Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Firestarter, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 151 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ПОДПАЛВАЧКАТА. ЧАСТ І. 1995. Изд. Плеяда, София. Поредица Стивън Кинг, №18 Роман. Превод: от англ. Вихра МАНОВА [Firestarter / Stephen KING]. Предговор: Емануел ИКОНОМОВ. ІІ осъвременено изд. Печат: Полипринт, Враца. Формат: 20 см. Страници: 301. Цена: 98.00 лв. ISBN: 954-409-120-3.

ПОДПАЛВАЧКАТА. ЧАСТ ІІ. 1995. Изд. Плеяда, София. Поредица Стивън Кинг, №18 Роман. Превод: от англ. Вихра МАНОВА [Firestarter / Stephen KING]. Предговор: Емануел ИКОНОМОВ. ІІ осъвременено изд. Печат: Полипринт, Враца. Формат: 20 см. Страници: 287. Цена: 98.00 лв. ISBN: 954-409-121-1.

 

Първото издание е на изд. Народна култура от 1989 и е със заглавие „Живата факла“; в 1 книга

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне на анотация (пратена от meduza)
  3. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Подпалвачката от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Подпалвачката
Firestarter
АвторСтивън Кинг
Първо издание29 септември 1980 г.
САЩ
ИздателствоViking Press
Оригинален езиканглийски
Жанрхорър, научна фантастика, трилър
ISBNISBN 0451167805
Подпалвачката в Общомедия
Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

„Подпалвачката“ (на английски: Firestarter) е роман, написан от Стивън Кинг. По книгата е направен и филм, носещ същото име – „Подпалвачката“. Главната роля, на малката Чарли, изпълнява Дрю Баримор.

Сюжет

Анди и Вики се запознават по време на експеримент, носещ кодовото име „Серия 6“. Те двамата, както и всички взели участие в експеримента, получават свръхестествени сили. Анди може да „тласка“ хората, а Вики владее „телепатия“, с която чете мислите на другите. Силите им не са неограничени, но им се ражда дъщеря, Чарли, която наследява способностите и на двамата, но с по-голяма сила — пирокинеза. Останалите участници в експеримента умират по някакъв повод – едни са убити, други се самоубиват. Остава семейството МагГий с малката Чарли. Те са издирвани от „Арсенала“, които искат да изучат и овладеят способностите им. Майката е убита, а детето – отвлечено. Бащата успява да овладее ситуацията, но не за дълго.

12

Стажантът завърза парче гумен шнур около ръката на Анди, точно над свивката, и каза:

— Стиснете си юмрука, моля.

Анди го стисна. Вената услужливо изскочи. Той се извърна с неприятно чувство. Двеста долара или не, не гореше от желание да наблюдава вкарването на иглата.

Вики Томлинсън беше на съседната кушетка, облечена в бяла блузка без ръкави и гълъбовосиви бермуди. Тя му се усмихна напрегнато. Той отново си помисли колко красива кестенява коса има и как добре й стои на ясните сини очи… в този момент усети болезнено бодване, последвано от бавно затопляне на ръката.

— Свърши вече — каза успокоително стажантът.

— Ти си свършил — отвърна Анди, без да се почувства успокоен.

Намираха се в стая №70 на Джейсън Гирни Хол, на горния етаж, където бяха докарали дванайсет кушетки, любезно предоставени от университетската болница. Дванайсетте доброволци лежаха облегнати на антиалергични, дунапренови възглавници и си отработваха парите. Доктор Уонлес не извърши лично нито една от манипулациите, но обикаляше нагоре-надолу между кушетките, с дума и хладна усмивка за всекиго. „Ей сега ще започнем да се смаляваме“ — помисли си Анди ужасено.

В началото, когато се събраха всички, Уонлес им изнесе кратка реч, свеждаща се в общи линии до: „Не се страхувайте. Вие сте в топлите прегръдки на съвременната наука.“ Анди нямаше много вяра в съвременната наука, дала на света водородната бомба, напалма и лазерните оръжия, наред с ваксината срещу детски паралич.

