Джон Лескроарт
Мотивът (25)

25

— Сержант Кунео, вие дадохте показания и пред голямото жури, нали?

— Да, сър.

— И бяхте под клетва?

— Да, сър.

— Къде се случи това?

— Горе, в стаята на голямото жури.

— Колко време продължи снемането на показанията ви?

Кунео вече подскачаше — лек, но видим тремор разтърсващо раменете му на всеки три до пет секунди.

— Не знам точно. Струва ми се, около три часа.

— Сержант, през тези три часа говорихте ли за първото си посещение в дома на Катрин Хановър?

— Да.

— Споменахте ли, че Катрин ясно ви е показала желанието си да останете за вечеря?

— Не, струва ми се, че не.

— Не, струва ви се, че не. — Харди се върна до масата на защитата, кимна уверено на Катрин и извади някакви листове хартия, защипани заедно. Върна се до свидетелското място и ги подаде на Кунео. — Разпознавате ли тези документи, сержант?

Той бързо разлисти документите.

— Това са копия на моите доклади по случая.

— За разпитите ви на Катрин Хановър и на останалите, нали?

— Да.

— Добре. Сержант, от колко време сте полицай?

Внезапната смяна на посоката на разпита накара Кунео да се стъписа за момент. Очите му се стрелнаха към Роузън, след това обратно към Харди.

— От шестнайсет години.

— Значи много пъти сте писали доклади като тези, които държите в ръцете си?

— Да, разбира се.

— Целта на тези доклади е да регистрират доказателствата в писмен вид, нали?

— Да.

— Добре. Когато пишете такива доклади, се стараете да не изпускате важни факти, нали?

Раменете на Кунео сякаш щяха да се затворят и да обгърнат тялото му, а вратът му потъна между тях. Той се сви отбранително. Отговорът му беше рязко кимване.

— Извинете, сержант, това да ли беше? Не бихте изпуснали съзнателно важен факт от официален полицейски доклад, нали?

Още едно кимване.

Този път Браун се приведе от мястото си:

— Отговорете на въпроса с думи, сержант. Искате ли отново да ви прочетат въпроса?

— Не, Ваша Чест. — Той метна злобен поглед на Харди. — Да, старая се докладите ми да бъдат прецизни.

За да продължи да го притиска, Харди пренебрегна отговора. Вместо това той повтори въпроса си дума по дума, като използва точно същия ритъм, тон и сила на гласа. Така подчертаваше факта, че Кунео не е отговорил на въпроса първия път.

— Не бихте изпуснали съзнателно важен факт от официалния полицейски доклад, нали?

— Не.

— Благодаря ви. Знаехте ли, че ще бъдете свидетел по това дело?

— Разбира се.

— Знаехте ли, че ще ви бъдат задавани въпроси за предадените от вас доклади?

— Да.

— И че други хора ще разчитат на прецизността на тези доклади?

— Да.

— Значи, както вече заявихте, вие обикновено сте били склонен да пишете тези доклади така, че да бъдат пълни и точни, така ли е?

Кунео продължи да се свива. Ако Харди не се забавляваше толкова добре, сигурно щеше да позволи в сърцето му да се прокрадне малко състрадание и да поотпусне хватката. Само че подобна мисъл изобщо не му хрумна.

— Пълни и точни. При това особено в случай на убийство, нали?

— Да.

Харди заимства номера от Роузън, приближи се до масата си и пийна вода. Върна се на мястото си пред Кунео и поднови разпита.

— Сержант, направихте ли запис на разпита на клиентката ми?

— Не.

— Значи единственият запис на разговора ви с клиентката ми е в тези доклади? Пълните и точни доклади, нали?

— Да, допускам, че е така.

— Добре. Тогава покажете на съдебните заседатели на кое място в доклада си пишете, че Катрин ви е поканила да останете на вечеря или че ви е правила някакви сексуални намеци.

Раменете на Кунео потръпнаха. Той изпъна шия, стрелна с очи масата на Роузън и се прокашля.

— Не включих това в доклада си.

— Не, господине, не сте — повтори Харди.

