Стивън Кинг
Подпалвачката (63)

1

На 24-и март, рождения ден на Чарли Макджий, Кап Холистър седеше зад бюрото си, изпълнен с огромна и смътна тревога. Причината за тревогата не беше неопределена: след по-малко от час очакваше да дойде Джон Рейнбърд, което бе все едно да очакваш появата на дявола. Образно казано. И дяволът поне удържаше на думата си, след като сключеше сделка, ако се вярва на пропагандата, докато в личността на Рейнбърд Кап винаги бе усещал някаква първична необуздаема сила. В края на краищата той беше просто един наемен убиец, а наемните убийци рано или късно се самоунищожават. Кап бе сигурен, че когато Рейнбърд рухне, то ще стане с грандиозен трясък. Колко ли знаеше той за операцията Макджий? Навярно не повече, отколкото би трябвало, но тази мисъл измъчваше Кап. Не за първи път се чудеше дали, след като приключат с Макджий, няма да е разумно да уреди някой нещастен случай за големия индианец. Според паметното изказване на бащата на Кап, Рейнбърд беше не по-малко луд от човек, който яде лайна на плъх и ги нарича хайвер.

Той въздъхна. По прозорците плющеше студен дъжд, блъскан от силен вятър. Кабинетът му, толкова светъл и приятен през лятото, сега беше изпълнен с подвижни сиви сенки. Те не бяха ласкави към него, докато седеше там с досието на Макджий върху библиотечната количка край лявата му ръка. Зимата го бе състарила — не беше вече същият жизнерадостен мъж, който бе карал велосипеда си към входната врата в онзи октомврийски ден, когато двамата Макджий пак бяха избягали, оставяйки зад себе си огнена буря. Бръчките по лицето му, които тогава едва се забелязваха, сега се бяха удълбочили в цепнатини. Бе принуден да се унижи с двойнофокусни очила — според него за старци — и първите шест седмици, докато привикне с тях, му се повдигаше, когато ги носеше. Това бяха дреболиите, външните признаци за влудяващия лош късмет, който го преследваше. Това бяха дреболиите, от които се оплакваше пред себе си, защото цялото му обучение и възпитание го бяха учили да не се оплаква за важните неща, които лежат толкова близо до повърхността.

Като че ли това пусто малко момиченце беше някакво лично проклятие, единствените две жени, които бе обичал дълбоко след смъртта на майка си, бяха умрели от рак тази зима — жена му, Джорджия, три дни след Коледа, и личната му секретарка, Рейчъл, преди няма и четирийсет дни.

Той знаеше, че Джорджия е сериозно болна, разбира се; една мастектомия четиринайсет месеца преди смъртта й беше забавила, но не и прекратила прогреса на болестта. Смъртта на Рейчъл бе жесток удар. Спомняше си как малко преди края (колко непростимо изглеждаме понякога в ретроспекция) я бе закачал, че има нужда от понапълняване и тя бе отговаряла на шегите му в същия дух.

Сега му оставаше само Арсенала — а и него можеше скоро да загуби. Коварен вид рак бе нападнал самия Кап. Как можеше да се нарече? Рак на доверието? Нещо такова. Във висшите кръгове тази болест почти винаги е фатална. Никсън, Ланс, Хелмс… всички те бяха жертви на рака на доверието.

Той отвори досието на Макджий и извади последните добавки — шестте писма, изпратени от Анди преди десетина дни. Разлисти ги, без да ги чете. Всичките бяха еднакви по същество. Кап знаеше съдържанието им почти наизуст. Под тях лежаха лъскави снимки, някои направени от Чарлс Пейсън, някои от други агенти откъм ташморската страна на езерото. Имаше снимки на Анди как върви по главната улица на Брадфорд, как пазарува в универсалния магазин и плаща за покупките си. На Анди и Чарли как стоят до навеса за лодки на вилата, а на заден план — уилисът на Ърв Мандърс, превърнат в заснежена могила. На Чарли как се пързаля, седнала на сплескан картонен кашон, по твърд и искрящ заледен склон, а косата й се вее изпод твърде голямата за нея плетена шапка. На тази снимка баща й стои отзад, с ръце в ръкавици на кръста, и се къса от смях, отметнал глава. Кап често гледаше тази снимка дълго и сериозно и понякога се изненадваше от потреперването на ръцете си, когато я оставяше настрани.

