Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Firestarter, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 151 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ПОДПАЛВАЧКАТА. ЧАСТ І. 1995. Изд. Плеяда, София. Поредица Стивън Кинг, №18 Роман. Превод: от англ. Вихра МАНОВА [Firestarter / Stephen KING]. Предговор: Емануел ИКОНОМОВ. ІІ осъвременено изд. Печат: Полипринт, Враца. Формат: 20 см. Страници: 301. Цена: 98.00 лв. ISBN: 954-409-120-3.

ПОДПАЛВАЧКАТА. ЧАСТ ІІ. 1995. Изд. Плеяда, София. Поредица Стивън Кинг, №18 Роман. Превод: от англ. Вихра МАНОВА [Firestarter / Stephen KING]. Предговор: Емануел ИКОНОМОВ. ІІ осъвременено изд. Печат: Полипринт, Враца. Формат: 20 см. Страници: 287. Цена: 98.00 лв. ISBN: 954-409-121-1.

 

Първото издание е на изд. Народна култура от 1989 и е със заглавие „Живата факла“; в 1 книга

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне на анотация (пратена от meduza)
  3. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Подпалвачката от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Подпалвачката
Firestarter
АвторСтивън Кинг
Първо издание29 септември 1980 г.
САЩ
ИздателствоViking Press
Оригинален езиканглийски
Жанрхорър, научна фантастика, трилър
ISBNISBN 0451167805
Подпалвачката в Общомедия
Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

„Подпалвачката“ (на английски: Firestarter) е роман, написан от Стивън Кинг. По книгата е направен и филм, носещ същото име – „Подпалвачката“. Главната роля, на малката Чарли, изпълнява Дрю Баримор.

Сюжет

Анди и Вики се запознават по време на експеримент, носещ кодовото име „Серия 6“. Те двамата, както и всички взели участие в експеримента, получават свръхестествени сили. Анди може да „тласка“ хората, а Вики владее „телепатия“, с която чете мислите на другите. Силите им не са неограничени, но им се ражда дъщеря, Чарли, която наследява способностите и на двамата, но с по-голяма сила — пирокинеза. Останалите участници в експеримента умират по някакъв повод – едни са убити, други се самоубиват. Остава семейството МагГий с малката Чарли. Те са издирвани от „Арсенала“, които искат да изучат и овладеят способностите им. Майката е убита, а детето – отвлечено. Бащата успява да овладее ситуацията, но не за дълго.

4

— Искам от теб лично да поемеш командването в последната фаза, Ал.

— Слушам, Кап.

Албърт Стайнович беше дребен, с жълтеникав тен и много черна коса; в по-ранните му години понякога го бяха бъркали с актьора Виктор Джори. Кап бе работил със Стайнович почти осем години с прекъсвания — всъщност те заедно се бяха уволнили от флота — и Ал винаги му бе изглеждал на път да влезе в болницата като безнадежден случай. Той пушеше без прекъсване, с изключение на тук вътре, където беше забранено. Движеше се с бавна, величествена походка, която му придаваше някакво странно достойнство, а непробиваемото достойнство е рядко ценен атрибут за всеки мъж. Кап, който беше чел лекарските заключения за агентите от Първа секция, знаеше, че достойният вървеж на Албърт е измама: той страдаше ужасно от хемороиди и на два пъти се беше оперирал. Отказал се бе от трета операция заради опасността да ходи с колостомна торбичка през останалата част от живота си. Достойната му походка винаги напомняше на Кап приказката за русалката, пожелала да се превърне в жена, и цената, която платила за краката си. Кап си мислеше, че нейната походка също трябва да е била много достойна.

— След колко време можеш да бъдеш в Олбъни? — попита той Ал.

— Един час след излизането ми оттук.

— Добре. Няма да те задържа дълго. Какво е положението там?

Албърт скръсти малките си жълтеникави ръце в скута си.

— Щатската полиция сътрудничи добре. Всички шосета, които извеждат от Олбъни, са блокирани. Блокадите са разположени в концентрични кръгове, с център олбънското окръжно летище. Радиус — петдесет километра.

— Смятате, че не са хванали кола на стоп?