Върна се на масата си и след това застана пред свидетелското място с друга папка с материали — показанията на Кунео пред разширения състав на съдебните заседатели. Същите въпроси, същите отговори. Не, Кунео не беше споменал нищо за неуместни сексуални намеци от страна на Катрин Хановър, за покана за вечеря. Харди лепна на лицето си учудено изражение, за да го забележат съдебните заседатели. Надяваше се до тях вече да е стигнала мълвата, че заради този свидетел няма да гледат телевизия през следващите няколко дни и ще бъдат заключени в хотелските си стаи. Надяваше се, че са склонни да го намразят. Щеше да им даде и още основания.

— Детектив Кунео, когато заместник-началник Глицки ви предаде оплакването от страна на клиентката ми от вашето поведение, вие сте отрекли, че подобно нещо изобщо се е случило, нали?

— Да. Не исках да…

— Благодаря ви. Всъщност, сержант, вие за пръв път сте заявили, че клиентката ми ви е направила неуместни сексуални намеци, едва след като тя се е оплакала на Глицки, така ли е?

— Не знам. Не съм сигурен кога точно беше.

— Добре тогава, кога за пръв споменахте, че ви е поканила на вечеря? Не беше ли, когато давахте показания тук точно преди кръстосания разпит?

— Може и така да е било.

— Да или не, сержант.

— Струва ми се.

— Приемам това за „да“. Направихте го на свидетелското място под клетва. Както сте били под клетва и пред голямото жури.

— Възразявам, Ваша Чест! Тормози свидетеля.

Браун кимна:

— Добре, приема се. Господин Харди, сигурна съм, че сержант Кунео съзнава, че е под клетва.

— Благодаря ви, Ваша Чест. Просто исках да съм сигурен.

— Ваша Чест! — отново стана Роузън.

— Приема се. — Браун гневно изгледа Харди от мястото си. Не хитрувайте, господин Харди. Предупреждавам ви.

Харди каза със сериозно изражение:

— Извинете, Ваша Чест. — След това отново се обърна към свидетеля. — Сержант, помнехте ли за така наречената покана, преди да заемете свидетелското място?

— Разбира се, че я помнех.

— Само че не я споменахте. Защо?

— Не смятах, че има значение.

— Не сте смятали, че има значение ли?

— Не смятах, че ще е част от делото. Освен това никой не ме е питал за това.

— Това може да обясни защо не сте я споменали в тричасовите си показания. Между другото, пред голямото жури нямаше адвокат на защитата, нали?

— Не.

— Никой, който да ви задава въпроси като тези, които ви задавам сега? — Харди не изчака отговора и продължи: — Никой, който да оспори версията ви за събитията?

— Не.

— Би ли било справедливо, сержант, да се каже, че сте можели да говорите пред голямото жури за каквото си поискате и никой не би имал възможност да чуе ответната версия на историята? Възможно ли е никога да не сте повдигали този въпрос, защото Катрин Хановър всъщност никога не ви е отправяла такава покана?

— Не. Направи го.

— Така ли?! Можете ли да си спомните точните думи?

— Едва ли. Беше преди почти година. Тя ме попита дали обичам домашно приготвени макарони и каза, че съпругът й няма да си бъде у дома.

— А, съпругът й! Вие не проявихте ли интерес към местонахождението му — та той е син на починалия?

— Да, разбира се.

— Казахте на съдебните заседатели, че по онова време всички са били заподозрени. Уил Хановър не беше ли също възможен заподозрян?

— Да.

— И вие попитахте съпругата му къде се намира той?

Въпросите летяха бързо и ритмично и Кунео отговори, без да се замисли.

— А това, въпросът ви за местонахождението на съпруга й, не беше ли неуместен намек, който е предизвикал признанието на Катрин, че съпругът й е заминал за няколко дни?

Внезапно Кунео се изпъна на свидетелското място:

— Аз го възприех като неуместен намек.

— Очевидно сте го направили. Не се ли дължи това на факта, че подобни неща са ви се случвали и преди?

Роузън сигурно чакаше възможност да прекъсне разпита и сега я получи.

— Възразявам! — доста разгорещено каза той. — Няма връзка.

Само че Харди не възнамеряваше да се откаже без борба.

