Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Firestarter, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 151 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ПОДПАЛВАЧКАТА. ЧАСТ І. 1995. Изд. Плеяда, София. Поредица Стивън Кинг, №18 Роман. Превод: от англ. Вихра МАНОВА [Firestarter / Stephen KING]. Предговор: Емануел ИКОНОМОВ. ІІ осъвременено изд. Печат: Полипринт, Враца. Формат: 20 см. Страници: 301. Цена: 98.00 лв. ISBN: 954-409-120-3.

ПОДПАЛВАЧКАТА. ЧАСТ ІІ. 1995. Изд. Плеяда, София. Поредица Стивън Кинг, №18 Роман. Превод: от англ. Вихра МАНОВА [Firestarter / Stephen KING]. Предговор: Емануел ИКОНОМОВ. ІІ осъвременено изд. Печат: Полипринт, Враца. Формат: 20 см. Страници: 287. Цена: 98.00 лв. ISBN: 954-409-121-1.

 

Първото издание е на изд. Народна култура от 1989 и е със заглавие „Живата факла“; в 1 книга

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне на анотация (пратена от meduza)
  3. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Подпалвачката от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Подпалвачката
Firestarter
АвторСтивън Кинг
Първо издание29 септември 1980 г.
САЩ
ИздателствоViking Press
Оригинален езиканглийски
Жанрхорър, научна фантастика, трилър
ISBNISBN 0451167805
Подпалвачката в Общомедия
Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

„Подпалвачката“ (на английски: Firestarter) е роман, написан от Стивън Кинг. По книгата е направен и филм, носещ същото име – „Подпалвачката“. Главната роля, на малката Чарли, изпълнява Дрю Баримор.

Сюжет

Анди и Вики се запознават по време на експеримент, носещ кодовото име „Серия 6“. Те двамата, както и всички взели участие в експеримента, получават свръхестествени сили. Анди може да „тласка“ хората, а Вики владее „телепатия“, с която чете мислите на другите. Силите им не са неограничени, но им се ражда дъщеря, Чарли, която наследява способностите и на двамата, но с по-голяма сила — пирокинеза. Останалите участници в експеримента умират по някакъв повод – едни са убити, други се самоубиват. Остава семейството МагГий с малката Чарли. Те са издирвани от „Арсенала“, които искат да изучат и овладеят способностите им. Майката е убита, а детето – отвлечено. Бащата успява да овладее ситуацията, но не за дълго.

7

Чарли седеше в банята при затворена врата. Щеше и да я заключи, ако можеше. Преди да дойде чистачът, бе правила някои прости упражнения, намерени в една книга. Чистачът дойде да почисти. Тоалетната чиния вече студенееше под нея. На бялата светлина от флуоресцентната лампа, обрамчила в кръг огледалото на банята, всичко изглеждаше студено и прекалено ярко.

Отначало с нея живееше „компаньонка“, една жена на около четирийсет и пет. Тя трябваше да й бъде като майка, но „майчинската компаньонка“, имаше жестоки зелени очи с малки петънца. Петънцата бяха като лед. Тези хора убиха истинската й майка, а сега искаха от нея да живее тук с „майчинска компаньонка“. Чарли им каза, че не желае „майчинската компаньонка“. Те се усмихнаха. Тогава тя спря да говори и не каза нито една дума, докато „майчинската компаньонка“ не си тръгна, отнасяйки със себе си зелените си очи с парченцата лед. Чарли сключи сделка с Хокстетър: ще отговаря на въпросите му, но само на неговите, ако си вземе „майчинската компаньонка“. Единствената компания, която желае е баща й и щом не може да бъде с него, ще стои сама.

В много отношения последните пет месеца (те й казаха, че са пет; по нищо друго не се разбираше) й изглеждаха като сън. Не разполагаше с никакъв начин да отбелязва времето, разни хора идваха и си отиваха, без да оставят спомен, безплътни като балони, а храната беше без всякакъв вкус. Самата тя понякога се чувстваше като балон. Сякаш се рееше из въздуха. Но, от друга страна, подсъзнанието й напълно уверено я убеждаваше, че си го заслужава. Тя е убийца. Нарушила е най-важната от десетте божи заповеди и със сигурност е прокълната да гори в ада.

