Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Firestarter, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 151 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ПОДПАЛВАЧКАТА. ЧАСТ І. 1995. Изд. Плеяда, София. Поредица Стивън Кинг, №18 Роман. Превод: от англ. Вихра МАНОВА [Firestarter / Stephen KING]. Предговор: Емануел ИКОНОМОВ. ІІ осъвременено изд. Печат: Полипринт, Враца. Формат: 20 см. Страници: 301. Цена: 98.00 лв. ISBN: 954-409-120-3.

ПОДПАЛВАЧКАТА. ЧАСТ ІІ. 1995. Изд. Плеяда, София. Поредица Стивън Кинг, №18 Роман. Превод: от англ. Вихра МАНОВА [Firestarter / Stephen KING]. Предговор: Емануел ИКОНОМОВ. ІІ осъвременено изд. Печат: Полипринт, Враца. Формат: 20 см. Страници: 287. Цена: 98.00 лв. ISBN: 954-409-121-1.

 

Първото издание е на изд. Народна култура от 1989 и е със заглавие „Живата факла“; в 1 книга

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне на анотация (пратена от meduza)
  3. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Подпалвачката от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Подпалвачката
Firestarter
АвторСтивън Кинг
Първо издание29 септември 1980 г.
САЩ
ИздателствоViking Press
Оригинален езиканглийски
Жанрхорър, научна фантастика, трилър
ISBNISBN 0451167805
Подпалвачката в Общомедия
Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

„Подпалвачката“ (на английски: Firestarter) е роман, написан от Стивън Кинг. По книгата е направен и филм, носещ същото име – „Подпалвачката“. Главната роля, на малката Чарли, изпълнява Дрю Баримор.

Сюжет

Анди и Вики се запознават по време на експеримент, носещ кодовото име „Серия 6“. Те двамата, както и всички взели участие в експеримента, получават свръхестествени сили. Анди може да „тласка“ хората, а Вики владее „телепатия“, с която чете мислите на другите. Силите им не са неограничени, но им се ражда дъщеря, Чарли, която наследява способностите и на двамата, но с по-голяма сила — пирокинеза. Останалите участници в експеримента умират по някакъв повод – едни са убити, други се самоубиват. Остава семейството МагГий с малката Чарли. Те са издирвани от „Арсенала“, които искат да изучат и овладеят способностите им. Майката е убита, а детето – отвлечено. Бащата успява да овладее ситуацията, но не за дълго.

12

Подобно на съня, който баща й бе сънувал по същото време, Чарли Макджий не си спомняше подробностите от дългия си разговор с Джон Рейнбърд, а само възловите места. Тя не беше съвсем сигурна как стана така, че му разкри по какви причини е тук, или как заговори за огромната си самота без баща си и за ужаса да не я изиграят отново да използва пирокинетичната си способност.

Донякъде, разбира се, беше заради късото съединение и увереността, че те не подслушват. А и заради самия Джон, преживял такива ужаси и изпитващ трогателен страх от тъмното и от свързаните с него спомени за ужасната дупка, където го напъхали онези „конгци“. Той я попита, почти равнодушно, защо я държат затворена и тя му разказва, колкото да го разсее. Но този разказ скоро се превърна в нещо повече. Той започна да се излива все по-бързо и по-бързо — всичко, което бе събирала в себе си, — докато думите заискачаха една през друга, презглава. Веднъж или два пъти плака и той несръчно я прегръщаше. Джон беше чудесен човек… в много отношения й напомняше за баща й.

— Сега, ако открият, че знаеш всичко това — завърши тя, — сигурно и теб ще затворят. Не биваше да ти разказвам.

— Ще ме затворят, вярно — съгласи се жизнерадостно Джон. — Моят пропуск е категория „D“, детко. Дава ми да отварям шишета с паркетин и май това е всичко — той се засмя. — Сигурно ще се оправим, ако не издадеш, че си ми го разправила.

— Няма — обеща Чарли разпалено. Тя сама се чувстваше малко неспокойна и си мислеше, че ако Джон признае, може да го използват като лост върху нея. — Ужасно съм жадна. В хладилника има студена вода. Искаш ли малко?

— Не ме оставяй — помоли моментално той.

— Хайде да отидем заедно. Ще се държим за ръце.

Джон се замисли малко.

— Добре.

Те запристъпваха заедно към кухнята, стиснали здраво ръцете си.

— Ти по-добре си трай, детко. Особено за това. Големият като планина индианец го е страх от тъмното. Момчетата направо ще ме скъсат от подигравки.

— Няма, ако знаят…

— Може би. А може и само тонинко — изкикоти се той. — Но по ми се ще хич да не научат. Благодаря на Бога само, че ти беше тука, детко.

Чарли така се трогна, че очите й пак се насълзиха и трябваше да положи усилия, за да се овладее. Стигнаха до хладилника и тя опипом намери бутилката със студена вода, която, макар да не беше вече ледена, успокои гърлото й. Зачуди се с подновена тревога колко ли дълго е разказвала и не можа да прецени. Но разказа… за всичко. Дори за онова, което бе смятала да премълчи, като случката във фермата Мандърс. Разбира се, хората като Хокстетър знаеха, но те не я интересуваха — интересуваше я Джон… и неговото мнение за нея.

И все пак тя му я разказа. От време на време той задаваше по някой въпрос, все по същността… и тя му разказа всичко, често със сълзи на очи. И вместо повече въпроси, кръстосан разпит и недоверие, получи разбиране и спокойно съчувствие. Джон явно осъзнаваше през какъв ад е минала, може би защото и той самият беше минал през ад.

— Заповядай.

— Благодаря. — Той пи и върна бутилката в ръката й. — Благодаря много.

Тя я прибра.

