Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Firestarter, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 151 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ПОДПАЛВАЧКАТА. ЧАСТ І. 1995. Изд. Плеяда, София. Поредица Стивън Кинг, №18 Роман. Превод: от англ. Вихра МАНОВА [Firestarter / Stephen KING]. Предговор: Емануел ИКОНОМОВ. ІІ осъвременено изд. Печат: Полипринт, Враца. Формат: 20 см. Страници: 301. Цена: 98.00 лв. ISBN: 954-409-120-3.

ПОДПАЛВАЧКАТА. ЧАСТ ІІ. 1995. Изд. Плеяда, София. Поредица Стивън Кинг, №18 Роман. Превод: от англ. Вихра МАНОВА [Firestarter / Stephen KING]. Предговор: Емануел ИКОНОМОВ. ІІ осъвременено изд. Печат: Полипринт, Враца. Формат: 20 см. Страници: 287. Цена: 98.00 лв. ISBN: 954-409-121-1.

 

Първото издание е на изд. Народна култура от 1989 и е със заглавие „Живата факла“; в 1 книга

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне на анотация (пратена от meduza)
  3. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Подпалвачката от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Подпалвачката
Firestarter
АвторСтивън Кинг
Първо издание29 септември 1980 г.
САЩ
ИздателствоViking Press
Оригинален езиканглийски
Жанрхорър, научна фантастика, трилър
ISBNISBN 0451167805
Подпалвачката в Общомедия
Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

„Подпалвачката“ (на английски: Firestarter) е роман, написан от Стивън Кинг. По книгата е направен и филм, носещ същото име – „Подпалвачката“. Главната роля, на малката Чарли, изпълнява Дрю Баримор.

Сюжет

Анди и Вики се запознават по време на експеримент, носещ кодовото име „Серия 6“. Те двамата, както и всички взели участие в експеримента, получават свръхестествени сили. Анди може да „тласка“ хората, а Вики владее „телепатия“, с която чете мислите на другите. Силите им не са неограничени, но им се ражда дъщеря, Чарли, която наследява способностите и на двамата, но с по-голяма сила — пирокинеза. Останалите участници в експеримента умират по някакъв повод – едни са убити, други се самоубиват. Остава семейството МагГий с малката Чарли. Те са издирвани от „Арсенала“, които искат да изучат и овладеят способностите им. Майката е убита, а детето – отвлечено. Бащата успява да овладее ситуацията, но не за дълго.

2

Същият стар Рейнбърд.

Той влезе бавно, облечен с изтъркано кафяво кожено яке върху избеляла карирана риза. Изпод маншетите на избелелите му дънки надничаха стари, окъсани мокасини. Върхът на огромната му глава сякаш почти докосваше тавана. Разкъсаната развалина на празната му очна кухина караше Кап вътрешно да потръпва.

— Кап — започна той и седна, — твърде дълго стоях в пустинята.

— Чувал съм за къщата ти във Флагстаф — рече Кап. — И за колекцията ти от обувки.

Джон Рейнбърд само го гледаше със здравото си око, без да мига.

— Как така никога не те виждам с нещо друго, освен с тези вехти говноритачки? — попита Кап.

Рейнбърд се усмихна загадъчно и не каза нищо. Старото неудобство изпълни Кап и той откри, че пак се чуди колко ли знае Рейнбърд и защо това толкова много го безпокои.

— Имам работа за теб — поде той.

— Добре. Тази, която искам ли е?

Кап го погледна учуден, замисли се и накрая потвърди:

— Мисля, че да.

— Тогава разказвай, Кап.

Кап изложи плана си как да доведат Анди и Чарли Макджий в Лонгмънт. Не му отне много време.

— Ще можеш ли да се справиш с пушката? — попита той, щом свърши.

— Мога да се справя с всяка пушка. И планът ти е добър. Ще успее.

— Много мило от твоя страна да му дадеш благословията си — Кап се помъчи да постигне тон на лека ирония, но прозвуча сприхаво. Да пукне дано този проклетник.

— И аз ще натисна спусъка — продължи Рейнбърд. — При едно условие.

Кап стана, опря длани върху бюрото си, застлано с части от досието на Макджий, и се приведе към Рейнбърд.

— Не. Ти няма да ми поставяш условия.

