Стивън Кинг
Подпалвачката (128)

6

В десет без четвърт Джон Рейнбърд се вмъкна в малката стаичка с мониторите, близо до жилището на Чарли. Луис Трантър, огромен дебелак, едва побиращ се на стола, наблюдаваше мониторите. Електронният термометър показваше устойчиво двайсет градуса. Луис хвърли поглед през рамо, щом вратата се отвори, и лицето му се напрегна при вида на Рейнбърд.

— Чух, че напускаш града.

— Анулиран съм — обясни Рейнбърд. — А ти изобщо не си ме виждал тази сутрин, Луис.

Луис го погледна със съмнение.

— Изобщо не си ме виждал — повтори Рейнбърд. — След пет часа днес следобед ми е все тая. Но дотогава изобщо не си ме виждал. А ако чуя, че си, смятам да се добера до теб и да си отрежа малко китова мас. Чат ли си?

Луис Трантър видимо побледня. Кексчето, което ядеше, падна от ръката му върху наклоненото стоманено табло, на което се намираха телевизионните монитори и плъзгачите за усилване и намаляване на звука, търкулна се по наклона и тупна незабелязано върху пода, оставяйки следа от трохи. Луис спря да изпитва всякакъв глад. Чувал беше, че този човек е луд, и сега виждаше, че чутото определено е истина.

— Чат съм — прошепна той срещу тази зловеща усмивка и проблясващ едноок поглед.

— Добре.

Рейнбърд тръгна към него. Луис се сви, но той не му обърна никакво внимание и се взря в единия от мониторите. Там се виждаше Чарли, хубава като картинка в синьото си костюмче. С погледа на влюбен Рейнбърд забеляза, че днес не си е сплела косата: тя падаше свободна, нежна и прекрасна по врата и раменете Й. Не правеше нищо, просто седеше на дивана. Без книга. Без телевизор. Приличаше на жена, която чака автобус.

„Чарли — помисли си възхитено той. — Обичам те. Наистина те обичам.“

— Какво има да прави днес? — попита Рейнбърд.

— Нищо особено — с готовност отвърна Луис. Всъщност той почти бръщолевеше. — Само в един без четвърт ще отиде да вчеше коня, който язди. Утре ще получим още един опит от нея.

— Утре, а?

— Аха. — Луис не даваше пукната пара за опитите им, но смяташе, че така ще достави удоволствие на Рейнбърд и той може да си тръгне.

Рейнбърд, изглежда, остана доволен. Усмивката му пак цъфна.

— Отива до конюшнята в един без четвърт, а?

— Да.

— Кой ще я води? След като аз съм на път за Сан Диего?

Луис се изкикоти високо, почит по женски, за да покаже, че духовитостта е била оценена.

— Твоето приятелче там, Дон Джулс.

— Той не ми е никакво приятелче.

— Не, разбира се, че не ти е — бързо се съгласи Луис. — Той… смяташе, че заповедите са малко странни, но тъй като идваха направо от Кап…

— Странни ли? Какво е сметнал за странно в тях?

— Ами наредили му просто да я изведе и да я остави там. Момчетата от конюшнята щели да й хвърлят по едно око. Но те не разбират нищо. Дон мислеше, че ще бъде дяволски…

— Да, но на него не му се плаща, за да мисли. Нали, шишко? — Рейнбърд силно плесна Луис по рамото. Чу се звук като от слаба гръмотевица.

— Да, разбира се — съгласи се бързо Луис. Той вече се потеше.

— Довиждане — Рейнбърд отиде до вратата.

— Тръгваш ли? — Луис не успя да прикрие облекчението си.

Рейнбърд поспря с ръка на бравата и погледна назад.

— Какво искаш да кажеш? Аз изобщо не съм бил тук.

— Да, сър, изобщо — съгласи се веднага Луис.

Рейнбърд кимна, излезе и затвори. Луис гледа няколко секунди към вратата и чак тогава изпусна огромна и бурна въздишка на облекчение. Подмишниците му бяха влажни и бялата риза бе залепнала за гърба му. Няколко мига по-късно той вдигна падналото кексче, духна го и си го дояде. Момиченцето все още седеше кротко, без да прави нищо. Как Рейнбърд — точно Рейнбърд — я бе накарал да го харесва, беше загадка за Луис Трантър.