— Нищо подобно, Ваша Чест — намеси се той. — Съдебните заседатели трябва да научат, че и други свидетелки са намирали сержант Кунео за неустоим.

— Ваша Чест! — направо крещеше Роузън, отново вбесен. — Възразявам!

Бум! Бум! Бум! Отекна чукчето на Браун.

— Ред в залата! Приближете се и двамата! — Когато юристите застанаха пред нея, съдийката ги измери с леден поглед. — Няма да ви търпя повече, и двамата. Последно предупреждение. Ясно?

Може и да беше ясно, но не това искаше Роузън.

— Ваша Чест, тази посока на разпита… — поде той.

— Чух ви, господин Роузън. Ще приема възражението ви и ще посъветвам съдебните заседатели да не вземат под внимание въведението към въпроса. Господин Харди, предупреждавам ви за втори път през последните десет минути. Трети няма да има. Сега ще направим малка почивка, за да може всички да се успокоят. — Тя погледна към залата над главите на адвокатите и удари с чукчето: — Пет минути почивка.

 

 

Харди никак не искаше да изоставя темата за сексуалния тормоз, но знаеше, че отново ще има възможност да се върне на нея. А междувременно, скоро му предстоеше да разговаря с очевидците, които бяха разпознали Катрин, и съдебните заседатели трябваше да разберат защо са погрешни методите, с които Кунео бе успял да издейства това разпознаване. Затова той се върна на масата си и взе една малка кафеникава папка.

Наглед беше като онези, които можеш да си купиш във всяка книжарница, само че от едната страна имаше шест дупки. През дупките се виждаха шест цветни снимки, три отгоре, и три отдолу. Всяка от снимките беше цветен портрет на младо женско лице във фас. Всички жени бяха брюнетки, на сходна възраст и със сходни прически. Нито една не носеше бижута, нито една не се усмихваше и не беше с отворена уста. Нямаше никакви надписи. Снимките по нищо не се отличаваха една от друга освен по чертите на лицата на жените. Една от тези жени беше Катрин.

— А сега инспекторе — подхвана той, — бих искал да погледнете нещо, което ще ви покажа, и да го опишете на съдебните заседатели.

Кунео взе папката, отвори я, погледна пластмасовите страници вътре, след това я затвори и се обърна с лице към съдебните заседатели.

— Това е папка за снимки.

— Използвали ли сте нещо подобно в работата си, инспекторе?

— Разбира се. Непрекъснато.

— Всъщност това приспособление се използва толкова често, че дори си има прякор, нали?

— Наричаме го шестицата.

— Защо?

— Защото на всяка страница има клетки за шест снимки.

— Не просто шест снимки, а шест снимки, които възможно най-много си приличат помежду си, нали?

— Да.

— Сержант, в кариерата си като инспектор в отдел „Убийства“ приблизително в какъв процент случаи сте използва ли шестицата, за да подпомогнете разпознаване?

Кунео отново погледна към Роузън, но този път той не му помогна.

— Не знам точно — каза той.

— Приблизително — повтори Харди. — Петдесет процента? Шейсет процента?

— Може би някъде толкова, да.

— Повече от това? Осемдесет процента?

— Ваша Чест! Свидетелят вече каза, че не знае.

Само че Браун поклати глава:

— Отхвърля се. Дайте ни някаква преценка, инспекторе.

— Добре. Да кажем в осем от десет случая.

— Значи в повечето случаи. И на сто процента, когато разпознаването не е под съмнение, нали?

— Да.

— А сега, инспекторе, бихте ли обяснили на съдебните заседатели защо в повечето случаи използвате шест снимки на хора, които много си приличат, за да получите положителна идентификация на заподозрян, вместо просто да покажете на очевидеца снимка на този заподозрян и да го попитате дали това е човекът, извършил престъплението?

Въпросът не допадна на Кунео и той започна да шикалкави, за да измисли някакъв отговор. Харди го притисна.

— За да сте сигурни, че свидетелят наистина разпознава заподозрения, нали? Че може да го разпознае сред хора, на които той прилича.

— Това е една от причините.

