Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Firestarter, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 151 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ПОДПАЛВАЧКАТА. ЧАСТ І. 1995. Изд. Плеяда, София. Поредица Стивън Кинг, №18 Роман. Превод: от англ. Вихра МАНОВА [Firestarter / Stephen KING]. Предговор: Емануел ИКОНОМОВ. ІІ осъвременено изд. Печат: Полипринт, Враца. Формат: 20 см. Страници: 301. Цена: 98.00 лв. ISBN: 954-409-120-3.

ПОДПАЛВАЧКАТА. ЧАСТ ІІ. 1995. Изд. Плеяда, София. Поредица Стивън Кинг, №18 Роман. Превод: от англ. Вихра МАНОВА [Firestarter / Stephen KING]. Предговор: Емануел ИКОНОМОВ. ІІ осъвременено изд. Печат: Полипринт, Враца. Формат: 20 см. Страници: 287. Цена: 98.00 лв. ISBN: 954-409-121-1.

 

Първото издание е на изд. Народна култура от 1989 и е със заглавие „Живата факла“; в 1 книга

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне на анотация (пратена от meduza)
  3. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Подпалвачката от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Подпалвачката
Firestarter
АвторСтивън Кинг
Първо издание29 септември 1980 г.
САЩ
ИздателствоViking Press
Оригинален езиканглийски
Жанрхорър, научна фантастика, трилър
ISBNISBN 0451167805
Подпалвачката в Общомедия
Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

„Подпалвачката“ (на английски: Firestarter) е роман, написан от Стивън Кинг. По книгата е направен и филм, носещ същото име – „Подпалвачката“. Главната роля, на малката Чарли, изпълнява Дрю Баримор.

Сюжет

Анди и Вики се запознават по време на експеримент, носещ кодовото име „Серия 6“. Те двамата, както и всички взели участие в експеримента, получават свръхестествени сили. Анди може да „тласка“ хората, а Вики владее „телепатия“, с която чете мислите на другите. Силите им не са неограничени, но им се ражда дъщеря, Чарли, която наследява способностите и на двамата, но с по-голяма сила — пирокинеза. Останалите участници в експеримента умират по някакъв повод – едни са убити, други се самоубиват. Остава семейството МагГий с малката Чарли. Те са издирвани от „Арсенала“, които искат да изучат и овладеят способностите им. Майката е убита, а детето – отвлечено. Бащата успява да овладее ситуацията, но не за дълго.

9

Анди нямаше никаква представа, че не дойдоха да го вземат, защото спирането на тока автоматично е заключило вратите. Той седя обезумял от страх неопределен период от време, сигурен, че сградата изгаря до основи, внушавайки си миризма на дим. Отвън бурята беше отминала и лъчите на късното следобедно слънце падаха косо срещу идващия здрач.

Съвсем ненадейно в съзнанието му се появи лицето на Чарли, така ясно, сякаш седеше срещу него.

(тя е в опасност Чарли е в опасност)

Беше едно от предчувствията му — първото, което имаше след последния им ден в Ташмор. Мислеше, че ги е загубил заедно с тласъка, но явно не беше така, защото никога не бе имал по-ясно предчувствие от това — дори и в деня, когато убиха Вики.

Дали то означаваше, че и тласъкът си е още там, че изобщо не е изчезвал, а само се е крил?

(Чарли е в опасност)

Каква опасност?

Не знаеше. Но мисълта и страхът извикаха ясния й образ, очертан с всички детайли в мрака. И лицето й, с раздалечените сини очи и нежно начупената руса коса, извика като свой близнак такава вина… но „вина“ беше твърде слаба дума за чувството му: то бе по-скоро ужас. Цялото време, откакто спря токът, той прекара в луда паника, и то единствено от страх за себе си. Дори не му мина през ума, че Чарли също трябва да е на тъмно.

„Не, те ще отидат и ще я изведат, сигурно са отишли и са я извели много отдавна. Чарли им е необходима. Чарли е техният коз.“

Звучеше разумно, но задушаващата сигурност, че тя се намира в някаква ужасна опасност, не го напускаше.

Страхът му за нея го накара да забрави собствената си паника или поне да я направи по-търпима. Възприятията му отново се обърнаха навън и станаха по-целенасочени. Първото, което осъзна, беше, че седи сред локва от сода. Панталоните му бяха мокри и лепкави и той тихо изсумтя от отвращение.

