Стивън Кинг
Подпалвачката (1)

1

— Тате, уморих се — изплака момиченцето с червеното клинче и зелената блузка. — Не може ли да спрем?

— Не още, мило.

Беше едър, широкоплещест мъж, с протрито от носене кадифено яке и кафяви дочени панталони. Хванати за ръка, те устремно крачеха по Трето Авеню в Ню Йорк и дори подтичваха. Мъжът хвърли поглед през рамо и отново видя зелената кола, която пълзеше подире им, плътно до тротоара.

— Моля те, тате. Моля те.

Той се взря в дъщеря си и забеляза колко е бледа. Под очите й имаше тъмни сенки. Грабна я и я понесе на ръце, но не вярваше да издържи дълго така. И той бе уморен, а Чарли вече не беше лека.

Както обикновено в пет и половина следобед Трето Авеню бе задръстено. Вече отминаваха и последните пресечки с номера между шестдесет и седемдесет и по тях ставаше все по-тъмно и безлюдно… А тъкмо от това най-много го беше страх.

Блъснаха се в някаква жена, която буташе пълна с продукти пазарска количка.

— Що не гледате къде вървите! — възмути се тя и потъна в забързаната тълпа.

Ръката му взе да отмалява и той премести Чарли върху другата. Хвърли още един поглед назад и пак видя зелената кола, която ги следваше неотлъчно на петдесетина метра.

„Отпред са двама — помисли си той, — а отзад има трети.“

Какво да правя сега?

Не успя да си отговори. Беше изплашен и уморен и не можеше да разсъждава. Хванали го бяха в лош момент и навярно го съзнаваха. Искаше му се просто да се тръсне на мръсния тротоар и да изплаче безсилието и страха си. Но това не беше изход. Възрастният беше той и трябваше да мисли за двама им.

Какво да правим сега?

Нямаха пари. Това беше може би най-лошото след зелената кола. В Ню Йорк без пари си загубен. В Ню Йорк, който няма пари, просто изчезва, сякаш пропада вдън земя.

Той отново хвърли поглед през рамо, видя, че зелената кола е скъсила разстоянието, и потта шурна още по-бързо по гърба и раменете му. Ако, както подозираше, знаеха, че способността му да тласка е почти изчерпана, можеха още тук и сега да го хванат. Независимо от всички тези хора наоколо. В Ню Йорк, не си ли лично засегнат, развиваш някаква особена слепота. „Дали са пресметнали? — отчаяно се питаше Анди. — Ако е така, спукана ми е работата. Ако е така, то всичко им е пределно ясно: щом Анди се сдобие с някакви пари, за известно време странните неща престават. Нещата, които ги интересуват.“

Продължавай да вървиш.

Готово, шефе. Дадено, шефе. Само че накъде?

По обед беше отишъл в банката, защото вътрешният му радар бе подал сигнал за опасност — онова особено усещане, че кръгът около него се затваря. Имаше някаква сума, с която можеха да изкарат известно време, ако се наложеше. Ала колкото и да бе чудно, оказа се, че Андрю Макджий вече няма сметка в Кемикъл Алайд Банк в Ню Йорк: нито лична, нито служебна, нито какъвто и да било влог. Сякаш всичко се бе изпарило. Тогава разбра, че този път са решили наистина да го свършат. Изглеждаше невероятно, че от онзи момент са минали само пет часа и половина.

Но може и да му е останало нещичко от тласъка. Някоя мъничка трошичка. Почти седмица бе минала от последния път, от случката с отчаяния мъж, който бе дошъл на редовната сбирка в четвъртък вечер на курса по самоувереност и със зловещо хладнокръвие бе започнал да описва самоубийството на Хемингуей. На излизане, небрежно преметнал ръка през раменете на тръгналия към самоубийство мъж, Анди го бе тласнал. Сега с горчивина се надяваше да си е струвало. Защото изглеждаше много вероятно той и Чарли да платят. За малко да му пожелае да го сполети ехото…

Не, не! Отхвърли тази мисъл, ужасен и отвратен от себе си. Такова нещо не би пожелал на никого.

„Една мъничка трошичка — помоли се той. — Само това, Господи, една мъничка трошичка. Колкото да ни изкара с Чарли от тази каша.“

О, Господи, и как ще платиш… ще бъдеш съвсем свършен за цял месец, също като радио с изгорели лампи. А може и за месец и половина. Или пък главата ти наистина ще се пръсне и безценният ти мозък ще изтече през ушите. Какво ще стане тогава с Чарли?