— А другата е да предпазите свидетеля от това да се чувства притиснат от полицията да потвърди, че човекът от единствената снимка, която му показват, е заподозреният, нали?

— Това може да е втора причина.

— Можете ли да ни изтъкнете друга причина, инспекторе?

Кунео вдигна рамене и скръсти крака:

— Не, в момента не ми хрумва.

— Значи поне една от приемливите причини полицията и вие лично да използвате обикновено шестицата е да избегнете възможността свидетелят да се чувства притиснат от полицията да разпознае нейния заподозрян?

— Допускам, че е така.

— Затова свидетел, който разпознава свидетел от шестицата, ще бъде по-благонадежден от свидетел, който е видял само една снимка и е помолен да я разпознае?

Този път Роузън се изправи:

— Възразявам. Предположения. Иска изводи.

Харди не изчака съдийката да отсъди:

— Нека ви попитам по друг начин, инспекторе. Вие сте преминали през сериозно обучение, включително и подготовка за изпита си за инспектор, по време на което са ви учили, че точно това е функцията на шестицата — да се избегне погрешно разпознаване, не е ли така?

Кунео се сви:

— Да, имал съм много часове по обучение в разпознаване. Не помня конкретно точно в колко от тях се използваха шестици.

Харди прецени, че неубедителният отговор обслужва по-добре целите му, отколкото категоричното „да“ или „не“, и продължи нататък:

— Инспектор Кунео, докато разследвахте Катрин Хановър, използвахте ли шестицата, за да подпомогнете свидетелите си по време на разпознаването?

Кунео не отговори. Браун го погледна:

— Инспекторе?

— Да повторя ли въпроса? — попита Харди, самата невинност.

Това му навлече гневен поглед от страна на съдийката, която отново попита:

— Инспекторе?

— Не, не съм.

Кунео просто не можеше да остави нещата така, затова ги влоши още повече:

— Използваме шестицата за потвърждаване на самоличността, когато свидетелят не познава човека. Когато го познава, може да се използва само една снимка, за да може свидетелят просто да потвърди, че става дума за същия човек. Искам да кажа, че ако кажете, че сте видели братовчед си, ние може да ви покажем снимка само на братовчед ви, за да сме сигурни, че говорим за същия човек. — С разтреперани рамене Кунео се опита да усуква: — Съвсем очевидно е.

— Извинете инспекторе, но кое е очевидно? Че свидетелите може да допускат грешки, или че не бива да ги насочвате, когато извършват разпознаване?

Роузън се изправи на секундата и възражението му беше прието. Харди дори не забави темпото.

— Когато нещата са под въпрос, инспекторе, вие използвате шестицата, за да не допуснете грешка, така ли е?

— Да.

— И никога, ама никога не казвате на свидетеля предварително кой трябва да бъде разпознат и дори не правите бегли намеци как изглежда този човек, нали?

— Да.

Лека нотка на сарказъм се прокрадна в гласа на Харди — съвсем лека, за да предизвика възражение, но достатъчна, за да бъде забелязана от съдебните заседатели.

— И вие като професионалист би трябвало да се постараете да не бъде обвинен друг човек и винаги бихте направили всичко по силите си, за да сте сигурен, че разпознаването е точно, нали?

Кунео вече малко се поразгорещи:

— Да, бих.

— Значи това, че не сте използвали шестицата, не е целяло да подкрепи предубеждението ви кой е излязъл от къщата на господин Хановър, така ли?

— Не! Не целях това.

— Но първия път, когато сте показали на свидетелите снимка, сте смятали, че човекът е Миси Д’Амиен, нали? Затова сте показали на свидетелите една-единствена снимка и те са я разпознали, нали? След това, когато сте решили, че вероятно Катрин е излизала от къщата, сте отишли при същите свидетели отново само с една снимка и те пак са разпознали човека, когото вие сте искали, така ли е?

— Не става въпрос какво съм искал аз, а какво са казали свидетелите.

Очите на Кунео за момент се насочиха към Роузън, но прокурорът не можеше да направи нищо, за да му помогне. Доста начумерен, той се обърна с лице към съдебните заседатели.