— Този път ще ти поставя. Но ще видиш, че е лесно за изпълнение.

— Не — повтори Кап. Изведнъж сърцето му заблъска в гърдите, макар и да не беше сигурен дали от гняв или от страх. — Не ме разбра. Аз ръководя тази агенция и дейността й. Аз съм шефа. Вярвам, че си прекарал достатъчно време в армията, за да разбираш понятието „по-висш офицер“.

— Да — усмихна се Рейнбърд. — Имах възможността да извия вратовете на един-двама. Единия по заповед на Арсенала. По твоя заповед, Кап.

— Това заплаха ли е? — изкрещя Кап. Някаква част от него осъзнаваше, че преиграва, но не беше в състояние да се възпре. — Проклет да си, това заплаха ли е? Ако е, значи съвсем си се побъркал! Реша ли, че не желая да напуснеш тази сграда, трябва само да натисна едно копче! Има трийсет мъже, които могат да натиснат спусъка на тази пушка…

— Но никой не може да го натисне с такава гаранция, както едноокият червен негър — нежният тон на Рейнбърд си оставаше непроменен. — Ти си мислиш, че вече са твои, Кап, но те са блуждаещи огньове. Боговете, които и да са те, може да не желаят да ги хванеш. Може да не желаят да ги напъхваш в твоите стаи на мъчения и пустота. И преди си смятал, че са твои, Кап — той посочи към материалите от досието, струпани върху библиотечната количка, а после и към синята папка. — Аз съм чел материала. Чел съм и доклада на твоя доктор Хокстетър.

— Как ли не, чел си го! — възкликна Кап, но видя истината върху лицето на Рейнбърд. Чел го бе. Някак си го беше чел. „Кой ли му го е дал? — побесня той. — Кой?“

— О, да. Аз получавам, каквото пожелая, когато го пожелая. Хората ми го дават. Мисля… че трябва да е заради хубавото ми лице — усмивката на Рейнбърд се разшири и ненадейно стана ужасно хищна. Здравото му око се завъртя.

— Какво намекваш? — попита Кап. Копнееше за чаша вода.

— Само че в Аризона ми остана много време да се разхождам и да душа ветровете, които духат… а за теб, Кап, те миришат на лошо, като ветрове откъм мочурище. Имах време много да чета и много да мисля. И това, което измислих, е, че е възможно аз да съм единственият човек в света, който може със сигурност да доведе онези двамата тук. А е възможно и аз да съм единственият човек в целия свят, който може да направи нещо с малкото момиченце, след като дойде тук. Твоят тлъст доклад, твоите торазин и оразин… опиатите може да се окажат безсилни. В тази работа се крият повече опасности, отколкото ти си способен да проумееш.

Все едно, че слуша духа на Уонлес. Кап бе обзет от такива чувства на страх и ярост, че не можеше да проговори.

— Аз ще направя всичко това — обеща благо Рейнбърд. — Ще ти ги доведа тук и ти ще проведеш всичките си опити. — Държеше се като баща, който разрешава на дете да играе с новата си играчка. — При условие, че ми дадеш аз да премахна момиченцето, когато свършите с него.

— Ти си луд — прошепна Кап.

— Колко си прав — засмя се Рейнбърд. — Такъв си и ти. Напълно откачен. Седиш си тук и кроиш планове как да контролираш сила, която ти е напълно непонятна. Сила, която принадлежи само на боговете… и на това единствено по рода си момиченце.

— И какво ще ме спре да не те очистя? Още тук и сега?

— Моята дума, че ако аз изчезна, такава скандална вълна от отвращение и негодувание ще залее тази страна до края на месеца, че пред нея Уотъргейт ще изглежда като открадването на бонбонче. Моята дума, че ако аз изчезна, Арсенала ще престане да съществува до шест седмици, а до шест месеца ти ще бъдеш изправен пред съда за достатъчно сериозни престъпления, та да те бутнат зад решетките до края на живота ти — Рейнбърд отново се усмихна и показа изкривени като надгробни плочи зъби. — Не се съмнявай в мен, Кап. Дните ми в това смрадливо, гниещо лозе бяха дълги и гроздоберът наистина ще е горчив.

Кап направи опит да се засмее. Излезе само задавено ръмжене.

