Стивън Кинг
Подпалвачката (33)

2

Лека-полека Анди се събуждаше, смътно долавящ барабаненето на душа. Отначало то се бе включило в съня му: Анди се видя като осемгодишен как седи с дядо си край езерото Ташмор и се мъчи да наниже един гърчещ се дъждовен червей на кукичката, без да я забие в палеца си. Сънят беше невероятно жив. Можеше да види опърпаното плетено рибарско сакче на носа на лодката, червеникавите лепенки за гуми върху старите зелени ботуши на деди Макджий, първата му намачкана ръкавица за бейзбол, която му напомни, че на другия ден го чака тренировка с отбора на Малката лига на игрището „Рузвелт“. Но денят не бе свършил още, последната светлина и падащият мрак пазеха съвършено равновесие върху ръба на здрача, а езерото бе толкова спокойно, че можеха да се видят малките облачета от мушички и комари, които се плъзгаха над повърхността му, блеснала като хром. Святкаше, без да гърми, на пресекулки… а може и да бяха истински гръмотевици, защото заваля. Първите капки оставиха върху овехтялото бяло дъно на дядовата лодка големи като петаци тъмни петна. Сетне езерото засъска тихо и тайнствено под дъжда като…

…като шум от…

…душ, Чарли трябва да е под душа.

Той отвори очи и видя някакъв непознат таван с греди. Къде сме?

Постепенно всичко си дойде на мястото, но имаше един ужасяващ миг, в който сякаш почвата под краката му изчезна след толкова много местене, измъкване на косъм и напрежение през последната година. Дощя му се пак да се върне в хубавия си сън, при деди Макджий, който беше мъртъв вече от двайсет години.

Хейстингс Глен. Той беше в Хейстингс Глен. Те бяха в Хейстингс Глен.

Анди съсредоточи внимание върху главата си. Болеше го, но не като снощи, когато онзи брадат момък ги отърва. Болката беше поутихнала, чувстваше само леко туптене. Ако всичко вървеше както преди, до вечерта то щеше да се превърне в тежест и до утре да изчезне напълно.

Душът спря да тече.

Той седна в леглото и си погледна часовника. Единайсет без петнайсет.

— Чарли?

Тя влезе в спалнята, като се търкаше яростно с хавлиената кърпа.

— Добро утро, тате.

— Добро утро. Как си?

— Гладна съм. — Отиде до стола, върху който бе оставила дрешките си, и вдигна зелената блуза. Подуши я. Направи гримаса. — Трябва да си сменя дрехите.

— Изтърпи още малко с тези, мъничката ми. Днес ще ти купим други.

— Дано да не трябва да чакаме дотогава и за яденето.

— Ще хванем кола на автостоп и ще спрем при първото кафене по пътя.

— Но, тате, нали когато тръгнах на училище, ти ми каза никога да не се качвам в чужди коли?

Вече по гащички и зелената си блузка, тя го гледаше с любопитство.

Анди стана от леглото, отиде до нея и сложи ръце на раменете й.

— Не винаги непознатият дявол е по-черен от познатия. Разбираш ли ме, детето ми?

Тя се замисли. Сигурно познатият дявол са мъжете от Арсенала. Онези, които вчера ги преследваха по улиците на Ню Йорк. А непознатият…

— Искаш да кажеш, че повечето хора, които карат коли, не работят за Арсенала ли?

Той й се усмихна в отговор.

— Точно така. И това, което ти обяснявах преди, Чарли, все още важи: когато попаднеш в беда, понякога се налага да вършиш неща, които никога не би направила, ако работите вървяха добре.

Усмивката на Чарли се стопи. Лицето й стана сериозно, бдително.

— Като да караш парите да излизат от телефоните ли?

— Да — каза той.

— И това не беше ли лошо?

— При създадените обстоятелства не беше.

— Защото, когато попадне в беда, човек прави каквото се налага, за да се измъкне от нея ли?

— С някои изключения, да.

— Какви изключения, тате?

Той разчорли косата й.

— Няма значение сега, Чарли. Отпусни се.

Но тя не можеше.

— Аз нямах намерение да подпалвам обувките на онзи човек, тате. Не го направих нарочно.

— Разбира се.

Едва тогава тя наистина се отпусна; усмивката й, толкова подобна на Викината, грейна.

— Как ти е главата тази сутрин, тате?

— Много по-добре, благодаря.

— Радвам се — Чарли го погледна по-внимателно. — Окото ти изглежда особено.

— Кое око?

Тя посочи лявото.

— Ей това.

— Така ли?

Анди отиде в банята и изчисти малко място върху изпотеното огледало.

Дълго разглежда очите си и доброто му настроение започна да се изпарява. Дясното си изглеждаше както винаги, сивозелено — цветът на океана в облачен, пролетен ден. Левият ирис също беше сивозелен, но бялото бе ужасно кръвясало и зеницата изглеждаше по-малка от дясната. А клепачът беше клюмнал особено, както не го бе виждал никога преди.

Внезапно в съзнанието му звънна гласът на Вики. Толкова ясно, сякаш бе застанала до него. „Главоболията ме плашат, Анди. Ти причиняваш нещо и на себе си, също както и на другите хора, когато използваш тласъка или както щеш го наречи.“

Мисълта беше последвана от образа на балон, който се надува… надува… надува… и накрая експлодира със силен гръм.

Той се зае внимателно да опипва с пръстите на дясната си ръка лявата страна на лицето си. Приличаше на човек от телевизионна реклама, който се диви на безупречното си избръсване. Откри три безчувствени места — едно под лявото око, едно на лявата скула и едно точно под лявото слепоочие. Страхът се плъзна по тялото му като безшумна мъгла привечер. Страх не толкова за него самия, колкото за Чарли, за това какво ще стане с нея, ако остане сама.

Сякаш извикана, тя се появи зад него в огледалото.

— Тате? — имаше малко разтревожен вид. — Добре ли си?

— Добре съм — гласът му звучеше както трябва. Не трепереше и не беше прекалено самоуверен, фалшиво гръмлив. — Просто си мисля колко голяма нужда имам да се обръсна.

Тя се засмя в шепа.

— Дращиш като четка за дъски. Гъста и твърда.

Той я подгони към спалнята и потърка бодлите си в гладката й бузка. Чарли се разкикоти и зарита.