— Не, не използвах шестица за тези разпознавания. Всички свидетели казаха, че са виждали тази жена и преди.

— Коя жена, инспекторе? Миси Д’Амиен? Помните ли я? Първата жена, която свидетелите ви са разпознали? Или Катрин, втората, чиято единична снимка сте използвали за разпознаване? И в двата случая сте казали на свидетелите кого са видели според вас, след това сте им показали една-единствена снимка и хоп, изненада! Получили сте разпознаването, което сте искали, нали? — Харди, тласкан от прилив на адреналин и на гняв, продължи да нарежда: — Казахте, че използвате шестицата, когато разпознаването е под въпрос, нали така, инспекторе? Можете ли да се сетите за нещо, което да прави едно разпознаване по-съмнително, от предишно разпознаване по снимката на някой друг!

Поредното свиване на рамене, пореден поглед към Роузън — направи нещо Роузън се опита да му помогне:

— Ваша Чест, възразявам. Неясно е.

— Не е неясно, а е сложно и спорно. Задайте въпросите си един по един и може би не толкова…

— Разбира се, Ваша Чест. — След това в бавна и обмислена каденца Харди отново започна: — Инспекторе, вие показахте само една снимка на Миси Д’Амиен и свидетелите я разпознаха, нали?

Кунео не можеше да не се съгласи:

— Така е.

— След това Катрин ви обвини в сексуален тормоз, нали?

— Не знам какво е казала.

— Инспекторе, след като свидетелите ви разпознаха Миси и преди да разпознаят клиентката ми, заместник-началникът Глицки ви е казал, че Катрин се е оплакала от сексуален тормоз, нали?

— Да, така ми каза.

— И предвид тази информация вие занесохте снимката само на Катрин на същите тези свидетели и им казахте нещо в смисъл на „Предишния път сгрешихте. Ето тази жена сте видели всъщност“. Така ли е?

— Не съм им казвал подобно нещо.

— Истината, инспекторе, е, че след като тези свидетели са разпознали друг човек, вие сте им занесли снимка на клиентката ми, показали сте им я и сте ги попитали тя ли е човекът, когото са видели, а не другата жена, която вече са били разпознали, така ли е?

Кунео нямаше къде да мърда:

— Да.

— Кажете ми, инспекторе, по време на цялото ви обучение някой дори да ви е намеквал, че това е уместен начин да извършвате разпознаване?

— Доколкото си спомням, не.

— Благодаря ви — поклони се от кръста Харди.

Но дори след всичко това остана още един пирон, който трябваше да се забие в ковчега на инспектора.

— Сержант Кунео, по време на първото си посещение в дома на Катрин Хановър, за да я разпитате, докоснахте ли я?

— Не, не съм.

— Ръкувахте ли се с нея?

— Може да съм го направил. Не си спомням.

— Но доколкото си спомняте, не сте я докосвали по друг начин?

— Не.

— Дори случайно?

— Ваша Чест. Вече отговори.

— Това е кръстосан разпит, господин Роузън. Ще го допусна.

Кунео:

— Не.

— Освен ръката ви друга част от тялото ви в даден момент влезе ли в допир с някоя част от тялото на Катрин Хановър?

— Възразявам.

— Отхвърля се.

Кунео:

— Не.

— Стояхте ли достатъчно близо до Катрин Хановър, за да можете да я докоснете в даден момент от разговора си?

— Възразявам!

Този път Браун, явно раздразнена от непрекъснатите прекъсвания, се замисли за момент. Харди се надяваше съдебните заседатели да са уловили сигнала.

— Отхвърля се. Сержант, отговорете на въпроса.

Кунео очевидно не искаше да го направи, но не можеше да откаже, макар че първо погледна към Роузън за помощ. В този момент той вече думкаше по всичките си въображаеми барабани, а очите му бяха станали тесни цепки, насочени към Харди.

— Може би.

— Може би? Бяхте ли или не бяхте достатъчно близо, сержант? Кое от двете?

— Да, бях.

— Стояхте достатъчно близо, за да я докоснете?

— Да.

— Но всъщност не сте докоснали нито ръката й, нито рамото й?

Роузън от масата си:

— Ваша Чест!