— Повече от десет години съм трупал запасите си — продължи ведро Рейнбърд, — като всяко животно, което е видяло и запомнило зимата. Аз имам такава колекция, Кап — снимки, ленти, ксероксни копия, — от която кръвта на нашия добър приятел данъкоплатеца ще изстине.

— Подобно нещо не е възможно — настоя Кап, но знаеше, че Рейнбърд не блъфира, и му се струваше, че някаква студена, невидима ръка притиска гърдите му.

— О, съвсем възможно е — възрази Рейнбърд. — През последните три години аз се чувствах като част от твоя компютър, защото можех да се включвам към него, когато си пожелая. Разбира се, в режим на времеделене, което го прави скъпо, но аз съм платежоспособен. Заплатата ми е много висока, а я увеличавам и със сполучливи капиталовложения. Аз стоя пред тебе, Кап — или седя, което е истината, но не е толкова поетично, — като един триумфален пример на американската свободна инициатива в действие.

— Не — простена Кап.

— Да — отговори Рейнбърд. — Аз съм Джон Рейнбърд, но съм още и Бюро за подземни геоложки проучвания на Съединените щати. Провери, ако искаш. Компютърният ми код е AXON. Провери го от твоя главен терминал. Вземи асансьора. Аз ще почакам.

Рейнбърд кръстоса крака и маншетът на десния му крачол се повдигна и разкри разпрания и издут шев на едната му мокасина. Приличаше на човек, който е способен да чака цяла вечност, ако е необходимо.

Кап премисляше бързо.

— Достъп до компютъра в режима на времеделене може. Но това все още не означава достъп до цялата информация…

— Иди да поговориш с доктор Нофтцайгър — любезно предложи Рейнбърд. — Попитай го колко начина има да получиш неограничен достъп до информацията, след като си допуснат до режима на времеделене. Преди две години едно умно дванайсетгодишно момче се намеси в компютъра ПСЗ[1]. А между другото аз знам твоя код на влизане, Кап. Той е BROW[2] тази година. Миналата беше RASP[3]. Смятах го за много по-подходящ.

Кап седеше и гледаше Рейнбърд. Мозъкът му сякаш се раздели като трирингова арена. Част от него си мислеше, че никога не е чувал Рейнбърд да изприказва толкова нещо наведнъж. Друга се опитваше да свикне с мисълта, че този маниак знае всичко за работите на Арсенала. А третата си спомняше едно китайско проклятие; проклятие, което звучи измамно приятно, докато не седнеш и не се замислиш сериозно над него: „Дано изживееш интересни времена.“ През последната година и половина Кап бе изживял крайно интересни времена. Той чувстваше, че още само едно интересно нещо — и ще полудее напълно.

А после пак се сети за Уонлес… и го полази тръпка на ужас. Чувстваше се почти сякаш… сякаш… той се превръща в Уонлес. Заобиколен с демони от всички страни, но безсилен да се пребори с тях или дори да извика за помощ.

— Какво искаш, Рейнбърд?

— Аз вече ти казах, Кап. Не искам нищо друго, освен думата ти, че моята работа с Чарлин Макджий няма да свърши с пушката, а ще започне от нея. Аз искам… — окото на Рейнбърд потъмня и стана замислено, мрачно, самовглъбено — искам да я опозная по-отблизо.

Кап го погледна смразен.

Рейнбърд изведнъж разбра и презрително поклати глава.

— Не по този начин. Не в библейския смисъл. Но аз ще я опозная. Ние ще станем приятели, Кап. Ако тя е така могъща, както изглежда, ние ще станем големи приятели.

Кап понечи да се изсмее, но по-скоро се изкикоти пискливо.

Изразът на презрение върху лицето на Рейнбърд не се промени.

— Да, разбира се, ти смяташ, че това е невъзможно. Гледаш лицето ми и виждаш чудовище. Гледаш ръцете ми и ги виждаш покрити с кръвта, която ти си ми наредил да пролея. Но аз ти казвам, Кап, това ще стане. Момиченцето не е имало никакви приятели в продължение на две години. Тя е разполагала с баща си и това е всичко. Ти и нея я виждаш като мен, Кап. Там ти е голямата грешка. Гледаш и виждаш чудовище, само че в случая с момиченцето виждаш полезно чудовище. Може би е така, защото си бял. Белите виждат чудовища навсякъде — Рейнбърд пак се разсмя.

