Джон Лескроарт
Мотивът (8)

8

Кунео излезе от къщата около половин час, след като си бе тръгнал Глицки, поради което стигна в града към три и половина, много преди началото на смяната му. Допускаше обаче, че известно време няма да спазва работното си време, не и ако искаше да разреши случая, преди Глицки да се опита да си припише някакви заслуги за него.

Отделът за палежите от години работеше в една от пожарните команди близо до центъра на града. Само че в тази сграда нямаше тоалетни и помещения за преобличане за жените пожарникари, затова с цел да се отвори място за тези подобрения, инспекторите по палежите бяха прехвърлени в сегашната си сграда в един барикадиран склад на Еванс Стрийт, далеч на юг от Маркет. В подобното на пещера помещение държаха микробуса на инспекторите, както и допълнителни помпи, камиони, дълги километри маркучи и друго оборудване. Имаше и една стара пожарникарска кола, която бяха използвали по време на земетресението и на пожара през 1960 г. с тежка четиристотин килограма стълба на пет етажа, за чието повдигане бяха необходими двайсет мъже.

Бекер седеше на горния етаж до малка заседателна маса в общата стая пред малкия си кабинет. Когато Кунео влезе, той разлистваше огромните страници на някаква компютърна разпечатка. Вдигна поглед и без всякакво встъпление каза:

— Бензин „Валеро“.

— Какво за него?

— Това е запалителното вещество — почука Бекер по страниците пред себе си. — Оказа се, че имаме достатъчно добра проба от килима под женския труп. Направихме анализ със спектрометър. „Валеро“.

Кунео си дръпна един стол.

— Различни ли са? Мислех, че бензинът е един и същ.

— Не точно. — Инспекторът сложи пръст върху листа. — Този имаше формулата на „Валеро“.

— И какво ни казва това?

— За жалост не много. „Валеро“ е най-големият производител на бензин в страната. Само че, и това е добрата новина, фирмата съвсем не е най-големият лидер на пазара в града. Има бензиностанция на „Валеро“ само натри преки от Аламо Скуеър. Не е задължително нашият човек непременно да е купил бензина оттам, само че някой е купил почти десет литра оттам в сряда сутринта. Продажбите се записват автоматично и ние ги проверихме.

— Някой да е забелязал кой е бил купувачът?

— Все още никой не е питал.

Кунео изцъка с език.

— Ще намина оттам. Имам снимка на Миси. Може да излезе нещо. — Той извади бележника си, разгъна снимката и я подаде на другия мъж. — Готино парче, а?

Бекер продължително се втренчи в снимката.

— Това ли е Миси? Струва ми се някак позната.

— Знаеш ли, и аз си помислих същото. Нали чу, че наистина е била тя?

— Да. Обадих се на Страут, за да съм в течение.

Кунео барабани на стола си няколко секунди, зареял поглед в пространството помежду им. Внезапно щракна с пръсти:

— Това е. Знаех си, че има и още нещо. Докато преди малко ми разказваше за бензина, спомена нещо за „вашия човек“. Разполагаш ли с нещо, което да стеснява обръча до мъж?

— Не — каза Бекер. — Просто винаги съм смятал, че е бил мъж. Казах го и на Глицки.

— А той какво ти каза?

— Всъщност нищо. Просто ме изслуша. Защо? Да не би нещо да насочва към жена?

— Може би — отговори Кунео. — Ще те осведомя.

 

 

Глицки си каза, че ако не иска да пита кметицата направо, а той не искаше, най-добрият източник на информация за вероятно скритата връзка с Пол Хановър може би ще открие в мазето на сградата на вестник „Кроникъл“ на Пета и на Мишън. Макар момичето от рецепцията да позвъни на Джеф Елиът, за да му съобщи, че Глицки е горе и чака да се срещне с него, когато пуснаха полицая долу и го въведоха в малката стъклена кабинка на Джеф, репортерът и автор на колонки седеше в инвалидната си количка и печаташе като хала на компютъра си, явно напълно изключил за заобикалящия го свят, докато внезапно не спря и не вдигна поглед.

— Това ще ми донесе „Пулицър“ — каза той. — Имаш ли нещо против да почакаш още няколко параграфа? — направи му знак към един от столовете в кабинката си.

Глицки кимна и седна.