Само че Кунео, напълно изтощен, отговори преди съдийката да успее да се намеси:

— Не знам.

Зад него залата, която явно следеше внимателно показанията му, реагира така, че се чу дори през защитното стъкло, когато Кунео промърмори:

— Може да съм я докоснал един или два пъти по погрешка.

Харди застина неподвижен, след това нанесе смъртоносния удар:

— Съжалявам, Ваша Чест, не чух отговора. Може ли да ми го прочетат отново?

Джан Сондърс прочете думите на Кунео отново и без да влага чувства:

— Не знам — каза тя. — Може да съм я докоснал един или два пъти по погрешка.

 

 

Глицки и Трея продължаваха да получават от лекарите така наречените добри новини, обаче те явно не им носеха особено облекчение. Прекрасната новина беше, че ехокардиограмата беше отхвърлила категорично вероятността детето да е болно от стеноза на аортата. Днешната рентгенова снимка на сърцето на Закари не показа никакви аномалии или внезапно увеличаване на размера. Електрокардиограмата — жички и клеми, закрепени по цялото тяло на невръстното момченце, докато лежеше голо върху студения чаршаф на количката — също показа, че сърдечният ритъм е нормален. През цялото време бебето не проплака, а понесе всичко със стоицизъм, с който баща му можеше да се гордее.

Изследванията отнеха почти цял час. След като привършиха, в кабинета си доктор Трублъд внимателно прокара границата между оптимизма и реализма.

— Трябва да ви кажа, че днес състоянието на Закари е може би най-доброто, на което можем да се надяваме с оглед на предишните няколко дни. От всички деца, които съм преглеждал, той е в най-оптимистичния един процент. А това е наистина прекрасна, прекрасна новина.

Само че тази прекрасна новина бе поднесена с погребален тон. Възрастният прегърбен човек седеше зад бюрото си с разкопчана риза, с разхлабена вратовръзка и сключил изпъстрените си с петна ръце пред себе си. Светлината в кабинета му беше приглушена, щорите бяха спуснати, за да закрият потискащата влага отвън, а трополенето на несекващия дъжд беше единственият шум, който се чуваше.

— Въпреки това се чувствам длъжен да ви предупредя, че макар състоянието му да е много по-добро от стеноза на аортата, все пак е много сериозно. Понякога ВСД може да се промени бързо, особено в първите месеци. Бихме искали да наблюдаваме Закари много отблизо.

— Какво искате да кажете?

— Като начало бих искал просто да го наблюдаваме. Ако се появи отчетлива или рязка промяна в цвета на кожата, дишането, храненето или енергичността му, можете да ми се обадите по всяко време на денонощието. Имате всичките ми телефонни номера, нали? Освен това би било добре да го водите тук веднъж седмично през следващите четири до шест седмици за същите изследвания…

— Всяка седмица? — прекъсна го Трея.

— Да, през следващия месец, месец и половина. След това, ако няма промяна, ще се виждаме веднъж месечно, за да следим положението.

— А след това какво? — Стиснал ръката на жена си, Глицки не искаше да издаде собствения си страх. Трея имаше нужда той да е спокоен и дори оптимистично настроен и гласът му вдъхваше точно това. Не беше спокоен, но след като веднъж свикнеха, щеше да се превърне в рутина. Той просто искаше да знае какво е положението в момента.

— След това, когато стане да кажем на годинка, ще го преглеждам веднъж на шест месеца, а после веднъж годишно.

— В продължение на колко време? — попитаха двамата съпрузи едновременно.

— Ако дупчицата не са затвори от само себе си — но сигурно ще се затвори, защото е съвсем малка, — веднъж годишно със сигурност, докато не навлезе в пубертета. Може би и след това.

— Завинаги — каза Глицки.

— Вероятно да — кимна Трублъд. — Но не забравяйте, че подобни случаи на ВСД са откривани при аутопсии на деветдесетгодишни хора.

— Значи твърдите, че Закари може да води нормален живот? — попита Трея със съвсем плаха надежда.

