Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Firestarter, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 152 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ПОДПАЛВАЧКАТА. ЧАСТ І. 1995. Изд. Плеяда, София. Поредица Стивън Кинг, №18 Роман. Превод: от англ. Вихра МАНОВА [Firestarter / Stephen KING]. Предговор: Емануел ИКОНОМОВ. ІІ осъвременено изд. Печат: Полипринт, Враца. Формат: 20 см. Страници: 301. Цена: 98.00 лв. ISBN: 954-409-120-3.

ПОДПАЛВАЧКАТА. ЧАСТ ІІ. 1995. Изд. Плеяда, София. Поредица Стивън Кинг, №18 Роман. Превод: от англ. Вихра МАНОВА [Firestarter / Stephen KING]. Предговор: Емануел ИКОНОМОВ. ІІ осъвременено изд. Печат: Полипринт, Враца. Формат: 20 см. Страници: 287. Цена: 98.00 лв. ISBN: 954-409-121-1.

 

Първото издание е на изд. Народна култура от 1989 и е със заглавие „Живата факла“; в 1 книга

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне на анотация (пратена от meduza)
  3. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Подпалвачката от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Подпалвачката
Firestarter
АвторСтивън Кинг
Първо издание29 септември 1980 г.
САЩ
ИздателствоViking Press
Оригинален езиканглийски
Жанрхорър, научна фантастика, трилър
ISBNISBN 0451167805
Подпалвачката в Общомедия
Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

„Подпалвачката“ (на английски: Firestarter) е роман, написан от Стивън Кинг. По книгата е направен и филм, носещ същото име – „Подпалвачката“. Главната роля, на малката Чарли, изпълнява Дрю Баримор.

Сюжет

Анди и Вики се запознават по време на експеримент, носещ кодовото име „Серия 6“. Те двамата, както и всички взели участие в експеримента, получават свръхестествени сили. Анди може да „тласка“ хората, а Вики владее „телепатия“, с която чете мислите на другите. Силите им не са неограничени, но им се ражда дъщеря, Чарли, която наследява способностите и на двамата, но с по-голяма сила — пирокинеза. Останалите участници в експеримента умират по някакъв повод – едни са убити, други се самоубиват. Остава семейството МагГий с малката Чарли. Те са издирвани от „Арсенала“, които искат да изучат и овладеят способностите им. Майката е убита, а детето – отвлечено. Бащата успява да овладее ситуацията, но не за дълго.

2

Предния ден Кап бе потръпнал при мисълта колко тихо стъпва Рейнбърд. Доктор Уонлес изобщо не го чу. Той се събуди от дълбок съм. Събуди се, защото нечий пръст го гъделичкаше точно под носа. Събуди се и видя, че над леглото му се е надвесило някакво кошмарно чудовище. Едно-единствено око проблясваше на слабата светлина на банята, светлината, която докторът винаги оставяше запалена на чуждо място. Там, където трябваше да е другото око, имаше само един празен кратер.

Уонлес отвори уста да изпищи, но Джон Рейнбърд защипа ноздрите му с пръстите на едната си ръка и покри устата му с другата. Уонлес се замята.

— Шшшт, тихо! — Рейнбърд говореше гальовно, като майка на бебето си, когато му сменя пеленките.

Уонлес започна да се бори по-силно.

— Ако искаш да живееш, стой мирно и не вдигай шум — рече Рейнбърд.

Уонлес вдигна поглед към него, изви се веднъж и след това се отпусна неподвижно.

— Няма ли да вдигаш шум? — попита Рейнбърд.

Уонлес кимна. Лицето му бе станало алено.

Рейнбърд свали ръцете си и Уонлес задиша шумно, на пресекулки. От едната му ноздра се процеди слаба струйка кръв.

— Кой… си ти… Кап ли… те изпрати?

— Рейнбърд — отговори той мрачно. — Кап ме изпрати, да.

Уонлес го гледаше с огромни очи в мрака. Езикът му се стрелна и облиза устните му. Както лежеше в леглото, с изритани около кокалестите му глезени чаршафи, той приличаше на най-старото дете в света.

— Аз имам пари — прошепна той в скоропоговорка. — Сметка в швейцарска банка. Много пари. Всичките са твои. Никога няма да си отворя устата. Кълна се пред Бога.

— Не ми трябват парите ти, доктор Уонлес — каза Рейнбърд.

Уонлес се взря в него, лявата страна на устата му се хилеше налудничаво, а левият клепач беше клюмнал и треперещ.

— Ако искаш да бъдеш жив, като изгрее слънцето, ще ми говориш, доктор Уонлес. Ще ми изнесеш лекция. Аз ще представлявам курс от един човек. Ще бъда внимателен като отличник. И ще те възнаградя с живота ти, който да изживееш далече от погледа на Кап и Арсенала. Разбираш ли ме?

— Да — изхриптя Уонлес.

— Съгласен ли си?

— Да… но какво?…

Рейнбърд допря два пръста до устните му и доктор Уонлес моментално млъкна. Мършавите му гърди бързо се вдигаха и падаха.