Той стана и отиде до прозореца. Рич Маккьон днес не подрязваше тревата. Елшите бяха голи и приличаха на скелети, езерцето между двете къщи представляваше ширнала се гола плоча. В списъка на Арсенала фигурираха десетки важни дела тази ранна пролет, цял пъстър огромен букет, но за Кап на практика имаше само едно и то беше случаят на Анди Макджий и неговата дъщеря Чарлин.

Фиаското във фермата Мандърс нанесе много щети. Арсенала ги замаза, както и той, но един дълбок подземен вулкан бе събуден и всеки момент се канеше да изригне. Критичната точка на този вулкан беше неспособността им да се справят с двамата Макджий, след като Виктория Макджий бе убита и дъщерята отвлечена — отвлечена, обаче за кратко. Много от укорите бяха предизвикани от факта, че един университетски преподавател, който дори не бе служил в армията, е успял да спаси дъщеря си от двама тренирани агенти на Арсенала, побърквайки единия и хвърляйки другия в кома, продължила шест месеца. Последният вече никога нямаше да става за нищо — ако някой споменеше думата „спи“ в обсега на слуха му, той се просваше безволево и откарваше така от четири часа до цял ден. Ако не беше толкова гротескно, би могло да бъде смешно.

Упрекваха ги също и за единия ход преднина, който двамата Макджий толкова дълго успяваха да поддържат. Той говореше зле за Арсенала. Караше всички да приличат на глупаци.

Но най-силните критики се стоварваха върху произшествието във фермата Мандърс, заради което цялата агенция едва не бе хвръкнала във въздуха. Кап знаеше, че е започнало шушукане. Шушукане, бележки, може би дори и показания на ултрасекретните конгресни заседания. „Не искаме да ни увисне на врата като Хувър. Онази кубинска история отиде изцяло по дяволите, защото не можа да си измъкне носа от проклетото досие на Макджий. Жена му почина съвсем наскоро, както знаете. Силен стрес. Тежък удар за него. Случаят с Макджий е направо каталог за некадърност. Може би един по-млад човек…“

Но никой от тях не беше наясно срещу какво са изправени. Мислеха, че са, но не бяха. Не веднъж и дваж бе видял как отказват да възприемат простия факт, че момиченцето обладава пирокинетична способност — то е жива факла. Буквално в десетки рапорти се предполагаше, че пожарът във фермата е започнал от разлян бензин, счупена от жената керосинова лампа, самозапалване и само Бог знае още какви глупости. Някои от тези рапорти бяха на очевидци.

Застанал до прозореца, Кап най-неочаквано изпита абсурдна нужда от присъствието на Уонлес. Уонлес бе разбирал. Биха могли да поговорят с Уонлес за тази… тази опасна слепота.

Върна се обратно при бюрото. Нямаше никакъв смисъл да се самозаблуждава: веднъж започнал, подривният процес не можеше да бъде спрян. Наистина приличаше на рак. Възможно е да забавиш растежа му, като мобилизираш всичко в твоя полза (а Кап бе впрегнал десетгодишния си безупречен стаж само за да успее да се задържи на власт през тази последна зима), възможно е дори да имаш временно подобрение. Но рано или късно свършваш. Той чувстваше, че му остава най-много времето до юли, ако играе по правилата, и може би до ноември, ако се заинати и пусне в ход някой и друг непозволен удар. Това обаче мошеже да доведе до разпадането на агенцията, а Кап нямаше никакво желание да разрушава нещо, което бе изграждал през половината си живот. Но щеше да го направи, ако се наложеше: имаше намерение да доведе тази работа докрай.

Онова, което най-много му помогна да се задържи, беше скоростта, с която отново откриха двамата Макджий. Кап се радваше на славата, спечелена по този начин, тъй като му помагаше да закрепи позициите си, но на практика цялата работа бе отнела само компютърно време.