Движение. Движението лекува страха.

Анди се надигна на колене, намери опипом изпуснатата кутия и я изпрати надалеч. Тя се търкулна с дрънчене по покрития с керамични плочки под. Той извади нова кутия от хладилника: гърлото му още бе пресъхнало. Дръпна пръстенчето, пусна го вътре и пи. Пръстенчето направи опит да се шмугне в устата му и той разсеяно го изплю обратно, без да спира, за да помисли, че само допреди малко това щеше да е достатъчно извинение за още петнайсет минути страх и треперене.

Затърси пипнешком вратата на кухнята, като плъзгаше свободната си ръка по стената. На етажа беше вече съвсем тихо и макар да чуваше по някой случаен далечен вик, в него нямаше нищо разстройващо или всяващо паника. Миризмата на дим е била халюцинация. Въздуха беше малко спарен, тъй като всички инсталации не работеха, откакто бе спрял токът, но нищо повече.

Вместо да прекоси всекидневната, Анди зави наляво и запълзя към спалнята. Внимателно намери пътя до леглото, постави кутията сода върху масичката до него и се съблече. Десет минути по-късно беше в чисти дрехи и се чувстваше много по-добре. Мина му през ума, че направи всичко това без някакви особени трудности, докато след спирането на тока пресичането на всекидневната му се видя като минаване през заредено минно поле.

(Чарли… какво не е наред с Чарли?)

Но всъщност нямаше чувството, че нещо с нея не е наред, а само, че е в опасност от нещо, което става сега. Ако можеше да я види, щеше да я попита какво…

Засмя се горчиво в тъмнината. Да, точно така. И налъмите щяха да цъфнат, и върбите да родят грозде. Можеше да си пожелае и луната в стъклен буркан. Можеше да…

За момент мислите му спряха напълно, а после се задвижиха отново; но по-бавно и без горчивина.

Можеше да си пожелае и да вдъхва повече самоувереност на плахи бизнесмени.

Можеше да си пожелае и да превръща дебели жени в слаби.

Можеше да си пожелае и да ослепи единия от убийците, отвлекли Чарли.

Можеше да си пожелае и тласъкът да се върне.

Ръцете му бяха заети с покривката на леглото — дърпаха, мачкаха, попиваха — явно мозъкът му изпитваше почти несъзнателна нужда от постоянни сетивни сигнали. Нямаше никакъв здрав разум в надеждата тласъкът да се върне. Той беше изчезнал. Не би могъл по-успешно да проправи с тласък пътя си до Чарли, отколкото до Северния полюс. Тласъкът си бе отишъл.

(Беше ли?)

Съвсем неочаквано Анди се усъмни. Част от него — някаква много дълбока част — може би просто отказа да се съобразява с решението на неговото съзнание да следва пътя на най-малкото съпротивление и да им дава каквото поискат. Може би някаква дълбока част от него отказа да продължи да се предава.

Седеше и попиваше покривката на леглото, не преставаше да плъзга дланите си по нея. Дали беше истина, или желанието му бе предизвикало едно внезапно и недоказуемо предчувствие? Самото предчувствие можеше да е фалшиво като възникналия от чист страх дим, който си бе мислил, че усеща.

Нямаше как да провери предчувствието, а и тук определено нямаше кого да тласне.

Той си изпи содата.

Да допуснем, че тласъкът наистина се е върнал. Той не е някакво универсално лекарство: Анди най-добре го знаеше. Би могъл да даде много малки тласъчета или три-четири силни тласъка, преди да се довърши. Може и да се добере до Чарли, но възможността да се измъкне оттук е не по-голяма от възможността на една снежинка да оцелее в ада. Единственото, което ще постигне, е да се тласне в гроба с мозъчен кръвоизлив (и при тази мисъл пръстите му автоматично се плъзгаха към предишните безчувствени места по лицето му).