Кабинетът беше малък и претъпкан. Вътре имаше малко метално бюро, върху което се намираха компютърът и телефонът на Елиът, висока до кръста дъбова полица за книги, натъпкана до пръсване, и друга метална полица с едногодишното течение на вестника, на която беше облегнат чифт патерици. За стъклената стена до главата на Глицки бяха залепени няколко карикатури от „Ню Йоркър“ и някакви други. До телефона върху бюрото имаше снимка на съпругата на Джеф и на дъщерите им.

Елиът спря да пише и впери поглед в екрана си, след това вдигна дясната си ръка над клавиатурата и я стовари долу с победоносен жест. Екранът се прочисти. Обърна глава към Глицки.

— Извинявай за това, обаче материалът е блестящ. Утре ще видиш. Е, на какво дължа личната ти поява?

— Нали каза, че искаш да си поговорим? За снимката ми заедно с кметицата? За това, че има нещо, което крия от теб?

— Мисля, че просто те будалках. Да не би наистина да има нещо такова?

— Ако има, надявам се двамата с теб да можем да открием какво е.

Елиът избута инвалидната си количка иззад бюрото и се завъртя, за да застане с лице към него.

— Не разбирам.

— Не ми се ще да е така. Какво знаеш за Пол Хановър?

— Нещо друго, освен че е мъртъв ли? Това май ще се окаже свързано с кметицата, нали?

— Може би. Освен това разговорът ни е неофициален, ясно? В крайна сметка, ще видиш, че ще си струва.

Елиът кимна с известна неохота.

— Добре. С какво разполагаш?

— Не знам дали е нещо важно, но спомняш ли си, когато вчера във Фери Билдинг ти казах, че двамата с Кейти вършим една работа. Работата е там, че тя ме помоли лично да се намеся в тази история с Хановър.

— И защо ще иска подобно нещо?

— Това не е ясно. Може би смята, че двамата сме свързани.

— Значи ти ще контролираш информацията, която излиза?

— Ще ми се да вярвам, че тя не мисли това.

— Но го подозираш?

— Може би е твърде силно казано. Не знам за Хановър нищо друго освен факта, че й е дал пари за предизборната й кампания. Мислех, че може ти да си чул повече.

Елиът свали ръце от ръкохватките на инвалидната си количка и ги скръсти в скута си. Очите му се насочиха към карикатурите на преградата над главата на Глицки, но всъщност не гледаше тях. Накрая си пое въздух и отново го изпусна.

— Първо — поде той, — Хановър не й е дал просто някакви пари. Той организира вечерята за събиране на средства, която постави началото на кампанията й предишното лято. Струва ми се, че на онази вечеря тя успя да събере около шестстотин хиляди долара. Сигурно си чел за това, защото историята се появи във вестника, а не в моята рубрика. — Ухили се на малката си шегичка. — Само че Хановър, както би казал човек, беше католик по отношение на политическите си дарения. Кейти, разбира се, е демократ, само че той има вземане-даване и с републиканците.

— Откога допускаме републиканци в Сан Франциско?

— Ще останеш изненадан. Знаеш ли кой беше домакин на партито, когато миналата година президентът дойде тук, за да събере малко средства?

— И какви бяха политическите му стремежи? Имам предвид на Хановър.

— Всъщност той не се занимаваше много с политика. Имаше клиенти. Обаче чакай малко.

Джеф се върна обратно към компютъра си, натисна няколко клавиша и доволно се облегна назад.

— Ето така. Когато паметта ти изневерява…

Глицки се приведе напред на стола си.

— Какво намери?

Донъл Уайт, чернокож жизнерадостен мъж в средата на трийсетте, управляваше бензиностанцията на „Валеро“ на кръстовището на Оук и на Уебстър. Не беше собственикът, но работеше следобед шест дни в седмицата. Погледна показаната му от Кунео снимка на Миси Д’Амиен и кимна:

— Да, тя идва тук много често, всяка седмица или веднъж на две седмици. Сигурно живее наблизо.

— Вече не. — Кунео му разказа новините и продължи. — Въпросът е дали е идвала в сряда, за да напълни туба с бензин.

— Няма как да я видя, ако е идвала сутринта. — Мъжът отново сведе поглед към снимката и почеса късата си брада. — Обаче почакайте малко.

Стояха отпред до бензиновите колонки, а сега мъжът се обърна и се провикна към гаража, откъдето се чуваше рап.