Приближаваха Седемдесета улица и насреща им светеше червено. Колите профучаваха през кръстовището, а на тротоара се струпваше все по-внушителна тълпа от пешеходци. И изведнъж той усети, че това е мястото, където мъжете от зелената кола ще ги хванат. Живи, ако могат, разбира се, но появят ли се усложнения… сигурно имат указания и за Чарли.

Вече дори може и да не ни искат живи. Може да са решили просто да възстановят предишното положение. Как се постъпва със сгрешено уравнение? Изтрива се от дъската.

Нож в гърба, пистолет със заглушител, не е изключено и нещо екзотично — капка рядка отрова на върха на игла. Конвулсии на ъгъла на Трето Авеню и Седемдесета улица. Полицай, този човек май получи инфаркт.

Ще се наложи да потърси тази трошичка. Просто нищо друго не му остава.

Стигнаха да чакащите на ъгъла пешеходци. Отсреща светеше непоклатимото, сякаш вечно, НЕ ПРЕМИНАВАЙ. Анди погледна назад. Зелената кола бе спряла. Вратите откъм тротоара бяха отворени и от тях излизаха двама мъже в официални костюми. Бяха млади и гладко обръснати. Изглеждаха значително по-свежи, отколкото се чувстваше Анди Макджий.

Той започна с лакти да си пробива път през навалицата и неистово затърси с очи свободно такси.

— Ей, внимавай бе, човек…

— За бога, приятел!

— Моля ви, мистър, настъпихте ми кучето…

— Извинявайте… извинявайте… — мърмореше Анди отчаяно и се оглеждаше за такси. Нямаше нито едно. По всяко друго време улицата щеше да е претъпкана с тях. Можеше да усети как мъжете от зелената кола се приближават, горящи от желание да сложат ръце върху него и Чарли, за да ги отведат Бог знае къде: в Арсенала, на някое друго проклето място или пък им готвят нещо по-лошо…

Чарли отпусна глава на рамото му и се прозя.

Анди видя свободно такси.

— Такси! Такси! — извика той и бясно замаха със свободната си ръка.

Двамата мъже зад него зарязаха всякакви преструвки и хукнаха.

Таксито спря.

— Задръжте го! — извика единият. — Полиция! Полиция!

Някаква жена сред тълпата изпищя и хората започнаха да се разпръсват.

Анди отвори задната врата на таксито, вкара Чарли вътре и се мушна след нея.

— Ла Гуардия, бързо!

— Задръжте таксито! Полиция!

Шофьорът обърна глава към гласа и Анди тласна — съвсем лекичко. Болката заби острието си право в центъра на челото му, но бързо се отдръпна, оставяйки неопределена болезнена следа като от сутрешно главоболие след прекалено дълъг сън.

— Май гонят черния младеж с карираното кепе — подхвърли той.

— Прав си — рече шофьорът и спокойно потегли на изток по Седемдесета.

Анди погледна назад. Двамата мъже стояха сами на тротоара. Останалите пешеходци не желаеха да имат нищо общо с тях. Единият започна разговор по портативна радиостанция. После се изгубиха от погледа.

— Онова негро — обади се шофьорът, — какви ли ги е забъркало? Сигурно е свило пиячка от някой магазин, а?

— Не знам — отвърна Анди, докато се опитваше да измисли как да продължи, как да изкара най-много от шофьора с най-малък тласък. Дали са видели номера на таксито? Положително. Но те не биха се обърнали нито към градската, нито към щатската полиция и поне за известно време ще загубят ориентация.

— Проклети чернилки! До един разнасят хероин и се тъпчат с него — заяви шофьорът. — Остави се! Не е за разправяне!

Чарли заспиваше. Анди свали кадифеното си яке, сгъна го и го пъхна под главата й. У него започваше да се прокрадва слаба надежда. Ако успее да изиграе всичко както трябва, може и да сполучи. Съдбата му бе изпратила, както Анди (справедливо) смяташе, лесен обект. Шофьорът бе от най-податливия на тласък вид по следните причини: беше бял (неизвестно защо, азиатците бяха най-трудни); съвсем млад (старците бяха почти невъзможни) и средно интелигентен (умните бяха най-лесни, с глупавите бе по-трудно, а с бавно развиващите се — невъзможно).

— Размислих — каза Анди. — Закарай ни до Олбъни^[1], моля те.