Мислеше си за тези неща през нощта, когато светлините намаляваха и апартаментът изглеждаше като сън. Отново виждаше всичко. Мъжете на верандата с корони от пламък. Експлодиращите коли. Пламващите пиленца. Миризмата на изгоряло, която винаги напомняше миризмата на тлеещ пълнеж, миризмата на плюшеното й мече.

(и това й харесваше)

Там беше въпросът; там беше бедата. Колкото повече го правеше, толкова повече й харесваше, колкото повече го правеше, толкова по-добре усещаше силата, живото нещо, което ставаше все по-мощно и по-мощно. То приличаше на застанала на върха си пирамида, с основата нагоре, и колкото повече го правиш, толкова по-трудно става да го спреш. Не искаш да го спреш,

(и това беше приятно)

затова имаше намерение никога повече да не го прави. По-скоро да умре тук, отколкото пак да го направи. Може би дори й се искаше да умре. Идеята да умреш насън не беше никак страшна.

Единствените двама души, към които изпитваше някакъв интерес, бяха Хокстетър и чистача, който идваше всеки ден да почиства апартамента й. Чарли го попита веднъж защо трябва да идва всеки ден, след като тя не цапа.

Джон — така се казваше — извади омачкано, вехто тефтерче от задния си джоб и евтина химикалка от джоба на гърдите си и рече:

— Просто това ми е работата, детко.

А на тефтерчето написа: „Защото ония са пуяци, защо иначе?“

Тя беше на път да се изкикоти, но навреме я възпря мисълта за мъже с корони от пламък, мъже, които миришат като тлеещи плюшени мечета. Смехът можеше да е опасен. Затова тя просто се престори, че не е видяла бележката или че не я е разбрала. Лицето на чистача беше страшно накълцано и върху окото му имаше превръзка. Тя го съжаляваше и веднъж за малко да го попита какво му се е случило — дали е катастрофирал или нещо друго, — но това беше по-опасно дори от смеха в отговор на бележката му. Не знаеше защо, но го усещаше с всяка фибра на тялото си.

Лицето му имаше ужасен вид, но инак той изглеждаше доста приятен. Пък и лицето му не беше с нищо по-лошо от това на малкия Чъки Еберхард в Харисън. Майката на Чъки пържела картофи, когато бил на три години, и той обърнал тигана с горещата мазнина върху себе си и едва не умрял. Другите деца го наричаха понякога Чъки Пържолата или Чъки Франкенщайн и той се разплакваше, което и беше целта. Другите деца изглежда не разбираха, че такова нещо може да се случи на всеки. Когато си на три години, нямаш кой знае какво в главата.

Цялото лице на Джон бе в белези, но то не я плашеше. Плашеше я лицето на Хокстетър, а то — с изключение на очите — си беше съвсем нормално. Но очите му бяха по-лоши дори от тези на „майчинската компаньонка“. Той винаги ги използваше да се рови в нея. Искаше да я накара да пали. Все това правеше. Водеше я до една стая, в която понякога имаше намачкани парченца вестник, понякога — малки стъклени чинийки, пълни с течно масло, а понякога — други работи. Но всичко, цялата му неискрена симпатия, се свеждаше винаги до едно и също: „Чарли, запали това.“

Хокстетър я плашеше. Тя усещаше, че той разполага с всякакви видове…

(неща)

които би могъл да употреби, за да я накара да пали. Но тя няма да го направи. Само дето се страхуваше, че може да я принудят. Хокстетър би използвал всичко. Той не играеше по правилата и една нощ тя сънува, че го е подпалила, и се събуди, пъхайки юмруци в уста, за да възпре писъка си.

Веднъж, с цел да отложи неизбежните искания, тя попита кога може да види баща си. Чарли мислеше много по този въпрос, без да го задава, защото знаеше какъв ще бъде отговорът. Но този ден се чувстваше особено уморена и обезсърчена и просто й се изплъзна.

— Чарли, мисля, че ти знаеш отговора на този въпрос — Хокстетър посочи към масата в малката стаичка. Върху нея имаше метална табличка, пълна с купчинки къдрави дървени стърготини. — Ако ги запалиш, веднага ще те отведа при баща ти. Можеш да бъдеш при него след две минути — под студените, наблюдателни очи устата му се разтегли в широка, „просто приятелска“ усмивка. — Е, какво ще кажеш?

— Дайте ми кибрит — отговори Чарли и усети сълзите й да напират. — Ще ги запаля.

— Можеш да ги запалиш само с мисълта си, както знаеш.

— Не, не мога. А дори и да можех, не бих го направила. Това е лошо.

