Стивън Кинг
Подпалвачката (55)

3

Преди да си легне, Анди се върна до вкопаното мазенце, взе едното шише уиски, сипа си малко в чаша за сок и излезе през плъзгащата се врата на пристана. Седна в един шезлонг (с миризма на плесен; мимоходом се почуди дали може да се направи нещо по този въпрос) и се загледа в тъмната, неспокойна шир на езерото. Беше малко мразовито, но една-две глътчици от „катърския ритник“ на деди великолепно се справиха със студа. За първи път след онова ужасно преследване по Трето Авеню той също се чувстваше спокоен и в безопасност.

Пушеше и рееше поглед над езерото Ташмор.

За първи път спокоен и в безопасност, но не от Ню Йорк насам. За първи път от връщането на Арсенала в техния живот през онзи кошмарен августовски ден преди четиринайсет месеца. Оттогава или бягаха, или се криеха, а и в двата случая нямаха никакво спокойствие.

Спомни си телефонния разговор с Куинси, когато миризмата на опърлено го блъскаше в ноздрите. Той — в Охайо, Куинси някъде в Калифорния, която в малкото си писма винаги наричаше Вълшебното земетръсно кралство. „Да, хубаво е — беше казал Куинси. — Иначе може да ги сложат в две малки стаички, за да поработят пълноценно за свободата и сигурността на двеста и двайсет милиона американци… Обзалагам се, че ще искат да вземат това дете и да го поставят в една малка стаичка, за да видят дали то няма да спаси демокрацията в света. Нямам какво повече да ти кажа, стари приятелю, освен… пази се.“

Той се беше мислил тогава за изплашен. Не бе знаел какво значи да си изплашен. Да си изплашен, означава да се прибереш вкъщи и да намериш жена си мъртва, с изтръгнати нокти. Те бяха изтръгнали ноктите й, за да им каже къде е Чарли. Чарли бе на гости за два дни и две нощи при приятелката си Тери Дуган. Канеха се след около месец да поканят Тери у тях за същото време. Вики наричаше мероприятието „Великата трампа на 1980-а“.

Сега, както си седеше на пристана и пушеше, Анди си представяше случилото се, макар тогава съзнанието му да бе замъглено от безумна скръб, паника и ярост: бе имал невероятен късмет (или може би нещо повече от късмет), че ги беше догонил.

Държали са ги под наблюдение, цялото семейство. Сигурно от доста време. И когато в сряда следобед Чарли не се прибра от летния целодневен лагер и не се появи в четвъртък нито сутринта, нито вечерта, сигурно са решили, че Анди и Вики са се досетили за наблюдението. И вместо да открият, че Чарли просто е на гости при приятелка на някакви си три километра от тях, са ги заподозрели, че са взели дъщеря си и са минали в нелегалност.

Грешката беше идиотски глупава, но не и първата такава от страна на Арсенала — според една статия, която Анди бе чел в „Ролинг Стоун“, Арсенала беше изиграл водеща роля в акцията, довела до кървава баня при отвличането на самолет от терористи от Червените бригади (отвличането било предотвратено — с цената на шейсет живота), в продажбата на хероин на Организацията срещу информация за най-безобидни кубинско-американски групировки в Маями и в комунистическия преврат на един карибски остров, известен дотогава с крайбрежните си мултимилионерски хотели и занимаващо се с вуду население.

С такава серия от колосални гафове зад гърба им ставаше по-лесно разбираемо как агентите на Арсенала, наети да наблюдават семейство Макджий, са могли да сбъркат две денонощия гостуване на едно дете в къщата на приятелка с бягство. Както би казал Куинси (а може и да го е казвал), ако най-способните от хилядата или повече наемници на Арсенала трябваше да постъпят на работа в частния сектор, щяха да теглят от помощите за безработни още преди да е изтекъл пробният им период.

Ала и двете страни бяха допуснали идиотски грешки, разсъждаваше Анди — и ако с течение на времето бодлите на тази мисъл се бяха попритъпили, то навремето те се забиваха до кръв и всеки бе намазан с курарето на вината. Той се бе изплашил от намеците на Куинси по телефона в деня, когато Чарли се спъна и падна по стълбите, но очевидно не колкото е трябвало. Защото иначе те щяха да минат в нелегалност.

Твърде късно откри, че съзнанието се парализира, когато животът на човек или на цяло семейство престане да се развива нормално и премине в кръга на най-невероятната фантастика, приемлива единствено за телевизионните сериали и местните кинопрожекции.

След разговора с Куинси постепенно беше изпаднал в някакво странно състояние на пиянско безгрижие. Подслушвателно устройство на телефона му? Хора, които ги наблюдават? Вероятност да ги затворят и тримата в мазето на някой правителствен комплекс? Вместо да се стресне, той се хилеше глуповато пред надвисналата опасност, отнасяше се със снизхождението на цивилизован човек към собствените си инстинкти…

Над езерото Ташмор се вдигна тъмна сянка — ято патици полетя на запад. Изгряващият лунен сърп хвърли сребърна светлина върху крилата им. Анди запали нова цигара. Пушеше прекалено много, но не след дълго щеше да ги откаже: бяха му останали само четири или пет.