Толкова дълго живееха с този проблем, че бяха разорали досието на Макджий нашир и надлъж. В компютъра бяха вложени факти за повече от двеста роднини и над четиристотин приятели около семейното дърво Макджий-Томлинсън. Тези връзки стигаха чак до най-добрата приятелка на Вики в първи клас, едно момиченце на име Кати Смит, понастоящем мисис Франк Уърти, от Кабръл, Калифорния, която вероятно не се бе сещала за Вики Томлинсън от двайсет и повече години.

В компютъра бяха въведени данните за последното място, на което е видян обектът, и той веднага изплю списък с вероятности. Начело на списъка стоеше името на покойния дядо на Анди, притежавал място край езерото Ташмор във Върмонт. Собственик сега беше Анди. Семейство Макджий бяха прекарвали там отпуските си и то се намираше на разумно за преодоляване разстояние от фермата Мандърс по черните пътища. Компютърът смяташе, че ако Анди и Чарли са се отправили към някое „известно“ място, то трябва да е това.

По-малко от седмица след нанасянето им в Ташмор, Кап знаеше, че са там. Около къщата беше разположен рехав кордон от агенти. Закупи се кинкалерията в Брадфорд, тъй като вероятно щяха да пазаруват всичко необходимо от тамошния универсален магазин.

Пасивен надзор, нищо повече. Всичките снимки бяха направени с телеобективи при оптимални условия за укриване. Кап нямаше никакво намерение да рискува още една огнена буря.

Можеха тихомълком да отвлекат Анди при някое от пътешествията му през езерото. Можеха да застрелят и двамата така лесно, както бяха снимали Чарли да се пързаля върху картонения кашон. Но Кап искаше момиченцето, а вече се бе убедил, че няма да могат да постигнат нищо с него без баща му.

След като ги откриха, най-важното бе да внимават да не се вдигне шум. И без компютър Кап разбираше, че пропорционално на страха на Анди нараства и възможността той да потърси помощ отвън. Преди произшествието във фермата лесно можеха да накарат пресата да замълчи или да омаловажат публикациите й. След него обаче работата стана съвсем друга. Кап имаше кошмари само като си помислеше какво би се случило, ако „Ню Йорк Таймс“ се докопа до такава новина.

В един кратък период, по време на объркването, последвало огнената буря, Анди би могъл да предаде писмата си. Но очевидно и двамата Макджий също са били объркани. Бяха пропуснали златния си шанс да пуснат писмата или да се обадят някъде по телефона… а и кой знае какво би им донесло това. В днешно време горите бяха пълни с всякакви чудаци, а журналистите — скептично настроени. Следяха единствено живота на манекените и звездите. Много повече ги интересуваше какво правят Марго, Бо, Сюзън и Черил. По-безопасно беше.

Сега двамата бяха в клопка. Кап бе разполагал с цялата зима за размисъл. Дори на погребението на жена си беше разсъждавал над различните възможности. Постепенно си бе изработил план за действие и сега беше готов да го пусне в ход. Пейсън, техният човек в Брадфорд, съобщи, че ледът в езерото Ташмор е на път да се разпука. И Макджий най-после пусна писмата си. Сигурно вече с нетърпение очаква отговор — и вероятно ще започне да подозира, че писмата му не са получени. Можеше да тръгнат да се местят, а на Кап му харесваха точно там, където си бяха.

Под снимките се намираше дебел машинописен доклад — над триста страници, — подвързан в синя папка с надпис „строго секретно“. Единайсет лекари и психолози, под ръководството на доктор Патрик Хокстетър, виден психолог и психотерапевт, бяха изложили мненията и прогнозите си. Според Кап, Хокстетър беше един от десетте или дванайсетте най-проницателни умове на разположение на Арсенала. За осемстотинте хиляди долара, които този доклад бе струвал на данъкоплатците, би трябвало да е. Сега, като прелистваше доклада, Кап се чудеше какво би измислил Уонлес, онзи дърт прокобник.

Собственото му интуитивно мнение, че Анди им трябва жив, тук се потвърждаваше. Екипът на Хокстетър изграждаше разсъжденията си върху предположението, че всички интересуващи ги сили се упражняват доброволно, като първоизточникът им е в желанието на притежателя да ги използва… и ключовата дума е воля.