Хокстетър я гледаше тъжно и „просто приятелската“ усмивка се топеше.

— Чарли, защо сама си вредиш? Не искаш ли да видиш татко си? Той иска да те види. И ми поръча да ти предам, че в това няма нищо лошо.

И тогава тя наистина заплака, плака дълго и силно, защото действително искаше да го види, не минаваше дори минута, без да мисли за него, без да й липсва, без да копнее за прегръдката на силните му ръце. Хокстетър я гледаше как плаче и върху лицето му нямаше никаква симпатия, никакво съжаление или благост. Имаше обаче внимателна пресметливост. О, как го мразеше!

Това се случи преди три седмици. Оттогава тя упорито не споменаваше баща си, макар Хокстетър постоянно да я предизвикваше с приказки, че баща й е тъжен, че баща й поръчал да пали, без да се притеснява, и най-лошото от всичко, че баща й изказал пред Хокстетър опасенията си, че Чарли вече не го обича.

Тя гледаше бледото си лице в огледалото на банята и слушаше монотонното жужене от прахосмукачката на Джон. Като свърши с пода, ще смени чаршафите на леглото й. После ще избърше праха. И тогава ще си отиде. Изведнъж й се прииска да не си отива, прииска й се да го слуша как говори.

Отначало винаги отиваше в банята и стоеше там, докато си отиде, и веднъж той спря прахосмукачката и разтревожено почука на вратата:

— Ей, детко? Добре ли си? Да не ти е лошо?

Гласът му беше толкова добър — а добротата, обикновената доброта така трудно се откриваше тук, — че тя с усилие запази спокоен и студен тон през напиращите сълзи.

— Да… добре съм.

Зачака, чудейки се дали ще се опита да продължи, дали ще се опита да я разпитва както правеха другите, но той просто се отдалечи и пак включи прахосмукачката. В известен смисъл тя остана разочарована.

Друг път Джон миеше пода и когато тя излезе от банята, без да вдига поглед, каза:

— Внимавай с тоя мокър под, детко. Няма да ти е приятно да си счупиш ръката, нали?

И край, но тя пак едва не се разплака — от тази загриженост, толкова проста и естествена, явно идеща отвътре.

Напоследък Чарли все по-често излизаше от банята, за да го гледа. Да го гледа… и да го слуша. И той понякога й задаваше въпроси, но те не бяха застрашителни. Пък и повечето пъти тя не отговаряше, само заради принципа. Това не спираше Джон. Той й говореше въпреки всичко. Говореше й за резултатите си на боулинг, за кучето си, за разваления си телевизор и как ще минат две седмици, докато успее да го оправи, защото искат толкова много за онези нищо и никакви лампички.

Тя предполагаше, че е самотен. С такова лице сигурно нямаше нито жена, нито нищо. Обичаше да слуша историите му — те бяха като таен тунел за навън. Гласът му беше нисък, музикален, понякога заглъхваше. Никога не ставаше рязък и въпросителен… като на Хокстетър. Той сякаш изобщо не настояваше за отговор.

Чарли стана от седалката на тоалетната, отиде до вратата и точно тогава токът спря. Тя застана там, озадачена, с ръка върху бравата и сведена на една страна глава. Мигновено й хрумна, че е някакъв номер. Чу замиращото жужене от прахосмукачката на Джон и възклицанието му:

— Ей, какво става, за Бога?…

В този момент токът дойде. Чарли не излезе веднага. Прахосмукачката отново забръмча. До вратата се приближиха стъпки и Джон попита:

— Лампите изгаснаха ли там за секунда?

— Да.

— От бурята е сигурно.

— Каква буря?

— Когато идвах на работа, ми се стори, че се задава буря: имаше големи буреносни облаци.

„Стори ми се, че се задава буря.“ Отвън. Искаше й се да може да излезе и да види големите буреносни облаци. Да вдиша онзи особен мирис, който въздуха добива преди лятна буря. Онзи дъждовен, мокър мирис. И всичко изглежда…

Токът спря отново.

Прахосмукачката заглъхна. Тъмнината беше пълна. Единствената й връзка със света остана ръката й върху лъскавата хромирана брава. Тя прекара замислено език по горната си устна.

— Детко?

Чарли не отговори. Номер? Буря, каза той. И тя му повярва. Вярваше на Джон. Учудващо и страшно бе, че вярва на нещо, казано й от някого, след всичко това.