— Хайде да се върнем в другата стая — предложи той. — Чудя се дали изобщо някога ще го оправят тоя ток.

Вече с нетърпение чакаше да дойде токът. Предполагаше, че го няма повече от седем часа. Искаше да излезе оттук и хубавичко да помисли. Не по разказаното му от Чарли, не — то му беше добре известно, — а за това как да го използва.

— Сигурна съм, че скоро ще дойде.

Пак с опипване, те се добраха до дивана и седнаха.

— Нищо ли не са ти казали за баща ти?

— Само, че е добре — отвърна тя.

— Хващам се на бас, че мога да вляза при него — възкликна Рейнбърд, сякаш тази идея току-що му бе дошла наум.

— Можеш ли? Наистина ли мислиш, че можеш?

— Мога да се разменя с Хърби някой път. Ще го видя. Ще му предам, че си добре. Е, няма да му го кажа, но ще му пусна бележка или нещо от тоя сорт.

— О, а няма ли да е опасно?

— Опасно ще е, ако ми стане навик, детко. Но аз съм ти задължен. Ще видя как е той.

Тя го прегърна в тъмното и го целуна. Рейнбърд й отвърна с нежно притисване. По свой собствен начин сега я обичаше повече от всякога. Тя вече беше негова, а и той бе неин. За малко.

Поседяха така, без да разговарят, и Чарли задряма. Тогава той каза нещо, което я събуди така пълно и внезапно, сякаш я плисна със студена вода в лицето.

— Дявол да го вземе, ти трябва да им палиш проклетите огньове, ако можеш.

Дъхът на Чарли секна като от удар.

— Нали ти обясних — натърти тя — То е все едно, че пускаш диво животно от клетка. Обещах си никога вече да не го провя. Онзи войник на летището… и онези мъже във фермата… аз ги убих… изгорих ги! — Лицето й пламтеше и тя бе готова пак да се разплаче.

— Както ми го разправи, видя ми се като самозащита.

— Да, но това не е извинение да…

— И си спасила живота на баща си.

Чарли мълчеше. Но той усещаше как от нея се излъчват на вълни тревога, объркване и нещастие. Продължи бързо да действа, защото не искаше точно сега тя да си спомни, че за малко не бе убила и баща си.

— А що се отнася до Хокстетър, аз съм го мяркал наоколо. Виждал съм хора като него и през войната. Всичките са един дол дренки. Крал Говно от Фъшкиената планина. Ако не му мине номерът по един начин, ще пробва по друг.

— От това най-много се страхувам — призна тя жално.

— Освен ако се намери някой да му подпали мартинките.

Макар и стресната, Чарли силно се изкикоти — както понякога реагираше на неприлични думи, просто защото е лошо да се говорят. Но веднага след това стана сериозна.

— Не, няма да паля. Обещала съм си го. Това е лошо и аз няма да го направя.

Достатъчно. Време беше да спре. Чувстваше, че би могъл да продължи на чиста интуиция, но се опасяваше да не го излъжат сетивата. Вече бе уморен. Работата над момиченцето беше не по-малко уморителна от работата над някой от сейфовете на Рамадън. Имаше много голяма опасност да направи грешка, която да не може никога да се поправи.

— Така е, сигурно си права.

— Наистина ли ще влезеш при татко?

— Ще се опитам, детко.

— Съжалявам, че остана затворен тук с мен, Джон. Но и ужасно се радвам.

— И аз.

Поговориха си откъслечно за разни неща и тя отпусна глава върху ръката му. Усети я, че пак задрямва — вече беше много късно, — и когато след около четирийсет минути токът дойде, Чарли спеше дълбоко. Светлината я накара да се размърда и да сгуши глава на тъмно в него. Той замислено се вгледа в тънкото върбово стъбло на вратлето й и нежната крива на черепа. Толкова много сила в тази малка, крехка костена люлка. Възможно ли е? С разума си все още го отхвърляше, но със сърцето си чувстваше, че е така. Странно и някак си чудесно беше усещането да си раздвоен по този начин. Чувстваше със сърцето си, че това е възможно до степен, каквато никога не биха повярвали, може дори до степента на бълнуванията на откачения Уонлес.

Рейнбърд я вдигна, занесе я до леглото и я пъхна под завивките. Докато ги придърпваше към брадичката й, Чарли се размърда в полусън. Той импулсивно се наведе и я целуна.

— Лека нощ, детко.

— Лека нощ, тате — измърмори тя с надебелял, сънен глас. След това се обърна и повече не мръдна.

Рейнбърд я погледа още няколко минути и се върна във всекидневната. Десет минути по-късно при него връхлетя самия Хокстетър.

— Авария — започна той. — Буря. Проклети електронни заключалки, всичко се блокира. Тя…

— Тя ще бъде добре, ако не вдигаш толкова шум — изсъска тихо Рейнбърд. Огромните му ръце се протегнаха, сграбчиха Хокстетър за реверите на бялата лабораторна престилка и придърпаха внезапно ужасеното му лице на сантиметри от окото на индианеца. — И ако някога пак покажеш тук, че ме познаваш, ако някога се държиш с мен, като че ли съм нещо друго, а не чистач c „D“ пропуск, ще те убия, после ще те накълцам на парченца и ще те хвърля на котките.

Хокстетър безпомощно пръскаше слюнки. В края на устните му се появи прозрачен мехур.

— Разбираш ли? Ще те убия! — разтърси го Рейнбърд.

— Р-р-раз-з-з-бирам.

— Тогава хайде да се махаме оттук — избута индианецът бледия и ококорен Хокстетър в коридора.

Рейнбърд хвърли един последен поглед наоколо, после изкара количката си навън и затвори зад себе си самозаключващата се врата. В спалнята Чарли се бе отпуснала в най-спокойния си сън от месеци насам. А може би и от години.