Стивън Кинг
Подпалвачката (131)

9

Ключалката на вратата дрезгаво избръмча и Кап пристъпи в апартамента на Анди, под северната плантаторска къща. Той не беше същия човек отпреди година. Онзи бе възрастен, но твърд, здрав и проницателен; онзи притежаваше лице, което можете да си представите как с лекота на специалист се привежда от засада над ловджийската пушка. Този човек не вървеше, а се тътреше. Косата му — металносива преди година — сега беше почти бяла и по бебешки рядка. Устата му потреперваше разстроено. Но най-голяма беше промяната в очите му, които изглеждаха озадачени и някак детински: това изражение се нарушаваше от време на време от стрелващ се встрани поглед, подозрителен, изпълнен със страх и почти раболепен. Ръцете му висяха отпуснато край хълбоците, с безцелно помръдващи пръсти. Ехото бе прераснало в рикошет, който сега подскачаше с бясна, свистяща, смъртоносна скорост из главата му.

Анди Макджий стана да го посрещне. Той беше облечен точно както в деня, когато бягаха с Чарли по Трето Авеню в Ню йорк и колата на Арсенала ги следваше по петите. Сега кадифеното яке бе разпрано по шева на лявото рамо, а панталоните — избелели и протъркани на седалището до лъскавина.

Чакането му се бе отразило добре. Усещаше, че е успял да се помири с всичко. Не да го разбере, не. Чувстваше, че никога няма да го проумее, дори ако успееха с Чарли да надвият фантастичните предимства в полза на противника, да избягат и да продължат да живеят. Той не можеше да открие нито един фатален недостатък в собствения си характер, върху който да стовари вината за тази гигантска нелепост, нито един грях на бащата, който да трябва да се изкупва от дъщерята. Да се нуждаеш от двеста долара или да участваш в научен експеримент не е по-осъдително, отколкото да искаш да бъдеш свободен. „Ако се измъкна невредим — помисли си Анди, — ще кажа на всички: учете децата си добре, учете ги от малки, онези по върховете твърдят, че знаят какво правят, и понякога е така, но в повечето случаи лъжат.“

Но било каквото било, n’est-ce pas? Ако не друго, поне ще ги накара да се поизпотят за парите си. Но тази мисъл не му донесе никакво чувство на опрощение или разбиране към хората, извършили цялата тази несправедливост. В помирението със себе си той бе затрупал огъня на омразата си към бюрокретените без лица, направили всичко в името на така наречената национална сигурност. Само дето не бяха вече без лица: един от тях стоеше пред него, усмихнат, потръпващ и апатичен. Анди не изпита абсолютно никакво състрадание към състоянието на Кап.

Ти сам си го изпроси, друже.

— Здравей, Анди — поздрави Кап. — Готово ли е всичко?

— Да — отвърна Анди. — Ще вземеш единия куфар, нали?

Апатичността на Кап се наруши от един от онези фалшиво проницателни погледи.

— Проверил ли си ги? — излая той. — Проверил ли си ги за змии?

Анди тласна — лекичко. Искаше да запази колкото е възможно повече за неотложни нужди.

— Вдигни го — нареди той и посочи към единия от двата куфара.

Кап се приближи и го вдигна. Анди грабна другия.

— Къде ти е колата?

— Отвън. Чака ни.

— Някой ще ни проверява ли? — Всъщност въпросът му беше: „Ще се опита ли някой да ни спре?“

— Защо да ни проверява? — попита Кап, искрено учуден. — Аз съм шефът.

Анди трябваше да се задоволи с това.

— Излизаме — започна той, — слагаме тези куфари в багажника…

— Багажникът е в ред — прекъсна го Кап. — Тази сутрин го проверих.

— … и отиваме до конюшнята да вземем дъщеря ми. Някакви въпроси?

— Не — отговори Кап.

— Добре. Да вървим.

Те излязоха от апартамента и тръгнаха към асансьора. Из коридора сновяха няколко души по своите си работи. Те предпазливо поглеждаха към Кап и извръщаха погледи. Асансьорът ги качи до балната зала и Кап поведе по дългия коридор към изхода.

Джоузи, червенокосото момиче, дежурило при вратата в деня, в който Кап бе изпратил Ал Стайнович в Хейстингс Глен, се беше издигнало на по-добра служба. Сега там седеше млад, преждевременно оплешивяващ мъж и се мръщеше над ръководство по компютърно програмиране, стиснал жълт флумастер в ръка. Той вдигна поглед, щом доближиха.

— Здравей, Ричард — поздрави Кап. — Преборваш ли се с книгите?

Ричард се засмя.

— По-скоро те ме преборват. — Той погледна любопитно към Анди, който го изгледа безучастно.

Кап си пъхна палеца в един процеп и нещо издумка. На пулта пред Ричард грейна зелена светлина.

— Направление? — попита Ричард, сменил флумастера си с химикалка. Тя застина във въздуха над малка подвързана книга.

— Конюшнята — отвърна веднага Кап. — Ще вземем на Анди щерката и те ще избягат.

— Военновъздушна база Андрюс — парира Анди и тласна. Болката моментално се вряза в главата му като тъп сатър.

— ВВБ Андрюс — съгласи се Ричард и го нанесе в книгата заедно с часа. — Приятно прекарване, господа.

Те излязоха в жизнерадостния октомврийски слънчев ден. Вегата на Кап беше спряна върху чистите бели чакълени камъчета на обходната алея.

— Дай ми ключовете — заповяда Анди. Кап му ги подаде, той натовари куфарите в багажника и ги върна. — Да тръгваме.

Кап подкара покрай езерцето с патиците към конюшнята. Анди забеляза един мъж с бейзболно яке да тича към къщата, която току-що бяха напуснали, и усети тръпка на безпокойство. Спряха пред отворените врати на конюшнята.

Кап посегна към ключовете и Анди леко му плесна ръката.

— Не. Остави я запалена. Хайде.

Той излезе от колата. Главата му туптеше и с ритмични тласъци изпращаше болката дълбоко в мозъка му, но все още се търпеше. Все още.

Кап излезе, но се спря нерешително.

— Не искам да влизам там — очите му бясно се въртяха в орбитите си. — Прекалено тъмно е. Те обичат тъмнината. Крият се. Хапят.

— Няма никакви змии — леко тласна Анди. Достатъчно, за да накара Кап да се размърда, но без да изглежда особено убеден. Влязоха в конюшнята.

В един ужасен момент на отчаяние Анди помисли, че Чарли я няма. Преходът от светло на тъмно за миг направи очите му безпомощни. Вътре беше горещо и задушно и нещо бе изплашило конете: те цвилеха и се блъскаха из клетките си. Анди не виждаше нищо.

— Чарли? — извика той с пресеклив и настойчив глас. — Чарли?

— Татко! — отвърна тя и в гърдите му се надигна радост… радост, която се превърна в ужас, когато долови писъка на страха в гласа й. — Татко, не влизай! Не вли…

— Мисля, че е малко късно вече — обади се нечий глас над главите им.