— Ще ти дам заглавие от две думи и започваш лекцията. Тя трябва да включва всичките ти знания, подозрения и теории по въпроса. Готов ли си за тези две думи, доктор Уонлес?

— Да.

— Чарлин Макджий — произнесе Рейнбърд и Уонлес започна да говори. Отначало думите му идваха бавно, а после започнаха да набират скорост. Той говореше. Даде на Рейнбърд пълно описание на опитите със „Серия шест“ и на фаталния експеримент. Много от казаното Рейнбърд вече го знаеше, но Уонлес запълни и известно количество бели петна. Професорът премина през цялата проповед, която бе изнесъл сутринта на Кап, и сега тя попадна на добра почва. Рейнбърд слушаше внимателно, мръщеше се тук и там, леко изръкопляска и се закиска на метафората с тоалетното обучение. Това поощри Уонлес да заговори още по-бързо и щом започна да се повтаря, както правят старците, Рейнбърд отново се пресегна, защипа носа му с една ръка и покри устата му с другата.

— Съжалявам.

Уонлес зарита и се замята под теглото на Рейнбърд. Той приложи още натиск и когато съпротивата на Уонлес взе да намалява, внезапно пусна ноздрите му. Дъхът на Добрия доктор изсвистя като въздух от пробита гума. Очите му се въртяха диво в орбитите си като на полудял от страх кон… но все още твърде трудно се виждаха.

Рейнбърд стисна яката на пижамата му и го издърпа напреко на леглото, така че студената бяла светлина от банята да пада право върху лицето му.

Тогава отново защипа ноздрите му.

Един мъж може понякога да издържи над девет минути без въздух и да не получи доживотно увреждане на мозъка, ако остане напълно неподвижен; една жена, с малко по-голям капацитет на белите дробове и малко по-ефикасна система за отделяне на въглероден двуокис, може да преживее и десет или дванайсет минути. Разбира се, съпротивата и ужасът допълнително скъсяват времето на оцеляване.

Доктор Уонлес се бори енергично четирийсет секунди, след което силите взеха да го напускат. Ръцете му удряха едва-едва разкривеното, гранитно лице на Рейнбърд. Петите му приглушено барабаняха в затихващ ритъм по мокета. Изпод мазолестата длан на Рейнбърд потече лига.

Сега беше моментът.

Рейнбърд се наведе към Уонлес и взе да изучава очите му с детско любопитство.

Но пак беше същото, все същото. Очите загубиха страха си и на негово място се изписа недоумение. Не учудване, нито проумяване, осъзнаване или страхопочитание, а недоумение. За миг тези две недоумяващи очи се втренчиха в едното на Джон Рейнбърд и той усети, че го виждат. Вероятно размазано и все по-бледо, докато докторът напускаше тялото си, но го видяха. После се изцъклиха и всичко свърши. Доктор Джоузеф Уонлес не пребиваваше повече в хотел „Мейфлауър“; Рейнбърд седеше на леглото му с една кукла в естествена големина.

Той продължи да стиска устата и ноздрите на куклата. Ще постои така за по-сигурно още десет минути.

Замисли се над разказа на Уонлес за Чарлин Макджий. Възможно ли е едно малко дете да владее такава сила? Навярно е възможно. В Калкута бе видял как един мъж забива ножове в тялото си — в краката, в корема, в гърдите, във врата си — и после ги изважда, без да останат никакви рани. Вероятно е възможно. И сигурно е… интересно.

Увлечен в тези разсъждения, изведнъж се улови, че се чуди какво ли би било да убиеш дете. Никога не беше правил такова нещо съзнателно (макар че веднъж бе поставил бомба в един самолет, която избухна и уби до един шейсет и седемте пътници на борда, а между тях сигурно е имало и деца, но то не бе същото, не бе така лично). В неговата работа не се налагаше често да се убиват деца. В края на краищата той не работеше за някоя терористична организация, въпреки че на някои — като страхопъзльовците в Конгреса например — много им се щеше да я изкарат такава. В края на краищата това бе една научна организация.

Може би с детето ще бъде различно. Може би накрая ще види друго изражение в очите му, а не само недоумението, което го караше да се чувства толкова празен и толкова… да, наистина толкова тъжен.

Може да открие част от това, което имаше нужда да научи в смъртта на едно дете.

Дете като Чарли Макджий.

— Моят живот прилича на правите пътища в пустинята — прошепна Джон Рейнбърд и се вгледа съсредоточено в мътносините топчета, които доскоро бяха очите на доктор Уонлес. — Но твоят живот изобщо не е никакъв път, приятелю… мой добри приятелю.

Той целуна Уонлес първо по едната, а после и по другата буза. След това го издърпа обратно върху леглото и хвърли отгоре му един чаршаф. Той кацна като парашут и очерта щръкналия и вече ненужен нос на Уонлес сред бялата си морава.

Рейнбърд излезе от стаята.

Тази нощ той се отдаде на размишления за момиченцето, което можеше да пали с мисълта си. Посвети му много време. Чудеше се къде е, какво си мисли, какво сънува. Чувстваше се изпълнен с нежност към него, с желание да го покровителства.

И когато се унесе, малко след шест сутринта, вече беше сигурен: момиченцето ще бъде негово.