Стажантът сега включваше банката към системата.

Банката съдържаше петпроцентов воден разтвор гликоза, както обясни Уонлес, наричайки го Д5А. От тръбичката под нея стърчеше малко разклонение. Ако Анди попадне сред подопитните за „Серия шест“, ще му добавят наркотика със спринцовка през разклонението. Окажеше ли се обаче в контролната група, ще получи нормален физиологичен разтвор. Ези или тура.

Той пак извърна очи към Вики.

— Как се чувстваш, моето момиче?

— Добре.

Пристигна Уонлес, застана между тях и погледна първо Вики, а после и Анди.

— Чувствате лека болка, да?

Нямаше никакъв акцент и дори сянка от местен американски диалект, но от постройката на изреченията му Анди реши, че английският не му е матерен език.

— Тежест — уточни Вики. — Лека тежест.

— Да? Това ще премине.

Той хвърли благосклонна усмивка към Анди. В бялата лабораторна престилка изглеждаше много висок, а очилата му — много дребни. Дребните и високият.

Анди го попита:

— Кога ще започнем да се смаляваме?

Уонлес продължи да се усмихва.

— Чувство имаш, че ще се смалиш?

— Ссссмаляваммм — ухили се глупаво Анди. Нещо ставаше с него. Господи, обземаше го опиянение.

— Всичко ще бъде наред — усмихна се по-широко Уонлес и отмина.

Отминавай, коннико, помисли си замаяно Анди. Отново хвърли поглед към Вики. Колко бе ярка косата й! По някаква налудничава логика тя му напомни за медната жица върху бобината на чисто нов мотор… генератор… алтернатор… клюкатор…

Разсмя се с глас.

Леко усмихнат, сякаш споделяше шегата, стажантът защипа тръбичката под банката, впръска още малко от съдържанието на спринцовката във вените му и пак се отдалечи. Сега Анди можеше да наблюдава цялата система, макар че тя не го вълнуваше. „Аз съм бор — помисли си той. — Вижте красивите ми игли.“ Отново се разсмя.

Вики му се усмихваше. Господи, колко е красива! Искаше му се да й го каже, да й обясни, че косата й прилича на пламнал бакър…

— Благодаря — обади се тя. — Какъв приятен комплимент!

Действително ли я чу, или си го въобразява? Вкопчен в последните остатъци от съзнанието си, той отбеляза:

— Май не улучих дестилираната вода, Вики.

Тя невъзмутимо отговори:

— И аз.

— Приятно е, нали?

— Приятно е — съгласи се унесено тя.

Някъде някой плачеше. Пелтечеше истерично. Звукът се усилваше и спадаше в интересен ритъм. Стори му се, че мина цяла ера на размишление, докато обърне глава да види какво става. Интересно беше. Всичко бе интересно. Всичко се развиваше със забавени движения. Каданс, както винаги го пишеха в университетската авангардна филмова критика. „В този филм, както и в други, Антониони постига някои от своите най-грандиозни ефекти посредством използването на каданс.“ Каква интересна, наистина умна дума; изплъзва се съскащо от езика, като змия от хладилник: каданс.

Неколцина стажанти тичаха в каданс към една от кушетките близо до черната дъска в стая №70. Младият човек върху нея, изглежда, правеше нещо на очите си. Да, той определено правеше нещо на очите си, защото бе забил нокти в орбитите им и май изтръгваше очните си ябълки. Пръстите му бяха извити като куки и от очите му бликаше кръв. Тя бликаше в каданс. Иглата се откъсна от ръката му в каданс. Уонлес тичаше в каданс. Очите на момчето върху кушетката се бяха сбръчкали като изстинали яйца на очи, отбеляза с лекарско безстрастие Анди. Да, да, същински изстинали яйца на очи.

