Стивън Кинг
Подпалвачката (58)

6

Тази зима в Ташмор, толкова време след онази страшна вечер, когато се събуди в охайовския мотел, му се струваше, че отчаяното му предсказание най-после се е сбъднало.

Не че прекараха идилично. Скоро след Коледа Чарли настина и хремата и кашлицата й не се оправиха чак до април. В началото вдигна температура. Анди й даваше аспирин на половинки и си казваше, че ако температурата не спадне за три дни, ще трябва да я заведе отвъд езерото при доктора в Брадфорд, независимо от последиците. Но температурата спадна и от простудата останаха само дребните постоянни неприятности. Анди успя да си докара лек случай на премръзване при един незабравим преход през март и за малко не предизвика пожар в една ветровита, ледена нощ през февруари, като препълни печката. По ирония на съдбата Чарли беше тази, която се събуди посред нощ и откри, че в стаята е прекалено горещо.

На четиринайсети декември празнуваха неговия рожден ден, а на двайсет и четвърти март — нейния. Тя навърши осем и понякога Анди се заглеждаше с учудване в нея, сякаш я виждаше за първи път. Чарли не беше вече малко момиченце; стигаше до лакътя му. Косата й отново бе пораснала и тя беше започнала да я сплита, за да не й пада в очите. Щеше да стане красива. Всъщност вече беше, въпреки зачервения си нос.

Нямаха кола. Уилисът на Ърв Мандърс здравата замръзна през януари и Анди предполагаше, че блокът се е спукал. Той го беше палил всеки ден, най-вече от чувство за отговорност, защото след Нова година дори с двойното предаване не биха могли да се измъкнат от мястото на деди. Снегът, накърняван единствено от следи на катерички, няколко елена и една упорита миеща мечка, която идваше да души с надежда около кофата им за боклук, бе достигнал почти метър дълбочина.

В малката барачка зад къщата имаше старомодни ски-писалки — цели три чифта, ала нито един не ставаше за Чарли. Донякъде това бе добре. Анди гледаше да я държи вътре колкото е възможно повече. Можеше да се оправи с хремата й, но не искаше да рискува пак да вдигне температура.

Той откри чифт вехти обувки за ски, прашни и напукани от старост, пъхнати в картонена кутия от тоалетна хартия под масата, на която деди някога бе рендосвал кепенци и правил врати. Анди ги намаза с мас, поразмачка ги и когато ги обу, откри, че все още не може да изпълни обувките на деди, без да натъпче върховете им с вестник. Имаше нещо забавно в това, но и нещо зловещо. През тази зима той много мислеше за деди и се чудеше какво ли би направил той на тяхно място.

Шест пъти се качва на писалките (те не бяха с автомати, а с някаква кошмарна плетеница от ремъци, катарами и халки) и си проправя път през ширналите се ледени простори на езерото Ташмор към кея на Брадфорд. Оттам малък лъкатушен път водеше до градчето, кокетно сгушено сред хълмовете на три километра източно от езерото.

Анди тръгваше винаги преди разсъмване, с раницата на деди на гръб, и никога не се връщаше преди три следобед. Единият път едва изпревари развихрянето на снежна буря, в която щеше да се загуби сред безбрежния лед. Чарли извика от радост, когато се прибра, а после избухна в неудържима, страшна кашлица. От пътуванията до Брадфорд се снабдяваха с провизии и дрехи. Той изхарчи парите за перчене на деди, а по-късно влезе с взлом в три от по-големите вили на отсрещната страна на Ташмор и открадна още. Не се гордееше с постъпката си, но се налагаше, за да оцелеят. Вилите, които избра, биха стрували по осемдесет хиляди долара, ако се продаваха, значи собствениците им можеха спокойно да загубят няколко десетачки, скрити в буркана за курабийки — повечето си ги държаха точно там. Единственото, на което още посегна онази зима, беше големия варел със светилен газ зад една голяма, модерна вила с чудноватото наименование „Стан Безредие“. От този варел той източи около сто и петдесет литра газ.

Ходенето до Брадфорд не му се нравеше. Не му се нравеше пълната увереност, че старчоците, насядали около голямата тумбеста печка в дъното до касата, говорят за непознатия, отседнал в някоя от вилите от другата страна на езерото. Клюките неминуемо се разнасят и понякога попадат в неподходящи уши. Не е необходимо много — само да се пошушне — на Арсенала, за да направят връзката между Анди, дядо му и неговата вила в Ташмор, Върмонт. Но не виждаше друго разрешение. Налагаше се да ядат, а не можеха да изкарат цяла зима на консерви от сардини. Той държеше да има пресни плодове за Чарли, както и витамини и дрехи. Тя беше пристигнала само с една-единствена мръсна блузка, червено клинче и комплект долно бельо. Нямаха лекарства против кашлица, никакви пресни зеленчуци и колкото и да е странно — кибрит. Във всяка от вилите, в които се вмъкна, имаше камина, но се намери едва една кутийка кибрит.

Можеше и да разшири полето си на действие — имаше още много вили, — но пътищата на повечето райони се разчистиха и ташморската полиция патрулираше. А и на доста места имаше по някой и друг целогодишен обитател.

В брадфордския универсален магазин успя да купи всичко, от което имаше нужда, включително и три чифта дебели панталони и три вълнени ризи приблизително с размера на Чарли. Само бельо за момиченца нямаше и се наложи да се примири с шорти осми номер. Те ту възмущаваха, ту разсмиваха Чарли.

