Стивън Кинг
Подпалвачката (81)

1

Силната буря отмина. Мина и време — три седмици. Лятото, влажно и изтощително, все още господстваше над Източна Вирджиния, но децата пак тръгнаха на училище и жълтите автобусчета, с които ги превозваха, сновяха с грохот по добре поддържаните второстепенни пътища на областта Лонгмънт. В недалечен Вашингтон, столицата на САЩ, започваше още една година на законодателство, слухове и инсинуации сред обичайната скандална атмосфера, поддържана от националната телевизия, с планирано изтичане на информация и неизменни облаци от алкохолни изпарения.

Всичко това не се отразяваше особено в постоянно хладните стаи и подземни помещения на двете довоенни къщи. Единственото сходство беше, че и Чарли Макджий учеше. Идеята да й вземат частни учители беше на Хокстетър и Чарли отказа, но Джон Рейнбърд я убеди.

— Каква вреда можеш да имаш? — попита я той. — Няма никакъв смисъл умно момиче като теб да изостава. Дявол да го вземе… извинявай, Чарли, но понякога адски ми се иска да бях получил повече от едно осмокласно образование. Сега нямаше да бърша подове… можеш да се обзаложиш на обувките си за това. А пък тъй и времето ти ще минава по-бързо.

И тя се съгласи — заради Джон. Частните учители дойдоха: младият мъж, който й преподаваше по английски език, по-възрастната жена — по математика, по-младата с дебелите очила — по френски, а мъжът в инвалидната количка — по естествознание. Тя ги слушаше и смяташе, че напредва, но го правеше само заради Джон.

На три пъти той си рискува службата, за да предаде бележки на баща й, и тя се чувстваше виновна. Затова още повече й се искаше да му достави удоволствие. Той донесе новини от баща й — че е добре, че се е зарадвал, като научил, че и Чарли е добре и че им помага за опитите. Последното я натъжи за известно време, но тя вече бе достатъчно голяма, за да разбира — донякъде поне, че невинаги най-доброто за нея е най-добро и за баща й. А напоследък все по-често започваше да се чуди дали Джон не знае по-добре кое е правилно за нея. По своя честен, забавен начин (винаги ругаеше, а след това се извиняваше, което я караше да се кикоти) той беше много убедителен.

Почти десет дни след късото съединение Джон не спомена нищо за палене. За тези неща говореха само в кухнята, където според него нямало „уши“, и то винаги шепнешком.

В онзи ден той попита:

— Ти мисли ли пак за онази работа с огъня, Чарли?

Вече винаги й викаше Чарли вместо „детко“, по нейна молба.

Чарли се разтрепера. Само мисълта за огън й действаше по този начин след фермата Мандърс. Тя изстиваше, мускулите й се стягаха и се разтреперваше: в докладите на Хокстетър това се наричаше „лека фобийна реакция“.

— Казах ти. Не мога. Няма да го направя.

— Е, не мога и няма не е едно и също — отбеляза Джон. Той миеше пода, но много бавно, така че да може да й говори. Парцалът му свистеше. Говореше по метода на заговорниците в затвора, като едва движеше устни.

Чарли не отговори.

— Имах едно-две неща наум — продължи той, — но ако не щеш да ги чуеш… ако решението ти наистина е окончателно… просто ще млъкна.

— Не, недей — каза от учтивост Чарли, но й се искаше той действително да млъкне и да не говори за това, защото то я караше да се чувства зле. Но Джон беше направил толкова много за нея… и тя ужасно се страхуваше да не го засегне или да не нарани чувствата му. Имаше нужда от приятел.

— Ами на тях трябва да им е ясно как си загубила контрол в оная ферма. Сигурно наистина ще внимават. Не мисля, че ще им стиска да те пробват в стая, пълна с хартия и мазни парцали, нали?

— Да, но…

Той повдигна малко ръка от парцала.

— Изслушай ме, изслушай ме.

— Добре.

— И сигурно им е ясно, че единствено тогава си предизвикала истински… какво?… голям пожар. Малки огньове, Чарли. В това е номерът. Малки огньове. И ако наистина нещо стане — в което се съмнявам, щото си мисля че ти се владееш по-добре отколкото смяташ — но да речем, че наистина нещо стане. Кого ще обвинят? Тебе ли? След като половин година тия мръсни копелета те насилват да го сториш? О, по дяволите, извинявай.

Думите му я плашеха, но нещастното му изражение я принуди да се изхихика в шепи.

Джон също леко се усмихна и сви рамене.

— А освен това не можеш да се научиш да контролираш нещо без да се упражняваш.