А оставаше и торазинът, с който го тъпчеха. Липсата му — закъснението на дължимата доза, когато спря токът — изигра голяма роля за изпадането му в паника, знаеше си го. Дори сега, когато се владееше по-добре, той искаше този торазин и спокойния унес, който му носеше. В началото го държаха по цели два дни без торазин преди всеки опит. Резултатът беше постоянно нервно напрежение и слаба депресия, подобно на плътни облаци, които сякаш никога няма да се вдигнат… а тогава още не бе така хлътнал, както сега.

— Погледни истината в очите, ти си наркоман — прошепна той.

Не можеше да каже дали наистина е така. Знаеше, че има физиологично пристрастяване, както към никотина и хероина, което причинява физиологични промени в централната нервна система. А има и психологично пристрастяване. Един негов съученик, на име Бил Уолис, ставаше много, много нервен без своите три или четири кока-коли на ден, а старият му приятел от университета Куинси беше маниак на тема пържени картофки — и те трябваше да бъдат от една рядка новоанглийска марка „Хъмпти-Дъмпти“: никой друг вид не го задоволяваше. Анди определяше такива прояви като психологично пристрастяване. Той не знаеше дали неговият копнеж по хапчето е физиологичен или психологичен: знаеше само, че има нужда от него, действително има нужда от него. Самата мисъл за синьото хапче в бялата чинийка накара устата му да пресъхне отново. Вече не го държаха по четирийсет и осем часа без опиата преди опит. Дали чувстваха, че не би могъл да издържи толкова, без да го хване истерия, или просто минаваха през различните фази на експеримента?

В резултат пред него стоеше един жестоко ясен и неразрешим проблем: не може да тласка, зареден с торазин, а пък няма достатъчно воля, за да го откаже (и, разбира се, ако го хванат да го отказва, хубава работа ще им отвори, нали? — направо прекрасна). Щом му донесат синьото хапче в бялата чинийка, след като всичко свърши, той ще го вземе. И малко по малко пак ще си утъпче пътя до спокойната, устойчива апатия, в която се намираше, когато токът спря. Всичко това бе просто едно нереално, незначително отклонение. Съвсем скоро пак ще си гледа „Клуб ХИГ“ и Клинт Истуд в „Програма по домовете“ и ще си похапва прекалено често от винаги добре заредения хладилник. И пак ще пълнее.

(Чарли, Чарли е в опасност, Чарли има голям проблем, заплашва я страшна беда)

Ако е така, той не може нищо да направи. А дори и да може, дори да има някакъв начин да ги измъкне оттук — налъмите да цъфнат и върбите да родят грозде, защо не, по дяволите? — всякакво окончателно решение относно бъдещето на Чарли си оставаше все така далечно, както винаги.

Той пак си легна, разперил ръце и крака. Малкото отделение в мозъка му, което сега се занимаваше изключително с торазина, продължаваше неспокойно да вдига врява.

В настоящето нямаше решение и затова той се понесе към миналото. Видя как двамата с Чарли тичат по Трето Авеню в някакъв кошмар със забавени движения — едър мъж с протрито, кадифено яке и малко момиченце в червено и зелено. Видя Чарли, с напрегнато и бледо личице и стичащи се по бузките й сълзи, след като взе монетите от телефоните на летището… и подпали обувките на някакъв войник.

Мислите му отплуваха дори още по-назад, до кантората им в Порт Сити, Пенсилвания, и мисис Гърни. Тъжната, дебела мисис Гърни, дошла в кантората на курса за отслабване в зелен костюм с панталон, стиснала здраво старателно изписаната реклама, идея всъщност на Чарли. „Или вие ще отслабнете, или следващите шест месеца ние ще ви купуваме продуктите.“

Мисис Гърни, която родила на своя съпруг диспечер четири деца между 1950-а и 1957-а. Сега децата й пораснали и се отвращавали от нея, и съпругът й се отвращавал от нея и се срещал с друга жена, а тя го разбирала, защото Стан Гърни все още бил представителен, жизнен, енергичен мъж на петдесет и пет, а тя бавно натрупала седемдесет килограма след заминаването на предпоследното дете за колежа, тръгнала от шейсет, колкото тежала на сватбата си, до едно кръгло сто и трийсет сега. Тя влезе, чудовищно раздута и отчаяна в зеления си костюм, със задник почти колкото бюро на банков директор. Щом наведе глава към чантата си, за да намери чековата си книжка, трите й гуши станаха шест.