— Докъде? — зяпна шофьорът в огледалцето. — Как мислиш, че се возят пътници до Олбъни бе, човек, ти да не си мръднал?

Анди извади портфейла си, в който се мъдреше един самотен долар. Мислено благодари на бога, че таксито не е от ония, с непроницаемата за куршуми преграда, в които с шофьора може да се общува единствено през процепа за парите. Откритият контакт улесняваше тласъка. Така и не бе разбрал дали иначе му пречи психическото затормозяване или нещо друго, но точно сега това нямаше значение.

— Ще ти дам банкнота от петстотин долара — прошепна Анди, — за да ни закараш до Олбъни. Става ли?

— Боо-же, мистър…

Анди тикна банкнотата в ръката на шофьора и щом той наведе очи към нея, тласна… при това здравата. В един ужасен миг изтръпна, че няма да подейства, че просто нищо не е останало от способността му, че я е изчерпал докрай, когато накара шофьора да види несъществуващия негър с карираното кепе.

После характерното чувство дойде — придружено както винаги от стоманеното острие на болката. В същия миг стомахът му натежа като камък, а вътрешностите му се сплетоха в болезнена, мъчителна агония. Той вдигна трепереща ръка към лицето си и се зачуди дали няма да повърне… или да умре. В този момент му се искаше да умре, както му се искаше винаги, когато прекалеше — ти си давай, но не прекалявай, болно отекваше в съзнанието му запечатал се призив на някой отдавнашен дисководещ — каквото и да означаваше „давай“. Ако точно в този момент някой пъхнеше в ръката му оръжие…

Плъзна поглед към Чарли, Чарли заспала, Чарли уверена, че той ще ги измъкне от тази каша, както от всички други досега, че ще бъде там, когато тя се събуди. Да, от всички каши, само че то си беше все същата каша, същата проклета каша, и както винаги отново просто бягаха. Заля го черно отчаяние.

Чувството премина… но не и главоболието. Главоболието щеше да става все по-силно и по-силно, докато го смаже с тежестта си, врязвайки в тила и главата му огненото си жило при всеки удар на сърцето. Ярката светлина ще кара очите му безпомощно да сълзят и ще ги пронизва сякаш с нажежени игли. Синусите му ще се запушат и ще трябва да диша през устата. В слепоочията му ще се забиват свредели. Слабите шумове ще се засилят, обикновените ще думкат като пневматични чукове, а силните ще бъдат непоносими. Главоболието ще се влошава, докато започне да му се струва, че стягат черепа му в менгеме. И така ще продължи към шест, осем или може би десет часа. Този път не знаеше. Никога не бе използвал такъв силен тласък, когато е на ръба на изчерпването. Докато го мъчи главоболието, той ще бъде съвсем безпомощен. Ще се наложи Чарли да се грижи за него. Бог им е свидетел, че го е правила преди… но тогава обстоятелствата се бяха стекли щастливо. Колко ли пъти може да се разчита на щастливо стечение на обстоятелствата?

— Еех, мистър, не знам…

Очевидно шофьорът се боеше, че той бяга от закона.

— Внимавай само да не се изпуснеш пред дъщеричката ми — предупреди Анди. — Изкара две седмици с мен. Утре сутринта трябва да я върна на майка й.

— Разведени родители — откликна шофьорът. — Всичко ми е ясно.

— Бях длъжен да я отведа със самолета.

— До Олбъни? Вероятно до „Оузарк“^[2], познах ли?

— Позна. Работата е там, че умирам от страх в самолета. Знам колко идиотски звучи, но е така. Обикновено я откарвам с колата, но този път бившата ми жена се заяде и… какво да ти кажа…

Анди наистина не знаеше какво да му каже. Набързо бе скалъпил тази история и сега се намери в небрано лозе. И то най-вече от чисто изтощение.

— Значи хвърлям ви на олбънското летище, та маман да помисли, че сте дошли със самолета, така ли?

— Аха — главата му бучеше.

— И да не си мисли, че е имало туй-онуй, а?

— Точно. — Какво ли пък туй-онуй би могло да има? Болката се влошаваше.

— Пет стотака, за да се измъкнеш от едно пътуване със самолет — размишляваше шофьорът.

— За мен си струва. — Анди пусна една последна доза тласък, наведе се над ухото на шофьора и полугласно добави: — А би трябвало да си струва и за теб.