— Налага ни се. Ако са спрели кола, която да ги откара на повече от триста километра, ще трябва, разбира се, да почнем всичко отначало. Но аз се обзалагам, че са в този кръг.

— Охо! Защо, Албърт?

Кап се приведе напред. Албърт Стайнович несъмнено беше най-добрият агент в Арсенала, с изключение може би на Рейнбърд. Той притежаваше ум и интуиция… и ставаше безмилостен, когато работата го изискваше.

— Отчасти усет — каза Албърт. — И отчасти заради материала, който получихме от компютъра, след като го захранихме с цялата си информация за последните три години от живота на Андрю Макджий. Възложихме му да извади всички странности, които биха могли да имат нешо общо с тази негова предполагаема способност.

— Той действително я притежава, Ал — отбеляза меко Кап. — И точно това прави тази операция толкова дяволски деликатна.

— Добре, нека я притежава. Но заключението на компютъра е, че възможностите му да я използва са крайно ограничени. Ако прекали с употребата й, става му зле.

— Правилно. На това и разчитаме.

— В Ню Иорк той беше организирал едни курсове в духа на Дейл Карнеги.

Кап кимна. Курсовете по самоувереност, предназначени за плахи служители. Достатъчно доходни да осигурят на него и момиченцето хляб, мляко и месо, но нищо повече.

— Разпитахме последната му група — продължи Албърт Стайнович. — Те са шестнайсет души и всеки е платил таксата си за обучение на части — сто долара при записването и още сто по средата, ако усеща, че курсът му помага. Разбира се, всички са усетили.

Кап кимна. Талантът на Макджий възхитително подхождаше за вдъхване на увереност. Той буквално тласваше хората в нея.

— Заложихме в компютъра техните отговори на няколко възлови въпроса. Въпросите бяха: Чувствахте ли се по-добре в определени моменти по време на курса за самоувереност? Можете ли да си припомните дни в службата, след сбирката в курса, когато сте се чувствали като тигър? Имали ли сте…

— Да се чувстват като тигри ли? — попита Кап. — Господи, ти си ги питал дали са се чувствали като тигри?

— Компютърът предлага формулировката.

— Добре, продължавай.

— Третият възлов въпрос беше: Имали ли сте някакъв определен успех в службата след завършването на курса по самоувереност? На този въпрос всички откликваха с най-голяма обективност и достоверност, защото хората имат склонност да помнят деня, в който са получили повишение или някое потупване по рамото от шефа. Те горяха от желание да говорят. Това ми се видя малко плашещо, Кап. Той явно е изпълнил каквото е обещал. От шестнайсетимата единайсет са получили повишения — единайсет! От останалите петима трима са на длъжности, при които повишения се правят само през определени периоди от време.

— Никой вече не оспорва способността на Макджий.

— Добре. Да се върнем към това, което ни вълнува в момента. Курсът е бил шестседмичен. Като използва отговорите на възловите въпроси, компютърът излезе с четири конкретни дати… тоест дните, в които вероятно Макджий е съпроводил цялото обичайно „ураа, можеш да го направиш, ако се опиташ“ с един хубав, як тласък. Датите, с които разполагаме, са: 17 август, 1 септември, 19 септември и… 4 октомври.

— Което доказва?

— Ами снощи той е тласнал шофьора на таксито. Тласнал го е здравата. Онзи хахо още не може да си намери място. Смятаме, че Анди Макджий е съсипан. Болен. Може би парализиран — Албърт погледна сериозно към Кап. — Компютърът ни даде двайсет и шест процентова вероятност да е мъртъв.

— Какво?!

— Той и преди е прехвърлял мярката и си е лекувал раните на легло. Нещо му става на мозъка… Господ знае какво. Може би микроскопични кръвоизливчета. Може и да е нещо прогресивно. Компютърът пресметна, че възможността да е мъртъв — или от инфаркт, или по-вероятно от инсулт — е по-голяма от едно към четири.

— Наложило му се е да го използва, преди да се е възстановил — обясни си Кап.

Албърт кимна и извади нещо от джоба си. То беше запечатано в прозрачно найлоново пликче. Той го подаде на Кап, който го погледна и му го върна.

