са добри, а руснаците са ужасни. Мюсюлманите са ужасни. Кой знае кои могат да се окажат ужасни в бъдеще.

— Тя е опасна — надигна се неспокойно Кап. — Уонлес беше прав в това отношение. И няма да ни доведе доникъде.

— Може би.

— Хокстетър казва, че мястото, където онзи поднос удари стената, се е вдлъбнало. И стоманеният лист не е издържал на горещината. Самият поднос е загубил всякаква форма. Тя го е стопила. Това момиченце успя да развие температура от хиляда и шестстотин градуса за част от секундата. — Той се взря в Рейнбърд, който разсеяно рееше поглед из стаята, сякаш бе загубил интерес. — Искам да кажа, че планът ти може да е опасен за всички ни, не само за теб.

— О, да — съгласи се великодушно Рейнбърд. — Има известен риск. Но може и да не се наложи да стигаме дотам. Може Хокстетър да получи своето, преди да се наложи да прибегнем до… план „Б“.

— Хокстетър е ненаситен — възрази рязко Кап. — Той е информационен маниак. Никога няма да му е достатъчно. Може и две години да прави опити с нея и пак да пищи, че прекалено бързаме, когато… му я вземем. И ти го знаеш не по-зле от мен, така че хайде да не се преструваме.

— Ние ще разберем кога е настъпил моментът. Аз ще разбера.

— И тогава какво ще стане?

— Ще дойде Джон Приятеля чистач — леко се усмихна Рейнбърд. — Ще я поздрави, ще й заговори и ще я разсмее. Джон Приятеля чистач ще я накара да се почувства щастлива, защото той е единственият, който може да го направи. И когато Джон усети, че тя изпитва най-силна радост, ще я удари в основата на носа и ще го счупи, вкарвайки в мозъка й парченца кост. Ще стане бързо… и аз ще я гледам в очите.

Той се усмихваше — този път без да прилича на акула. Усмивката му беше нежна, блага и… бащинска. Кап си наля още бренди. Имаше нужда. Надяваше се само Рейнбърд действително да познае кога е дошъл необходимият момент, иначе можеше всички те да открият как се чувства филето в микровълнова фурничка.

— Ти си луд — изпусна се Кап, но Рейнбърд не изглеждаше засегнат.

— О, да — съгласи се той, пресуши си брендито и продължи да се усмихва.