— Детко? — Пак беше той. И този път в гласа му се чувстваше… страх.

Собственият й страх от тъмнината, който едва беше започнал да пропълзява в нея, се пречисти от неговия.

— Джон, какво има?

Тя отвори вратата и заопипва пред себе си. Но не излезе навън, още не. Страхуваше се да не се спъне в прахосмукачката.

— Какво стана? — Сега гласът му излъчваше паника. Това я изплаши. — Къде са светлините?

— Изгаснаха — отговори тя. — Ти каза… че от бурята…

— Не мога да издържам на тъмно — в гласа му имаше ужас и някакво гротескно извинение. — Ти не разбираш. Не мога… трябва да изляза навън.

Чарли го чу как внезапно се втурна слепешком през всекидневната. Последва силен и страшен трясък от падането върху нещо — ниската масичка най-вероятно. Той извика ужасено и тя се изплаши още повече.

— Джон? Джон? Добре ли си?

— Трябва да изляза! — изкрещя той. — Накарай ги да ме пуснат навън, детко!

— Какво има?

Не последва отговор дълго време. После Чарли чу тих, задавен звук и разбра, че той плаче.

— Помогни ми — изхлипа тогава Джон, а тя стоеше на вратата на банята и се опитваше да вземе решение. Част от страха й се бе разтворил в съчувствие, но част от него си оставаше — питащ, неумолим и жив.

— Помогни ми, ох, няма ли някой да ми помогне — тихо изплака той, толкова тихо, сякаш не очакваше никой да го чуе или да му обърне внимание. И тя се реши. Чарли започна бавно да се придвижва пипнешком през стаята към него, с протегнати напред ръце.

Рейнбърд я чу и не можа да сдържи една усмивка в мрака — жестока, сериозна усмивка, която прикри с длан за всеки случай — да не би токът да дойде точно в този момент.

— Джон?

Той издаде измъчен стон през усмивката.

— Съжалявам, детко. Просто… от тъмното е. Не мога да издържам на тъмно. Напомня ми за мястото, дето ме пъхнаха, когато попаднах в плен.

— Кой те пъхна?

— Конгците.

Чарли беше вече по-близо. Усмивката се стопи от лицето му и той започна да влиза в ролята. „Страх те е. Тебе те е страх, защото конгците са те пъхнали в дупка в земята, след като една от техните мини е отнесла по-голямата част от лицето ти… и са те държали там… и сега имаш нужда от приятел.“

В известен смисъл ролята беше естествена. Оставаше само да се постарае да й внуши, че ужасното вълнение, което изпитваше от тази неочаквана възможност, е ужасен страх. И, разбира се, той наистина се страхуваше — страхуваше се от провал. В сравнение с това изстрелът от дървото с ампулата оразин приличаше на детска игра. Интуицията й беше необикновено остра. Избиваха го горещи вълни от нервното напрежение.

— Кои са конгците? — попита тя, вече съвсем близо. Ръката й мина покрай лицето му и той я сграбчи. Чарли стреснато ахна.

— Хей, не се плаши. Аз само…

— Ох… боли. Причиняваш ми болка.

Точно това е верният тон. Тя също се страхува, страхува се от мрака и от него… но и се тревожи за него. Рейнбърд искаше тя да усети, че е била сграбчена от удавник.

— Прощавай, детко — той поотхлаби ръката й, но не я пусна. — Само… може ли да седнеш до мен?

— Естествено.

Чарли седна и той подскочи при мекото тупване на тялото й върху пода. Отвън, далече, някой викна нещо на някого.

— Пуснете ни да излезем! — моментално изкрещя Рейнбърд. — Пуснете ни да излезем! Хей, пуснете ни да излезем! Тук има хора!

— Стига — дръпна го Чарли разтревожена. — Няма нищо страшно… нали?

Неговият мозък, тази свръхчувствителна машина, прещракваше на високи обороти, пишеше сценария нататък, винаги три-четири реда напред, достатъчно, за да е безопасно, и недостатъчно, за да разруши пламенната спонтанност. Той се чудеше най-вече с колко време разполага, колко остава, докато токът дойде отново. Предупреждаваше се да не очаква и да не се надява твърде много. Беше подпъхнал лоста си под крайчеца на сейфа. Всичко останало щеше да бъде много по-лесно.

— Да, сигурно е тъй — въздъхна Рейнбърд. — Само от тъмното е, нищо друго. Нямам дори един шибан кибрит или… оо, детко, извинявай. Просто се изпуснах.