Той я записа в един клас с още три дебелани. Правеха гимнастика и прилагаха една лека диета — указания и за двете бе намерил в обществената библиотека; водеха безобидни разговори, които Анди обяви за „препоръчителни“ — и от време на време ги тласваше със средна сила.

Мисис Гърни спадна от сто и трийсет на сто и двайсет, а после и на сто и петнайсет, признавайки със смесено чувство на страх и възхищение, че вече сякаш не й се яде толкова. Допълнителното просто не й изглеждало вкусно. Преди винаги си държала безброй неща за похапване в хладилника (и понички в кутията за хляб, и две-три кексчета с извара в камерата) за вечерите пред телевизора, но сега някак си… е, звучи почти невероятно, но… непрекъснато забравяла, че са там. А отвсякъде чувала, че когато си на диета, можеш да мислиш само за ядене. Определено не се чувствала като сега, когато опитала да спазва диетата от „Стражи на теглото“.

И останалите три жени в групата откликнаха със същата пламенност. Анди просто стоеше отстрани и ги наблюдаваше с нелепо бащинско чувство. И четирите бяха изумени и очаровани от общото си преживяване. Упражненията за раздвижване, които им се виждали толкова досадни и болезнени преди, сега изглеждаха почти приятни. А съществувал и този странен подтик да ходят. Всички заявяваха, че ако не се поразходят хубавичко през деня, се чувстват някак разстроени и неспокойни. Мисис Гърни призна, че добила навика да отива пеш до центъра на града и обратно всеки ден, макар че това правело общо над три километра. Преди винаги взимала автобуса, което определено било разумно, тъй като спирката се намирала точно пред къщата й.

Но единствения път, когато го взела сега — защото краката наистина много я болели, — се почувствала толкова притеснена, че слязла на втората спирка. И с другите било същото. Но всички те благославяха Анди Макджий, въпреки мускулната треска и другите дребни неприятности.

Мисис Гърни свали теглото си до сто и пет при трето мерене, а до завършването на шестседмичния курс — до деветдесет и пет килограма. Съпругът й бил изумен от случилото се, особено след провала й с безброй диети и курсове. Той настоявал да отиде на лекар — страхувал се да няма рак. Не вярвал, че е възможно да се свалят трийсет и пет килограма за шест седмици по естествен път. Тя показа на Анди пръстите си, зачервени и изпободени от шев, защото й се налагало постоянно да си свива дрехите. А после се хвърли на шията му (като едва не му счупи гръбнака) и плака на рамото му.

Неговите възпитанички обикновено му се обаждаха, също както бившите му студенти, подхванали успешна кариера, идваха поне веднъж — някои, за да му кажат благодаря, а други просто да се изфукат: „Гледай, ученикът е надминал учителя си“… нещо, което едва ли е толкова необичайно, колкото си въобразяват, мислеше си понякога Анди.

Но мисис Гърни беше от първите. Тя му се обади да му благодари от сърце само около десет дни преди Анди да се почувства под наблюдение в Порт Сити. И преди да изтече месецът, потеглиха с Чарли към Ню Йорк.

Мисис Гърни все още беше едра жена: човек забелязваше смайваща разлика само ако я бе виждал преди. Когато се премери този последен път, се оказа, че теглото й е спаднало до осемдесет и пет килограма. Но не точният брой на килограмите беше важното, разбира се. Важното бе, че тя продължаваше да слабее със същото равномерно темпо от шест килограма на седмица, плюс минус един, и постепенно намалявайки темпото щеше да сваля още, докато стигнеше до шейсет-седемдесет килограма. Нямаше да има експлозивна декомпресия, нито пък продължително отвращение към храната, неща, които понякога водят до anorexia nervosa. Анди искаше да изкара малко пари, но без да убива никого с това.

— Вас трябва да ви обявят за национално богатство — заяви мисис Гърни, след като разказа на Анди, че отново се е сближила с децата и съпруга си. Анди се усмихна и й благодари, но сега, легнал върху леглото си в тъмнината, полузадрямал, той си помисли, че в известен смисъл точно това беше станало с него и Чарли: обявили ги бяха за национално богатство.

И все пак талантът му не е само за зло. Не е, щом може да помогне на една мисис Гърни.

Той леко се усмихна.

И усмихнат заспа.