— Слушай — отвърна онзи мечтателно, — не съм аз човекът, дето ще се откаже от пет стотака. Иска ли питане!

— Хубаво — облегна се Анди назад на седалката. Шофьорът на таксито беше доволен. Той не умуваше над недомислената история на Анди. Не се питаше какво прави едно седемгодишно момиченце на двуседмично посещение при баща си през октомври, когато трябваше да ходи на училище. Не го изненадваше и фактът, че не носят дори и чанта с ръчен багаж. Нищо не го смущаваше, защото бе тласнат.

Сега идваше ред на Анди да плаща.

Той сложи ръка върху дълбоко заспалото дете. Бяха изкарали на крак целия следобед — от момента, в който Анди отиде в училището и я измъкна с някакво вече забравено извинение… баба й е много болна… обадиха се вкъщи… съжалявам, че трябва да я взема посред часовете. А в себе си изпита огромно, преливащо облекчение. Как се бе страхувал, като погледне в стаята на мисис Мишкин, да не види мястото на Чарли празно и учебниците й спретнато прибрани под чина. Не, мистър Макджий… тя тръгна с вашите приятели преди около два часа… носеха бележка от вас… не трябваше ли? Върнаха се спомените за Вики, ненадейният ужас от празната къща в онзи ден. Лудешкото догонване на Чарли. Защото те я бяха отвличали веднъж преди, о, да.

Но Чарли се бе оказала там. Колко ли близо са били? Дали ги е изпреварил с половин час? С петнайсет минути? С по-малко? Не искаше да мисли за това. Хапнаха в един ресторант и прекараха следобеда в безцелно обикаляне — Анди вече можеше да си признае, че бе изпаднал в сляпа паника, — пътуваха с метрото, качваха се на автобуси, но най-често вървяха пеша. И сега тя беше изтощена.

Загледа се с обич в дъщеря си. Косата й стигаше до раменете и бе съвършено руса. В съня си малката излъчваше спокойна красота. Приликата й с Вики беше толкова голяма, че му причиняваше болка и той затвори очи.

На предната седалка, след кратко съзерцание, шофьорът на таксито прибра петстотиндоларовата банкнота в специалния джоб на колана, където държеше бакшишите си. Не му се виждаше странно, че човекът зад гърба му се бе разхождал из Ню Йорк с малко момиченце и петстотиндоларова банкнота в джоба. Не се чудеше как ще се оправи с диспечера си. Мислеше си само колко ще се развълнува приятелката му Глин. Глинис все му натякваше, че карането на такси е тежка и скучна работа. На й сега една тежка и скучна петстотиндоларова банкнота.

Анди седеше с отпусната на облегалката глава и затворени очи. Главоболието се засилваше, връхлиташе безмилостно, като черен кон без ездач на погребално шествие. Можеше да чуе ударите от копитата на този кон в слепоочията си: туп… туп… туп…

Бегълци. Двамата с Чарли. Той беше трийсет и четири годишен и до миналата година преподаваше английски в Харисънския щатски университет в Охайо. Харисън бе сънливо малко университетско градче. Славният Харисън, типичен за сърцето на Средна Америка. Славният Андрю Макджий, честен и почтен млад мъж. Помните ли гатанката? Защо фермерът е почитан като стълб на обществото? Защото постоянно стърчи на полето.

Туп, туп, туп, по коридорите на мозъка му се спуска черен кон без ездач, с кръвясали очи, и подкованите с желязо копита вдигат меки, сиви буци мозъчна тъкан, а вкопаните отпечатъци с форма на загадъчни полумесеци се изпълват с кръв.

Шофьорът беше лесен обект. Действително. Един простоват шофьор на такси.

Той задряма и видя лицето на Чарли. А лицето на Чарли се превърна в лицето на Вики.

Анди Макджий и неговата съпруга, хубавата Вики. Изтръгвали са й ноктите, един по един. На четвъртия не е издържала и е проговорила. Така поне предполагаше той. Палец, показалец, среден, безимен. Тогава: „Спрете, ще говоря. Ще ви кажа всичко, което искате да знаете. Само престанете да ме измъчвате! Моля ви.“ Така е казала. А след това… може да е било и нещастен случай… след това жена му бе умряла. Е, някои неща са над двама ни, а други — над всички ни.

Като Арсенала например.

Туп, туп, туп, черен кон без ездач идва, идва, идва: вижте, черен кон!

Анди спеше.

И си спомняше.