— Какво трябва да означава това? — попита Кап.

— Нищо особено — отвърна Ал, съзерцателно загледан в найлоновото пликче. — Просто банкнотата, с която Макджий е платил сметката си в таксито.

— Пътувал е от Ню Йорк до Олбъни срещу еднодоларова банкнота?! — Кап я взе пак и я загледа с възобновен интерес. — Сметката трябва да… какво, по дяволите!

Той изпусна пликчето с банкнотата върху бюрото си, сякаш пареше, и се облегна назад, премигвайки.

— И ти ли го видя? — попита Ал.

— Господи, нямам думи! — възкликна Кап и се пресегна към керамичната кутийка, в която държеше хапчетата си против киселини. — За секунда това не приличаше на еднодоларова банкнота.

— Но сега прилича, нали?

Кап се взря в банкнотата.

— Да, определено. Това е Джордж, цял-целе… Господи!

Този път той така буйно се дръпна назад, че за малко не удари тила си в тъмната дъбова ламперия зад бюрото. Вдигна поглед към Ал.

— Лицето… сякаш за секунда се промени. Все едно изникнаха очила на носа му. Това някакъв номер ли е?

— О, дяволски добър номер — Ал пак взе банкнотата. — Аз също го видях, макар че вече не го виждам. Предполагам, че съм се приспособил… но проклет да съм, ако знам как. То не е там, разбира се. Просто се получава някаква налудничава халюцинация. Но аз дори познах лицето. То е на Бен Франклин.

— От шофьора на таксито ли я взехте? — Кап гледаше омаяно банкнотата в очакване на нова промяна. Но там си оставаше само Джордж Вашингтон.

Ал се засмя.

— Да. Взехме банкнотата и му дадохме чек за петстотин долара. Той направи добра сделка наистина.

— Защо?

— Бен Франклин не е на петстотинте, а на стоте. Очевидно Макджий не е знаел.

— Дай пак да я видя.

Ал подаде еднодоларовата банкнота на Кап и той я гледа съсредоточено почти цели две минути. Точно когато щеше да я върне, образът отново просветна… неустойчиво. Но този път Кап поне почувства, че промяната определено е в мозъка му, а не в банкнотата или върху нея, или където и да било другаде.

— Има още нещо — отбеляза Кап. — Не съм сигурен, но ми се струва, че Франклин е без очила на банкнотите. Иначе е… — той се запъна, търсейки с какво да завърши изречението си. Наум му идваше само проклетото „свръхестествено“, което не му трябваше.

— Мда — проточи замислено Ал. — Каквато и да е природата на ефекта, той се разсейва. Тази сутрин показах банкнотата на около шест души. Двама от тях видяха нещо, но не колкото онзи шофьор на такси и момичето, с което живее.

— Затова ли смяташ, че е тласнал прекалено силно?

— Да. Съмнявам се, че е в състояние да се държи на крака. Възможно е да са преспали сред дърветата или в някой извънградски мотел. Може да са се вмъкнали и в някоя вила из околността. Но аз смятам, че са наоколо и ще успеем да ги спипаме без кой знае какви проблеми.

— От колко души имате нужда, за да свършите работата?

— Разполагаме с колкото е необходимо. Като броим и щатската полиция, в това малко забавленийце участват повече от седемстотин души. Ползваме първостепенно предимство. Вървят от врата на врата и от къща на къща. Вече сме проверили всички хотели и мотели непосредствено около Олбъни — повече от четирийсет парчета. Сега се разпростираме към съседните градове. Мъж и малко момиченце… това се набива в очи. Ще го хванем. Или поне детето, ако той е мъртъв. — Албърт се изправи. — И смятам, че трябва лично да се включа. Искам да съм там при падането на завесата.

— Разбира се, Ал. Доведи ми ги.

— Ще ти ги доведа — Албърт се запъти към вратата.

— Албърт?

Той се обърна — дребен мъж с нездрав, жълт тен.

— Кой е на петстотинте? Провери ли?

Албърт Стайнович се усмихна.

— Маккинли. Бил е убит.

Ал излезе, като тихо затвори вратата след себе си и остави Кап на размишленията му.