— Пет пари не давам дали ще мога да го контролирам, или не, защото просто няма да го правя.

— Може и да ти се случи — упорстваше Джон. Той изстиска парцала, остави го в ъгъла, изля сапунената вода в кухненската мивка и пак напълни кофата, за да изплакне пода. — Може да те накарат да го направиш, като те изненадат.

— Не, няма.

— Или да допуснем, че някога вдигнеш висока температура. От грип или ангина, или, по дяволите, знам ли — от някаква инфекция. — Това беше една от малкото полезни идеи, подхвърлени му от Хокстетър. — Махали ли са ти апендикса, Чарли?

— Неее…

Джон се зае отново с пода.

— На брат ми му го махнаха, но първо му се спука и той едва не умря. Тъй стана, щото бяхме индианци от резервата и на никой не му пу… никого не го беше грижа дали живеем или мрем. Той вдигна висока температура, към четирийсет градуса, и направо откачи — крещеше ужасни проклятия и говореше на хора, дето не бяха там. Даже си помисли, че баща ни е ангелът на смъртта или нещо от тоя род, и се опита да го наръга с ножа, дето беше на масичката до леглото му. Разправял съм ти тая история, нали?

— Не — прошепна Чарли вече не заради подслушването, а от смайване и ужас. — Наистина ли?

— Наистина. — Джон пак изстиска парцала. — Той не беше крив. Високата температура го караше да ги върши такива. Хората ги прихваща да вършат и говорят какво ли не, когато ги тресе. Какво ли не.

Чарли разбра мисълта му и усети вледеняващ страх. Ето нещо, за което дори не бе помисляла.

— Но ако умееш да го контролираш това пиро-не знам какво си…

— Как ще го контролирам, ако имам треска?

— Ами просто ще можеш. — Рейнбърд се върна към оригиналната метафора на Уонлес, тази, която толкова бе отвратила Кап преди близо година вече. — Това е като ходенето до тоалетната, Чарли. Научиш ли се веднъж да контролираш червата и пикочния си мехур, то е завинаги. Хора, които имат треска, понякога намокрят цялото легло с пот, но рядко се изпускат.

Хокстетър беше изтъкнал, че това не е задължително, но Чарли не би могла да знае.

— Та контролираш ли го, нали разбираш, няма да се налага да го мислиш повече. Ще ти бъде вързано в кърпа. Но за да го контролираш, трябва много да се упражняваш. Също както си се учила да си връзваш обувките или да пишеш в забавачката.

— Аз… просто не искам да паля! И няма да го правя! Няма!

— Ето, взех, че те разстроих! — възкликна Джон. — Хич не ми се щеше тъй да става. Съжалявам, Чарли. Дума вече няма да обеля. Ах, тая моя проклета голяма уста.

Но следващия път тя сама повдигна въпроса.

Това стана три или четири дни по-късно. Чарли много внимателно бе обмислила всичко, казано от него… и вярваше, че е открила единственото слабо място.

— Тази история просто няма да има край. Те ще искат непрекъснато още и още, и още. Само ако знаеше как ни преследваха, как никога не се предаваха. Започна ли веднъж, ще искат по-големи огньове, а после още по-големи и още по-големи и накрая… не знам… но ме е страх.

Той отново й се възхити. Тя имаше интуиция и невероятно остър ум. Зачуди се какво ли ще си помисли Хокстетър, когато той, Рейнбърд, му съобщи, че Чарли Макджий има съвсем ясна представа за основния им строго секретен план. Всички доклади за нея подкрепяха мнението, че пирокинезата е само най-силният от многото й сродни парапсихични таланти, и Рейнбърд вярваше, че интуицията е един от тях. Баща й многократно бе твърдял, че Чарли знаела за идването на Ал Стайнович и хората му във фермата Мандърс още преди да се появят. Тази мисъл беше страшничка. Току-виж някой ден интуицията й подскаже неговото двуличие… е, казват, че адът не е нищо в сравнение с яростта на измамена жена, а ако и половината от това, което вярва за Чарли, е истина, то тя е напълно способна да създаде един ад или напълно достоверно негово копие. Можеше да му се случи внезапно да вдигне прекалено висока температура. Така работата придобиваше известна пикантност… пикантност, която твърде дълго му бе липсвала.

— Чарли — рече той, — аз не те карам да вършиш тия неща даром.

Тя го погледна удивена.

Джон въздъхна.