След това всички бели престилки се скупчиха около кушетката и закриха момчето. Точно зад него висеше схема на различните дялове на човешкия мозък. За известно време Анди я разглеждаше с голям интерес. „Мммного ин-де-ррресно“ — както казва Арт Джонсън в „Посмейте се с нас“.

Над струпаните бели престилки се протегна с отчаянието на удавник окървавена ръка. По пръстите имаше тъмни съсиреци, от които висяха късчета тъкан. Ръката плесна таблото и остави ален отпечатък с формата на голяма запетая. Хартията шумно заплющя и се нави на руло.

После кушетката беше вдигната (момчето, което си бе извадило очите, си остана закрито) и изнесена бързо от стаята.

Няколко минути (часове? дни? години?) по-късно един от стажантите се приближи до кушетката на Анди, огледа системата и инжектира още малко „Серия шест“ в организма му.

— Как се чувстваш, момко? — попита стажантът, само че той, както и всички останали, не беше никакъв стажант, нито пък студент. Първо, този мъж изглеждаше на около трийсет и пет, а това бе множко за завършващ университета. Второ, той работеше за Арсенала. Анди изведнъж го разбра. Невероятно, но факт — просто го разбра. А името му бе…

Порови из съзнанието си и го откри. Името му беше Ралф Бакстър.

Анди се усмихна. Ралф Бакстър. Страшен съм.

— Екстра се чувствам — похвали се той. — А как е онзи приятел?

— Какъв приятел, Анди?

— Онзи, дето си извади очите — отвърна ведро Анди.

Ралф Бакстър се усмихна и потупа Анди по ръката.

— Ама че халюцинации имаш, момко.

— Не е халюцинация — намеси се Вики. — И аз го видях.

— Мислите си, че сте го видели — възрази стажантът, който не беше стажант. — И двамата сте получили една и съща халюцинация. До дъската лежеше младеж, на когото се схвана мускул… И помен не е имало от извадени очи или кръв.

Той пак си тръгна.

Анди подвикна подире му:

— Мой човек, не е възможно двама души да получат една и съща халюцинация без предварителна уговорка.

Чувстваше се извънредно умен. Логиката му бе неоспорима. Беше хванал чичо ти Ралф Бакстър по долни гащи.

Ралф му се усмихна в отговор, без да трепне.

— С този опиат е напълно възможно. Ще намина след малко, бива ли?

— Бива, Ралф — отвърна Анди.

Ралф спря и се върна до кушетката на Анди. Върна се в каданс. Замислено се вгледа в легналия младеж. Той му се ухили до уши — глупаво, по пиянски. Пипнах ли те, Ралф, стари дяволе. Пипнах ли те право по прословутите ти долни гащи. Изведнъж го заляха тонове информация за Ралф Бакстър: възраст — трийсет и пет години, работи от шест години в Арсенала, преди това е бил във ФБР, уб…

Убил е четири души през кариерата си, трима мъже и една жена. И е изнасилил жената след смъртта й. Тя била кореспондент в Асошиейтед Прес и знаела за…

Тази част не беше ясна. А и нямаше значение. Изведнъж на Анди му се отщя да научава повече. Усмивката се стопи на устните му. Ралф Бакстър още го наблюдаваше и Анди потъна в черната параноя, която помнеше от двата си предишни опита с ЛСД… но тази бе по-дълбока и много по-страшна. Нямаше представа как би могъл да знае всички тези неща за Ралф Бакстър — или как бе научил името му дори, — но ако се издадеше, че ги знае, ужасно се страхуваше да не изчезне от стая №70 на Джейсън Гирни Хол със същата бързина като момчето с извадените очи. Или действително всичко е било само халюцинация: сега вече то изобщо не изглеждаше реално.

Ралф продължаваше да се вглежда в него и малко по малко Анди започна да се усмихва.

