Стивън Кинг
Подпалвачката (53)

1

Анди и Чарли Макджий пристигнаха в къщата край езерото Ташмор два дни след пожара във фермата Мандърс. От самото начало уилисът не беше в много добра форма и пътешествието през калта на горските пътища, по които ги бе насочил Ърв, не му бе помогнало особено.

Когато падна здрачът на безкрайния ден, започнал в Хейстингс Глен, те се намираха на петнайсетина метра от края на втория — и по-лошия — от двата пътя. Пред тях, скрито от гъстия храсталак, беше Шосе 22. Макар и да не можеха да го видят, те чуваха изсвистяването и воя на преминаващите от време на време коли и камиони. Тази нощ спаха в уилиса, притиснати един до друг, за да се топлят. На следващата сутрин — вчера — пак тръгнаха в пет часа, когато на изток едва започваше да просветлява.

Чарли изглеждаше бледа, апатична и изтощена. Не попита какво ще стане с тях, ако пътят се окаже блокиран и по на изток. И по-добре, защото, ако пътят се окажеше блокиран, щяха да ги хванат, и толкова. И дума не можеше да става да зарежат уилиса: Чарли не беше в състояние да върви, а и той също.

Затова Анди излезе от магистралата и през целия този октомврийски ден се друсаха и тътриха по второстепенни пътища под побелялото небе, което обещаваше дъжд, но не пусна нито капка. Чарли спа много, а Анди се тревожеше за нея — тревожеше се, че използва съня по нездрав начин, използва го, за да избяга от случилото се, вместо да се опита да се примири.

На два пъти той спира пред крайпътни ресторанти да купи сандвичи и пържени картофи. Втория път плати с петдоларовата банкнота, дадена му от шофьора на пикапа, Джим Полсън. Телефонните монети бяха привършили. Остатъкът сигурно бе изпаднал от джобовете му по време на суматохата във фермата, без да усети. И още нещо бе изчезнало: онези плашещи безчувствени места по лицето му се бяха стопили по някое време през нощта. Срещу тази загуба той не възразяваше. Чарли не хапна почти нищо от сандвичите и картофите си.

Снощи бяха стигнали до едно място за почивка около час след мръкване. Наоколо беше пусто. На неодялана дъска бе пирографиран надпис: КЪМПИРАНЕТО ЗАБРАНЕНО, ЗАБРАНЕНО ПАЛЕНЕТО НА ОГЪН, СЛОЖЕТЕ КАИШКА НА КУЧЕТО СИ, ПАЗЕТЕ ЧИСТОТА — ГЛОБА 500 ДОЛАРА.

— Ама че симпатяги — промърмори Анди и продължи по склона, докато отмина чакъления паркинг. После се мушна с уилиса в един шубрак до малко бъбриво поточе. Излязоха с Чарли и безмълвно отидоха до водата. Макар че си оставаше облачно, времето бе меко; не се виждаха никакви звезди и нощта изглеждаше необикновено тъмна. Те седнаха и се заслушаха в ромоленето на ручея. Анди хвана ръката на Чарли и тогава тя избухна в силни, разтърсващи ридания, които сякаш се опитваха да я разкъсат.

Той я вдигна, залюля я и зашепна:

— Чарли… Чарли, Чарли, недей. Не плачи.

— Моля те, не ме карай пак да правя това, тате — изхлипа тя. — Защото, ако ти кажеш, ще го направя и тогава сигурно ще се самоубия, затова, моля те… моля те… никога…

— Обичам те. Успокой се и престани да говориш за самоубийство. Това са глупости.

— Не. Не са. Обещай ми, тате.

Той дълго мисли и накрая изрече отчетливо:

— Не мога да се закълна, Чарли. Но ти обещавам, че ще се постарая. Това достатъчно ли е?

Напрегнатото й мълчание беше очевиден отговор.

— Аз също се изплаших — призна той. — Татковците също се страхуват. По-добре е да го знаеш.

И тази нощ те прекараха в уилиса. Към шест сутринта отново тръгнаха. Облаците се разкъсаха и към десет настъпи един безукорен ден от циганското лято. Малко след като пресякоха границата на щата Върмонт, видяха мъже, възседнали стълби като мачти да тръскат ябълковите дървета и спрели сред овощните градини камиони, пълни с кошове плод.