— Джефи, излез за малко, ако обичаш!

Когато не получи никакъв отговор, Уайт влезе в гаража. След малко музиката спря, а Уайт и Джефи се показаха на късното следобедно слънце. Джефи беше млад и толкова намръщен, колкото Уайт бе жизнерадостен. Явно отегчен до смърт, той изви нагоре очи, докато стоеше прегърбен, пъхнал ръце в джобовете си, и слушаше защо е дошло ченгето. Най-накрая стигнаха до снимката и той кимна:

— Да — каза той. — Може и тя да е била.

Нещо в израза му учуди Кунео:

— Как така може да е била тя? Или е била тя, или не.

Младежът сви рамене:

— Ей, няк’ва жена си наля бензин. — Той погледна към колегата си: — Кой, каза, че търсят?

— Възможно ли е да не е била тази жена? — намеси се Кунео.

— Аз обядвам вътре — сви рамене младежът. — Тя напълни тубата, не резервоара. И я сложи в багажника.

— Каква беше колата?

Онзи пак завъртя очи.

— Май мерцедес. Не съм сигурен. Може би. Нещо такова.

Кунео отново вдигна снимката:

— Можеш ли да кажеш дали е била тази жена или не?

Джефи погледна по-внимателно този път, взе снимката и я приближи към лицето си.

— Виждал съм тази жена и преди… май. — Продължи да се взира. — Може и да е била тя, ама ако е била тя, беше с различна прическа. Не съм сигурен. Знам само, че беше бяла и хубава. Големи цици, никакви тлъстини. Готин задник.

— Помниш ли с какво беше облечена?

Младият механик отново завъртя очи нагоре и след това ги затвори.

— Май със синя риза, някаква лъскава. А, да, и слънчеви очила. Никога не ги сваляше. — Отново посочи към снимката. — Сега като гледам, може и да е била тя. Трудно ми е да кажа. Може и да не е била тя.

 

 

Привечер, във времето за коктейли, Максин и Джоузеф Уилис си бяха у дома, през няколко къщи от мястото, където се намираше домът на Пол Хановър. Пиеха коктейли „Манхатън“ в чаши с високи столчета и се канеха след малко да излязат на вечеря с приятели, но Кунео не остана с впечатлението, че посещението му ги притеснява. Поканиха го да влезе, предложиха му питие, но той отказа, а след това Максин обясни на Джоузеф какво е казала на Кунео предишната вечер. Докато тя говореше, тримата се върнаха до предния прозорец.

— Боя се, че идвам тук отново за същото нещо. — Кунео извади снимката и й я подаде. — Искаме да бъдем сигурни, че сте видели точно Миси Д’Амиен. Имате ли нещо против да погледнете снимката?

Максин остави питието си на една масичка отстрани и взе вестникарската изрезка. Погледна за малко през прозореца — припомняйки си момента — отново погледна снимката и категорично кимна веднъж:

— Да, това е тя.

Джоузеф, вероятно четирийсет и пет годишен, беше много по-дребен от съпругата си. Нисък и много слаб, той вероятно не тежеше повече от седемдесет и пет килограма. Раменете му като че ли с мъка удържаха главата. Косата му, която не беше никак много, бе подстригана съвсем късо. Носеше очила без рамки, червена папионка и бяла колосана риза, червени пъстри тиранти и кафяви панталони от туид. Но някак безмълвно той излъчваше увереност и вътрешна сила.

Внимателно постави своята напитка до чашата на жена си, надникна към снимката над ръката на Максин, поклати глава и изрече с абсолютна сигурност:

— Това несъмнено е Миси Д’Амиен, обаче не мога да се закълна, че тя е жената, която видяхме онази нощ.

Максин се нацупи и го изгледа от глава до пети.

— Какви ги говориш, Джоузеф? Със сигурност беше тя.

Джоузеф леко постави ръката си върху нейната.

— Може ли да видя снимката, ако обичаш? — Беше самото олицетворение на благостта, както стоеше, протегнал другата си ръка към нея. Когато тя му даде снимката, той отиде до прозореца и застана там, където светлината беше по-добра, и разглежда снимката около минута. Най-накрая вдигна очи, погледна право към Кунео и поклати глава:

— Не съм сигурен.