— Няма нищо. Понякога и татко казва тази дума. Веднъж, като ми поправяше количката в гаража, си удари ръката с чука и я каза пет или шест пъти. Както и някои други работи. — Това определено беше най-дългата й реч, произнасяна някога, в присъствието на Рейнбърд. — Скоро ли ще дойдат да ни изведат?

— Не могат, докато не им заработи пак електричеството — изхленчи той, външно нещастен, а отвътре ликуващ. — Тия врати, детко, са до една с електрически ключалки. Направени са яката да се заключват, ако спре токът. Те те държат в една ши… държат те в клетка, детко. Уж прилича на приятен малък апартамент, но си е затвор.

— Знам — прошепна тя. Той все още държеше ръката й, но Чарли вече не се противеше особено. — Не трябваше да го казваш обаче. Мисля, че те подслушват.

„Те! — помисли си Рейнбърд и го заля буйната радост на триумфа. Той мъгляво съзнаваше, че не е изпитвал толкова силни чувства от десет години. — Те! Тя говори за Тях!“

Почувства как лостът му потъва по-навътре под крайчеца на сейфа и неволно пак й стисна ръката.

— Ох!

— Извинявай, детко — отпусна я Рейнбърд. — Знам аз дяволски добре, че слушат. Но сега не чуват, като няма ток. О, детко, тая работа не ми харесва, трябва да се измъкна оттук!

Той започна да трепери.

— Кои са конгците?

— Не знаеш ли?… Да, вероятно си твърде малка. Става дума за войната, детко. Войната във Виетнам. Конгците бяха лошите. Те носеха черни пижами. В джунглата. Чувала си за Виетнамската война, нали?

Чувала беше… бегло.

— Ние патрулирахме и се натъкнахме на засада.

Дотук беше вярно, но на това място Джон Рейнбърд и истината се разделяха. Не беше необходимо да я обърква с признания, че всички се бяха натряскали с камбоджанска ракия като свине, а лейтенантът им от Уест Пойнт, който беше само на една крачка от границата между разума и лудостта, се тъпчеше и с пейотови[1] листа, които започваше да дъвче винаги щом излезеше на патрул. Рейнбърд веднъж видя как това лейтенантче застреля с полуавтоматичната си пушка една бременна жена, видя как шестмесечният плод се откъсна на парчета от тялото на майката; това, каза им по-късно лейтенантчето, било известно като аборт „Уест Пойнт“. И така, те се връщаха към базата си и действително се натъкнаха на засада, само че тя бе заложена от собствените им хора, по-пияни дори и от тях, и четирима души хвръкнаха във въздуха. Рейнбърд не виждаше никаква нужда да разказва на Чарли всичко това, нито че мината, отнесла половината му лице, е била произведена в Мериландските муниционни заводи.

— Само шестима от нас се измъкнаха. Разбягахме се. Търчахме през джунглата и сигурно съм свърнал по грешен път. Грешен път? Верен път? В тая шантава война човек не знаеше кой път е верният, тъй като нямаше ни една реална граница. Загубих другите. Все още се опитвах да намеря нещо познато, когато налетях на мина. Затуй лицето ми е такова.

— Страшно съжалявам — каза Чарли.

— Когато се свестих, те ме бяха пипнали — продължи Рейнбърд, вече изцяло в несъществуващите земи на пълната измислица. В действителност се бе свестил в Сайгонската военна болница със система на ръката. — Нямало да ми дадат никаква медицинска помощ, нищо такова, докато не съм им отговорел на въпросите.

Сега внимателно. Ако го направи внимателно, ще излезе на верен път: усещаше го.

Гласът му се извиси, объркан и горчив.

— Въпроси, през цялото време въпроси. Искаха да знаят за движението на войските… за снабдяването… за разгръщането на леката пехота… всичко. Не ме оставяха на мира. Непрекъснато ми висяха на главата.

— Да — пламенно откликна Чарли и сърцето му радостно заби.

— Все им разправях, че нищо не знам, нищо не бих могъл да им кажа, че съм само един въшлив редник, просто една бройка с раница на гърба. Не ми вярваха. Лицето ми… болката… падах на колене и молех за морфин… те казваха после… след като съм им кажел, можело да получа морфин. Можело да бъда лекуван в добра болница… след като съм им кажел.