— Виждаш ли? — откликна Ралф. — Със „Серия шест“ стават какви ли не страшни работи.

И си тръгна. Анди въздъхна с облекчение. Хвърли поглед към Вики — тя се бе вторачила в него с широко отворени и изплашени очи.

„Улавя емоциите ти — помисли си той — като радио. Успокой я. Не забравяй, че е под влиянието на наркотик, независимо какво още са натъпкали в тази помия!“

Анди й се усмихна и след миг по устните на Вики също трепна несигурна усмивка. Тя го попита какво има. Той я излъга, че сигурно нищо.

(но ние не говорим — устните й не помръдват)

(така ли?)

(Вики? ти ли си?)

(това телепатия ли е, Анди? а?)

Кой знае. Нищо чудно. Остави клепачите си бавно да се затворят.

Онези наистина ли са стажанти? — попита разтревожено тя. — Не изглеждат същите. От наркотика ли е, Анди? — Не знам — каза той все още със затворени очи. — Не знам какви са. Какво стана с момчето, дето го отведоха? — Отново отвори очи и я погледна, но Вики поклати глава. Тя не си спомняше. Анди с удивление и смайване откри, че и той едва си спомня. Сякаш се бе случило преди години. Схвана му се мускул, нали? Обикновен мускулен спазъм. Момчето…

Си извади очите.

Но има ли някакво значение всъщност?

Ръка, която се протяга с отчаянието на удавник над струпаните бели престилки.

Ала това беше много отдавна. Май през дванайсети век.

Окървавена ръка. Плясва по схемата, която шумно заплющява и се навива на руло.

По-добре да поспи. Вики пак изглежда разтревожена.

Изведнъж от високоговорителите на тавана заструи музика и тя беше приятна… много по-приятна от мислите за мускулното схващане и изтичащите очи. Музиката беше тиха и все пак величествена. Много по-късно Анди реши (след обсъждане с Вики), че е била от Рахманинов. Оттогава музиката на Рахманинов неизменно го връщаше към блуждаещите сънни спомени от онова безкрайно, вън от времето време в стая №70 на Джейсън Гирни Хол.

Каква част от него е била реалност и каква — халюцинации? Дванайсет години размишления по въпроса не бяха стигнали на Анди Макджий, за да си отговори. По едно време му се бе сторило, че из стаята летят предмети, сякаш духани от невидим вятър — картонени чашки, хавлиени кърпи, маншет от апарат за кръвно, смъртоносен град от моливи и писалки. После, малко по-късно (а може би — по-рано? Просто нямаше никаква линейна последователност във времето), един от подопитните обекти бе получил гърч, последван от спиране на сърдечната дейност — или така поне бе изглеждало. Положили бяха неистови усилия да го спасят с изкуствено дишане, инжекция право в гръдния кош и накрая с някаква машина, която издаваше силен вой и имаше две черни купички, прикрепени към дебели проводници. Анди си спомняше смътно как единият от „стажантите“ крещеше: „Пускай тока! Удряй! О, дайте на мен, тъпаци такива!“

По друго време беше спал, по-скоро дремал със замъглено съзнание. Разговаряха с Вики и си разказваха неща от личния си живот. Анди й каза за катастрофата, отнела живота на майка му, и за последвалата година, която бе прекарал при леля си почти обезумял от скръб. Тя му разказа как един малолетен приходящ детегледач й се нахвърлил, когато била седемгодишна, и сега ужасно се страхувала от секса, а и се опасявала да не е фригидна: най-вече за това не можели да се разберат с приятеля й. Той бил прекалено настоятелен.

Разказаха си неща, каквито мъж и жена не споделят, без да се познават от години… неща, каквито мъж и жена обикновено не споделят изобщо, дори и на обгърнатото в тъма брачно ложе след десетилетия, прекарани заедно.

Но дали говориха?

Това Анди така и не разбра.

Времето беше спряло, но все пак някак си минаваше.