Да, още тогава подозираше, че телефонът им се подслушва. Понякога се чуваше странно двойно изщракване, след като го вдигнеше и кажеше „ало“. Един-два пъти, докато разговаряше със студент, молещ за консултация, или с колега, връзката най-неочаквано прекъсваше. Подозираше, че из къщата може да има микрофони, но нито веднъж не я обърна нагоре с краката, за да я претърси (дали не се опасяваше, че може и да ги намери?). И на няколко пъти му се стори — не, почти бе убеден, — че ги следят.

Къщата им се намираше в едно от предградията на Харисън — Лейкланд, където животът представляваше върха на провинциализма. В пиянска нощ човек можеше с часове да кръжи из пет-шест улички, без да отличи собствената си къща. Съседите им или работеха в завода на Ай Би Ем извън града, или в завода за полупроводници „Охайо“ в града, или преподаваха в университета. Ако се теглят две прави линии за средния годишен доход от осемнайсет и половина до трийсет хиляди долара, почти всички семейства в Лейкланд щяха да попаднат между тях.

Човек опознава хората. Кима на улицата на мисис Бейкън, която, откак загуби съпруга си, се омъжи за алкохола с неизбежните последици върху вида й — меденият месец с този джентълмен превръщаше лицето и фигурата й в кошмар. Прави знак за победа на двете момичета с белия ягуар, които живееха под наем в къщата на ъгъла на Джасмин Стрийт и Лейкланд Авеню — и се чуди какво ли би било да прекара нощта с тях. Говори за бейзбол на Лоръл Лейн с мистър Хамънд, който неуморно подрязва живия си плет. Мистър Хамънд работеше в Ай Би Ем (съкратено от „Аз бях махнат“, както обичаше да повтаря до безкрайност, жужейки и щракайки с електрическите ножици), идваше от Атланта и беше запален привърженик на „Атлантските смелчаци“. Той ненавиждаше синсинатската „Голяма червена машина“, с което определено не печелеше симпатиите на съседите си. Ала на Хамънд не му пукаше. И без това чакаше Ай Би Ем да му връчи поредната заповед за уволнение.

Но не в мистър Хамънд, мисис Бейкън или двете сладурани с белия ягуар с очуканата около фаровете боя беше въпросът, а в това, че след време човек си изгражда представа за хората, които могат да живеят в Лейкланд.

Месеци преди да убият Вики и да отвлекат Чарли, наоколо се появиха хора, които не влизаха в тази категория. Анди се правеше, че не ги забелязва, защото смяташе, че е глупаво да тревожи Вики заради параноята, обзела го след разговора му с Куинси.

Хората със светлосивия фургон. Рижавият мъж, когото веднъж видя в камионетката на една фирма, около две седмици по-късно — в кола на друга фирма, а след още десетина дни и в сивия фургон. Прекалено много търговски пътници взеха да звънят на вратата им. Някои вечери, когато се връщаха от разходка или от филмчета на Дисни, му се струваше, че някой е влизал в къщата и е поразместил предметите.

Чувството, че ги следят, не го напускаше.

Но той вярваше, че няма да има нищо повече. Това беше неговата идиотска грешка. Така и не можа да се убеди докрай, че ги е подгонила паника. Не бе изключено и без това да са се канели да ги заловят с Чарли и да убият Вики — на кого ли е притрябвал един посредствен медиум, чийто голям номер за седмицата е да затвори вратата на хладилника от два метра разстояние?

И все пак безразсъдните им, прибързани действия го навеждаха на мисълта, че изненадващото изчезване на Чарли е ускорило развоя на събитията. Може би щяха да изчакат, ако беше изчезнал Анди. Ала изчезна Чарли, а тя бе единствената, която наистина ги интересуваше. Анди вече беше сигурен в това.

Той стана и се протегна, заслушан в пукането на гръбнака си. Време е да си ляга и да престане да предъвква тези стари, болезнени спомени. Нямаше намерение да прекара остатъка от живота си в самообвинения за смъртта на Вики. В края на краищата той само неволно ги бе улеснил. А и остатъкът от собствения му живот можеше да не е кой знае колко дълъг. След акцията на верандата на Ърв Мандърс Анди Макджий се увери, че искат да го унищожат. Вече не им трябваше никой друг освен Чарли.

Той си легна и скоро заспа. Сънищата му не бяха спокойни. Отново видя как огнената бразда се плъзва през утъпканата пръст на задния двор, как завърта самодивски пръстен около дръвника, как пиленцата избухват като живи запалителни бомби. И усети как около него се затваря топлинната капсула.

Тя каза, че никога повече няма да пали.

И може би така беше най-добре.

Отвън студената октомврийска луна осветяваше езерото Ташмор край Брадфорд, Ню Хампшир, а от другата страна на водата — и останалата част от Нова Англия. На юг тя осветяваше Лонгмънт, Вирджиния.