Сега ръката на Чарли беше тази, която стискаше. Тя виждаше студените сиви очи на Хокстетър и как той й посочва металната табличка, пълна с къдрави стърготини. „Мисля, че ти знаеш отговора… ако ги запалиш, веднага ще те заведа да видиш баща си. Можеш да бъдеш при него след две минути.“ Този мъж с обезобразеното лице й бе станал близък, този възрастен мъж, който се страхуваше от тъмното. Тя смяташе, че разбира през какво е преминал. Познаваше болката му. И Чарли мълчаливо заплака за него в мрака и някак сълзите й бяха и за нея самата… всичките непролети сълзи от последните пет месеца. Бяха сълзи на болка и ярост за Джон Рейнбърд, за баща й, за майка й, за нея самата. Те изгаряха и измъчваха.

Сълзите не бяха достатъчно беззвучни, за да минат незабелязани край радарните уши на Рейнбърд. Той с усилие потисна още една усмивка. О, да, лостът беше добре подпъхнат. Упорити и лесни сейфове, но не и невъзможни.

— Те просто не ми вярваха. Накрая ме хвърлиха в една дупка в земята и там беше винаги тъмно. Беше една малка… стаичка, с щръкнали корени през пръстта… и понякога можех да видя малко слънчева светлина на два-три метра височина. Те идваха — навярно техният командир — и той ме питаше дали съм готов вече да говоря. Той разправяше, че там долу съм побелявал като риба. Че лицето ми започвало да се инфектира и съм щял да получа гангрена и тя щяла да стигне до мозъка ми, той щял да изгние и аз да полудея, а после и да умра. Питаше ме дали бих желал да изляза от мрака и пак да видя слънцето. Аз го молех… просех… кълнях се в името на майка си, че нищо не знам. Тогава те се смееха, слагаха обратно дъските и ги покриваха с пръст. Бях жив погребан. Тъмнината… като тази…

Той издаде задавен звук и Чарли стисна по-здраво ръката му, за да му напомни, че е до него.

— Към стаичката имаше малък тунел, дълъг около два метра. Трябваше да ходя до края на тунела, за да… знаеш. И въздухът беше лош, а аз не преставах да мисля, че ще се задуша там долу в мрака, ще се задавя от миризмата на собствените си… — Рейнбърд простена. — Извинявай. Тия работи не са за разправяне пред дете.

— Няма нищо. Ако така ти става по-добре, всичко е наред.

Той премисли и реши да отиде още съвсем мъничко по-далеч.

— Изкарах пет месеца там, преди да ме разменят.

— Какво ядеше?

— Хвърляха ми прогнил ориз. И понякога паяци. Живи паяци. Едни много големи — дървесни паяци, предполагам. Аз ги гонех в тъмнината, убивах ги и ги ядях.

— Оо, отвратително.

— Те ме бяха превърнали в животно. — Рейнбърд замълча за момент, дишайки шумно. — Ти си много по-добре от мен, детко, но всичко се свежда до едно и също. Плъх в капан. Мислиш ли, че скоро ще оправят осветлението?

Тя дълго време не проговори и той изстина от страх да не е прекалил. Накрая Чарли каза:

— Няма значение. Нали сме заедно.

— О, да — съгласи се Рейнбърд, но изведнъж се сепна: — Нали няма да им кажеш? Ще ме уволнят, задето приказвам така. А имам нужда от тая работа. Човек, който изглежда като мене, има нужда от добра работа.

— Няма да им кажа.

Рейнбърд усети как лостът гладко се подпъхна още малко. Те вече имаха тайна помежду си.

Той я държеше в ръцете си.

Замисли се дали да не плъзне пръсти около врата й в мрака. Това беше крайната цел, разбира се — не техните глупави опити и игрите им за забавление. Тя… а може би след това той. Рейнбърд я харесваше, наистина я харесваше. Може дори да се влюбваше в нея. Като дойде времето да я изпрати отвъд, внимателно ще гледа в очите й през цялото време. И тогава, ако нейните очи му изпратят знака, който бе търсил толкова дълго, може би ще я последва. Да. Може би ще влязат заедно в истинския мрак.

Отвън, зад заключената врата, се плискаха напред-назад вълни от бъркотия, понякога близо, понякога далеч. Рейнбърд мислено си плю на ръцете и продължи да я обработва.

Бележки

[1] Пейот — мексикански кактус, от който се произвежда халюциогенният опиат мескални. — Б. пр.