Кап най-после беше започнал да се успокоява и да разсъждава трезво.

— Защо да допускам това, дори ако всичко, което каза, е истина? Дните ти са преброени, както знаем и двамата. Ти ходиш на лов за собствената си смърт от двайсет години. Всичко останало за теб е несъществено, само хоби. И в най-скоро време ще я уловиш. Тогава край за всички ни. Защо в такъв случай да ти доставям удоволствието да получиш каквото искаш?

— Може и да си прав. Може и да ходя на лов за собствената си смърт — една по-колоритна фраза, отколкото бих очаквал от тебе, Кап. Май трябва по-често да се събужда в теб страхът от Бога.

— Ти не отговаряш на представата ми за бог.

Рейнбърд се ухили.

— По-скоро за християнски дявол, нали? Но чуй ме сега — ако действително ходех на лов за собствената си смърт, вярвам, че щях да съм я уловил много отдавна. Може и да съм дебнал на игра. Но моето желание не е да те унищожавам, Кап, нито пък Арсенала или вътрешното разузнаване на Съединените щати. Не съм идеалист. Искам само това малко момиченце. А може и да се окажа необходим, Кап. Може и да откриеш, че аз съм способен да постигна неща, за които всичките наркотици от шкафа на доктор Хокстетър ще са безсилни.

— А в замяна?

— Когато аферата Макджий завърши, Бюрото за подземни геоложки проучвания ще престане да съществува. Твоят шеф на компютъра, Нофтцайгър, ще може да промени всичките си кодове. А ти, Кап, ще полетиш с мен към Аризона с пътнически самолет. Ще се насладим на една хубава вечеря в моя любим ресторант във Флагстаф, после ще отидем до моята къща и зад нея, в пустинята, ще си устроим една чудесна малка клада и ще изгорим огромно количество документи, ленти и снимки. Дори ще ти покажа колекцията си от обувки, ако искаш.

Кап се замисли. Рейнбърд го изчака, седнал спокойно.

Най-накрая Кап каза:

— Хокстетър и колегите му предполагат, че може да минат и две години, преди момиченцето да се отпусне. Зависи колко дълбоко са загнездени задръжките му.

— А ти ще си вън до четири или шест месеца.

Кап вдигна рамене.

Рейнбърд допря страната на носа си с показалец и наклони глава — един гротескен жест от приказките.

— Аз смятам, че можем да те задържим на власт много по-дълго, Кап. Ние двамата знаем къде са заровени стотици трупове, буквално, както и образно казано. И се съмнявам, че ще минат години. И двамата ще получим каквото искаме. Какво ще кажеш?

Кап се замисли. Чувстваше се стар, уморен и в пълна безизходица.

— Налага се да приема сделката.

— Добре — оживи се Рейнбърд. — Аз ще бъда чистач на момиченцето. Някой съвсем извън установената схема на нещата. Това ще е важно за нея. И разбира се, тя изобщо няма да знае, че аз съм натиснал спусъка на пушката. такова знание би било опасно, нали? Много опасно.

— Защо? — успя да се учуди накрая Кап. — Защо си стигнал до такива налудничави крайности?

— Налудничави ли ти изглеждат? — безгрижно попита Рейнбърд. Той стана и взе една от снимките върху бюрото на Кап. Тази, на която Чарли се пързаля засмяна по заледения склон върху смачкания си картонен кашон. — Всички си скътваме по някакви запаси за зимата в тази работа, Кап. Хувър го правеше. Правеха го и безбройните директори на ЦРУ. Правиш го и ти, иначе вече щеше да си в пенсия. Когато започнах, Чарлин Макджий не е била дори родена, а аз си плетях само собствената кошница.

— Но защо момиченцето?

Рейнбърд дълго не отговори. Вглеждайки се внимателно, едва ли не с нежност в снимката, той я докосна.

— Тя е много красива. И много малка. И все пак в нея е скрит вашият Z фактор. Силата на боговете. Ще станем близки с нея. — Окото му стана по-замечтано. — Да, ще станем много близки.

Бележки

[1] Под специална закрила. — Б. пр.

[2] Чело. — Б. пр.

[3] Пила. — Б. пр.