Силите на момиченцето, сред които пирокинезата е само крайъгълен камък, могат да излизат от контрол, пъргаво да прескачат бариерите на нейната воля, но това изследване, обединило цялата налична информация, посочваше, че детето избира дали да ги задейства — както направи във фермата Мандърс, когато осъзна, че агентите на Арсенала се опитват да убият баща му.

Той прелисти рекапитулацията на оригиналния експеримент със „Серия шест“. Всички сводки и компютърни бланки доказваха същото: волята е първоизточникът.

Приемайки волята за основа на всичко, Хокстетър и колегите му бяха проучили удивително дълъг списък от наркотици, преди да се спрат на торазин за Анди и един нов опиат на име оразин за малката. Седемдесетте страници с надути фрази на доклада се свеждаха до твърдението, че наркотиците ще ги накарат да се почувстват опиянени, сънливи, унесени. Никой от тях няма да е способен да упражни достатъчно воля, за да избере между мляко със или без какао, да не говорим за предизвикване на пожари или внушаване на хората, че са слепи.

Ще държат Анди Макджий постоянно упоен. Той не ставаше за нищо: и докладът, и интуицията на Кап показаха, че е излязъл от играта, изчерпан е. Интересуваше ги само момиченцето. Дайте ми шест месеца, мислеше си Кап, не ми трябва повече. Само колкото да заснемем терена в тази удивителна малка главичка. Нито Белия дом, нито сенатската комисия ще могат да се противопоставят на едно обещание за предизвикани чрез наркотици парапсихически сили, с неизбежното им огромно отражение върху надпреварата във въоръжаването, ако момиченцето оправдаеше и половината от подозренията на Уонлес.

А имаше и други възможности. Те не фигурираха в подвързания със синьо доклад — бяха тъй опасни, че не можеха да бъдат изложени дори под надписа „строго секретно“. Все по-силно развълнуван от картината, която проучванията разкриваха пред него и екипа му от специалисти, Хокстетър бе подхвърлил една от тях пред Кап само преди седмица.

— Този Z фактор — мислили ли сте какво ще стане, ако се окаже, че детето не е хибрид, а истинска мутация?

Кап бе мислил, макар да не го призна пред Хокстетър. Това повдигаше интересния въпрос за евгениката… парливия въпрос за евгениката, с натрапващия се подтекст за нацизъм и суперраси — все неща, за чието унищожение американците се бяха били във Втората световна война. Но едно е да копаеш философски кладенец и да лееш глупости за узурпиране на божествените сили и съвсем друго да получаваш лабораторни данни, че потомството на родители, инжектирани със „Серия шест“, може да бъде от хора-факли, левитатори, телепати и дявол знае още какво. Нищо не струва на човек да храни идеали, докато няма солидни аргументи за отхвърлянето им. А като има, какво? Ферми за развъждане на хора? Колкото и налудничаво да звучеше, Кап ясно си го представяше. Това можеше да бъде ключ към всичко. Световен мир или световно надмощие, а ако махнеш кривите огледала на риториката и превземките, не са ли те всъщност едно и също?

Това беше цяло змийско кълбо. Възможностите се простираха с десетки години в бъдещето. Кап знаеше, че най-многото, на което той самият можеше да се надява реално, е шест месеца, но и те може да му стигнат, за да положи основите — да изследва земята, върху която ще монтират релсите за бъдещата железница. Такъв ще бъде неговият принос към страната и света. Съпоставени с него, животът на някакъв избягал университетски преподавател и неговото изчадие ще е като капка вода, пусната в морето.

Всякакви полезни опити и изследвания с момиченцето биха били изключени, ако е постоянно упоено, но баща му ще бъде техният залог за успех. А в малкото случаи, когато поискат да провеждат опити и с него, ще важи обратното. Проста система от лостове. А както отбелязва Архимед, с достатъчно дълъг лост може да се помести света.

Секретарската уредба изжужа.

— Джон Рейнбърд е тук — съобщи новото момиче. Обичайният му безизразен, секретарски тон беше доста изтънял и отдолу прозираше страх.

„Напълно те разбирам, миличка“ — помисли си Кап.

— Пусни го да влезе, ако обичаш.