Стивън Кинг
Подпалвачката (144)

22

О. Дж. бе решен да излезе и никакви кучета нямаше да го спрат.

Той бе избягал от къщата, когато другите започнаха да се събират при конюшнята. Беше много изплашен, но не чак в такава паника, че да се хвърли върху електрифицираната ограда, след като вратите автоматично се плъзнаха по релсите си и се затвориха. Наблюдавал бе цялото унищожение иззад дебелия набразден ствол на един стар бряст. Когато малкото момиченце предизвика късите съединения в оградата, той го изчака да се придвижи по-нататък и да ангажира вниманието си с разрушаването на къщата. Тогава притича към оградата със Самохвалкото в дясната си ръка.

Щом един сектор остана без напрежение, той се покатери през него и се спусна върху пътеката на кучетата. Две се хвърлиха към него. Той стисна с лявата ръка дясната си китка и ги застреля и двете. Големи гадини бяха, но Самохвалкото беше по-голяма. Приключи за тях яденето на „Сочно лакомство“, освен ако сервират този боклук и горе, на кучешкото небе.

Третото куче му скочи изотзад, откъсна седалището на панталоните му заедно със солидно парче месо от левия му бут и го събори на земята. О. Дж. се претърколи и се счепка с него с една ръка, стиснал Самохвалкото с другата. Успя да нанесе удар с дръжката на пистолета, а щом кучето се хвърли към гърлото му го обърна с дулото напред. То гладко се плъзна между челюстите на добермана и О. Дж. дръпна спусъка. Изстрелът беше приглушен.

— Доматен сос! — извика О. Дж. и се изправи на разтрепераните си крака. Той започна да се смее истерично. Външната врата вече не беше електрифицирана: дори нейното слабо напрежение бе дало накъсо. О. Дж. се опита да я отвори. Струпваха се и други хора и я разтърсваха. Оцелелите кучета се бяха отдръпнали и ръмжаха. Някои от останалите агенти също бяха извадили пистолетите си и стреляха по тях, като по панички. Дисциплината се бе възстановила дотолкова, че въоръжените с пистолети стояха в груба окръжност около невъоръжените секретарки, лаборанти и техници.

О. Дж. се хвърли с цялата си тежест срещу вратата. Тя не се отвори. Беше се заключила заедно с всичко останало. О. Дж. се огледа, без да е съвсем сигурен, какво да предприеме по-нататък. Той си беше възвърнал част от здравия разум: едно е да офейкаш, когато си сам и ненаблюдаван и друго, когато има толкова много свидетели наоколо.

Ако това пъклено хлапе остави някакви свидетели.

— Ще трябва да се прехвърлите отгоре! — извика той. Гласът му се изгуби сред общото суетене. — Прехвърляйте се отгоре, да ви вземат дяволите! — Никаква реакция. Те само се скупчваха край външната мрежа, с безизразни и лъснали от паника лица.

О. Дж. сграбчи една жена, притиснала се към вратата до него.

— Неееее! — изпищя тя.

— Катери се, кучко! — изръмжа О. Дж. и я бутна, за да я накара да тръгне. Тя започна да се катери.

Другите я видяха и започнаха да схващат идеята. Вътрешната мрежа още пушеше и на места плюеше искри; някакъв дебелак, в когото О. Дж. позна един от интендантските готвачи, се беше вкопчил в горе-долу две хиляди волта. Той се тръскаше и друсаше. Краката му танцуваха бързо „буги-вуги“ по тревата, устата му зееше отворена, а бузите му почерняваха.

Един от доберманите се хвърли напред и откъсна парче месо от крака на мършав очилат мъж в лабораторна престилка. Някой от агентите стреля по кучето, не улучи и раздроби лакътя на младия мъж с очилата. Лабораторният техник падна на земята и се затъркаля сграбчил лакътя си и призоваващ светата Дева на помощ. О. Дж. застреля кучето, преди да е успяло да захапе младежа за гърлото.

Каква каша, простена той вътрешно. О, Боже мой, каква каша!

Вече десетина човека се катереха по широката врата. Жената, която О. Дж. бе накарал да се размърда, достигна върха, политна и падна отвън със задавен вик. Тя моментално започна да пищи. Вратата беше висока; падането бе от три метра — беше се приземила лошо и си бе счупила ръката.

О, Боже Господи, каква каша!

Плъзнали по вратата, те изглеждаха като представата на луд за тренировка на новобранци от флота.

О. Дж. проточи врат назад и се опита да види хлапето, да види дали не идва за тях. Ако идва, свидетелите ще трябва сами да се погрижат за себе си; той ще се прехвърли през тази врата и ще изчезне.

Тогава един от лаборантите извика:

— О, Божичко, какво е това?

Съскането се извиси светкавично и удави гласа му. По-късно О. Дж. щеше да си спомня как му се сторило, че баба му пържи яйца, но звукът бил милиони пъти по-силен, сякаш цяла тумба великани едновременно са решили да си изпържат яйца.

Съскането прииждаше, растеше и изведнъж езерцето с патиците между двете къщи се скри сред облак от бяла пара. Цялото езеро, около двайсет метра широко и в центъра си два метра дълбоко вреше.

За момент О. Дж. успя да види Чарли, застанала на около двайсет метра от езерцето, с гръб към онези от тях, които все още се бореха да излязат навън, а после и тя се изгуби сред парата. Свистенето нарастваше без прекъсване. Над зелената морава се стелеше бяла мъгла и яркото есенно слънце хвърляше прекрасни дъги сред памучната влага. Облакът пара се носеше на вълни. Вместо да бягат, спасяващите се висяха по оградата като мухи, с извърнати назад глави, и наблюдаваха.

„Ами ако водата не стигне? — ненадейно си помисли О. Дж. — Ами ако не стигне, за да изгаси нейния кибрит, факла или каквото, по дяволите, беше? Какво ще стане тогава?“

Орвил Джеймисън реши, че не желае да се мотае наоколо, за да узнае. Бе получил достатъчно от геройския пай. Той тикна Самохвалкото в кобура под мишницата си и се изкатери по вратата почти тичешком. На върха ловко прекрачи и в гъвкаво кълбо се приземи близо до жената, която все още стискаше счупената си ръка и пищеше.

— Съветвам те да не си хабиш дъха, а да се махаш по дяволите оттук — обърна се към нея О. Дж. и бързо последва собствения си съвет.