— Не знам как да ти обясня. Сигурно щото те обичам. Ти си ми като дъщеря. И туй, дето са те натикали тука и не ти дават да виждаш татко си, и дето не можеш хич да излизаш, и ти липсват всички неща, дето ги имат другите малки момиченца… всичко туй ми е страшно противно.

Сега той остави здравото си око да се втренчи разпалено в нея и да я поизплаши.

— Ти можеш да получиш какво ли не, ако им поиграеш по свирката… пускайки по някоя и друга въдица.

— Въдица ли? — съвсем се обърка Чарли.

— Да! Можеш да ги накараш да те пуснат да излезеш на слънце, хващам се на бас. Нищо чудно да отидеш дори и до Лонгмънт, да напазаруваш разни работи. Можеш да смениш тая проклета клетка с нормална къща. Да се срещаш с други деца. И…

— И да видя баща си?

— Сигурно.

Но това нямаше да стане никога, защото, ако те двамата си разкажат каквото знаят, ще осъзнаят, че Джон, Приятелят чистач, е прекалено добър, за да бъде истински. Рейнбърд не бе предал нито една бележка на Анди Макджий. Според Хокстетър това бе излишен риск и Рейнбърд, който го имаше за пълен тъпанар в много отношения, в този случай беше съгласен.

Едно е да залъгваш осемгодишно дете с измишльотини, че в кухнята няма скрити микрофони и ако си говорят тихо, не могат да ги чуват, и съвсем друго е да излъжеш бащата на момиченцето със същите приказки, дори да е тъпкан с наркотици до козирката. Възможно бе Макджий да не е достатъчно упоен и да забележи, че тяхната игра с Чарли не се различава особено от тактиката „Добрия и Лошия“, която полицейските служби използват от стотици години за пречупване на престъпници.

Затова той поддържаше измислицата, че носи бележките на Анди, точно както и толкова много други. Истина бе, че доста често виждаше Анди, но само на телевизионните монитори. Истина бе, че Анди помагаше на опитите им, но беше истина и че е свършен, неспособен да тласне дори дете да яде сладолед. Той се бе превърнал в една голяма, тлъста нула, която се интересуваше само какво има на екрана и кога ще пристигне следващото хапче… и вече изобщо не питаше за дъщеря си. Да срещне баща си очи в очи и да види какво са направили от него, можеше напълно да възобнови категоричния й отказ, а той вече беше много близо до пречупването й: сега тя искаше да бъде убеждавана. Да, всичко можеше да е обект на сделка, но не и това. Чарли Макджий никога повече нямаше да види баща си. Не след дълго, предполагаше Рейнбърд, Кап ще качи Макджий на някой самолет на Арсенала и ще го изпрати във филиала в Мауи. Но не беше необходимо момиченцето да научава.

— Наистина ли мислиш, че ще ми позволят да го видя?

— Няма спор по тоя въпрос — отговори той с лекота. — Не веднага, разбира се: той им е козът пред теб и те го знаят. Но стигнеш ли донякъде и тогаз им речеш, че спираш, ако не ти позволят да го видиш…

Той не довърши. Въдицата беше хвърлена, из водата се носеше голяма лъскава примамка. В нея имаше кукичка, а не ставаше и за ядене, но това все още бе нещо, което упоритото малко глупаче не подозираше.

Тя го гледаше замислено. Повече нищо не се каза по този въпрос. Този ден.

Сега, около седмица по-късно, Рейнбърд рязко смени тактиката. Направи го без всякаква конкретна причина, но неговата собствена интуиция му подсказваше, че с препоръки няма да помръдне и сантиметър напред. Беше време да моли, както Заю Баю молеше Кума Лиса да не го хвърля в шипковия храсталак.

— Помниш ли онова, дето говорихме? — подхвана той, докато лъскаше пода в кухнята. Тя се преструваше, че се колебае в избора си на нещо за хапване от хладилника. Беше преметнала чистото си розово краче зад другото така, че се виждаше ходилото — поза, която някак страшно му напомняше за края на детството. Тя бе сякаш предеротична, почти мистична. Сърцето му отново се устреми към Чарли. Сега тя погледна назад към него със съмнение. Косата й, събрана в конска опашка, падна върху едното й рамо.

— Да. Помня.

— Ами взех да се питам какво ме би през устата да се правя на специалист по даването на съвети. Та аз не мога да изтегля и хиляда долара заем от банката за една кола.

— О, Джон, това нищо не означава…

— Означава. Ако знаех нещо, щях да съм някой от ония като Хокстетър. С диплома.

Тя отговори с огромно презрение.

— Моят татко казва, че всеки глупак може да си купи диплома от някой университет.

В сърцето си той възликува.