Десетте километра път до Брадфорд бяха и бреме, и удоволствие за Анди. Не му се искаше да оставя Чарли сама, не защото й нямаше доверие, а заради вечния си страх да не се върне и да види, че я няма… или че е мъртва. От старите обувки му излизаха пришки, независимо с колко чифта чорапи ги обуваше. Ако се опиташе да се движи твърде бързо, го заболяваше глава и тогава си припомняше малките безчувствени места по лицето си и си представяше мозъка си като протрита автомобилна гума, гума, която толкова дълго и усилено е била използвана, че на места й се подава мрежата. Ако получи удар по средата на това проклето езеро и замръзне, какво ще стане с Чарли?

Но по време на тези пътувания мислеше най-добре. Тишината някак прочистваше съзнанието му. Ташморското езеро не беше широко — пътеката на Анди през него от западния до източния бряг нямаше и километър и половина, — но беше много дълго. Когато се натрупа над метър сняг върху леда през февруари, той се спираше понякога по средата на прекия път и бавно се оглеждаше наляво и надясно. Тогава езерото му приличаше на дълъг коридор, покрит с изумително бели керамични плочки — чист, ненакърнен, простиращ се зад хоризонта и в двете посоки. Отвсякъде го обграждаха посипани като с пудра захар борове. Отгоре беше твърдият, ослепителен и безмилостно син купол на зимата или схлупената, безформена белота на идващия сняг. Можеше да се чуе далечният крясък на врана или приглушеното пукане на разширяващ се лед и това бе всичко. Движението тонизираше тялото му. Между кожата и дрехите му се образуваше топла влажна риза и му бе приятно да се загрява от усилие и да изтрива потта от челото си. Някак си беше забравил това усещане, докато преподаваше Йейтс и Уилямс и поправяше контролни.

В тази тишина и при напрягането на мускулите мислите му се избистряха и той непрекъснато претегляше проблема в ума си. Нещо трябваше да се направи — много отдавна трябваше да е направено, но това вече беше минало. Бяха останали в къщата на деди за зимата, но все още бягаха. Неудобството му от старчоците около печката, с техните лули и инквизиторски очи, беше достатъчно, за да осъзнае този факт. С Чарли бяха притиснати до стената и трябваше да намерят начин да се измъкнат.

А освен това и го беше яд, защото не бе справедливо. Те нямаха право. Той и семейството му бяха американски граждани, би трябвало да живеят в едно свободно общество, а жена му беше убита, дъщеря му отвлечена и двамата с нея ги преследваха като зайци сред храсталака.

Отново си помисли, че ако успее да разкаже всичко на някого, работата би могла да се оправи. Не го бе сторил досега заради онази странна хипноза — същата хипноза, довела до смъртта на Вики. А и не му се щеше дъщеря му да расте като някакъв урод във второкласен панаир. Не му се щеше да я затворят в заведение за душевноболни — нито за доброто на страната, нито за нейно собствено добро. А и най-лошото беше, че продължаваше да се самозалъгва. Дори след като видя жена си натъпкана с парцал в устата в шкафа за гладене, той продължи да се самозалъгва, че рано или късно ще ги оставят на мира. „Играем наужким — както казват децата. — Накрая всеки трябва да върне парите.“

Само дето не бяха деца, не играеха наужким и никой нямаше намерение да връща нищо на него и на Чарли, когато играта свършеше. Тази игра беше завинаги.

В тишината Анди проумя определени трудни истини. По свой начин Чарли си беше урод, не много по-различен от бебетата с неразвити крайници, родени през шестдесетте години от майки, взимали приспивателни, и момичетата от бременности, настъпили въпреки употребата на противозачатъчни средства — докторите не знаели, че четиринайсет или шестнайсет години по-късно те масово ще развият вагинални тумори. Чарли нямаше вина, но това не променяше факта. Чисто и просто нейната уродливост беше скрита. Действията й във фермата Мандърс бяха направо чудовищни и оттогава Анди потръпваше от ужас при мисълта докъде ли се простират способностите й, докъде ли би могла да стигне. Той бе прочел доста книги по парапсихология през годината им на бягство и знаеше, че според съществуващите предположения пирокинезата и телекинезата са свързани с някои слабо изучени жлези с вътрешна секреция. От тези четива бе разбрал, че двата таланта са сродни и повечето докуметирани случаи са с момиченца не много по-големи от Чарли.

Тя се оказа способна да предизвика разрушението във фермата Мандърс, когато бе на седем години. Сега беше на осем. Какво ще стане, когато прехвърли дванайсет и навлезе в пубертета? Може би — нищо. Може би — страшно много. Тя се закле да не пали повече, ами ако я принудят? Ако силата започне да изтича спонтанно? Ако Чарли вземе да пали насън, като реакция на собствения си необикновен пубертет, огнен синоним на нощните полюции, които преживяват повечето подрастващи момчета? Ако накрая Арсенала реши да отзове копоите си… и някоя чуждестранна сила отвлече Чарли?

Въпроси, въпроси.

Прекосявайки езерото, Анди се опитваше да им отговори и неохотно стигаше до увереността, че може би се налага Чарли да бъде поставена под някаква опека до края на живота й, дори само в името на собствената й сигурност. Може би за нея тя е също така нужна, както жестоките ремъци за краката на страдащите от мускулна дистрофия или специалните протези за бебетата с неразвити крайници.

А съществуваше и въпросът за неговото собствено бъдеще. Той помнеше безчувствените места, кръвясалото око. Никой човек не иска да повярва, че собствената му смъртна присъда е подписана и насрочена, и Анди също не го вярваше напълно, но съзнаваше, че още два или три силни тласъка могат да го убият и че нормалната продължителност на живота му вече трябва да е намаляла значително. Налагаше се да се вземат някакви предпазни мерки за Чарли, в случай че с него стане нещо.

Но не по метода на Арсенала.

Не в малката стаичка. Няма да го позволи.

И така, след дълго премисляне, той най-после взе едно болезнено решение.