В единайсет и половина свиха от Шосе 34 в един тесен, черен път с коловози, означен с табела: „Частна собственост“, и нещо в гърдите на Анди се отпусна. Добраха се до мястото на деди Макджий. Успяха.

Потеглиха внимателно към езерото, до което имаше два-три километра. Октомврийски листа, червени и златни, се въртяха над пътя пред тъпата муцуна на джипа. Точно когато през дърветата започнаха да прозират водни отблясъци, се появи разклонение. Напряко на по-тесния път висеше тежка, стоманена верига, с окачена на нея жълта табела, осеяна с ръждиви петна: ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО ПО НАРЕЖДАНЕ НА ОБЛАСТНИЯ ШЕРИФ. Най-много ръждиви петна се бяха образували около шест, седем вдлъбнатини в метала и Анди предположи, че някое от хлапетата на летовниците е убивало скуката си, като е стреляло по табелата с флоберка. Но оттогава са минали години.

Той излезе от уилиса и извади връзката с ключове от джоба си. Ключодържателят му представляваше кожена пластинка с неговите инициали, А. М., вече почти изтрити. Вики му го беше подарила веднъж за Коледа — Коледата, преди да се роди Чарли.

Анди застана за момент до веригата, загледан в ключодържателя, а след това и в самите ключове. Те бяха над двайсет. Странно нещо са ключовете, цял един живот може да се проследи по това, което се е събрало на връзката. Той предполагаше, че има хора несъмнено много по-организирани от него, които просто изхвърлят старите си ключове поради същото чувство за ред, което ги кара да си прочистват портфейлите горе-долу на всеки шест месеца. Анди никога не бе правил нито едното, нито другото.

Ето го ключа за източното крило на Принс Хол в Харисън, където навремето се намираше кабинетът му. Ключът за самия кабинет. За кабинета в Английския факултет. Тук беше и ключът от къщата им в Харисън, която не бе виждал от деня, в който Арсенала уби жена му и отвлече дъщеря му. Други два-три не му говореха нищо. Странно нещо са ключовете наистина.

Погледът му се замъгли. Изведнъж му домъчня за Вики и той усети така остро липсата й, както през онези първи, страшни седмици на бягството им с Чарли. Беше безкрайно изморен, изплашен и разгневен. В този момент, ако пред него по алеята на деди се строяха всички наемници на Арсенала и някой му дадеше една карабина „Томпсън“…

— Тате? — обади се загрижено Чарли. — Не можеш ли да намериш ключа?

— А, намерих го — отвърна той.

Беше малко ключе „Йейл“, върху което Анди бе надраскал първата буква на езерото Ташмор с върха на ножчето си. За последен път бяха идвали тук през годината, в която се роди Чарли, и се наложи да поразвърти ключето, за да прочисти клеясалата ключалка. После катинарът се отвори и той пусна веригата върху килима от окапала шума.

Прекара уилиса и отново сложи катинара на веригата. Пътят бе в лошо състояние за радост на Анди. Когато идваха редовно всяко лято, прекарваха тук към месец и той винаги намираше ден-два да поработи по него — да вземе чакъл от шахтата на Сам Мур и да го насипе в най-дълбоките коловози, да изсече храсталака и да убеди самия Сам да слезе със старата си брана да го подравни. По-широкото отклонение пък водеше към къмпинга с двайсетината бунгала и вилички, нанизани край бреговата ивица, и онези хора си имаха Пътна асоциация, годишен данък, делова среща през август и т.н. (макар всъщност деловата среща да беше само едно извинение хубавичко да се натряскат, преди настъпването на Деня на труда^[1] да е сложило край на едно лято), но деди бе сам на своя път, защото беше купил на безценица всичката земя по време на голямата депресия.

Едно време бяха притежавали фургон форд. Анди се съмняваше, че старият фургон би успял да мине оттук сега, и дори уилисът, с високите си оси, един-два пъти си одра шасито. Но той нямаше нищо против. Това означаваше, че никой не е идвал насам.

— Дали ще има ток, тате? — попита Чарли.