— Би могъл. Разбира се, трябва да вземате под внимание състоянието му. Трябва да бъде предварително подготвен преди стоматологична намеса или операция, но извън тези случаи състоянието му може изобщо да не му повлияе. Вероятно ще може да тича, да тренира спортове, да прави всичко. Може обаче да се наложи да му направим сърдечна операция съвсем скоро или след пет години. На този етап още нищо не се знае. — Трублъд видя изписаната на лицата им мъчителна тревога, затова изостави професионални си тон: — Разбирам, че неизвестността е мъчителна, но моля ви помнете, че този вариант е по-добър от почти всяка друга алтернатива, която имахме само допреди ден. Напълно възможно е Закари да израсне като здраво и нормално дете.

Трея стисна ръката на Глицки и се опита да се усмихне. Той я познаваше, знаеше, че не би искала да чуе неверни или вероятно неверни ободрителни думи. Искаше да знае какво да направят, за да бъдат подготвени и да го направят както трябва.

— В такъв случай най-добре е да си запишем час за другата седмица? Да предприемем следващата стъпка?

 

 

Прибраха се у дома към три часа и Трея заяви, че не иска двамата да се мотаят до мръкнало, затова Глицки се обади на шофьора си, Паганучи, с намерението да се отбие на работа за няколко часа, да провери пощата си, да отговори на някои от най-спешните обаждания и може би дори да разговаря с Батист или с Кейти Уест за заговора и за проблемите, които повдига този слух.

Но обикновено мълчаливият шофьор не бе изминал и няколко пресечки, когато се обади:

— Извинете, сър.

Глицки наблюдаваше бавния непрестанен дъжд, а мисли му бяха при съпругата му и при новородения му син и той се питаше колко време трябва да мине, преди това тежко бреме да падне от плещите им и отново да добият усещането за истински живот. Седнал на задната седалка със скръстени ръце, той се прокашля и попита:

— Какво има, Том?

— Ами, сър, става дума за Палатата. Нали знаете, че там псе още се води процесът на Хановър и е истински цирк, даже е по-лошо от обикновено. Дори да минем през задната врата, ще трябва да минете покрай редица репортери. А освен това и горе пред кабинета ви, вероятно ще има още десетина. Там са от сутринта и ви чакат да се появите. — Паганучи, изтощен от тази дълга тирада, погледна към него в огледалото за обратно виждане. — Като знам какво преживявате у дома, едва ли бихте искали да преживеете и всичко това.

Глицки замълча за миг.

— Значи е толкова лошо?

— Същински зоопарк. Освен това, вижте колко е часът — процесът тъкмо ще приключва, когато пристигнем или може би малко по-късно, а тогава лешоядите са поне три пъти повече. В друг случай не бих се обадил, сър, знаете, обаче сега ми се струва, че трябва да сте подготвен.

— Оценявам го, Том, благодаря. — Движеха се на изток по Гиъри. — Защо да не се отклоним и да помислим какво да правим?

— Веднага. — Паганучи зави надясно по Филмор Стрийт. — Имате ли предвид някое конкретно място?

— Не знам. Жена ми не ме иска у дома. Казва, че съм твърде мрачен. Смяташ ли, че съм мрачен, Том?

— Не, сър.

— И аз не смятам. Просто повечето хора нямат моето чувство за хумор. Не че напоследък често се смея.

— Така е, сър.

— Почти стигнахме. Защо не наминем край Пъстрите дами да видим как са?

— Към Пъстрите дами, сър.

— Хайде да се развихрим, Том. Лампата и сирената!

— Сър?

— Пошегувах се.

— А! — И след малко: — Хубава шега.

— Видя ли?

 

 

В момента къщата на Хановър представляваше зейнала дупка, която все още шокираше дори и година след пожара. Особено след като нейните сестри — братовчедки, дъщери? — бяха възстановени и сега се пъчеха със старото си великолепие, че дори и с още по-голямо, на Стайнър 700. Паганучи, който отново потъна в характерното си мълчание, караше по дългия заобиколен път около Аламо Скуеър и спря до паважа на празното място на къщата.