Кунео издаде нисък, тих и монотонен гърлен звук. Максин се приближи до Джоузеф, издърпа снимката от ръката му и я приближи към лицето си. Докато я разглеждаше, Кунео попита Джоузеф:

— Къде точно се намираше автомобилът?

Мъжът посочи през прозореца същото място, което Максин бе показала на Кунео предишната вечер.

— Точно отсреща на улицата, през пет-шест коли, до уличната лампа.

— А какво беше колата? Помните ли?

— Не съм сигурен. Със сигурност беше тъмна. Черна.

— Беше черен мерцедес — каза Максин. — Клас С.

Джоузеф се обърна към нея, отново постави ръка върху нейната и каза:

— Възможно е да е била такава. Не обърнах особено внимание.

— Не гледаше колата, нали?

Той се усмихна търпеливо на съпругата си.

— Може би това е причината. — Сетне отново се обърна към Кунео: — Във всеки случай, тя отиде до колата, а ние се върнахме към напитките си. Което ми напомня… — Взе двете чаши и подаде питието на съпругата си.

— Забелязахте ли я да прави нещо до колата? — попита Кунео.

Джоузеф безмълвно се консултира със съпругата си и поклати глава.

— Не. Просто се приближи към вратата.

— Не към багажника?

— Не видях такова нещо. Максин?

— Не. Просто се качи и потегли.

Ниското тананикане на Кунео се бе превърнало в мелодия, но песента все още не можеше да се разпознае.

— Ако нямате нищо против, нека да се върнем отново на въпроса дали жената е била Миси Д’Амиен. Госпожо Уилис, вие твърдите, че е била тя.

— Мислех, че е тя.

— Но помните ли, че снощи, когато разговаряхме, споменахте, че е възможно да грешите? Помните ли това?

Въпросът не й хареса и тя се изпъна в цял ръст.

— Това беше, когато научих, че е загинала в къщата.

— Точно така. Тогава заключихте, че може би не тя е излизала от къщата и вероятно на улицата сте видели някой друг.

— Или че е излязла и по-късно се е върнала.

— Разбира се, вероятно точно така е станало, ако е била в къщата по време на пожара. Само че сега съпругът ви казва, че изобщо не е сигурен дали е видял нея.

Сега се обади съпругът:

— Възможно е да е била тя. Но има нещо… — Той се отдалечи на няколко крачки и застана в изпъкналата ниша на предния прозорец. — Видях я да излиза от къщата на Хановър и си спомням, че първо си помислих: „А, ето я и Миси“. Но след това нещо в походката й…

— По-точно в поклащането й — поправи го Максин.

Той сви рамене:

— Не знам точно какво е, но нещо остави у мен впечатлението, че това не е Миси.

— Значи сте познавали Миси? — попита Кунео.

— Разговаряли сме на улицата няколко пъти. В крайна сметка нали сме съседи. Не мога да кажа, че сме се познавали добре, но знаех коя е.

— Добре. Значи вие стоите тук и тя излиза от къщата на Хановър…

Джоузеф отпи от коктейла си и леко се усмихна:

— Сигурно съм я гледал малко по-продължително с ъгълчето на очите си.

— Само с ъгълчето ли, Джоузеф?

— Ами… — нежно докосна ръката й той и продължи: — Във всеки случай милата ми съпруга явно е забелязала, че гледам нещо, защото се обърна да види какво е.

— Само че — Кунео искаше нещата да бъдат кристално ясни, — до този момент жената от къщата на Хановър би трябвало да е дошла съвсем близо до прозореца. Нали вие ми казахте, че тогава сте я видели за пръв път, Максин?

— Беше точно тук — кимна Максин.

— Добре. Някой от двамата да си спомня с какво беше облечена?

— С нещо синьо — каза Джоузеф.

— С черно — обърна се към съпруга си Максин. — С яке. Кожено. Стига, Джоузеф. Знам какво видях, сигурна съм.

Джоузеф обясни явното противоречие:

— Отстрани ти си видяла само якето. Когато се показа за пръв път, якето беше разкопчано и отдолу носеше светлосиня блуза, лъскава. Блестеше на слънцето.

— С панталони или с пола?

Двамата се спогледаха:

— Панталон — единодушно отвърнаха.

— Значи панталон, синя риза, кожено яке. И е карала черен мерцедес.

— Така е, струва ми се — съгласи се Джоузеф.

Кунео също остана доволен. Само че не му звучеше като описание на Миси Д’Амиен.