Стивън Кинг
Подпалвачката (84)

4

Анди Макджий седеше пред телевизора. Малката кехлибарена светлинка, обозначаваща „Програма по домовете“, грееше от кутийката върху него. На екрана Ричард Дрейфъс се опитваше да изкачи Дяволския хълм. Анди го наблюдаваше със спокойно, блуждаещо изражение на удоволствие. А вътрешно изгаряше от притеснение. Днес беше денят.

За Анди трите седмици след аварията бяха изпълнени с периоди на почти непосилно напрежение и умствена преумора, прекъсвани от ярките проблясъци на оживлението, предизвикано от чувството му за вина. Той изведнъж усети до какви предели на ужаса могат да стигнат хората под постоянно наблюдение. Отново имаше тайна. Тя го глождеше и измъчваше като всички мрачни тайни в мозъците на хората, които ги пазят, но му вдъхваше и нови сили. И сигурността, че е с една крачка пред тях. Дявол знае докога ще е способен да издържи така и дали ще постигне нещо, но засега успяваше.

Беше почти десет часът сутринта, часът, в който идваше вечно ухиленият Пайнчът. Щяха да излизат в градината на разходка, „за да поговорят за неговия напредък“. Анди възнамеряваше да го тласне… или поне да се опита. Можеше да го е направил и досега, ако не бяха телевизионните монитори и безкрайните подслушвателни устройства. А чакането му бе дало време да обмисли тактиката си и многократно да я провери за слаби места. Той беше преправял наум някои части от сценария безброй пъти.

Нощем, легнал върху леглото си в мрака, Анди мислеше отново и отново: „Ти си под постоянно наблюдение. Не спирай да си го повтаряш, дръж го на преден план в съзнанието си. Затворен си в самия главен мозък на специалните сили и ако действително искаш да помогнеш на Чарли, трябва да продължиш да ги заблуждаваш.“

Спеше по-малко от когато и да било през живота си, най-вече защото се страхуваше да не каже нещо насън. Понякога с часове лежеше буден, без да смее дори да се върти в леглото, за да не се зачудят от какво човек, натъпкан с наркотици, е толкова неспокоен. А когато се унасяше, то беше в лека дрямка, изпълнена със странни сънища (в тях често се появяваше фигурата на Дългия Джон Силвър, едноокият пират с дървения крак), и лесно се събуждаше.

Изхвърлянето на хапчетата беше най-лесната работа, защото те вярваха, че ги желае. Хапчетата идваха вече четири пъти дневно и след късото съединение не бяха правили повече опити. Той беше сигурен, че вече са се отказали и Пайнчът се кани да му го съобщи днес на разходката.

Понякога изкашляше хапчето в свитата си шепа и го скриваше сред остатъци от храна, които по-късно пускаше в шахтата за боклук. Най-често ги хвърляше в тоалетната. Някои, които се преструваше, че изпива със сода, изплюваше в полупразната консерва да се разтворят и я оставяше, сякаш я е забравил. По-късно я изливаше в мивката.

Естествено, Анди не беше професионалист в тия работи, а се предполагаше, че хората, които го наблюдават, са. Но той смяташе, че те вече не го наблюдават особено внимателно. Ако го правеха, щяха да са го хванали. Това е то.

Дрейфъс и жената, чийто син пришълците от космоса бяха взели на разходка с летящата си чиния, се катереха по склона на Дяволския хълм, когато откъм вратата долетя кратко изжужаване при прекъсването на електрическата верига на ключалката. Анди се удържа да не подскочи.

„Това е то“ — отново си каза той.

Хърман Пайнчът влезе във всекидневната. Той беше по-нисък от Анди, но много слаб: в него имаше нещо, което винаги се бе виждало малко женствено на Анди, макар че не можеше ясно да определи какво.

Днес изглеждаше особено елегантен и изискан в тънко сиво поло и лятно яке. И, разбира се, той се хилеше.

— Добро утро, Анди.

— О! — възкликна Анди и направи пауза, сякаш се замисли. — Добро утро, доктор Пайнчът.

— Ще имаш ли нещо против, ако изключа телевизора? Време е да излезем на разходка, както ти е известно.

— Аа. — Челото на Анди се набразди и пак се проясни. — Разбира се. Вече съм го гледал три или четири пъти. Но ми харесва краят. Хубав е. Тия от НЛО-то го отнасят, нали разбираш. Към звездите.

— Наистина. — Пайнчът изключи телевизора. — Ще тръгваме ли?

— Къде? — попита Анди.

— На разходка — търпеливо повтори Хърман Пайнчът. — Помниш ли?

— О! Разбира се.

Анди се изправи.