С фуражка на главата и в пълна униформа, Глицки излезе от колата под неспирния дъжд. Изкачи се по стълбите до входната площадка и стъпи в пръстта на мястото на старата сграда. Макар мястото да бе подгизнало от постоянния дъжд, под краката му още хрущяха счупени стъкла и парченца въглени. Глицки като че ли все още долавяше слаб мирис на изгоряло. Прекоси празното пространство и се озова в задната част на парцела, където зави на запад, за да заета не с лице към парка от другата страна на улицата — тревисто възвишение, увенчано от разлюлени от вятъра кипариси, в момента пусто заради лошото време. Пое обратно по хрущящата под нозете му земя към Стайнър, обърна се и още веднъж погледна към редицата красиви къщи.

Нямаше представа защо бе дошъл тук. Възможно ли бе да е чиста случайност като предложението на Паганучи днес да не ходи в кабинета си в центъра? Едва ли.

Нещо го гризеше отвътре.

На предния прозорец на съседната къща имаше малък надпис, който гласеше: „Ново качество на ремонта с Леймар Констракшън“. През последните няколко часа грижите за сина му бяха погребали всякакви други мисли, но сега внезапно си даде сметка, че пръстта започва да се надига, когато една идея започна да напира като гъба към повърхността на съзнанието му. Не, не беше точно идея. Беше по-скоро натрупване на свързани несъответствия.

Какво беше имал предвид Джим Леймар от „Леймар Констракшън“, когато бе казал, че ремонтът на Хановър изобщо не е струвал един милион долара?

Защо Миси Д’Амиен очевидно бе излъгала хазяйката си за мястото, където работеше?

И освен това какво се бе случило с колата й? И с пръстена?

В началото Глицки бе разгледал от няколко възможни страни вероятността Миси Д’Амиен, а не Пол Хановър, да е била основната мишена на убийството. Но тя никога не бе имала значение. Попаднала почти напълно под огромната сянка на Пол и след това изгубена в шеметната буря на събитията и на медийната лудост, съпровождаща обвинението и арестуването на Катрин, смъртта на Миси започна да прилича на Глицки на злощастна бележка под линия в един невъзпят и непознат живот. В известен смисъл тя се бе превърнала за него в поредния бездомник в Сан Франциско, макар и заможен, който един ден просто изчезва, за когото никой не тъжи и когото никой не оплаква.

Но той знаеше, че дори бездомниците понякога — всъщност потискащо често — стават жертва на убийство заради жалките си притежания, заради пазарските си колички, заради хубавото си място за просия, за половин бутилка евтин алкохол. Глицки внезапно си даде сметка, че като повече или по-малко случайно същество, което броди из улиците на Сан Франциско, тя би могла да бъде изкусителна мишена сама по себе си без всякаква връзка със семейство Хановър, с тяхната политика или с парите им.

Миси носеше забележителен пръстен на стойност сто хиляди долара и караше мерцедес, също доста скъпа кола. Възможно бе да я е забелязал някой — една привидно беззащитна жена, — да я проследи до дома й и да е проникнал вътре (или просто да е почукал на вратата под някакъв предлог). Много хора, които държаха в домовете си пистолети за лична защита, ги пазеха в нощните си шкафчета, и това просто е било добре дошло за крадеца. След като е убил и двамата, той може да е свалил пръстена от пръста и вероятно да е отмъкнал и други ценни предмети от къщата. Дори е възможно в гаража да е имало туба с бензин и той да я е използвал, за да подпали къщата, а след това да е заминал с автомобила на Д’Амиен.

Само по себе си това не бе невъзможно. Само че не обясняваше останалите несъответствия в историята на Миси — случилото се с ремонта, фалшивото работно място.

Глицки се върна в колата и седна със скръстени пред гърдите ръце. Паганучи го погледна в огледалото за обратно виждане и реши да не пита къде да го откара. Естествената властност, която излъчваше Глицки, го възпираше. Когато се намръщеше като сега и мускулите на челюстта му потръпваха, а белегът на устната му се очертаваше съвсем ясно, той изглеждаше наистина страховито.

След малко той се размърда на мястото си, порови в портфейла си и после в малкия си бележник.

— Том, на Дванайсета и на Клемънт има клон на Американската банка. Да отидем да проверим дали все още е отворено.