— Не, както и телефон. Няма да смеем да пуснем тока, детето ми. Ще бъде все едно, че сме размахали лозунг: „ЕТО НИ!“ Но има керосинови лампи и два бидона светилен газ. Ако не са ги задигнали, разбира се.

Тази мисъл малко го тревожеше. От последното им идване тук светилният газ бе поскъпнал достатъчно, за да има смисъл да се краде.

— А дали ще ни… — започна Чарли.

— Дявол да го вземе! — изруга Анди и скочи върху спирачките. Отпред напряко на пътя бе паднало дърво, една голяма стара бреза, съборена от някоя зимна буря. — Предлагам да продължим пеша. Няма да е повече от километър и половина.

По-късно ще се върне с бичкията на деди и ще нареже дървото. Не искаше да оставя уилиса на Ърл паркиран тук. Беше прекалено открито.

Той разроши косата на дъщеря си:

— Хайде.

Излязоха от уилиса и Чарли без усилие мина под брезата, докато Анди внимателно се покатери отгоре й, пазейки се да не се контузи. Листата приятно шумоляха под краката им и дърветата ухаеха на есен. Една катеричка внимателно ги наблюдаваше от високото. Вече започваха отново да се виждат ярки сини просеки между дърветата.

— Какво искаше да попиташ, когато ни се изпречи дървото?

— Дали ще ни стигне газта, ако решим да останем през зимата.

— Не, но на първо време ще стигне. Ще насека и много дърва. И ти ще насъбереш доста съчки.

След десетина минути пътят излезе на една поляна край брега на езерото Ташмор и те пристигнаха. И двамата застинаха за миг неподвижни. Анди не знаеше какво чувства Чарли, но пороят от спомени, който го заля, не можеше да бъде наречен с такава слаба дума като „носталгия“. Истинските спомени се преплитаха със съня отпреди три сутрини: лодката, гърчещият се дъждовен червей, дори лепенките за гуми по ботушите на деди.

Къщата имаше пет стаи и беше построена от дърво върху каменна основа. Към езерото се издаваше пристан и в самата вода стърчеше каменен кей. Като се изключат наносите от листа и повалените от три зими дървета, мястото не се бе изменило ни най-малко. Той очакваше едва ли не и деди нехайно да излезе от къщата, облечен в някоя от ризите си на зелени и черни карета, да му махне, да се затича и да го попита дали вече си е взел риболовен билет, защото кафявата пъстърва още кълве добре на здрачаване.

Мястото беше хубаво, безопасно. Далеч отвъд езерото Ташмор боровете блестяха сивозелени на слънцето. „Глупави дървета — присмя се веднъж деди, — не правят разлика дори между лято и зима.“ Единственият признак на цивилизацията върху отсрещната страна си оставаше кеят на градчето Брадфорд. Никой не бе създал търговски център или увеселителен парк. Тук вятърът все още шушнеше между дърветата. Зелените шинди все още имаха мъхнат горски вид и по ъглите на покрива и в чашата на дървения водосток все още се събираха борови иглички. Анди беше идвал тук като момче и деди му бе показвал как да закача стръв на въдицата. Беше разполагал със своя собствена спалня с ламперия от хубав клен, бе сънувал момчешки сънища в едно тясно легло и се бе будил от шума на плискащата се в кея вода. Идвал бе тук и като мъж и беше любил жена си върху двойното легло; принадлежало някога на деди и неговата жена — мълчаливата и сурова жена, член на Американската общност на атеистите, която, стига да искате, би ви обяснила „Трийсетте най-големи противоречия в Библията на крал Джеймс“ или, ако предпочитате, „Смехотворната заблуда на теорията за подобието на вселената с часовникова пружина“ с тъпата, непоклатима логика на посветен проповедник.

— Мъчно ти е за мама, нали? — тъжно попита Чарли.

— Да. Липсва ми.

— И на мен. Било ви е хубаво тук, нали?

— Да. Хайде, Чарли.

Тя задържа погледа си върху него.

— Тате, ще можем ли някога пак да си живеем както преди? Ще мога ли да ходя на училище?

Той понечи да излъже, но после реши, че не бива.

— Не знам — опита да се усмихне, но нищо не излезе: не можа дори да разтегне устни убедително. — Не знам, Чарли.